„Децата не учат от хора, които не харесват.“ Мотивиращата мисъл на Рита Пиърсън е двигател в решенията на Диана Банкова, която от юристка се преквалифицира първо в учителка към „Заедно в час“, а след това и в директорка. За Диана да преподаваш е вид изкуство и е нужно да го владееш, за да пожелаят учениците да се учат точно от теб.
„Може да си най-добре подготвеният теоретично, да знаеш абсолютно всичко по своя предмет, да си страхотен специалист. Но ако не намериш начина, по който да привлечеш вниманието на учениците, няма как да предадеш знанието, което имаш.“
От юридическото право към правото на образование
Диана Банкова е юрист по образование и почти 10 години е работила в държавната администрация. Трупа професионален опит и в различни неправителствени организации като доброволец. Работила е в сферата на трудовото право, защитата правата на служителите. „Пътят ми преди „Заедно в час“ е бил свързан с идеята, че промяната идва от нас, от това, което ние правим“, казва Банкова.
Като родител на три деца става свидетел на непроменената образователна система още от времето, когато тя е била ученичка. Разбира, че начинът на преподаване не отговаря на актуалните нужди на съвременните деца. Различни наблюдения натрупват желанието ѝ да допринесе за промяната. Окончателното решение да се преквалифицира идва след представяне на книга на ученик през 2017 г.
„Докато благодареше и разказваше как е събрал смелост на тази възраст да издаде своята първа книга, покани на сцената една учителка и каза, че това е човекът, който най-много го е подкрепял. В този човек аз разпознах един от моите учители в гимназията, който и на мен ми действаше вдъхновяващо. И реших, че ако 20 години по-късно един учител продължава да вдъхновява, искам и аз да имам принос в това.“
След като кандидатства за учител към „Заедно в час“, в продължение на пет години Диана пътува по около 150-160 км на ден между Враца, където живее, и Козлодуй, където преподава. Тогава тя е начален учител в СУ „Христо Ботев“. Признава, че когато се е съгласила и е подписала договора си, не си е давала ясна сметка какво означават 150 километра всеки ден, „но това, което ме задържа въпреки разстоянията, беше обещанието, което дадох на моите ученици и техните родители – че заедно ще извървим пътя. Беше екипът, в който попаднах в самото училище. Това, че работехме наистина много, смислено и в посоката, която аз си представях“, казва тя. Разбирането ѝ за преподаването е, че:
„Ученето е комплексна дейност, в която всички участват. Много по-важно е децата да се научат да мислят, да станат добри хора, а не толкова да могат да смятат всички задачи от учебника.“
Другото, което я задържа, е подкрепата на екипа на „Заедно в час“. Според данни на Синдикат „Образование“, публикувани през 2023 година, над 70% от младите учители не издържат в образователната система още през първата година на преподаване. Една от причините за това Диана Банкова вижда в усещането, че са сами – нещо, което тя твърди, че не познава, защото в „Заедно в час“ „винаги има човек, на когото да се обадиш, ако ти е трудно, и да получиш адекватна помощ.“
Предизвикателствата на системата
Въпреки подкрепата обаче срещу реалната възможност за по-ефективно обучение стои системата, която рядко проявява гъвкавост. Трудности в работата си Диана среща заради факта, че всякакви идеи, включително смислени и успешни, трябва да бъдат одобрени, за да се включат в учебните планове и програми. Има и теми, за които на учителя са му необходими например два учебни часа, за да ги преподаде адекватно, но в програмата е заложен само един час.
От друга страна, отбелязва Диана, очакванията на системата са, че децата трябва да постигат високи резултати на външните оценявания. Според нея обаче тази цел не кореспондира с изискванията за запаметяване и повтаряне на едни и същи действия. Онова, което според учителката би довело до резултатите, е развиването на умения за за критично мислене.
„Но това е свързано със съвсем друг тип преподаване – учениците да имат време да осмислят грешките си, време да пробват различни пътища за достигане до верния отговор.“
Учителите се сблъскват и с огромно количество документация, което попълват всеки ден. Такава дейност, казва Диана, отнема от времето, което могат да отделят за смислено планиране на уроците. Според нея именно спазването на тези нормативни изисквания понякога отказва част от учителите да излязат извън руслото на учебната програма.
Директорската роля като възможност за влияние
Да може да повлиява повече на системата е една от причините Диана Банкова да избере да стане директор. „Аз не исках просто да бъда директор, аз исках да бъда директор на моето училище – СУ „Отец Паисий“ във Враца. Защото и най-добрият учител може да повлияе на една класна стая, на 20% от учениците, но не може да повлияе на процесите вътре в едно училище“, казва тя.
Голяма част от посоката на развитие на едно училище идва именно от директора, допълва Диана.
„Идва от ръководството, от това дали то има идея какво иска да се случи генерално в училището или просто хората са там, за да се изпълняват плановете и програмите и да се минава учебната година.“
А училището, в което е директорка, Диана описва като уникално, защото е едно от първите училища в страната, което съчетава общообразователната подготовка с преподаване на изкуство. Това според нея дава много по-голяма свобода и по-голяма възможност за развитието на учениците. Казва, че е намерила общ език и с преподавателите, които пък са повярвали в нея.
„Чрез изкуството можем да преподаваме всичко останало. Може да развиваме умения, може да изграждаме общност от хора, които да общуват помежду си и да намират общ език, а не просто хора, които да решат перфектно НВО-то в 7. клас.“
Още докато е в ролята си на учител, Диана Банкова има за цел да преподаде на децата най-вече човещина и самостоятелност. За нея е важно учениците да се справят и без помощта ѝ. Доказателство, че усилията за различен подход си струват, е това, че учениците ѝ продължават да я търсят и след като е станала директорка, а родителите им ѝ благодарят, че е мотивирала децата да ходят на училище.
„Това е един от проблемите на цялата образователна система – учениците ни всъщност не искат да ходят на училище. И нашата роля е да ги накараме да искат да са в училище“, казва тя.
образованието трябва да даде възможност на всяко дете да развие най-доброто от себе си;
образованието е това, което развива умения, увереност, емпатия и създава активните хора на бъдещето.
И добавя, че ако изпитват колебания заради предметното знание или практическото влизане в класната стая, екипът на „Заедно в час“ ще ги подкрепи и ще бъде до тях във всеки момент от пътя. Защото училището, казва Диана Банкова, не е само сграда:
„Училището е жив организъм. И децата са това, заради което всъщност би трябвало да сме в него.“
Когато бях малка, си представях две неща. Ще бъда от онези всеотдайни майки, които правят бисквити за децата си ей така, без повод. Ще бъда винаги у дома, когато те се връщат от училище и ще присъствам във всяка част от живота им. Имах обаче и друга визия за себе си: работеща и успяла жена. Подобно на моята самотна майка, щях да работя здраво и да съм финансово независима.
Първата ми мечта беше да работя в магазин за хранителни стоки – да, смятах плъзгането на продукти по конвейерната лента за омагьосващо. По-късно исках да бъда учителка, акушерка или писател. Каквото и да е, мислех, че бих могла да си върша работата, докато съм всемогъща, всезнаеща и съвършена майка. Исках да работя толкова твърдо, колкото майка ми, но и да се включвам по-активно в живота на моите деца - колкото не бих могла, ако бъда самотна майка.
Прекарах голяма част от детството си без надзор, грижейки се сама за себе си. Не обвинявах майка си, защото разбирах колко много работеше и колко жертви правеше. Но копнеех за повече внимание от страна на родителите ми. Исках майка, която ми е оставила бисквитки, когато се прибрах вкъщи от училище, майка, която желае да е доброволец в родителско-учителската асоциация.
Дали пък всички не искаме да дадем на нашите деца точно това, което ни е липсвало в детството?
Разбира се, както вече предполагате, моят малък план не се оказа толкова перфектен. Когато се роди първото ми бебе, трябваше да се откажа от престижната си работа като преподавател по английски език, защото грижите за децата в нашия район бяха твърде скъпи и не можеха да оправдаят желанието ми да продължа да работя. Осъзнах също, че работата ми никак няма да се впише в начина, по който искам да отглеждам децата си. И въпреки че се борихме финансово, имах привилегията да работя от вкъщи за няколко години.
10 години по-късно...
Двете ми момчета са на училище по цял ден. И въпреки че вече работя почти на пълно работно време, аз все още поемам всички отговорности, които поемах като работеща-от-вкъщи-майка. Върша по-голяма част от домакинската работа и по-голямата част от приготвянето на храна, поемам и цялата пред- и следучилищна грижа за децата. Да не говорим за умствения и емоционален труд, какъвто поддържането на домакинство изисква.
Непрекъснато подреждам живота, графика и душата си около живота на децата. И знам, че не съм сама. Толкова много работещи майки функционират по този начин.
Знам какво ще кажете: „Нали точно това искаше!“. Винаги съм на линия, когато в децата имат важно събитие в училище. Пека бисквитки - е, определено не всеки ден, но през уикенда и ако съм приключила безкрайния списък с други задължения, те са там, на масата.
Невинаги съм съвсем весела, когато ги посрещам след училище, но винаги съм присъстваща и готова да ги изслушам за всичко, случващо се под слънцето, и също така да им предложа всичко добро за хапване под слънцето.
Мисля че повечето работещи майки попадат в този капан. Но нека си го кажем: да бъдеш майка на пълен работен ден и служител на пълен работен ден е стресиращо. УЖАСНО стресиращо.
И глупаво, защото кой би могъл да бъде напълно перфектен и за децата си, и в работата си, без да превърти?
През учебната година се събуждам с децата си, правя им закуска, споря с тях, за да си изядат закуската, боря се с тях, за да се облекат и за да ги изкарам навън. Тогава незабавно почвам работа. Работя до последната секунда, когато трябва да ги взема от училище. Предполага се, че съм "извън" работа, докато съпругът ми се прибере вкъщи. Но обикновено се налага да отговарям на имейли, докато приготвям вечеря или се занимавам с нещо около децата. И след като съпругът ми се прибере, се връщам да доработя...
Към всичко това добавете и извънучилищните занимания и прегледи на децата, както и това, че непрекъснато сте нащрек за следващото събитие (те са милиони) в училище, на което трябва да съдействате. Но пак си казвам: "Нали това искаше. Подписа се под това. Имаш всичко. Не трябва да се оплакваш." Да, разбирам, че е привилегия да имам това, което имам. И го оценявам.
Но това не означава, че не е прекалено много за една жена да върши всичко онова, което би следвало да се върши от двама души.
Точно когато ми остава една седмица, за да изпълня натрупалите се до небето задачи в срок, децата ми са отвратително непослушни или пък болни. И само ако още нещо малко се обърка вкъщи, има вероятност напълно да изгубя контрол. Стигам до една точка, в която буквално не мога да свърша нищо, сривам се и започвам да плача. Но как това да не се случи, предвид целия стрес и отговорността, която поемам?
Съпругът ми не е напълно извън картинката, макар и така да звучи. Той е много практичен и загрижен татко, но работата му не е с гъвкав график като моята. И доскоро тя му причиняваше толкова стрес и изсмукваше толкова много от времето му, че беше трудно да направи нещо друго, освен след работа да сложи децата в леглото.
За щастие наскоро той започна нова работа, която, надяваме се, ще му позволи да се включи по-активно във всички аспекти на живота на нашите деца, както и на терена на домакинската работа. Не можем да си позволим нито външни грижи за децата, нито никой от нас да работи по-малко. Всичко е свързано с намирането на равновесие между работата и живота - именно за това даваме най-доброто от себе си.
Най-доброто, което мога да направя сега обаче, е да коригирам очакванията си. Не мога да бъда съвършената майка, която пече бисквитки. Напуснах и родителско-училищната асоциация и осъзнах, че трябва да накарам децата си да се грижат малко повече сами за себе си, за да мога да си поемам повече въздух.
