„Какво пък толкова ще промени в живота ми едно дете?!“ Сигурно повечето от вас са попадали в капана на тази еуфорична и нищо-неподозираща-нагласа. Правите почти същите любими неща, просто взимате бебето със себе си…
Е, дори и вие да не сте били с подобни наивни очаквания за бъдещето ви като родител, Тара Кени, авторката на този текст за Guardian, описва оптимистичните си мисли и дори практическите си опити да остане готина, яка и себе си.
Възможно ли е? Може би е въпрос на перспектива.
Напрегната гостенка, която също беше майка, ме обгради, за да ми отправи зловещо, пиянско предупреждение: „Не можеш да си готина и да бъдеш майка.“
Прозвуча като нещо, което би казал човек, който никога не е бил готин – със или без деца.
„Не обвинявай клетото си дете за липсата на харизма“, помислих си с горчивина. Освен това знаех, че не е вярно, защото съм израснала, възхищавайки се на шикозните и силни майки на приятелите ми от началното училище. Имаха завидни гардероби, бивши гаджета рокаджии и буйна младост, прекарана в места като Прага и Берлин. Докато си играехме в дворовете пред апартаментите им, наслаждавайки се на епична свобода, майките пушеха цигари и клюкарстваха. Не бяха обременени от тревоги дали могат да отговорят на нечии стандарти за атрактивност.
Милениалите (родените между 1981 и 1996) стават родители на по-късен етап или въобще нямат деца. За повечето хетеросексуални жени преди децата бяха просто нещо, което се предполага, че правиш. Като всекидневен ритуал, сравним със съжалението, което изпитваш, когато необмислено си оскубеш веждите през пубертета или станеш вегетарианец през първата година в университета.
В наши дни родителството е по-скоро съзнателен, внимателно обмислен избор. Наред с притесненията за финансова несигурност, осуетени амбиции за кариера и общото мрачно състояние на човечеството, жените милениали – които са се радвали на продължителна младост и са били научени да възприемат своята идентичност като внимателно управляван личен бранд – може да се изправят пред един по-неясен, но също толкова дразнещ въпрос:
Да си готин е неуловимо и субективно качество, но като го видиш, знаеш, че е такова. Когато разбрах, че очаквам дете, не бях напълно сигурна какво означава да съм „готина майка“, но предполагах, че включва минимален отказ от идентичността и начина на живот отпреди децата. Тази идеализирана майчинска фигура категорично нямаше общо с най-мрачните ми фантазии за една паралелна версия на мен самата, окована към разни бебешки неща, подвластна на първични телесни функции и строги графици за сън, и общуваща единствено с „гу-гу-га-га“.
Встрани от натрапчивите привидения, бях уверена, че ще бъда точно като стилните и непринудени майки, които помня от детството си – шляейки се из града с таткото, съвременен еквивалент на рок звезда (създател на дигитално изкуство), и с нов, очарователен човешки аксесоар. Просто щях да вържа бебето за себе си и да продължа да живея както обикновено.
„Бебетата са толкова адаптивни“, настояваха също толкова невежите ми приятели. „Просто го вземи това бебе и прави, каквото винаги си правила!“ Повтарях си го като мантра, забравяйки, че основните ми хобита включват клюкарстване в сауна, филми на ужасите и изпросени дръпвания от електронните цигари на познати в бара.
Още не сме свършили, скрол надолу
Затова, шест седмици след раждането на сина ми, героично се съгласих да правя външни снимки и кратки интервюта по време на откриването на фестивала Rising. Задачата беше забавна, а щеше да е и плавният дебют на бебето в елитния арт свят на Мелбърн. Той щеше да бъде перфектната разчувстваща примамка, за да се приближа към непознати.
Опиянена от усещането за живот извън апартамента ми, щракнах и публикувах снимка на новороденото на фона на машина за дим. Бързо я изтрих, притеснена, че последователите ми ще решат, че сме на истинско рейв парти. Трудно задържах поглед и водех остроумни разговори, докато се опитвах, насред тътнещия бас от колоните, да разгадая защо гука бебето. На път за вкъщи трескаво потърсих в Google „слух на новородени и музика“ и изкарах цялата нощ в тревога, че съм му нанесла непоправими щети.
Несломима, помъкнах новия си придружител на рожден ден в уестърн бар. Наблюдавахме отстрани как безгрижни купонджии яздят механичен бик, докато напълно осъзнавахме, че на нас като дуо ни липсват телесна сила и контрол на врата, които такова занимание изисква. Посетителка на бара, чиито чести посещения в тоалетната подсказваха или за медикаментозни удоволствия, или за стомашно-чревни проблеми, попита дали може да подържи бебето. Стиснала зъби, неохотно се съгласих, като нервно кръжах около нея.
