fbpx
Животът с деца

Две кратки истории за деца и религия

11 октомври 2019

След като разобличи Дядо Коледа, подкани ни да правим деца и ни заведе на море в Гърция, Ангелин Балсамаджиев е отново тук, за да ни разкаже за скорошните му сблъсъци с религията и как представителите на две различни големи вероизповедания у нас се държат с децата. Предупреждаваме, че текстът може и да не е много приятен за върлите фенове на институцията Българска православна църква.


Казвам се Ангелин, но не съм ангел. Кръстен съм, но не съм вярващ. 

Агностик съм – не отричам нищо. Трудно ми беше с децата и въпросите им. Появиха се покрай смъртта на баща ми, после в детската. Не искам да ги сугестирам, не искам да ги подвеждам, не искам да ги правя и безверници. Разказвам ви две кратки истории от последните две седмици.

Ходили ли сте в църквата в Царево? Вероятно няма по-красиво място, на което да срещнеш Бог. Въпросът е да не срещнеш местния поп, но за това след малко.

Много близко мое семейство ме поканиха да кръстя голямото им момче. Съгласих се, но реших да направим изживяването му по-интересно от обикновеното, за да се превърне кръщението му в нещо незабравимо, да се порадваме на морето и после да изпием по нещо на плажа. Десет семейства си запазихме хотел на близката Арапя, организирахме всичко и дойде денят. 

Приближихме мястото, църквата е кацнала на един вълшебен нос, във водата имаше фрегата и десетки бели яхти ни направиха безплатна сценография, оставихме капитализма и грижите си на паркинга и пристъпихме в святото място. 

Посрещна ни най-противният поп, който съм срещал, а аз съм срещал много. После разбрах, че наскоро май е натровил едно куче, че му лаело много, но това е извън историята. Попита как се казва детето. Казах му: „Раян“. Събра цялата си погнуса от това, че не се казва Георги, родителите му и аз започнахме да се препотяваме и продължи: „Какво ти е това на ръката?“, малкият носеше червено конче със синьо камъче и добави, „Това е окото на Фатима, дъщерята на Мохамед! Тук тези ги чупим с камъни!“ Извика преялата попадия и я накара да излезе навън и да го смаже с камък.

Детето беше пред рев. Аз също. После започна да ме изпитва: „Кажи му сега защо сте тук…“, изсмуках си от пръстите разни неща, той ме посече и каза: „Глупости, днес празнуваме победата на живота над смъртта“ и започна да цитира пасажи от евангелието, за да ми докаже колко не разбираме на неразбираемия черковнославянски. Защо, уроде, защо не приклекна до детето и не го въведе във вярата?! Всичко това можеше да мине като една кротка приказка, в която всички щяхме да разберем грешките и незнанието си – и за окото на Фатима, и за победата на живота. По-късно чух слухове, че руснаци му хвърлят много пари, незнайно защо, че с тях не се държи така и т.н. Господ си знае работата!

Имам три деца с майка еврейка. Записахме ги в едно ново еврейско училище, където има само еврейчета. Нямам никакво желание да се посвещават в тяхната вяра, въобще и не желая да се говори за това. С охота се съгласих да започнат училище там, защото живея в къща на евреи от 17 години и имам впечатления – харесват ми. Харесват ми принципите им. Нито ще правя паралели между религиите, нито между убежденията, още повече, че семейството, в което живея, са си съвсем българи.

Извикаха ни в Синагогата, за да се срещнем с родителите на другите ученици. Няма да споменавам нивото на охрана и как под хубавите бели ризи на някои от дамите, прозираха бронежилетки, но какво да правят – мачкали са ги и се опитват още. Връчиха ми кипа, отказах да я сложа, никакъв проблем. Децата играеха, тичаха из двора и вътре в техния храм и никой не им направи забележка. Те знаят, че на тази възраст не им сваляш гривната, за да я счупиш с камък, на тази възраст единствено трябва детето да се чувства добре в това пространство.

Стана един от „техните“ и държа реч. Беше кратка. Разказа притча: „Когато видиш свой брат, чийто кон е в калта, твой дълг е да му помогнеш. Когато видиш свой брат, чийто кон е в калта и му предложиш помощ, а той каже с думите – аз не мога да се включа, извади ми го ти! Тогава твой дълг е да го подминеш.“ Извод: На нас мързели не ни трябват.

Пак казвам, нашата религия има не по-малко нравоучителни истории. Въпросът е как ни ги поднасят, как ни „шъткат“ в църквите, колко пияни идват на литургиите, колко тихи са микрофоните им на дежурните литургии, които изнасят с отегчение, с какви коли се движат, какви истории се разказват за младите монаси в килиите, в които ги привикват.

Не съм вероизменник, не съм никакъв. За мен вярата е инструмент, но той понякога може да е отдушник, пристан или спасение. Постарайте се поне за тези, които го търсят. Посвещавам го на отчето, чието име не искам да знам.

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross