Виртуалната среда, в която децата ни прекарват все повече време, е нещо, което ни тревожи осезаемо. Сред днешните родители има поколения, които все още помнят дългите игри на открито и споделянето на емоции на живо – за тях тенденцията това да се случва онлайн е понякога неразбираема.
Но вместо да се тюхкаме безрезултатно и да си говорим колко хубаво е било в миналото и колко опасно ще е в бъдеще, можем да подготвим децата (а и нас самите) за това, което идва, доколкото това е по силите ни.
Едно от най-важните условия децата ни да имат здравословни отношения с околните е увереността и адекватното самочувствие. Те гарантират, от една страна, техния интегритет и достойнство, а от друга – проявата на разбиране към отсрещната страна. Зад наличието на подобна увереност обаче стоят много изисквания – да си получавал достатъчно любов и подкрепа вкъщи, да си виждал здравословни отношения около себе си, да знаеш, че насилието не бива да се търпи.
Затова и в първия текст от проекта ни ДА ОЦЕЛЕЕШ КАТО РОДИТЕЛ В ДИГИТАЛНИЯ СВЯТ, който реализираме в партньорство с Yettel и Центъра за безопасен интернет, избрахме да говорим по темата за общуването онлайн и разпознаването на сигналите за нередности в тази комуникация.
Пиша със следния казус: ученическите вайбър чатове. Имам момиче в 6 клас и децата ползват Вайбър група за комуникация помежду си от миналата година. Още тогава ми направи впечатление, че в групата може би има език, с който не всеки родител е съгласен. Проблемът е, че по-късно дъщеря ми ми сподели за нещо като тормоз от страна на нейни съученици, който се случва в рамките на групата към друг неин съученик. Детето пита за домашно, те му се подиграват, казват му, че е тъп и т.н. Оказва се, че много деца не смеят да кажат нищо, за да не се окажат в подобна ситуация. Дъщеря ми ми сподели, но с половин уста.
Не знам какъв е правилният подход? Как да говоря с нея за това? Да искам ли да ми показва чата периодично, или да я питам какво става в него? Да коментирам ли с класната и с останалите родители? Да, не става въпрос за моето дете, но утре може да е то. Изобщо, какво се прави, когато има скрит тормоз, за който никой от възрастните и не подозира?
Ние пък се обърнахме към специалисти, които могат да дадат адекватна обратна връзка на тази майка, но и на всички останали родители, които рано или късно вероятно ще се сблъскат с подобен казус.
Къде е мястото на родителя в личните чатове на децата и докога имаме право и възможност (без да е възприето като навлизане в личното пространство) да проверяваме какво се случва в тази комуникация? Това са въпроси, които всеки родител си задава от момента, в който детето започне да има Viber и собствен онлайн живот.
„Като родители, когато сме смутени от общуването между деца(та), е важно да го изговорим със своето дете по спокоен и ненатрапчив начин“, казва Антоанета Василева, част от екипа на Асоциация Родители и координатор на Център за безопасен интернет,
По думите ѝ, понякога е трудно да се започне такъв разговор, но ако целта ни е да разберем какво всъщност се случва в света на детето ни, можем да започнем така:
„Чух да се обиждате с Ивана, разменяте си думи, които на мен ми звучат грубо и обидно, какво ви кара да се държите така една към друга?“. А в допълнение родителят може да попита детето дали знае какво означават тези думи наистина. Защото понякога децата (особено по-малките) не знаят истинското значение на обидните думи, които използват.
„Навлизането в личното пространство на детето, без то да ви е поканило в него, нарушава доверителните отношения между вас неусетно“, добавя Антоанета и посочва, че подходът „Дай да видя какво си пишете“, последван от критична реакция, кара детето да се чувства неудобно и неуверено. В желанието си да го подкрепите и защитите вие всъщност негласно му казвате: „Не вярвам, че ти можеш да се справиш с тази ситуация, затова се намесвам аз, за да я оправя.“
Ако искаме децата ни да са уверени и да могат сами да се справят, трябва да ги овластяваме – да им даваме идеи и инструменти как сами могат да се справят (защото ние вярваме, че те сами могат да се справят). Важно е да проверяваме как са децата, но като питаме тях, а не като шпионираме чатовете им, съветва още Антоанета, която е и координатор на Центъра.
Конкретно по представения казус съветът ѝ е родителят да попита детето какво чувства, когато обиждат съученика ѝ. Тя усеща ли порив да го защити, да се застъпи за него, или по-скоро се страхува да не стане обект на тормоз. Това са важни въпроси, които ще дадат насока за действие на родителя – да насочи момичето да говори с класната и да се обедини с други деца в класа, които не са съгласни с подигравките. Или пък може би е време самият родител да говори с класния ръководител и да ѝ каже, че има проблем, който има нужда от нейното внимание.
Важното обаче е какво е мнението на детето и съветът е майката да му даде време да се опита да се справи само. Разбира се, екипът на Центъра за безопасен интернет също е на разположение на родителите на телефон 124 123. Консултативната линия работи всеки ден от 10:00 до 18:00 часа, а към нея има и чат – www.safenet.bg.
Мирела Христова, която е психолог и обучител в Националния център за безопасен интернет, споделя, че доста често родители стават свидетели на вулгарна комуникация между подрастващи и това силно ги смущава. Понякога обаче става ясно, че децата не се чувстват обидени или наранени, а просто изразяват емоциите си с по-вулгарен изказ, за да са „модерни“.
„Като експерт към Центъра за безопасен интернет, винаги съм мотивирала родителите да инсталират програми за родителски контрол, когато дават първото устройство на детето си. Така ще са наясно какво правят децата онлайн, а подрастващите, от своя страна, ще бъдат най-защитени. Такива програми вършат страхотна работа за деца до 4., максимум 5. клас“, казва още тя.
В този период обаче, освен програми за контрол, е важно родителите да поставят и основите за спокойно споделяне и обсъждане теми, свързани с онлайн света. По този начин детето израства със знанието, че каквото и да се случи онлайн или офлайн, то има зад гърба си възрастни хора, с които може да сподели и да получи подкрепа и помощ.
След израстването на този период е време родителите да осигурят личното пространство на децата си, казва психоложката и предупреждава, че принудителното навлизане в това лично пространство като взимане на телефона и четене на кореспонденция бързо руши изгражданата с години доверителна връзка и мотивира децата да приемат родителите си като „заплаха“, а не като „помощ“.
Насилственото изземване на „свещеното“ мобилно устройство ще позволи на родителя да види веднъж какво се случва. След това обаче има голяма вероятност тийнейджърът да започне да трие своята хронология или да използва опции за автоматично изтриване след прочитане.
Този период не е никак лесен за родителите, особено когато знаем какви опасности дебнат онлайн. Но психоложката ни съветва да имаме повече доверие в начина, по който сме възпитали децата си, и да подхождаме с по-приемливи методи като говорене без навлизане в личното пространство.
Според Антоанета Василева виртуалното общуване е абсолютно реално и в него трябва да спазваме същите правила като в офлайн общуването. Поздравяваме при започване на разговор, питаме другата страна как е, не викаме (не пишем с главни букви), внимаваме какви думи използваме, следим дали ни разбират правилно, избираме подходящи шеги и емоции (емотикони) и т.н.
Децата имат нужда някой да им дава обратна връзка как общуват и дали го правят добре, и най-добронамереният човек е родителят.
„Важно е да даваме обратна връзка на детето, когато не разбираме какво ни обяснява, да го насочваме как да води конструктивен разговор и как да задава адекватни въпроси, кога и как да показва емоция. Важно е и да разкажем, че когато вербалната и невербалната комуникация се разминават, оставят неправилно впечатление у другата страна“, казва още тя.
Мнението на психологажката Мирела Христова, която е и координатор на Консултативната линия за онлайн безопасност на децата 124 123 (директно избиране от всеки мобилен оператор) пък е, че подрастващите се ориентират много по-бързо и по-адекватно в онлайн пространството от възрастните.
„В практиката си имаме много родители, които ни питат за функционирането на приложения, които децата им използват всекидневно, и доста често точно тази тема подсилва доверителната връзка между тях, защото ние ги мотивираме да попитат и децата си. Те много добре разбират как е прието да комуникират онлайн, каква емоция носят главните букви, емотиконите и гифчетата, и си служат умело с тях“. Мирела допълва, че би стимулирала родителите да говорят с децата за правилата на комуникацията и да им кажат, че те важат и онлайн, и офлайн.
„Всеки учи детето да е възпитано и да използва „Моля“ и „Благодаря“ в реалния живот. Целта е да ги мотивираме да се държат така и онлайн, без значение дали комуникират с възрастни или с връстници“, казва тя.
„Със сигурност не бих оставила ситуацията сама да отшуми. От опит зная, че такива ситуации по-скоро имат тенденция да се влошават и задълбочават. Бих потърсила помощ и съвет на Консултативната линия за онлайн безопасност на телефон 124 123“, категорична е Антоанета. По думите ѝ, хората там са страхотни и имат толкова опит, че за тях няма срамен въпрос или срамна ситуация. В същото време на Линията деца и родители могат да останат и анонимни, ако това ще ги им помогне да се чувстват по-спокойни.
Мирела Христова съветва възрастните да съберат максимално много информация за проблемната онлайн ситуация – къде се развива действието, кои са участниците, кой извършва тормоза (познат или непознат на детето) и как се чувстват децата, замесени в тормоза.
„Ако се установи, че тормозът се извършва от съученици, бих насърчила разговор с класа, учителите, психолога и директора на училището – да се даде гласност на случващото се и да се адресира правилно. В доста случаи, които достигат до нас, извършителите са настроени, че просто се шегуват и не си дават реална сметка за истинските емоции, които причиняват с думите или действията си“, разкрива тя.
Следваща адекватна стъпка би била да се подаде сигнал към Консултативната линия за онлайн безопасност 124 123, за да може детето да получи адекватна психологическа подкрепа в ситуацията.
„Практиката ни показва, че неадресираните навреме случаи на онлайн тормоз в по-голям процент водят до физическа саморазправа, и то в крайности. Доста от насилниците в обществото всъщност са деца, жертви на онлайн тормоз, някои от които с години“, обяснява Мирела.
Психологически погледнато, ако дете стане жертва на онлайн тормоз, то може да израсне с грешна представа за себе си – потиснато, тревожно и с ниска самооценка. Възможно е да намрази съществуването си, казва още тя.
Дете, което е тормозено онлайн, променя поведението си в офлайн пространството. Така можем да познаем, че има проблем.
Ако едно дете, доскоро стоящо с часове на телефона си, сега не иска да го погледне и да използва социалните си мрежи, това може да е ясен знак за нещо нередно.
„Доста често тези младежи стават раздразнителни, потиснати, губят мотивация да комуникират със света около тях. Ако родителите забележат необичайно поведение, бих ги мотивирала веднага да поговорят с детето, като му обяснят, че са насреща за помощ и подкрепа.“
Всяко насилие, в каквато и да е форма, има последствия за детето, казва Антоанета Василева. Онлайн тормозът има фино, но дълбоко влияние върху детето, защото то става обект на подигравки и обиди пред много хора и връстници, и то в повечето случаи е безпомощно да реагира и да се защити.
„Това бързо започва да влияе на самочувствието му, на желанието му да ходи на училище, на навиците му, дори на начина, по който общува с вас. Ако забележите, че детето ви отговаря рязко, дори ви вика, блъска врати и се държи агресивно – това всъщност е зов за помощ“, казва Антоанета.
„Съберете сили и търпение и поговорете с него какво го напряга, натъжава и потиска. Не отхвърляйте това, което ви казва, само защото не ви харесва или не сте съгласни с него. Дайте му време да каже всичко и неусетно ще стигнете до дъното на историята. Тя може да започне с недоволство към часа по история и учителката и накрая да стане ясно, че точно в този час детето ви е тормозено от друго дете, което стои зад него“, обяснява тя.
„Вярвам, че повечето деца го започват с цел да се пошегуват, но не усещат кога се преминава границата и става тормоз. Има и други случаи, в които децата се чувстват наранени или обидени от реплика или поведение и започват целева атака за отмъщение“, разказва Мирела.
Практиката ни показва, че когато говорим за съученици, в повечето случаи преките участници в тормоза са малко. По-голям брой са пасивните наблюдатели, които не взимат отношение, но следят в детайли случващото се.
Антоанета пък смята, че тормозът възниква, защото не учим целенасочено и съзнателно децата как да общуват правилно – нито вкъщи, нито в училище. Децата се учат в движение, в зависимост от средата, в която растат, и тя е различна за различните деца, включително и онлайн.
„Ако подобрим комуникационните умения на децата и ги научим как да се справят чрез комуникация с конфликтни ситуации, според мен случаите на онлайн тормоз ще намалеят“, смята тя.
За психоложката най-адекватният начин за превенция е неспирната, открита комуникация на тази тема. „Нека за децата и възрастните това не е „тема табу“, а тема, по която спокойно се говори“, призовава Мирела.
По думите ѝ, в последните години възрастните имат голям праг на търпимост по отношение на онлайн тормоза. „Сигурна съм, че всеки един от нас всекидневно достига до коментари от познати и непознати, целящи обида, и просто ги подминава. Много малък е процентът на хората, които докладват тези коментари и профили. По този начин ние, възрастните, всъщност изпращаме послание към подрастващите, че толерираме такъв тип поведение и че онлайн тормозът е нещо нормално. Променяйки нагласата си и поставяйки граници, ние показваме, че не одобряваме такъв тип поведение и не стимулираме развитието му“, съветва тя.
Антоанета допълва, че всяко училище има механизъм за превенция на насилието. Въпросът е колко и как се прилага той и търси ли се дългосрочно и холистично решение на възникнала ситуация на онлайн тормоз.
„Когато училището като институция реагира адекватно и с меки мерки – тоест да се включи училищният психолог, вместо да викат детска педагогическа стая, да се поговори с целия клас (това е нещо, с което Центърът за безопасен интернет може да помогне) и да се потърси помощ и съдействие на Консултативната линия 124 123, ефектът върху всички деца ще бъде стратегически и дълготраен. Всички трябва да демонстрираме нулева толерантност към онлайн тормоза, въпреки че той не е престъпление в България. Децата чуват тези послания и ги следват, ако видят постоянство у възрастните“, категорична е Антоанета.
Вижте повече по темата безопасен интернет в страницата на Yettel.
15-годишната Елена Чакърова ни разказва за едно отминало пътуване до Козлодуй и по-специално – до кораба „Радецки“. С тази история Елена става част от конкурса ни с Yettel и Българския туристически съюз за разказ от 100-те национални туристически обекта.
Всеки месец до края на лятото ще награждаваме трима от вас с цели комплекти страхотни награди от Yettel и ще подаряваме нашия семеен пътеводител „Стигнахме ли вече?“.
От вас очакваме истории, свързани с посещенията ви (минали или скорошни) на някой от 100-те национални туристически обекта, както и регистрация в приложението на Yettel, където можете да събирате дигитални печати от обектите, да гледате видео истории за много от тях и да се включите в игра за брой събрани печати със страхотни технологични награди. (Не се изисква да сте абонат на телекома, за да се регистрирате.)