Докато тълпата нарастваше и ставаше все по-шумна и разюздана, с бебето започнахме взаимно да си предаваме нарастващо чувство за паника, докато не потърсих убежище в скрита задна стая и зачаках да настъпи „часът на вещиците“. Без да съм обградена от кича на бара, осъзнах, че подсъзнателното ми желание да се превърна в „готината майка“ ми се отразява психически и душевно.
Въпреки че технически е възможно да правиш каквото си поискаш с бебе на ръце, беше шокиращо да осъзная, че някога приятните занимания често са изтощителни и не ми носят радост като майка. Но продължих напред убедена, че ако огранича спонтанното социализиране в среда с възрастни, това би сложило край на идентичността ми отпреди детето и на последните проблясъци на оригиналност и значимост.
И все пак, няма нищо по-неготино от това да се хабиш, правейки се на забавен и весел, от страх да не се превърнеш в скучен загубеняк. Като се отказах от нещата, които преди възприемах като знаци за успешен и зрял живот, открих здравословни, неочаквани източници на забавление и нови, също толкова непринудени, начини да бъда много яка. Часът за песнички ми е като времето за коктейли отпреди време. Парковете са ми модния подиум. Чантата за пелени ми се струва по-елегантна от всяко Fendi Baguette. Всичките ми най-добри приятели са бебета. И рядко ще ме засечете навън след 7 вечерта, за да не взема да се превърна в тиква.
За щастие, родена съм готина и нито едно бебе не може да ми отнеме това.
Източник: Guardian
Текстът на Яна Палагачева е част от конкурса ни за летни разкази „Истории от лято 2022„. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.
Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 10 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!
На къмпинг Градина отдавна живеят в крехко разбирателство два коренно различни свята - този на подивелите, жадни подрастващи в шумните барове и този на тихите, уютни семейни каравани. Аз от едно известно време съм част от втория свят, макар и по една или друга причина да съм избирала да карам последните си лета по други точки на родното Черноморие.
Градина остана един прекрасен спомен от студентските ми години и вярвах твърдо, че тази врата е затворена като училищен двор след една определена възраст. Но ето че нещо отдавна забравено се събуди един летен ден и с мъжа ми решихме да прекараме парти уикенд на Градина.
Първата вечер прекарахме в компанията на познати от уютните каравани на плажа, слушайки спокойна музика и пиейки домашно направени коктейли. Успяхме да си легнем малко след полунощ - идилия за хора над 30-годишна възраст!
Втората вечер обаче решихме, че ще обикаляме баровете, ще пием и танцуваме, изобщо ще дивеем. Започнахме да изучаваме нощния живот на къмпинга с известна доза предпазливост. Преди десетина години, когато аз прекарвах летата си на Градина, баровете бяха два и пускаха сходна музика. Сега обаче властваше една объркваща еклектика от взаимноизключващи се субкултури и музикални стилове.
Подминаваме бързо леко футуристичен бар, от който дъни техно, както и ресторант с жива музика, в който ентусиазирано пеят новия хит на Галена.
Запътваме се категорично към другия край на плажа и ето ти спокойно на вид барче, в което звучат… Румънеца и Енчев?!
Влизаме и леко озадачени осъзнаваме, че средната възраст на посетители и персонал едва ли надминава 23. Докато се опитвам да пресметна дали тези хора изобщо са били, когато тези песни са били хитове, започва парче на вече несъществуващата група Каффе и решаваме да останем.
Throwback партито продължава с пълна сила и ние все повече се отпускаме, връщаме се към миналото, припяваме и се смеем на забравени вече истории. Изведнъж обаче настоящето решава да се завърне с пълна сила. Телефонът звъни и майка ми притеснено ме информира, че едното дете е с разстройство, а другото със запушен нос. Покоят отпреди минута се изпарява и започвам бързо да давам насоки: „Пробиотикът е в шкафчето. Едно пакетче, да... А капките трябва да са на масичката в спалнята“.
Затварям и анализирам ситуацията. Децата пак са болни, аз утре се прибирам и пак съм майка на пълен работен ден. Но сега не мога да направя повече, а бабите знаят какво да правят (да живеят бабите!)
И така решаваме, че ще сме млади и безгрижни още малко и ще минем през още един бар за по питие.
