Когато родителите са разделени, може да се появи съмнение дали да кажат на децата си за започването на нова връзка. Кога да го направим и по какъв начин, пише в статия за El País журналистката Маите Аметя. Има хора, които крият новите си връзки с месеци, дори с години. Срещат се с някого, но когато са с децата си, се държат така, сякаш този човек не съществува.
Други представят новия си партньор като „приятел“ или „приятелка“, без да дават повече обяснения. Някои избират да разкрият истината възможно най-рано, дори и връзката да се окаже мимолетна. А има и такива, които отричат, дори когато децата им вече са започнали да подозират.
Според Лара Ферейро, психоложка с опит в терапията за двойки, преди да се сподели с децата за съществуването на нов партньор, най-важното е да се прецени емоционалното им състояние:
„Детето трябва да се чувства добре със себе си, с приятелите си, с успеха в училище… Също така е от съществено значение да е успяло да преживее раздялата на родителите си или предишните им връзки, ако е имало такива.“
От клиничния ѝ опит става ясно, че лошо управляваните преходи могат да доведат до объркване, тревожност или нарушения на съня.
Психологът Рафа Гереро предлага различна гледна точка и насочва вниманието към възрастните:
„Децата са готови да приемат всякакъв вид информация, стига ние да сме подготвени да ги подкрепим. Не става въпрос дали те могат, а дали ние, родителите, сме емоционално на разположение.“
Ферейро съветва новината да се сподели навреме и поотделно с всяко дете.
„Наричам го шведския метод: да седнеш насаме с всяко дете и да му обясниш с език, подходящ за възрастта му, че имаш нов партньор. Да му кажеш, че въпросният човек ти е много скъп, но че това не променя любовта ти към него.“
Най-важното, според психоложката, е да се слуша: „Не е достатъчно просто да съобщиш новината. Трябва да дадеш пространство на детето да изрази как се чувства.“
Гереро подчертава, че няма един-единствен „идеален момент“, а множество фактори, които трябва да се вземат предвид. Родителите следва внимателно да изберат кога и как да споделят. „Ако едва започвам да опознавам някого, не мога да кажа, че ми е партньор или бъдещ съпруг/съпруга. Защото сам още не знам. И точно това трябва да се каже – истината“, обяснява той.
Според психолога разговорът трябва да се проведе, когато връзката вече е стабилна, но без излишен драматизъм или с тържествени речи. Съветът му е ясен: „Трябва да се говори с обич, с уважение, без лъжи. И като се вземе предвид личността на детето – неговата чувствителност и страховете му“.
Специалистът напомня, че не всички деца реагират еднакво: „Има по-възприемчиви, по-чувствителни деца, които още пазят магическата представа, че родителите им ще се съберат. И това трябва да се вземе предвид“. Затова той съветва разговорът да се обмисли предварително: какво да се каже, какво да се избегне и да се предвидят въпросите, които може да възникнат.
„Понякога децат питат: „Ще се ожениш ли за Пепи?“ И най-честният отговор е: „Миличък, не знам“. Защото в действителност ние, възрастните, често не знаем.“
Ферейро предупреждава, че прибързването може да има сериозни последствия – от безсъние, избухливост или болки в стомаха до повторение на токсични връзки в бъдеще. „Когато разберат, че любовта между възрастните е нестабилна, импулсивна и несигурна, децата могат да започнат да повтарят този модел“, отбелязва тя.
Също така предупреждава за липсата на емпатия: „Много възрастни са толкова развълнувани, че не слушат децата си. Казват новината непринудено и очакват децата веднага да я приемат. Но емоционалната логика на детето е съвсем различна.“
Гереро посочва често срещани грешки при започване на нова връзка: да се крие, да се представя без предварителен разговор с децата и да се съобщава новината в присъствието на новия партньор. „Това причинява най-голяма вреда“, смята той. „Този разговор трябва да го проведе бащата или майката насаме. Не заедно с приятеля или приятелката.“
Криенето на връзката от страх понякога може да бъде дори по-лошо: „Прави се, за да се избегнат конфликти, но детето чувства, че не му се вярва и че го подценяваме.“ Понякога отхвърлянето на новия партньор е несъзнателен израз на лоялност към другия родител. „Не е достатъчно просто да съобщиш новината – трябва да бъдеш там, да разговаряш и да го направиш спокойно“, обобщава психологът.
Още не сме свършили, скрол надолу
Според Ферейро една от големите грешки е да се говори за връзката, преди тя да е стабилна. „Докато не става въпрос за сериозна връзка, не трябва да се казва нищо.“ Психоложката отбелязва и по-големи грешки: да се сравнява новият партньор с другия родител, да се претоварва детето с излишна информация или да се излага на неудобни ситуации. „Да видиш новия партньор/ка на майка си или баща си гол/а вкъщи, не се забравя. Оставя следа. Детето не може да понесе толкова емоционален хаос“, казва тя.
Реакцията на децата към нов партньор варира в зависимост от възрастта, обяснява Ферейро. Между 3 и 8 години обикновено възприемат информацията на по-емоционално и символично ниво: появяват се изблици на гняв, ревност, регресии (като смучене на пръст или напикаване) и страх от изоставяне.
„Децата в предпубертетна възраст и тийнейджърите, от 10 до 17 години, обикновено изразяват чувствата си по-рационално“, уточнява тя. „Въпреки че може да се чувстват предадени или че личното им пространство е нарушено, след първоначална реакция на гняв, им е по-лесно да преработят новината“, добавя тя.
Страхът от загуба на обичта на бащата или майката е общ за всички възрасти, но се проявява по различен начин. Затова Ферейро препоръчва изказът да се адаптира според етапа на развитие на детето. Тя дава и ясна препоръка:
„Първо трябва да се преживее разводът. След това вече може да се говори за нов партньор.“
Ако детето не е успяло да обработи раздялата, всяко преждевременно съобщение може да се обърне срещу родителите. „Това е ефектът на бумеранга: новият партньор се превръща в натрапник, който разбива и малкото, останало непокътнато.“
„Да се разчупи представата за семейство, която човек е познавал, дори то вече да се е разпаднало, е много трудно. Включително за възрастните“, казва Гереро.
„Затова, когато детето казва, че не желае друг в семейството си, не е въпрос на каприз. То защитава онова единствено нещо, което чувства като свое.“
Експертът цитира британската психиатърка и психотерапевтка Лиз Милър, която често говори за петата Божа заповед („Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята...“) като дълбок емоционален отпечатък, който не изчезва с възрастта.
„Това е характерно не само при децата, но и при тийнейджърите, и при възрастните. Склонни сме да защитаваме, оправдаваме и извиняваме родителите си, дори когато сме наясно с техните грешки. По някакъв начин продължаваме да изпълняваме онова, което са ни казвали или което са правели“, казва Гереро.
Източник: El País