Очакваме историите ви на konkursmaikomila@gmail.com. Нямаме търпение да четем!
Ще споделя с Вас своите спомени за едно от многобройните ни пътувания, подчинени на принципа на Туристическия съюз: „Опознай родината, за да я обикнеш!“.
Ще ви разкажа за едно наше пътуване от далечната 2014 г. до град Козлодуй, където посетихме кораба „Радецки“ като част от Стоте национални туристически обекта. Днес съм почти на 15 години. За възстановяване на някои моменти от това сравнително далечно преживяване взех пространно интервю от своята майка, която (като повечето майки) помни детайли от хубавите семейни събития.
Петгодишното дете тогава се впечатли силно от една среща с представител на фауната. Мил спомен, към който с радост се върнахме и двете.
Есента беше мека и топла. Първо посетихме Атомната електроцентрала в града. Това беше предварително планирано и разрешено посещение, за което ще ви разкажа следващ път.
След това се запътихме към Националния музей „Параход „Радецки“. По пътя направихме снимки на паметника на Христо Ботев и неговата чета, на парка и алеята, водеща до музея.
Беше невероятно и запомнящо се. Аз и моят брат, макар и доста малки тогава, научихме толкова много неща за Ботев и четата: например, че параходът е построен през 1851 г. в Будапеща, на 29 май 1876 г. четата на Христо Ботев завладява парахода и го принуждава да спре на българския бряг при с. Козлодуй, откъдето се насочва към Врачанския Балкан, за да се бие за свободата на България.
Музеят „Параход „Радецки“ е единственият пътуващ параход музей на Балканския полуостров и в България. За наше съжаление, тогава параходът не се движеше на собствен ход. Стоеше закотвен на козлодуйския бряг. Предстоеше му дългоочакван и наложителен ремонт.
Времето на беседата бързо отлетя и ние слязохме заредени с патриотизъм – думичка, коята чувахме у дома, но чийто смисъл доизяснихме по-късно в училище.
Порадвахме се на неочакваната среща и се снимахме за спомен. Оставихме я да продължи своя път. След кратка разходка из града ние също поехме към мястото на нашето нощуване –Враца, град, също свързан с подвига на Ботевата чета.
Като се има предвид, че по време на посещението ни съм била на около 5 години, честно да си призная, най-силно в онзи момент ме впечатли срещата с костенурката. Съвсем ясно си спомням и старовремския печат, който сложиха на туристическите книжки.
До нови срещи, в които ще споделя още спомени от нашите семейни пътувания, по време на които събирахме печати и марки.
Стела Генчева ни разказва за семейното пътуване в Трявна и така става част от конкурса ни с Yettel и Българския туристически съюз за разказ от 100-те национални туристически обекта.
Всеки месец до края на лятото ще награждаваме трима от вас с цели комплекти страхотни награди от Yettel и ще подаряваме нашия семеен пътеводител „Стигнахме ли вече?“.
От вас очакваме истории, свързани с посещенията ви (минали или скорошни) на някой от 100-те национални туристически обекта, както и регистрация в приложението на Yettel, където можете да събирате дигитални печати от обектите, да гледате видео истории за много от тях и да се включите в игра за брой събрани печати със страхотни технологични награди. (Не се изисква да сте абонат на телекома, за да се регистрирате.)
Очакваме историите ви на konkursmaikomila@gmail.com. Нямаме търпение да четем!
Всеки родител с малко дете знае, че пътуването никога не е просто пътуване – това е епично приключение с отворен край. Главните герои са джипиесът, завоите и... Елито!
Първо, джипиесът започна с най-добри намерения. Всичко вървеше по план. Ние бяхме спокойни, а в главите ни вече се въртяха мисли за разходката из старинните улички. Очарователна наивност! Джипиесът, обиден на съдбата и на всеки, който не е изобретил посоката северозапад, реши да ни заведе първо в... Габрово. Да, точно така – трябваше да се върнем 30 километра назад. Защо? Защото може!
И докато се борехме със завоите като истински гладиатори на пътя, Елито запази хладнокръвие... за около пет минути. След това дойде първата криза. „Искам да повърна!" – викна тя с драматизма на малък Хамлет. Ние отговорихме с класическото: „Спокойно, остава още малко!“
Но пътят не свършваше. Завоите продължаваха да се въртят пред нас като атракцион в лунапарк за родители на ръба на търпението.
Накрая, след безкрайни обрати и опити за повръщане от всички пътници, пристигнахме в Трявна! Почувствахме се като герои от средновековен роман, които са оцелели след голямата битка... само за да се сблъскат с второто изпитание – хотела.
И, разбира се, в духа на класическата комедия, се оказа, че ни бяха настанили в стая с отделни легла. Тъкмо ще си починем с мъжа ми един от друг на безопасно разстояние.
Разтоварихме багажите (които, между другото, почти напълниха стаята), разпънахме походната кошара, която зае цялата останалата площ и... тръгнахме на обиколка!
Елито, естествено, обяви стачка, че няма сладко на секундата. И веднага тръгнахме да търсим нещо за залъгване на глада. Центърът ни примами към пекарна с голям надпис „Най-вкусните ГЮЗЛЕМЕТА!“. Но като всяко хубаво нещо не беше отворена.
Малката приключенка беше готова да надуе гайдата от възмущение, но – о, чудо! На хоризонта се появи шекерджийница. Елито вече си мислеше, че е в рая. Докато обикаляше между бонбоните и ореховките, започна да задава купища въпроси:
– Какво е това?
– Пестил.
– А какво е пестилът?
– Сладкиш от сини сливи.
– А това какво е?
– Балсуджук.
– А балсуджукът какво е?...
В този момент се почувствах като участник в кулинарно риалити шоу, където трябва да обяснявам всяка храна на света с възможно най-простите думи.
Въведохме адреса в Google Maps и се оставихме на милостта на технологиите. Но Google Maps реши да ни запознае с местната реалност и ни заведе до обикновена къща, която с нищо не подсказваше, че някога е била музей. Човекът, който хладнокръвно си простираше гащите на балкона, също не изглеждаше като уредник на музей. Спогледахме се объркани, после се разсмяхме и решихме да обиколим града по нашия си начин – на око! Единственият музей наблизо беше този на африканското изкуство. Няколко къщи в близост също носеха духа на Африка с големите си бананови дръвчета, които надничаха любопитно от оградите.
След известно време се върнахме към улицата на занаятите и Славейковата къща. Пенчо Славейков, седнал на една пейка със своя замислен поглед, привлече вниманието на Елито. Тя започна да му се сърди, че е заел цялото място на пейката, а той мълчеше като истински джентълмен.
– Ели, това е статуя на един от най-обичаните ни писатели – Пенчо Славейков.
– Като е писател, защо не пише, а стои и е заел пейката?
– Това е неговата къща – Славейковата къща. Тя е жив пример за богатството на българската възрожденска архитектура.
– Е, щом е неговата къща, да седи цял ден пред нея ли?
– Той сигурно просто иска да гледа какво става около него, наслаждава се на гледката и се уверява, че всичко е в ред.
– Мамо, помоли го да се премести за малко. – извиси тон и започна да ме гледа умоляващо.
– Това ще се окаже доста трудно. Хайде да си харесаш друга пейка.
Снимки: Личен архив
Накрая стигнахме до музея, където ни посрещна една усмихната жена, готова да отговори на всички въпроси:
– Защо се казва Даскаловата къща? Какво е даскал?
– Защо не мога да седна на стола в средата на стаята?
– Къде е храната?
– Таванът защо е резбован?
– Кой живее в тези стаи?
– Дърворезбите стават ли за оцветяване?