Още с влизането в следващия бар осъзнавам, че тук средната възраст е поне с 5 години по-надолу, а присъстващите са с доста напитки преднина. Музиката е силна, барът се пука по шевовете, а на опашка чакат още поне толкова хора. Неписано правило е, че ако влезеш в препълнен бар и нямаш нито един познат, не ти е там мястото. Ние обаче познавахме диджея и решихме, че това ни дава достатъчно основание да останем.
Използвам познанството с диджея, за да се сдобия с джин, но ми е почти невъзможно да го пия, защото ме бутат хора от абсолютно всички страни. Я подпийнали танцуващи, я сервитьорки с препълнени табли.
В този момент симпатична девойка, сбутана до мен, решава да ме заговори, докато мъжът ми прави донякъде успешен опит да си поръча второ питие на бара. От дума на дума, мацката ни кани да се присъединим към нейната компания и ние приемаме с готовност тази протегната ръка.
Компанията се състои от 20-годишни студенти от София, с които аз веднага опитвам да завържа разговор. Диджеят е вече друг, но също от старата школа и решавам да демонстрирам своите завидни знания. „Този диджей го знам. Мисля, че още навремето пускаше в Double Vision и Amor“, казвам с гордост. „Какво са Double Vision и Amor?“, любезно питат те.
Добре, де, няма да се получи така. Я просто да пийна още един джин, да потанцуваме и да си ходим. Неусетно обаче партито е във вихъра си, танцуваме върху външния бар с 20-годишните и аз с ентусиазъм споделям възрастта си на всички „Аз съм на 33 и имам две деца“, крещя на една непозната девойка, която се кърши до мен.
Партито продължава с пълна сила до ранните часове на нощта така, както трябва да бъде в този първия свят на къмпинг Градина, към който аз вече не принадлежа. На другия ден ни е твърде лошо да осмислим ситуацията и просто си казваме с махмурлийска усмивка, че май още ни бива. Сигурни сме обаче, че по същото време някъде в другата част на къмпинга някой се буди и сънено пита: „Абе, какви бяха тези стари хора с нас снощи!“.
Знаем си ние много добре, че децата са велики. А супер историята, с която днес влиза в Майко Мила! Борис Дренков, е само още едно доказателство за това.
На морето сме. В Поморие и аз съм дълбоко впечатлен и влюбен в това уникално българско градче. Но за друго идвам да ви обадя.
Сашето отскоро е открил любовта си към госпел музиката, при което аз и майка му слушаме по цял ден за Джийзъс, колко е велик Господ и т.н.
Излегнали сме се на плажа, слънцето прижуля, вълни се блъскат в прибоя, чайка грацилно придрасква по хоризонта и изведнъж от нищото едно гласче с пълно гърло вресва:
– My God is awesome! My sweet victory is Jesus!
Да, на английски.
Сега, ние не сме някакви религиозни адютанти, но така в тишината да се процедят тези думи ми е малко странно. Аз съм възпитан в атмосфера, в която религията е нещо интимно.
Но колкото и отдаден на духа да е човек, материята понякога надделява и на този новоизпечен религиозен гуру му се прияжда сладолед.
Отиваме до близкото капанче. Сашето си припява (превод от англ.):
– Моят Господ слезе от небето и е страхотен.
Каката на бара:
– Много хубаво пееш! Коя ти е любимата музика?
Сашето:
– Аз обичам църковна музика.
Каката (с някаква доста непрестолна татуировка започваща от врата и слизаща до незнайно къде):
– О! (Поглежда мен, аз поглеждам към чайката на хоризонта)
Сашето:
– И любимата ми песен е “Исус е моята победа”. Нека да ти я пусна…
Аз (не го оставям да довърши):
– Саше, тук няма сладолед диня, ела да скачаме на вълните.
Каката, видимо развеселена, си сипа една мента. Аз се пръждосах със Сашето под звуците на “Исус е моята победа”.
Изключително горд съм, че синът ми харесва качествена музика. Не, нямаше как да хареса Орхан Мурад наместо госпел.
Последните дни и на мен в главата ми е “Оусъм год”.
Вероятно не са много момичетата на тоя свят, които израстват, мечтаейки единствено и само да станат майки. Ето, аз си признавам, че никога не съм срещала момиче, което едва чака да приключи с матурата по география, за да започне трепетно да си изчислява овулацията, да тича да си купува еднократни гащи за раждане, да чете рецепти за пасирана тиква и целият този битовизъм да е най-голямата ѝ радост и утеха в живота.