Налага се да преосмисля моята детска мечта да бъда перфектна майка и да приема, че ще бъда толкова добра, колкото мога. И че децата ми ще се чувстват най-добре, ако имат щастлива майка, а не някой, който се бъхти да отговори на всички очаквания. Очаквания, които не са нито реалистични, нито здравословни – за нито един от замесените в плана ти да бъдеш идеална майка.
А-ха да поемем въздух от раждането, да вдигнем малко взор нагоре, да успокоим нервната система и... детето прохожда. Таман заякнем, отслабнем от тичане след малчугана и заживеем в хармония, айдее - станало време за ясла!
Нервите около намирането на свободни места почти ни довършват, окапват ни и трите останали след бременността кичура. Продаваме опела и микровълновата, за да платим частната ясла, мине се известно време спокойствие и, хоп! - детски пубертет!
Избутваме и тоя период някак си, с много вино, малки хапченца и заплахи за развод, и един ден осъзнаваме, че чавето е навършило възраст за постъпване в училище.
Така е, мили майки, човек и добре да живее, един ден става майка и един друг ден нейното поколение трябва да тръгне на училище. Изборът на училище е малко по-труден от изборът на жилище, но най-важният избор е този на У-ЧИ-ТЕЛ-КА-ТА.
В блога наЛюбов Даскаловаедна майка е споделила ценни съвети за качествата на най-добрата учителка, макар че не е споделила в кое българско школо я е открила, да запишем и нашите деца там, да стане и от тях човек. Ако сте открили този Свети Граал на родното образование, споделете в кое школо и в коя класна стая се крие, молим ви!
Учителите трябва да владеят умението мулти-таскинг, или казано на български – да правят еднакво качествено поне пет неща едновременно. Например, те трябва да умеят да преподават по изключително интересен и занимателен начин урока, докато в същото време сканират класната стая за ученици, които изглеждат объркани, полузаспали, недоразбрали или отнесени. Докато преподава и сканира, учителката трябва да може да съставя мислен списък-план как да се справи с тези изгубени, да не кажем загубени, ученици. Същевременно тя трябва да е нащрек и за дейности, които не са свързани с учебния процес. Например, ако някой хитър ученик е успял да скатае втори мобилен телефон (първият е бил демонстративно изключен пред погледа на учителката в началото на часа) и стръвно убива зомбита с растения под чина; ученици, които си шушукат; други, които драскат по чина текстове на Дрейк и изобщо вършат нещо, различно от слушане в час, и да успее да ги ангажира да внимават в урока, но
без да прекъсва потока на мисълта си
и да губи ценни минути за забележки. Учителката трябва да успее да уплътни с урок всяка минута от самото начало до точния край на часа и, без да закъснява или избързва с урока, да обърне внимание, че ученик Х е сополив и трябва да отиде при медицинската сестра, ученик У пак си е забравил бележника, ученик Z има нужда от логопед, а че ученик A е без една обувка.
По време на самия час учителката трябва да проверява редовно дали учениците разбират урока, да обяснява новите термини, да отговаря на въпроси, да се движи между чиновете, за да показва еднаква близост с всеки ученик, да отбелязва за кой ученик възприемането на новия материал е по-трудно и да внимава междувременно учениците зад гърба ѝ да не откраднат дневника или да сложат пърдяща възглавница на стола.
От време на време учителката трябва да може спокойно и без стрес да прави всичко гореизброено, докато е наблюдавана и оценявана от регионалния инспекторат по образование.
Кой каза, че съвременната учителка трябва само да преподава?
Всяка учителка си има свое досие сред майките на площадката в квартала, личен профил, психологически портрет или там, както искате го наричайте. Важно е да е добра, ама и строга. Трябва да е взискателна, но и да подхожда с разбиране и да прави винаги компромиси. Задължително е да дава домашни, ама домашните да не се пишат у дома. Важно е да е млада, ама да има поне трийсетгодишен опит, че да може да се оправя.
Особено важно е учителката да владее всякакви технологични новости, като таблети, последен модел телефони, интернети и други такива иновации, ама да не учат с такива неща в час, щото децата много се разсейват. Тези познания са ѝ важни, за да може да бди със зорко око някой да не играе в училище на Клашроял или Майнкрафт.