Още не сме свършили, скрол надолу
Жената беше толкова търпелива, че си помислих, че работи тук само заради децата. Музеят беше истинска съкровищница – резбовани тавани, икони, истории от миналото. Разказа ни, че Даскаловата къща се нарича още Къщата със слънцата. Тази къща не е просто музей, а истински храм на дърворезбарското изкуство, с резбовани слънца, които приковават погледа с изяществото си. И както Трявна е единственият град в България, където резбарството е живо и кипи благодарение на средното специално художествено училище и ръцете на майсторите, така и Къщата със слънцата е уникално място, което трябва задължително да се посети. Елито не спря да задава въпроси и да се възхищава на всяка дърворезба.
И така, след тази невероятна одисея, научихме много нови думи – гайтанджийство, казаслък, кюмюджийство – които обогатиха не само речника ни, но и представата ни за живота и майсторството в България. Докато се разхождахме по уличките на занаятите, накичени с уютни магазинчета с дърворезби, ръчно изписани бъклици и живописни картини, усетихме каква красота и умения се крият в нашия народ. И въпреки всички завои, джипиеси и въпроси на Елито, разбрахме едно – приключението винаги е по-сладко, когато е споделено с тези, които обичаш!
Едно пътуване до Пловдив с тийнейджър може да донесе много изненади – не всички неприятни. Ваня Благова ни разказва за семейното пътешествие до Пловдив, в което посещават един от 100-те национални туристически обекта – Античния театър, за концерт, а после продължават из чудните улички на града.
Тийнейджърката, с която авторката разполага, е в обичайното си тийнейджърско настроение. Но не съвсем.
С този разказ Ваня се включва в конкурса ни с Yettel и Българския туристически съюз за разказ от 100-те национални туристически обекта.
Всеки месец до края на лятото ще награждаваме трима от вас с цели комплекти страхотни награди от Yettel и ще подаряваме нашия семеен пътеводител „Стигнахме ли вече?“.
От вас очакваме истории, свързани с посещенията ви (минали или скорошни) на някой от 100-те национални туристически обекта, както и регистрация в приложението на Yettel, където можете да събирате дигитални печати от обектите, да гледате видео истории за много от тях и да се включите в игра за брой събрани печати със страхотни технологични награди. (Не се изисква да сте абонат на телекома, за да се регистрирате.)
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com. Нямаме търпение да четем!
Думите ми не се приемат положително от тийнейджърката вкъщи, която ясно заявява, че хич не ме бива с шегите. Но пък дестинацията ни в средата на август е именно натам.
Въпреки горещините градът си остава един от любимите ми с тепетата, парковете, хубавите заведения. За първи път отпраших към него с дъщеря ми, докато беше на 2 месеца. Поводът беше Нощта на музеите и с бебето в слинг разглеждахме до късните часове. След това по бебешки тя заспиваше в количката, а аз с приятели, възползвайки се от топлото време, обикаляхме откритите заведения, където си говорихме за нещата от живота.
През деня отпочивахме из местните паркове, търсейки в несвяст някоя и друга сянка или катерехме калдъръмените улици на стария град. Бяхме и на други забележителности в близост като Асеновата крепост, но пътят на връщане към София ни беляза с катастрофа на магистралата край Пазарджик. Хубавото беше, че нямаше пострадали – нито сред нас, нито сред хората, които ни отнеха предимството, но дълго време, като минавах оттам, споменът от ужасния момент се връщаше.
Съчетавам го с концерт на Б.Т.Р., които отбелязват 30 години на сцена, а мястото е повече от перфектно – Античния театър. У дома не сме от най-верните фенове на групата, но пък знаем песните им и те са част от времето, когато със съпруга ми бяхме тийнейджъри, сиреч колкото дъщеря ни.
Пловдив ни посреща ветровит, но обичайно горещ. Античният театър е препълнен и атмосферата е подобаваща като включва публика от всички възрасти. Хората знаят текстовете, пеят, святкат с телефони. Дъщеря ми се прозява, късно ѝ било, искала по-рано да си ляга. Явно рок концертите е добре да се споделят с връстници, не с родители.
На следващия ден се разхождаме из местата, на които съм я водила за първи път, и ѝ разказвам какво е гледала, в кои заведения е спала като бебе.
Така се запътваме към изложбата на Павел Койчев „Хоризонтално, отвесно, наклонено“, като припомням на дъщеря ми, че познава една от неговите работи, по-конкретно „Водна паша“ в Южния парк в София.
Влизаме в залата. Питам дъщеря ми за фигурите, за формите, с какво ги свързва.
„Хоризонтални, отвесни и наклонени“, казва тя, с което си признаваме, че съвсем не разбираме достатъчно съвременното изкуство.
Затова решавам да заложа на по-класически сюжети и се запътваме към стария град, където е галерията с творби на Златю Бояджиев. Изложбата е сред постоянните експозиции. И докато навън горещините са нечовешки, вътре ни посреща перфектен хлад и изключително любезната дама от галерията, която ни разказва за живота на художника.
Част е от Бараците, заедно с Давид Перец и Васил Бараков. Оказва се сред най-самобитните автори на миналия век. Без да предполагам, историята му събужда изненадващ интерес не само у мен, но и у дъщеря ми.
Като млад Златю Бояджиев покорно се е съобразил с желанието на баща си да завърши търговската гимназия в Пловдив. И в семейството сме на вълна гимназия, защото се намирам до 14-годишна, оцеляла (или по-скоро аз) след НВО-тата. Стигаме до извода, че и тя се вслушва в моите съвети какво да следва сега, може би точно защото съвсем не е наясно какво иска да прави с живота си в бъдеще.
Напълно верен на себе си, той попада в интелектуалните среди и започва работа във фирмописно ателие – нещо, което в днешно време наподобява може би професията на графичен дизайнер. След като заръката на баща му е изпълнена, Златю заминава за София, за да следва собствените си търсения и учи в Художествената академия.
Не остава в столицата, а се връща в Пловдив, за да бъде учител. Нещо, което с дъщеря ми възприемаме възторжено, защото много ни се иска да си представим как някой като него ѝ преподава. Сещаме се, че и сега има такива хубави примери като музикантите от „Фортисимо клас“.
Тук са и известният автопортрет и портретът на съпругата му, с които художникът участва през 1942 г. в Биеналето във Венеция.
Този негов стил коренно се различава от творбите му от втория период, тъй като авторът преживява тежък инсулт, след който не успява да се възстанови напълно. И тъй като не може да рисува с дясната си ръка, Златю Бояджиев започва да се учи да работи с лявата и няколко години по-късно (кой знае колко кошмарни са били те за него) се заема отново с творчество, но като съвсем нов художник.
Усещаме разликата в техниката на следващите му картини. Регистрираме колко контрастни са суровите лица на героите му, край които има топли нюанси в оранжево и червено. Златю Бояджиев рисува селския бит. Част от персонажите му са хора на изкуството, но повечето са обикновени хора – продавачи на оцет или животновъди. Пейзажите му са наситени с детайли, а ние се опитваме да си представим какво е да пишем (дори!) с лявата си ръка и бихме ли могли тепърва да се изправим пред подобно предизвикателство.
Думите са пълна изненада за мен. Идват от тийнейджърката, която по принцип е в период, в който трудно се впечатлява.
Връщането към София е спокойно. Без следа от прибирането преди 14 години. Залагаме отново на класика, като си пускаме „Със сто километра в час“, а отзад на седалката дъщеря ми припява „Аз летяяя“.