И това, разбира се, е съвършено нормално. Децата несъмнено са огромна радост и незаменимо щастие, но такива са и пътуванията, срещите с приятели, концертите, изложбите, баровете, яденето, сексът и още два милиона извънредно приятни за правене НЕЩА.
Докато все още нямаме деца и сме заети с други дейности, родителството ни изглежда далечно и непознато, но също и елементарно и лесно. Едновременно съжаляваме хората с деца, но също така не пропускаме сгоден случай компетентно да ги скастрим, че са глупави и си гледат децата неправилно.
Всички сме чували заканите на хора без деца – твърде често и от собствените си усти.
Те НИКОГА няма да дават на своето дете да си играе с телефона, да гледа телевизия, да се тръшка по градинките и да се гъне като жилав октопод, когато се опиташ да го сложиш в количката!
Хахаха, ама моля ви се, бе!! За какво ги правите тези деца, като не знаете как да ги възпитавате!!
Освен това, когато отиде в ресторант с родителите си, нероденото дете никога няма да крещи като откачено, да блъска по стъклата с мазни ръце и да ровчи в кофата за боклук. A ще седне прилежно с прибрани крака, ще си поръча картофи сотѐ и ще си сърба сока от вишни (тихо!), докато чете някоя увлекателна книга. Абе, въобще, не сме родили, не сме ви показали вие какви сте нещастници и колко по-успешно ще се справим НИЕ като родители, АЛОО!
И аз бях такава, както и 90% от останалите хора. Затова, вместо да се чувстваме неловко и неудобно, нека разгледаме къде най-много бъркаме с изявленията ПРЕДИ и СЛЕД появата на дете.
Преди да имам дете, имах котки, куче, скалария и гупи. Сега пак имам котка, но имам и дете, и мога да ви кажа, че не е същото – по-хубаво е. Преди често обяснявах, че не ми трябват деца. Има хиляди котки за гледане, също и кучета, таралежи, а за бездомните щъркели с разрушени гнезда просто да не говорим! Освен това винаги можеш да осиновиш злощастната проскубана мечка от зоологическата градина или да се занимаваш с градинарство. Но истината е, че просто не е същото.
Уважавам много хората, които правят съзнателен избор да нямат деца – това със сигурност е сериозно обмислено решение, което има своите железни аргументи. Същото обаче е и решението да имаш деца – и то не е по-лошо, смешно, срамно или досадно от това да нямаш. Това са просто две страни на една и съща монета, наречена човек – единият има куче (папагал, пор или морско свинче), а другият – дете (и морско свинче, пор, папагал или къртица).
Преди да забременея, недоумявах как може една и съща жена да се видоизмени от фиданка към презокеански пътнически лайнер за 9 месеца. Гладна била, ядяло ѝ се, не издържала. Ама какви са тия лиготии, бе, госпожи? Начи, аз, ако забременея, няма да кача повече от 5 кила и триста грама! Строга диета, репички, варени яйца и броколи. Тренировки пет пъти седмично, ходене по планини и всякакви спортни занимания за бременни, благодарение на които ще приличам на леко преял със сарми олимпийски атлет, а не на нашишкавял пингвин с опорно-двигателни проблеми.
След като забременях, изненадващо и за мен настъпи някаква вакханалия. Калъпи кашкавали, ядки, сирена и банани се прескачаха с буркани медове, лешникови тахани, орехи и смокини, а запасите от пресни фурми бяха на път да се изчерпят в световен план. Да, хранех се с хубава и вкусна храна, избягвах тестото и бях заклет враг на отвратителното схващане „яж за двама“, но рядко успявах да си наложа да спра навреме – винаги беше около половин час и три хиляди калории по-късно.
Фактът, че 95-килограмовият ми мъж учтиво се тъпчеше колкото мен допълнително ме успокояваше, докато поредната, хиляда петстотин и първа, АДСКИ вкусна фурма потъваше някъде в бездънната ми паст. Да е жива и здрава докторката, че в последните месеци не ме караше да се качвам на онзи текезесарски кантар за мерене на говеда. Спести ми много нерви и сълзи. В края на краищата справих се добре и влязох в дрехите си на втория месец след раждането. Но никога повече няма да се заричам!
Преди много се чудех на родители, които не успяват да забранят на децата да правят това или онова – предимно неща, които ужасно дразнят възрастните. Пищенето, говоренето на висок глас, взимането на фасове от земята и тръшкането бяха неща, които ме дразнеха ужасно!