Учителката се избира в Деня на отворените врати. Тогава настъпва важният момент, когато няколко расови женски индивида се изправят на дъската в профил, в анфас, представят си новите тоалети от по-предишния петнайсти септември и биват огледани внимателно.
Една даскалка си личи по външния вид.
Не трябва да е дебела, защото не може да настига тичащо дете. Не трябва да е слаба, защото сигурно нещо е болна. В лицето трябва да е усмихната, но пък да не прекалява, защото сигурно ще лигави децата. Трябва да е строга, защото 29 деца иначе ще си правят каквото си искат в час. Трябва да е силна в ръцете, за да може да носи тежки раници, ако се налага. Много важно е учителката да е с остро зрение, за да наблюдава всичко и всички, че на последния ред някой може да не пише урока.
Една учителка е добра, в случай, когато си държи изкъсо учениците. На истинската учителка никога не ѝ изчезват дрешки от класа, защото тя със сигурност знае всеки неин ученик днес с каква на цвят плетена шапчица е дошъл, къде си е сложил и двете ръкавички, на всяко палтенце знае размер и модел по каталог и етикет, поларчето също никога няма да се загуби, защото е добре познато на учителката.
Всеки молив и гумичка вече минават под нейно ръководство, само тя е отговорна за комплектчето с цветни пастели от осем и шейсет, с които трябва ученикът да изкара поне до края на първия срок в пети клас. За да си избере човек учителка, трябва да е сигурен в нейните способности да открива загубени вещи, телефони, таблети и загубени пари. Защото ако не ги открива, сигурно е блеела нанякъде и е допуснала да изчезнат!
Друга важна черта на учителката е да е строга с другите деца.
Никога да не позволява да се карат и бият, а ако някой закачи моето, съм му казала „Удрят ли те – удряй!“, щото няма да се дава, ша са бий! Но пък не е допустимо учителката да не се скара на онези, дето и те са се били. Моето дете никога не се бие, все другите започват, но даже и те да не започват първи, моето не е агресивно. Но и да има такива случаи, аз ще съм там да я науча какво се прави. Ако трябва, всеки ден ще ходя до училището, за да ѝ давам съвети как трябва да се държи с децата в класа, кое е лошо и как трябва тя да го наказва. Със сигурност учителите имат изключителна нужда от съветите на родителите. Даже понякога изглеждат така, сякаш тези учители не знаят кое е добро и кое е лошо и добре че сме ние, да им го казваме!
Едно училище е добро, ако може да се контактува с учителката, когато се налага - дори и денонощно. Ако са забравени да се дадат пари за театъра, който ще им гостува, и трябва да може да се звънне на мига и да ѝ се каже да ги плати тия пари. Обаждането става във време, когато е удобно за родителя, защото родителите винаги са много ангажирани и няма как да се съобразяват с една учителка.
Истински добрата учителка уважава всички – майки,
бащи, баби, дядовци, лели, вуйчовци и комшиите, и знае, че е много важно да се държи контакт. Затова истинската учителка вдига спокойно телефона в 6:50, когато още първите петли не са прокашляли запарения въздух на кокошарника, за да бъде осведомена, че детето е с разстройство и няма да дойде в 13:30 на училище. Или пък ако някой се сети в неделя, към 21:34, че не е дал пари за коледния календар, тя е длъжна да изслуша внимателно всичко и да влезе в положение. Добре би било да казва всеки ден какво е домашното, за да може понякога вкъщи да се изпита детето дали го е написало, но ако не известява тя самата, ще трябва да се научи.
Но най-вече, добрата учителка е истински добра, защото прегръща повече пъти на ден от средноплатен столичен терапевт, превръща повече прозявки в усмивки от който и да е зъболекар, наблюдава как мозъци обработват нова информация, без да е невролог, и казва повече пъти „браво, момче“ или „браво, момиче“ за един срок от треньор за цял сезон!
* Заглавието е на Майко Мила и, разбира се, е заимствано от великата книга на Тери Пратчет "Автентичната котка"