Ако никога не сте стъпвали в Свищов, ето сега ви е паднало да си го изберете за следващата семейна дестинация. Така е направила Калина Илиева, която ни разказва за семейното си посещение на града, което е съпроводено със стотици въпроси – дори такива, които не можеш да си представиш как изобщо могат да бъдат измислени и съответно зададени. Но това е животът с деца.
С този текст Калина участва в конкурса ни с Yettel и Българския туристически съюз за разказ от 100-те национални туристически обекта.
Всеки месец до края на лятото ще награждаваме трима от вас с цели комплекти страхотни награди от Yettel и ще подаряваме нашия семеен пътеводител „Стигнахме ли вече?“.
От вас очакваме истории, свързани с посещенията ви (минали или скорошни) на някой от 100-те национални туристически обекта, както и регистрация в приложението на Yettel, където можете да събирате дигитални печати от обектите, да гледате видео истории за много от тях и да се включите в игра за брой събрани печати със страхотни технологични награди. (Не се изисква да сте абонат на телекома, за да се регистрирате.)
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com. Нямаме търпение да четем!
Как попаднахме в Свищов е тема на съвсем друг текст, защото настоящият разказ ще дойде съвсем дълъг, но ако сте се запътили натам, и то с деца, пригответе се за много въпроси от децата (традиционно) и се запасете с препарати против комари. Покрай Дунава тази напаст е специално обучена да е в почти невидим и безшумен режим и е мутирала с цел нанасяне на максимално много щети.
Искам да ви разкажа за нашето посещение на Свищов и по-специално за къщата музей на Алеко Константинов. Трябва да си призная, че разбрах за нея, защото ровичках каква туристическа забележителност с печати има наоколо, защото с децата сме фенове и си събираме. Истината е, че изобщо нямаше да се сетя да търся тук музей на Алеко Константинов, въпреки че знам, че е родом от Свищов. Изобщо, този край никак не се рекламира подобаващо, което е срам и позор, защото има много какво да се види.
Веднага щом разбрахме, че ще намажем печат, се отправихме към музея, който се намира съвсем близо до центъра на града в едно кварталче с малки улички и къщи. Влязохме в красивия двор и ни посрещна много любезна уредничка. Бях направила грешката да кажа на децата ми (на 5 и на 7 години), че тук в стъкленица се съхранява сърцето на Алеко Константинов, след като е прострелян фатално.
Когато уредничката се показа, децата като абсолютни гамени наскачаха срещу нея заплашително, крещейки на превъзбуден фалцет, че са ДОШЛИ ДА СИ ВЗЕМАТ ПЕЧАТ ЗА ПРОБИТОТО СЪРЦЕ В БУРКАН. Очевидно не сме били единствените, за които „пробитото сърце в буркан“ е основна мотивация за посещение, защото жената се усмихна разбиращо, любезно ни продаде билети и ни обясни всичко необходимо.
И се оказа, че експозицията разказва не само за Алеко и неговото семейство, а и за отминалата слава на този някога процъфтяващ и прогресивен град.
На първия етаж има археологически находки, на втория се разказва по-подробно за Алеко.
Започвам да чета предоставената информация:
„Алеко Константинов се ражда през 1863 г. По това време градът процъфтява, защото търгува, изнася най-вече зърнени храни, не само в турската империя, но и в Румъния, Австрия и Русия…“
И тук като картечен откос зазвучат въпроси от две деца с различна степен на познание за света, но със сходна настойчивост СЕГА И ВЕДНАГА да им се отговори:
– Как така „процъфтява“? Нали сме в робство?
– Какво е „турска таимперия“?
– В Австрия ли бяха кенгурутата?
Опитвам се да отговоря някак.
Разглеждаме уредбата на къщата, защото това е едно от интересните неща – как е изглеждала една градска къща на сравнително заможни хора по онова време.
– Защо са им толкова столове?
– Може ли да се лежи на това легло?
– Коя е неговата стая?
Разказвам, че Алеко е имал голямо семейство – три сестри…
– Скучно ли му е било, защото само той е бил момче?
Обяснявам, че хората по онова време не са гледали толкова много дали им е скучно, или не, а са се намирали на работа. Отговорът не се приема добре.
Накрая влизаме в помещението, където е изложена стъкленицата с пробитото сърце, както и дрехите, с които е бил облечен Алеко Константинов по време на атентата. Разказвам, че е прострелян по погрешка. Планът е бил да пострада спътникът му. Оказва се, че сърцето не е продупчено от куршум (както и аз си мислех), а е перфорирано от счупено ребро.
Включват на по-висока предавка (сякаш е възможно!) и въпросите се превръщат в епизод на „От местопрестъплението: Свищов“ (макар че всъщност местопрестъплението е в Пазарджишко).
– Кой го е застрелял? (Обяснявам, пише си.)
– С какво? (Има я и пушката.)
– Как са запазали сърцето?
– ЗАЩО са го запазили изобщо?
– Този буркан отваря ли се?
– А ние как можем да сме сигурни, че това е НЕГОВОТО сърце?
Продължихме с обиколката из Свищов и околията в следващите два дни. И разбрахме, че Свищов е наричан „Градът на 100-те първи неща“. Както казах по-рано, Свищов е бил процъфтяващ търговски център и доста по-пряката му връзка със света (заради реката), отколкото на повечето градове във вътрешността на страната по това време, са дали възможност на жителите му да направят много „първи неща“.
Например: първото читалище, първото крупно дарение, първото рисувателно училище, първият певчески хор, първото частно търговско училище, първа детска градина, първо икономическо списание…
Но е сигурно, че Свищов е населяван още от антично време и селището Нове, което се намира в покрайнините на града, е едно от най-добре проучените. То е в местността Паметниците, където може да се проследи и историята на стъпването на руските освободителни войни на българска територия, защото Свищов реално е и първият освободен град. Местността е супер за деца, защото тичат и карат тротинетки на воля.
Изключително интересна и за нас, и за децата беше и внушителната съборна църква „Света Троица“, която е строена от Колю Фичето и има колони, които се въртят. Слагал ги е и на други места, но ние на разбрахме каква точно е инженерната причина (освен че са забавни). И тук родителските тела посрещнаха самоотвержено доволно количество въпроси.
За финал искам да кажа, че Свищов може и да не е особено популярна туристическа дестинация, но всъщност е супер готино място и си заслужава да се посети. За нас остана по-скоро като Градът на 100-те въпроса, но то с две деца на 5 и на 7 кой не е?!
Поздрави от Габрово и околията с текста на Елена Пенкова. Който е ходил скоро в Габрово, знае колко готин град е и какви страхотни музеи и екопътеки има наоколо. Който не е – веднага да се поправи, защото в района определено има много за гледане и правене.
С този разказ Елена се включва в конкурса ни с Yettel и Българския туристически съюз за разказ от 100-те национални туристически обекта.
Всеки месец до края на лятото ще награждаваме трима от вас с цели комплекти страхотни награди от Yettel и ще подаряваме нашия семеен пътеводител „Стигнахме ли вече?“.
От вас очакваме истории, свързани с посещенията ви (минали или скорошни) на някой от 100-те национални туристически обекта, както и регистрация в приложението на Yettel, където можете да събирате дигитални печати от обектите, да гледате видео истории за много от тях и да се включите в игра за брой събрани печати със страхотни технологични награди. (Не се изисква да сте абонат на телекома, за да се регистрирате.)
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com. Нямаме търпение да четем!
Три коли потегляме из България. Приятели с деца – вече пораснали, но още помнещи как едното хапе другото, докато същото това друго удря първото с количка по главата. Такова приятелство расте, откакто тези двамата бяха на по годинка, а нашето оцеляване като родители придоби съвсем друго измерение.
Едно от семействата вече живее в чужбина, но всяка година сме заедно на море през лятото, на планина през зимата, а сега – решени да видим как е и в центъра на страната. Посоката е Габрово.