След като и от мен излезе човек, разбрах колко съм била несправедлива. Първо – бебетата и децата ВИНАГИ пищят и говорят на висок глас, и ако не го правят, да знаете, че нещо не им е наред. Не познавам дете, което да мълчи от раждането до втората си година и след това, в някоя слънчева утрин, внезапно да се обърне към майка си и спокойно и на книжовен език да ѝ заяви: „Скъпа майко, бихте ли ми подала рохките яйца, ако обичате?“.
Второ – всяко дете се тръшка и се гъне. Включително и моето, особено когато се опитам да го изтръгна от някоя пързалка. Освен това често мога да бъда видяна да преследвам едногодишния си син по парковете, крещейки „Какво се разбрахме с тия фасове!!!“ и „Не яж камъни!!“. И въобще не съм единствената! Просто такава е природата. Създала е малките деца, за да търчат, да крещят, да играят и да ядат пясък, а не да седят кротко на пейка, да решават задачи по математика, да съзерцават романтичния залез и да го пресъздават на бял лист с водни боички. Това е положението!
Постулатът за безкрайно досадните майки, които се затварят вкъщи, след като родят, вместо да си облекат малка черна рокля, да обуят токчетата и да отидат да повръщат по баровете, сме го чували нееднократно.
Преди и аз съм се чудила – абе, кво пък толкова правят тия жени, та не могат да излязат за по едно питие вечер? Зарязваш детето и изчезваш! Егати скучните – родят и се затворят вкъщи!
След като се сдобих с дете, по емпиричен път разбрах защо се получава така. Първо, няма такова нещо като „зарязваш детето“. Къде го зарязваш? На топло в пералнята? Връзваш го пред бара? На мъжа ти с инструкции като огладнее, да го накърми? В най-близкия магазин?
Второ, дори и да можеш да го зарежеш и си се нахъсала, че ще се изкъртиш от забавление, истината е, че в 9 часа вечерта силите окончателно са те напуснали и единственото, за което мечтаеш, е да се изпружиш кротко в някой ъгъл и никой да не те закача.
Трето, излизането винаги е свързано с изваждането на пари. Никой не ходи на бар, за да пие нектар. Всичко това наистина превръща майката в скучна жена, която броди като алтава по градинките вместо да обръща текили по клубовете, но това е временно. Все някога тая майка ще се върне в бара, ще си поръча едно голямо питие, ще го изгълточи и позорно ще заспи зад някоя врата.
Преди майките за мен бяха изключително странни същества. Едни такива уморени, неадекватни, не гледат къде ходят. Като влязат някъде с количка започва едно бутане и наместване, накрая заемат цялото пространство и веднага започват да говорят за деца. Господи, каква досада!
Първите излизания с количка след като се появи бебето, бяха ужасни. Да излезем на разходка означаваше два часа по-рано с мъжа ми да изградим стратегия за маршрута (който да изключва минаване през подлез). Също така стратегия за хранене, както и да се опитаме да предвидим часа на насиране (на детето, не нашето).
При първите три опита едва не се разведохме.
Единия път натоварихме всичко в колата и когато стигнахме в парка, се оказа, че не сме взели колелата на количката. Втория път бебето внезапно заспа и докато го изчакаме да се събуди, навън мръкна и денят приключи. Третия път дори не го помня.
Ходенето навън пък се оказа не една приятна разходка, в която майката лежерно и с два пръста бута количката и свежият бриз развява красивата ѝ коса, а нещо между пехливанска борба и онова състезание, в което мъже носят съпругите си на гръб. Казано накратко – избягвайте да се подигравате на майка с количка, която се бори със софийската (българската) пътна и пешеходна инфраструктура. Защото ако не сте зидаро-мазач, който по цял ден тътрузи нагоре-надолу колички с тухли, въобще не можете да си представите какво е.
Що се отнася до това, че майките много говорят за деца – ами, нормално е! Бъдете сигурни, че много от тях могат да говорят и за стокови борси, таблици в Ексел, бюджети, екстрасистоли или квантова механика. Просто сега в живота им се е появило нещо ново и невиждано, което трябва да бъде обсъдено, изкоментирано и снимано.
По същия начин, по който някои хора си снимат до припадък чиниите с храна или котките. Еднакво мило или еднакво досадно – въпрос на гледна точка и толерантност. Важното е да не се заричаме. Защото утре може едни да почнат да пускат снимки на бебето, а някой друг – да започне да си снима мусаката. И това ще е съвършено нормално.
