
Ако никога не сте стъпвали в Свищов, ето сега ви е паднало да си го изберете за следващата семейна дестинация. Така е направила Калина Илиева, която ни разказва за семейното си посещение на града, което е съпроводено със стотици въпроси – дори такива, които не можеш да си представиш как изобщо могат да бъдат измислени и съответно зададени. Но това е животът с деца.
С този текст Калина участва в конкурса ни с Yettel и Българския туристически съюз за разказ от 100-те национални туристически обекта.
Всеки месец до края на лятото ще награждаваме трима от вас с цели комплекти страхотни награди от Yettel и ще подаряваме нашия семеен пътеводител „Стигнахме ли вече?“.
От вас очакваме истории, свързани с посещенията ви (минали или скорошни) на някой от 100-те национални туристически обекта, както и регистрация в приложението на Yettel, където можете да събирате дигитални печати от обектите, да гледате видео истории за много от тях и да се включите в игра за брой събрани печати със страхотни технологични награди. (Не се изисква да сте абонат на телекома, за да се регистрирате.)
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com. Нямаме търпение да четем!
Как попаднахме в Свищов е тема на съвсем друг текст, защото настоящият разказ ще дойде съвсем дълъг, но ако сте се запътили натам, и то с деца, пригответе се за много въпроси от децата (традиционно) и се запасете с препарати против комари. Покрай Дунава тази напаст е специално обучена да е в почти невидим и безшумен режим и е мутирала с цел нанасяне на максимално много щети.
Но не ми е думата за комарите, защото аман!
Искам да ви разкажа за нашето посещение на Свищов и по-специално за къщата музей на Алеко Константинов. Трябва да си призная, че разбрах за нея, защото ровичках каква туристическа забележителност с печати има наоколо, защото с децата сме фенове и си събираме. Истината е, че изобщо нямаше да се сетя да търся тук музей на Алеко Константинов, въпреки че знам, че е родом от Свищов. Изобщо, този край никак не се рекламира подобаващо, което е срам и позор, защото има много какво да се види.
Веднага щом разбрахме, че ще намажем печат, се отправихме към музея, който се намира съвсем близо до центъра на града в едно кварталче с малки улички и къщи. Влязохме в красивия двор и ни посрещна много любезна уредничка. Бях направила грешката да кажа на децата ми (на 5 и на 7 години), че тук в стъкленица се съхранява сърцето на Алеко Константинов, след като е прострелян фатално.
Когато уредничката се показа, децата като абсолютни гамени наскачаха срещу нея заплашително, крещейки на превъзбуден фалцет, че са ДОШЛИ ДА СИ ВЗЕМАТ ПЕЧАТ ЗА ПРОБИТОТО СЪРЦЕ В БУРКАН. Очевидно не сме били единствените, за които „пробитото сърце в буркан“ е основна мотивация за посещение, защото жената се усмихна разбиращо, любезно ни продаде билети и ни обясни всичко необходимо.

И така нашата обиколка из къщата музей започна.
И се оказа, че експозицията разказва не само за Алеко и неговото семейство, а и за отминалата слава на този някога процъфтяващ и прогресивен град.
На първия етаж има археологически находки, на втория се разказва по-подробно за Алеко.
Започвам да чета предоставената информация:
„Алеко Константинов се ражда през 1863 г. По това време градът процъфтява, защото търгува, изнася най-вече зърнени храни, не само в турската империя, но и в Румъния, Австрия и Русия…“
И тук като картечен откос зазвучат въпроси от две деца с различна степен на познание за света, но със сходна настойчивост СЕГА И ВЕДНАГА да им се отговори:
– Как така „процъфтява“? Нали сме в робство?
– Какво е „турска таимперия“?
– В Австрия ли бяха кенгурутата?
Опитвам се да отговоря някак.
Минаваме нататък.
Разглеждаме уредбата на къщата, защото това е едно от интересните неща – как е изглеждала една градска къща на сравнително заможни хора по онова време.
– Защо са им толкова столове?
– Може ли да се лежи на това легло?
– Коя е неговата стая?
Разказвам, че Алеко е имал голямо семейство – три сестри…
– Скучно ли му е било, защото само той е бил момче?
Обяснявам, че хората по онова време не са гледали толкова много дали им е скучно, или не, а са се намирали на работа. Отговорът не се приема добре.
Накрая влизаме в помещението, където е изложена стъкленицата с пробитото сърце, както и дрехите, с които е бил облечен Алеко Константинов по време на атентата. Разказвам, че е прострелян по погрешка. Планът е бил да пострада спътникът му. Оказва се, че сърцето не е продупчено от куршум (както и аз си мислех), а е перфорирано от счупено ребро.
Децата са в пълен амок.
Включват на по-висока предавка (сякаш е възможно!) и въпросите се превръщат в епизод на „От местопрестъплението: Свищов“ (макар че всъщност местопрестъплението е в Пазарджишко).
– Кой го е застрелял? (Обяснявам, пише си.)
– С какво? (Има я и пушката.)
– Как са запазали сърцето?
– ЗАЩО са го запазили изобщо?
– Този буркан отваря ли се?
– А ние как можем да сме сигурни, че това е НЕГОВОТО сърце?
На последния въпрос започваме да се изнасяме, защото въпросите са твърде много, а моите отговори твърде малко.
Продължихме с обиколката из Свищов и околията в следващите два дни. И разбрахме, че Свищов е наричан „Градът на 100-те първи неща“. Както казах по-рано, Свищов е бил процъфтяващ търговски център и доста по-пряката му връзка със света (заради реката), отколкото на повечето градове във вътрешността на страната по това време, са дали възможност на жителите му да направят много „първи неща“.

Например: първото читалище, първото крупно дарение, първото рисувателно училище, първият певчески хор, първото частно търговско училище, първа детска градина, първо икономическо списание…
Кой точно е пръв във всичко това аз не знам.
Но е сигурно, че Свищов е населяван още от антично време и селището Нове, което се намира в покрайнините на града, е едно от най-добре проучените. То е в местността Паметниците, където може да се проследи и историята на стъпването на руските освободителни войни на българска територия, защото Свищов реално е и първият освободен град. Местността е супер за деца, защото тичат и карат тротинетки на воля.

Изключително интересна и за нас, и за децата беше и внушителната съборна църква „Света Троица“, която е строена от Колю Фичето и има колони, които се въртят. Слагал ги е и на други места, но ние на разбрахме каква точно е инженерната причина (освен че са забавни). И тук родителските тела посрещнаха самоотвержено доволно количество въпроси.

За финал искам да кажа, че Свищов може и да не е особено популярна туристическа дестинация, но всъщност е супер готино място и си заслужава да се посети. За нас остана по-скоро като Градът на 100-те въпроса, но то с две деца на 5 и на 7 кой не е?!