Настаняване късно вечерта, посещение на местно заведение, а на следващия ден започва обиколката из музеите. Първата спирка е Домът на хумора и сатирата.
Криви огледала, котки с резнати опашки, разхвърляне на боклук и после разделното му прибиране, говорещ телефон с издайнически подробности за спестовността на габровци, карикатури, впечатляващата история на Сава Попов (създателят на в. „Стършел“) – всеки, според възрастта и интереса успя да намери нещото, което да му хареса.
Той в три етажа проследява развитието на града от времето преди комунизма, по време на соца и в наши дни.
И за разлика от музеите от детството ни в този всеки има право да натиска копчета, за да „прелисти“ екран, проследяващ етапи от историята на града. Надпреварвахме се да пипаме инструментите от миналото и да тъчем на стан. Изредихме се и да „хвърляме“ бомба към близката църква, като първият път, докато все още никой не очакваше какво ще стане, си беше доста изненадващо.
Останахме доволни от виртуалната разходка от първия етаж из калдъръмените търговски улици и дюкяните. Спомените нахлуха с дълбоко забравените артикули от соца. Големите се върнахме в детството (за добро или не) с познатите пластмасови камиони, на които почти всяко дете беше горд собственик. Последният етаж изненада дори тийнейджърите, които, като разбраха, че може, веднага скочиха в симулатор да изпробват какво е да си шофьор от Формула 1.
Чудесна почивка с вече пораснали деца, които не мрънкат отегчено, не молят да ги носиш на конче, защото са се уморили. Пълен кеф от разговорите с тях, от смеха, похапването на горски плодове по пътя за Боженци.
По колите всеки се преразпределяше както си иска и децата пътуваха кой с когото му харесва. Така някой път се озовавахме с мъжа ми без деца, друг път – с три наведнъж.
Необезпокоявани от нищо и в пълна хармония, се насочихме в един от дните към Етъра. Разпръснахме се по различните занаятчийски работилници. Всеки слушаше и се спираше на това, което му е интересно.
Ковачница, дървообработване, златарство, куюмджийска работилница, кожарство, музикални инструменти... Какви ли не съоръжения от миналото могат да се видят, често придружени и от прожектирането на кратки филми, допълващи в детайли информация за занаятите.
Помахахме си, че ще се видим след малко в Габрово и всеки се качи по колите. Тръгнахме. Почти излязохме от паркинга. Стори ми се тихо. Поне до момента, в който не извиках: „Забравихме децата!“
Този път не помня да се бяхме уговаряли нашите да се качват по автомобилите на приятелите ни. „Голям късмет“ точно тук да използваме строгостта си на родители, като кажем на децата да оставят телефоните в колата, за да се настроят към миналото и да усетят по-силно автентичната атмосфера на мястото.
И в едната видях познатите физиономии на двамата ми сина, загледани в поредното филмче. Като никога застанали кротко един до друг. Дори не бяха забелязали, че ни няма.
Оставих ги да си дзенват, писах на мъжа ми, че всичко е наред и като им се затръгва, спокойно се насочихме към колата.
Наситени от емоции, от добро настроение и кратка паника, все пак си тръгнахме и с едно наум – да се преброяваме преди тръгване, колкото и големи да са децата, колкото и голяма да е компанията.
Днес тръгваме към Смолян с Рослава Стоянова и се отбиваме в Историческия музей, където има разкошна експозиция. Ако сте с две деца, трябва да имате поне по един комплект баба и дядо, за да си позволите и вие да го разгледате.
Или поне така ни съветва Рослава Стоянова в разказа, с който участва в в конкурса ни с Yettel и Българския туристически съюз за разказ от 100-те национални туристически обекта.
Всеки месец до края на лятото ще награждаваме трима от вас с цели комплекти страхотни награди от Yettel и ще подаряваме нашия семеен пътеводител „Стигнахме ли вече?“.
От вас очакваме истории, свързани с посещенията ви (минали или скорошни) на някой от 100-те национални туристически обекта, както и регистрация в приложението на Yettel, където можете да събирате дигитални печати от обектите, да гледате видео истории за много от тях и да се включите в игра за брой събрани печати със страхотни технологични награди. (Не се изисква да сте абонат на телекома, за да се регистрирате.)
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com. Нямаме търпение да четем!
едни луди баба и най-вече дядо, твърдо решени да предадат на внуците любовта си към Родопите; два броя изтощени деца; и моя милост, тръгнала на „почивка“ (всеки с деца ще ви каже защо са кавичките).
След като сутринта посетихме планетариума в Смолян (който между другото също е от 100-те обекта, но в името на добрия тон няма да го коментираме сега), а след това се катерихме по жегите към Момчилова крепост (от която децата типично запомниха единствено яденето на диви череши), решаваме да преизпълним плана за деня, като на връщане към хотела минем и през Историческия музей на Смолян.
След като любезно ни обясняват какви експозиции има на четирите етажа в музея, започваме разходката. На малкия естествено бързо му омръзва още на първия етаж и изчезва някъде нагоре с дядо си. После по десетките снимки с кукери и препарираната мечка разбирам, че все пак нещо е успяло да привлече вниманието му.
Каката търпеливо слуша лекцията на баба си пред всяка витрина, а колко от чутото влиза в главата ѝ е отделен въпрос. Но пък проявява голям интерес към родопския диалект и с удоволствие чете надписите по стените. Тук ще ви споделя само едно сурвакарско наричане:
„Каксу тече рекаса приз каменес,
Тъй да текот парисе в сая коща;
Каксу тежи каминяс в ръкисе,
Тъй да тежи кесията на ступанънъ.“
В музея има изложени различни находки, открити в областта, множество предмети на бита, свързани с типични за района занаяти и обичаи, стари снимки и макети на родопски къщи. За децата, както споменах, най-атрактивни са кукерските облекла и къта с препарирани животни. Както и сватбените знамена, изработени от пъстра прежда и приличащи на гигантски шарен захарен памук, а от табелата до тях научаваме, че се наричат кожели.
За възрасните любители на историята в музея можете да видите изложена пушката на Капитан Петко войвода, както и сабята на – за съжаление – малко известния полковник Владимир Серафимов. Той се прочува по време на Балканската война с няколкократния си отказ да се подчини на заповед за отстъпление и с малоброен отряд успява да удържи многократно превъзхождащи ги войски. Битката се провежда край село Аламидере край Смолян, което днес носи неговото име, а в близост е изграден и паметник известен като Малката или Родопската Шипка.
Ако минавате през Смолян, посещението на музея определено си заслужава, още повече ако си имате и едни баба и дядо, че да може и вие да го разгледате.
Учете езици, че не се знае кога и за какво ще ви потрябват. Дори и да си в България, на пътешествие из 100-те национални туристически обекта, пак е от особено важност да можеш да извикаш и да се примолиш я на испански, я на английски.
Ще разберете защо казваме това, след като прочетете чудесния текст на Петя Берберова-Войкова.
С него тя участва в съвместния ни конкурс с Yettel и Българския туристически съюз. Всеки месец до края на лятото ще награждаваме трима от вас с цели комплекти страхотни награди от Yettel и ще подаряваме нашия семеен пътеводител „Стигнахме ли вече?“.
От вас очакваме истории, свързани с посещенията ви (минали или скорошни) на някой от 100-те национални туристически обекта, както и регистрация в приложението на Yettel, където можете да събирате дигитални печати от обектите, да гледате видео истории за много от тях и да се включите в игра за брой събрани печати със страхотни технологични награди. (Не се изисква да сте абонат на телекома, за да се регистрирате.)
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com. Нямаме търпение да четем!
