Безспорно най-големият ужас за всеки родител е да изгуби детето си или да го отвлекат. Това е кошмарът на кошмарите. За един такъв малък ад ни разказва Милена Стоянджова-Павлова, само че в техния случай историята, за щастие, е комична и с хепиенда на хепиендовете. Велик е този разказ.
Действието се развива през 2017 г. в Гърция на връщане към България. Точно тогава имаше много случаи на продадени деца, по новините въртяха репортажи денонощно и майка ми сто пъти повтори да не изпускаме детето от поглед, че е бяло и русо.
Все едно някой ще иска да го задържи подобна беснотия…
Кимнах, викам си: АЗ ЛИ, БЕ? АЗ ЛИ ДА СИ ИЗГУБЯ ДЕТЕТО! САМО БЕЗОТГОВОРЕН ЧОВЕК БИ ДОПУСНАЛ ТАКОВА БЕЗОБРАЗИЕ!
След седмица почивка, дето се води почивка на думи, а всъщност е циркът на друга географска точка, събрахме багажите и лека-полека потеглихме. Мъжът ми тогава не беше активен шофьор и седеше на задната седалка до дребния (на 2,5 години), раздаваше сокове, солети, пускаше песни и пуфтеше от скука, съответно поиска да спрем, защото се е схванал.
Харесахме си крайпътен мол до Солун. Навън – дъжд като из ведро, понеже хванахме периферията на циклона Медуза. В мола – пълно със забрадени жени, в тоалетната едвам се уредих от наплива, на всичкото отгоре бях с къса пола и мъжете на тези забрадени жени ме оглеждаха.
Та, сядаме да ядем, Иво обикаля около нас с едно багерче, ние си говорим и му хвърляме по едно око. По едно време се обръщам да му дам пица – няма го. Само багерчето зловещо стои на масата, а той иначе си ходеше навсякъде с него.
Станах, огледах се – няма и следа от детето. Обхвана ме паника и казах на мъжа ми да отиде при охраната и да сигнализира. Докато се въртим и викаме ИВО!, виждам един мургав човечец как леко подтичва към изхода с НЕЩО увито в чаршаф.
Изкрещях: ДЕТЕТО МИ!
Хукнах след него, викам "СТОП", "ХАЛТ", други езици ако знаех, щях и тях да включа… Той тича към паркинга, където е паркиран мръсен бус. Прескачам с въпросната къса пола някакви храсти, за да взема преднина, преди да е отпрашил, газя кал в импровизираната градинка и го настигам.
С целия си ужас дърпам чаршафа и на английски крещя:
"GIVE ME BACK MY SON!" (тук следват аплаузи от страничните наблюдатели за атлетичните ми умения и пауза за връчване на Оскар в категорията драматична роля)
Чаршафът пада на бавен каданс, дъждът и той вали бавно, посетителите в мола са се наредили по прозорците и очакват развръзката... Човекът се обръща ужасено и ме гледа все едно съм Анджелина Джоли в екшън и ще му резна главата всеки момент.
Под чаршафа е някаква дървения, той е уплашен, аз съм объркана. От буса излиза забрадена жена, гледа ме с късата пола и започва да крещи нещо, аз само казвам: "СОРИ" и продължавам да сканирам паркинга за евентуални похитители.
Докато съм обляна в студена пот и дъжд едновременно, чувам мъжа ми да крещи "МИЛЕНА, ЕЛА, БЕ! СТИГА СЕ ИЗЛАГА! НАМЕРИХ ГО!" Влизам в мола, там свидетелите на сцената се подсмихват, аз съм червена като домат, но и облекчена. Иво стои до баща си и мига невинно.
– КЪДЕ БЕШЕ, МОМЧЕНЦЕ?!?
– ДОЛУ, ПОД МАСАТА.
Скрил се нашият под съседната маса... Ама кой да се сети да клекне вместо да гони случайни хора… До границата мълчахме в колата и дълго време не говорехме за тази случка.
Още се чудя обаче онзи мъж, когото едва не набих, какви ли обяснения е давал на жена си... Дано не е имало скандал!
