Ето ни с нова локация от 100-те национални туристически обекта. Днес Мартина Ангелова ни разказва за последното си посещение на Бачковския манастир и защо е важно веднага като стъпиш на някой от 100-те национални туристически обекта, веднага да си вземеш печат, че после не се знае.
Текстът на Мартинa е част от съвместния ни конкурс с Yettel иБългарския туристически съюз. Всеки месец до края на лятото ще награждаваме трима от вас с цели комплекти страхотни награди от Yettel и ще подаряваме нашия семеен пътеводител „Стигнахме ли вече?“.
От вас очакваме истории, свързани с посещенията ви (минали или скорошни) на някой от 100-те национални туристически обекта, както и регистрация в приложението на Yettel, където можете да събирате дигитални печати от обектите, да гледате видео истории за много от тях и да се включите в игра за брой събрани печати със страхотни технологични награди. (Не се изисква да сте абонат на телекома, за да се регистрирате.)
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com. Нямаме търпение да четем!
Това пътуване се случи в лето Господне 2023-то.
Aко някой ми беше казал, че ще бера такъв срам в манастир, никога нямаше да му повярвам. Не защото съм безсрамна, а защото не ходя по манастири. Но когато ти се роди Чудото, рязко ставаш Турист с главно „Т“ , щото трябва да го забавляваш, а вкъщи играчките за хиляди левове не вършат работа.
И така една прекрасна лятна утрин семейството ни за пореден път се чудеше къде да заведем детето в събота. И нали сме културни, оглеждаме какви обекти има в близост до Пловдив. Не защото в Пловдив няма, а защото с мъжа ми можем да си кажем по нещо само като сме в колата.
Така преоткрихме пътуването.
Сега с удоволствие тръгваме нанякъде по 2 часа в посока, за да проведем месечната среща кой какво прави с живота си. За щастие Чудото спи в кола винаги!
Спряхме се на Бачковския манастир, който е и един от 100-те Национални туристически обекта, а ние пък сме от тези, които събират печати от всеки обект.
Не сме религиозни, но дъщеря ни обича да гледа икони. Някои тригодишни обичат динозаври, други – икони. Не, в това няма нищо странно!
И така потегляме, доволно разговаряме и откриваме, че още се харесваме с мъжа ми. Аз сменям радиостанцията и попадам на „Хоризонт“, където водещият съобщава, че в този ден е някаква много важна Задушница. Спогледахме се, казахме си, че не знаем за какво става въпрос и продължихме да си говорим.
Само ако знаехме…
Когато стигнахме паркинга на манастира, забелязахме, че има необичайно много коли, но го отдадохме на хубавия съботен летен ден. Докато вървяхме към входа, ни направи впечатление, че много хора слизат от колите си с бутилки вино и купи пълни с жито с кръст отгоре.
– Да няма погребение? – притесни се мъжът ми.
– Не мисля, всички са в летни дрехи, няма никой в черно.
Дъщеря ни весело се затича из двора и вниманието ми се съсредоточи върху нея.
Двете стигнахме до входа на църквата и тя се шмугна вътре, затичвайки се право към един златен кръст в центъра. Успях да я хвана, преди да се вреже в свещеника, който подреждаше маса като за обред. Имаше много купи с жито.
Чак тогава забелязах колко много хора има.
– Дай една лъжица, мамо. Искам жито! – да, дъщеря ми очевидно обича и жито. И аз го обичам, макар да ми е странно, като го ям благодарение на точни тези ритуали.
– Житото е за службата и не може да се яде! – каза ѝ с усмивка свещеникът, опитвайки се да издърпа расото си от ръцете ѝ.
– Извинявам се, каква служба ще има? – попитах аз смутена от незнанието си.
– Днес е Задушница – обясни снизходително отецът. – Имаме служба за възпоменание на покойниците. Ако имате починал близък може да напишете името му и да го споменем в траурната молитва.
Тази информация много ме смути.
Първо, защото представа си нямах за какво говори, второ заради всички погледи върху неукото ми аз, хвърлени от хората в храма, и трето, защото детето се кикотеше и забавляваше, докато тичаше напред-назад. Иконите ѝ действаха енергизиращо.
Свещеникът зае мястото си и започна да чете минорно. Всички сведоха глави. А аз осъзнах, че имам точно минута да изкарам детето навън. Грабнах я и я изведох пред входа, където ме чакаше мъжът ми, който се оглеждаше с подозрение наоколо. Обясних набързо какво става и той се съгласи, че трябва да се отдалечим.
За нещастие, не бяхме достатъчно бързи.
Една служителка от манастира мина покрай нас с купа с жито и забити свещи вътре. Малката ги видя и записка:
– ТОРТА! ТОРТА!
Преди да се усетя, се отскубна от мен и влетя в храма. Отчето беше стигнал до частта с имената и с печално припяване споменаваше всеки. Детето стигна до свещите за умрелите, които бяха точно на нейната височина, и поде с цяло гърло (много по-високо от свещеника):
– HAPPY BIRTHDAY TO YOU! ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН TO YOU! – пееше и духаше свещите за мъртвите. Аз, подтичвайки, доколкото мога, се опитвах да я хвана, а тя се радваше, минаваше от свещи на свещи и се кикотеше.
Няколко по-големи деца, които бяха вътре и явно ги бяха укротили, като видяха веселбата, не се сдържаха. Отскубнаха се от ръцете на майките си и се присъединиха към моето.
Свещеникът едвам сдържаше смеха си, но трябваше да продължи службата.
Споменаваше имена ту с нисък, ту с висок тон. Някои ги нацелваше точно на „Честит рожден ден на…“ покойния Ставри. А аз и още 5–6 злочести майки се гонехме около свещите с едни засмяни деца, пеещи с цяло гърло.
Успяхме да ги изловим и всички бързо излязохме. Останалите майки ми мятаха убийствени погледи, а аз само нареждах „Съжалявам, извинете, съжалявам… Деца… Нали знаете как е…“. Дъщеря ми ме гледаше неразбиращо, а аз я дадох в ръцете на баща ѝ и само с поглед се разбрахме.
Забързахме към изхода и почти на вратата мъжът ми се обърна.
– Ей, не си сложих печат в книжката… – погледна към мен. Е то не е толкова важно, ще дойдем пак. – смотолеви под изострения ми поглед.
– Да, след поне 5 години. – казах аз.