По препоръка на доста лекари децата ми трябваше да сменят влажния бургаски въздух с ухаещия на цъфнал бор лечебен въздух в Сандански, и то именно в края на април и началото на май.
И предвид че вероятно скоро нямаше отново да си причиня толкова дълго пътуване с кола с двете деца, решихме да посетим възможно най-много забележителности в района. От седем дни почивка се очертаваше в четири от тях да вали, но все пак бяхме оптимисти, че прогнозите невинаги са точни.
Първата ни спирка беше Роженския манастир „Рождество Богородично“. Дали заради ранния час, или заради заплашващите с дъжд облаци, когато паркирахме колата се оказахме единствените посетители. Това донякъде си беше плюс, тъй като щяхме да разгледаме спокойно и да не правим постоянно забележка на децата да не бягат и да не говорят толкова високо.
Разгледахме храма, двора и прилежащите към него котки, след което решихме да се качим по стълбите и да надникнем в стаите с отворени врати. Подчертавам ОТВОРЕНИ!
В едната имаше впечатляващи стенописи и голямото дете (на 6 г.) веднага заподскача, задаващо сто въпроса в минута.
– Този светец кой е? Няма ли тук икона на Свети Мина? А тези кои са? Може ли да ме снимаш тук?
Е, при такъв ентусиазъм, няма да го разочаровам детето, ще го снимам, разбира се. Все пак не хабя лента, я! Обръщам се да снимам и в този момент малкото (на 2 г.) се шмугва през краката ми и с все сила затръшва вратата.
Защо постоянно им се карам на тия деца, че не живеят в пещера и трябва да затварят вратите?! След като съм преглътнала срама от трясъка на вратата (все пак няма други хора, които да сме обезпокоили с този звук), установявам, че няма дръжка.
Промушвам нервно пръст в дупката, където трябваше да има брава, и дърпам вратата, но уви, заключени сме. Обръщам се що-годе спокойно към съпруга си с думите „Нещо не ми стигат силите, опитай ти да отвориш“. Но след като и той не успява, голямото дете се усеща какво се случва и започва да реве към брат си:
– Какво направи? Заключи ни! Сега ще трябва да стана монахиня и да прекараме остатъка от живота си тук!!!
Тревогата от ситуацията започва да се примесва с нелепия ми смях, когато чувам скърцане на стълби. Помислям си „Има господ!“. Чувам испанска реч, навеждам се и поглеждам през една пролука под затворените дървени кепенци на прозореца.
Моля ги да опитат да отворят или да потърсят някъде свещеника и да ни спасят от доживотния монашески престой. Слава богу, вратата отвън се отвори без особени усилия. Можете да се досетите, че в останалите отворени стаи НЕ влязохме.
Директно се отправяме към втория национален туристически обект по маршрута ни – „Кордопуловата къща“ в Мелник – една от най-монументалните възрожденски къщи в страната. Успокояваше ме фактът, че дори да останем заключени там, ще бъдем в изба, издълбана във вид на тунел в скалата, с експонирани в нея огромни бъчви, а имаше и включена дегустация на вино във входната такса за възрастни.
Малкото дете е изключително впечатлено от тунелите, а голямото – от столовата на къщата, където се намира така наречения „тайник-шкаф“. Предназначението му е било в него да се крие трети човек при сключването на сделки и именно той е преценявал дали сделката е добра, или не, и съответно дали да се премине в гостната за нейното приключване, или вратите да останат затворени.
На излизане от този обект всъщност разбрах за съвместната работа на Yettel и 100-те национални туристически обекта и за първи път успях да се сдобия с дигитален печат само със сканирането на един QR код. Като си тръгвахме от още наречената „Цинцарова къща“, вече валеше като из ведро и се наложи да потърсим къде да хапнем в близост, докато дъждът поспре и можеше да се шофира спокойно.
Влязохме в ресторант, който беше пълен до пръсване, но на една маса седеше сама една жена, оказа се американка, която ни покани да споделим масата ѝ. Поговорихме си за прекрасните кътчета в България. Заключението на по-голямото ни дете беше, че въпреки богатството на българския език да знаеш и чужд език, може много да ти помогне в критични ситуации – като например да не останеш заключен в манастир или да не останеш гладен.
Тръгнала Диана Стоева с трите си деца към един от 100-те национални туристически обекти – манастира „Света Троица“, и... Ще видите какво става, като прочетете текста. Няма да издаваме повече.
Диана Стоева – освен че е една от авторките, включена в „Да оцелееш като родител“ 3, и авторка на личната ѝ книга „Трите ми прасенца“ с илюстрации от Неда Малчева, е и участничка в конкурса ни с Yettel за разказ от 100-те национални туристически обекта.
Всеки месец до края на лятото ще награждаваме трима от вас с цели комплекти страхотни награди от Yettel и ще подаряваме нашия семеен пътеводител „Стигнахме ли вече?“.
От вас очакваме истории, свързани с посещенията ви (минали или скорошни) на някой от 100-те национални туристически обекта, както и регистрация в приложението на Yettel, където можете да събирате дигитални печати от обектите, да гледате видео истории за много от тях и да се включите в игра за брой събрани печати със страхотни технологични награди. (Не се изисква да сте абонат на телекома, за да се регистрирате.)
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com. Нямаме търпение да четем!
Сутрин леки преходи, след обяд басейн, вечер кой футбол, кой книга. Всички са щастливи, особено мъжът ми, който си стои на тихо вкъщи.
Та тръгнахме ние четиримата да търсим един водопад под манастира „Света Троица“ до Етрополе. Дотам си има царски път с кола, но има и пешеходен маршрут, който аз предпочетох като една себеуважаваща се туристическа натура. Така с една разходка щяхме да видим хем водопада, хем манастира, който е бил убежище на Васил Левски и който децата много държаха да видят.
Това че съм завършила география, както и фактът, че четири години съм гледала главно топографски карти и чертежи, не ми помага ни най-малко да се ориентирам в посока, маршрут или мъх. Че аз като чуя жената от навигацията да ми каже „тръгнете на северозапад“, се смея пет минути! Тука нивото е ляво и дясно, Сийке, какво ми обясняваш ти? (А и тях невинаги уцелвам.)
Въвеждам аз значи дестинацията в навигацията и се качваме в колата. Спирам на указаното уж място и започваме да вървим пеш. След няколко метра ни спира аналогова навигация – местният овчар. „Не е натука водопада, тукa са къщи, не виждате ли. ТЦТЦТЦТЦТ. По-натам е трЕбвало да спрете, ама нищо, е оттука минете, пак ще стигнете.“
Тук човекът буквално вдига едни клонки и ни показва отклонение вдясно (вляво?), където се вижда началото на козя пътечка, обрасла с папрати, тръни и малинак. Няма табела.
Промушихме се обаче ние, благодарихме и започнахме да вървим. Вървим, вървим, и все по-стръмно става, а краката ни са одраскани като че ли живеем с три котки, две от които разгонени, а третата е женска.
Скоро дърветата стават все по-гъсти, пътечката все по-тясна, и е ужасно тихо. Не срещаме никакви хора, това нали е ясно?
След малко най-малкият ми син казва на глас мисълта, която се всели в главата ми някъде към средата на похода и повече не я напусна:
Нищо, Дарине, казвам си, нищо. И куца катерица да ни нападне, не нося нищо. Имам един лют спрей, само че той си е в стаята. В раницата си нося бисквити, гребен и пудра 30-ти фактор. Много е хубава тая пудра, хем е с фактор, хем е с цвят.
– Ще я ударя с ей тая пръчка, Дари.
– Така само ще я ядосаш, нали знаеш?
– Знам, неприятно дете, знам.
– Нищо, мамо. Те мечките не ловуват сутрин – не са гладни.
Поглеждам го с благодарност, че се е научил сам да се успокоява, когато той добавя:
– Ще ни убие за удоволствие.
P.S. Водопадът беше пресъхнал, но пък mанастирът си струваше...
Днес потегляме към Видин и по-специално към крепостта „Баба Вида“. С други думи, имаме нов разказ за нов туристически обект, част от 100-те национални туристически обекта. На това пътешествие ни води Блага Стоянова, която хем ни разказва за посещението си на крепостта, хем ни споделя как така ѝ се е стекъл животът, че желанието да бъде мъжка майка бързо се е стопило пред щастието да отглежда принцеса.
Текстът на Блага е част от съвместния ни конкурс с Yettel и Българския туристически съюз. Всеки месец до края на лятото ще награждаваме трима от вас с цели комплекти страхотни награди от Yettel и ще подаряваме нашия семеен пътеводител „Стигнахме ли вече?“.
От вас очакваме истории, свързани с посещенията ви (минали или скорошни) на някой от 100-те национални туристически обекта, както и регистрация в приложението на Yettel, където можете да събирате дигитални печати от обектите, да гледате видео истории за много от тях и да се включите в игра за брой събрани печати със страхотни технологични награди. (Не се изисква да сте абонат на телекома, за да се регистрирате.)
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com. Нямаме търпение да четем!
Едно място, което ме накара да преоткрия връзката с дъщеря си и усещането за себе си.
Никога не съм била от жените, които искат да се оженят и да имат семейство. Не че не исках, но нямах тази цел само заради идеята. Романтично си чаках да срещна някого, който да ме накара да желая да надена бяла рокля и да нахраня 200 души с шопска салата и да ги напия с домашна ракия.
Не ме разбирайте погрешно, не ми беше фикс идея, наложена от патриархата. Ужасявах се, че няма да съм добра майка на момиче.
Този страх се зароди в мен още в гимназията и взе форма и връх малко преди да разбера пола на бебето, което чаках. Корените му бяха различни, но ако случайно станеше въпрос сред приятелки защо искам момчета, отговарях кратко „Просто така“. А не беше просто…
Най-голямата и съществена причина беше ужасът, че чувствам, че не знам какво е да си момиче и няма да се справя да отгледам и подкрепям дъщеря. Никога не съм била от дамите, които се гримират, не обръщах особено внимание на мода и козметика в гимназията и не се прехласвах в женски клюки за момчета и за обувките на другите момичета. Нямах и много приятелки. Всичко това ме караше да се чувствам сякаш не съм достатъчно „жена“. Мислех си „Как ще помогна на дъщеря си с рокли, грим и фибички, аз мога само конска опашка да си вържа!“. А момичетата в класа ми сами си правеха рибена кост!
Преподавах на малки деца английски, за да не умра от глад, докато следвам. Някак си винаги имах една група само с момченца и една само с момиченца. Когато кажех „Хайде да оцветим колата в червено!“, момченцата без въпроси взимаха моливите и започваха да изпълняват задачата. Момичетата обаче: „А защо колата?“; „ Не искам в червено, ще сложа синьо“; „Аз ще си нарисувам пеперуда и ще е със 7 цвята“; „Отивам да пишкам и да си сложа друга диадема“.
И така у мен се затвърди усещането, че се разбирам много по-добре с момчетата. Може би си представях, че ще ми е по-лесно (колко наивна съм била…). Сега, гледайки майките на момчета, които тичат по площадката напред-назад, докато моята принцеса кротко нарежда парти за чай на куклите си, разбирам, че не съм знаела нищо…. Учител и майка са две много различни роли.
Семейството ми има роднини във Видин. С приятелка решихме да разходим децата дотам за празника на реките. Имаше чудесен фестивал в „Баба Вида“ с арт базар, програма със събития и полети с балони над крепостта.
Самата крепост „Баба Вида“ е единствената изцяло запазена средновековна крепост в България. Построена е в края на X век върху останките на антична крепост, но е завършена чак през XIV век при цар Иван Срацимир.
Според една легенда там някога е живял богат болярин. След като починал, го наследили трите му дъщери – Вида, Кула и Гъмза. Двете по-малки сестри, Кула и Гъмза нещо не случили на мъже. Но Вида, която, оказва се, останала стара мома, всъщност се правила много по-добре с живота. Изградила замък, в който доживяла до дълбока старост, а поданиците ѝ се радвали на спокоен живот. В знак на благодарност след смъртта ѝ хората от този край нарекли замъка „Баба Вида“ или „Бабини Видини кули“.
Това действително е един от най-впечатляващите туристически обекти в България, който съм посещавала.
Вечерта, преди да тръгнем, завивах 4-годишната си дъщеря и ѝ казах:
– Утре ще пътуваме до един чудесен голям замък!
– Има ли принцеса в замъка, мамо? – ококори очи тя.
– Не, мила. Отдавна няма.
– Ами как е замък тогава? Не може да няма. Искам аз да съм принцесата в него.
– Добре, ще ти облечем роклята с перлите и диадемата с корона.
– ДА!!! А ти ще си кралицата с твоята рокля на цветя.
Докато подготвях багажа за пътуването и слагах роклята си на цветя и нейните множество розови рокли и блестящи аксесоари, осъзнах, че мислено планирам тоалета си. Замислих се какво ще комбинирам с роклята и как да се гримирам, за да изглеждам „хубава като кралица“. После се замислих колко много съм се променила, откакто дъщеря ми е в живота ми. Как използвам фразата „дамите правят това или другото“ и се старая да давам личен пример. И колко повече жена се чувствам, откакто имам дъщеря.
Детето видя крепостта отдалече и възхитено възкликна.
– Колко голям замък! Аз съм много малка принцеса. Ще трябва да намерим още принцеси, мамо, за да го напълним.
– На един замък и една принцеса му стига – казах ѝ аз.
Влязохме вътре, а тя оглеждаше огромните стени и искаше да пипне всеки камък. Посочих към една от кулите и предложих да се качим.
– Да! Да! Мамо, може да си спуснеш косата като Рапунцел.
Косата ми наистина сега беше дълга и добре оформена. Трябваше да давам пример, а малката не иска да види фризьор. Затова се научих на куп прически и практики за здрава коса. Още нещо от малката принцеса.
Още не сме свършили, скрол надолу
Изкачихме кулата и дълго се забавлявахме, тръскайки глави от един прозорец. Накрая малката заключи, че на Рапунцел сигурно често ѝ се виело свят.
Разгледахме доспехи и дрехи от минали епохи. За разочарование на детето нямаше нищо розово с блясък и пайети, което разклати вярата ѝ, че са дрехи на принцеса. Минахме по един от тунелите нагоре и надолу поне десет пъти, а когато излязохме във вътрешния двор, тя изведнъж хвана ръката ми и ме спря:
– Мамо, къде е спял драконът?
– Мамче, драконите са само в приказките. Уплаши ли се? Няма нищо страшно.
– Но ако дойде дракон, тати ще го победи. Той е твоят рицар, а ти си неговата принцеса.
Всичките разговори за приказки и принцеси се въртяха в главата ми. Чувствах се като в друг свят и за момент се замислих дали в онези времена без грим, модни марки и пластични операции щях да съм принцеса.
После осъзнах, че няма никакво значение. Имах чудесен съпруг, който всеки ден ми казва колко съм красива. И една малка госпожица, която ме ужаси с появата си. И дори аз да не се справям, тя е чудесна дама сама по себе си.
Отглеждам принцеса, цялата къща е във фибички и ластичета, всичко е розово, а аз никога не съм била по-щастлива.
