"Тази година ще пазарувам онлайн, просто не мога да понеса да ме заливат вълшебни Коледни образи на щастливи семейства."
Люси Диксън - майка, която отглежда сама детето си, разказва пред Independent за това, че се е чувствала толкова самотна по Коледа, че нарочно е прекарвала часове в хипермакета с надежда стоките по рафтовете да ú проговорят.
"Мотаейки се между щандовете за трети път тази седмица, влачех се колкото може по-бавно и вяло слагах в количката неща, които не ми трябваха наистина. Защото това, от което наистина имах нужда, го нямаше на рафтовете. Това, от което имах нужда, беше да общувам с друг човек.
Краткият разговор с касиера е пикът на деня ми, въпреки че, без рационално обяснение, го лъжа, че планирам да се видя с приятели по-късно същия ден, понеже ме е срам да призная, дори пред непознат, че нямам никакви приятели.
Може да ви звучи като познатата история на един от хилядите възрастни хора, останали сами по Коледа, за които медиите тръбят по празниците. Но аз не съм стара жена - аз съм 38-годишна самостоятелна и самотна майка на 5-годишно момче и през изминалите пет години всекидневните разходки до магазина са се превърнали в единствената ми социална дейност.
Тази година обаче реших да пазарувам онлайн, защото не мога да понеса образите на щастливи коледни лица наоколо. Това просто налива масло в огъня.
Самотата се оказа най-трудната част от това да съм единствен родител, а чувствата особено силно се обострят по Коледа, когато празниците още повече ми напомнят, че не живея живота, който исках.
Останах сама, когато синът ми беше само на няколко месеца, и за една нощ трябваше да се превърна от половината на семейство, с приятели и социален живот, в самотна единица, която е сам-самичка с бебето по 24 часа на ден, всеки ден.
Терапевти сравняват самотата с глада:
"Точно както тялото ви подсказва, че имате нужда от храна чрез глада, самотата е начинът, по който тялото ви казва, че имате нужда от повече социално общуване."
Колко просто звучи. Но ако сте майка, която гледа сама детето си, аналогията би трябвало да бъде, че пред вас има отрупана маса с храна, до която не можете да стигнете, защото сте заключена в празна стая и просто трябва да игнорирате спазмите от глад.
Може да звучи супер драматично, но ако детето ви спи на горния етаж, вие сте в своеобразен домашен арест, без значение дали сте гладна или не.
Когато станете майка, често губите контакт с приятелите си, а когато сте самостоятелна майка, нещата понякога са по-сложни, защото трябва да се преместите в друг дом, в квартал, където не познавате никого. В моя случай това беше връщане обратно в родния ми град, където не бях живяла от 18-годишна, за да съм близо до мама и татко.
Знам, че съм късметлийка, защото имам страхотна връзка с майка си и тя ми помага много, практически и емоционално, но няма как да играе всички роли в живота ми. Не мога да очаквам от нея да ми е майка, да е родител на детето ми, най-добър приятел и социалния ми кръг.
Самотата е като черна дупка, която те засмуква и е ужасно трудно да се измъкнеш. Това напълно промени начина, по който гледах на себе си. Започнах да вярвам, че не заслужавам приятелствата, които другите, "нормалните" хора, имат.
Толкова много свикнах да съм сама, че когато се случеше да изляза и срещах група приятели, ги гледах като някакви екзотични животни, опитвайки се да си спомня какво е чувството да си част от група.
Да се чувстваш самотен е подвеждащо чувство и няма как да го обясниш на човек, който не го е изпитвал. Другите ме виждат как водя сина си на някакво занятие и не разбират как може да се чувствам самотна, след като съм заобиколена от други деца и родителите им, все едно не забелязват, че говоря само с детето си и нито един възрастен.
Те казват неща като "Ох, как обичам да съм сама!" или "Най-много обичам собствената си компания!", защото не разбират, че да прекараш сам времето си, насаме със себе си, по собствен избор, е съвсем различно нещо.
А и, разбира се, аз не съм сама, през повечето време съм със сина си. Което значи, че самотата ми идва в комплект с огромно чувство на вина.
Как може едновременно да съм късметлийка, защото съм майка на толкова страхотно дете, и все пак да се чувствам тъжна и все нещо да ми липсва?
Не знам как да отговоря на това, понеже той наистина е центъра на вселената ми, но и наистина ме натъжава това, че съм нещастна.
Но по същия начин, както моята майка не може да е всичко за мен, така и синът ми не може.
С времето, докато Джордж пораства, става по-лесно. Например, вече мога да разговарям с него, което значи, че уикендите, пълни с тишина или липса на смислен разговор, са останали в миналото.
Все още се вълнувам, когато служителите в хипермакета ме заговарят. Мисля че част от мен се страхува, че това ще е единствената ми възможност за разговор през деня и ми е трудно да спра. Но след пет дълги години на самота, започвам да създавам нова форма на приятелство, което значи да не прекарвам всеки уикенд сама, в очакване на понеделника, когато отново мога да потъна в работа."
************************************
По темата за самостоятелните родители в Майко Мила! сме писали вече няколко пъти, така че само ще ви припомним текстовете до момента, а ако вие сте такъв родител и искате да ни разкажете нещо по темата - пратете ни текст на имейл maikomilabg@gmail.com
За някои последици от така нареченото “самотно родителство“
На среща с майка, която гледа детето си сама
Най-трудните моменти в това да си самотен родител
Мисли на световноизвестни самотни родители, от които ще ви стане по-добре
Ако някога се запътите или случайно се озовете в Анкона, намерете начин да отидете още малко по-нататък до град Йеси (например с влак срещу няколко евро), защото там ви чакат няколко неща, които наистина си заслужават и ще помните дълго – малко магазинче за чай с прилежащо чаено училище и страхотен ресторант, в който правят най-фантастичните, малки, хрупкави печени хлебчета, които някога сте яли.
Но нека започна отначало, защото иначе има опасност да ви разкажа единствено как съм отишла в Йеси, навряла съм се в тратория Il Bucatino, където съм се натъпкала с хляб, равиоли и бяло вино, и с това разказът ще завърши безславно и грозно.
В края на септември Майко Мила! имаше страхотната възможност да участва в стегнато и кратко, но наситено пътуване до Германия и Италия, където се запознахме с няколко страхотни жени предприемачи и техните истории на успех, постигнат не без помощта и доверието от страна на Европейския съюз и финансовите възможности, които той предлага.
В Германия видяхме отблизо как две жени са създали и развили най-големия онлайн магазин за детски стоки в страната Tausendkind (вижте текста От идея до онлайн магазин с милиони оборот: Историята на жените, създали Tausendkind), а с един бърз скок със самолета след това се озовахме в Анкона и градчето Йеси, където се запознахме с ароматния чаен проект Cose di te и неговата основателка Фабиола.
Днес ще ви разкажа малко повече за тази страхотна жена, нейната страст към чая и смелостта ѝ да зареже комфортната си и доходоносна работа, за да се впусне в гонене на мечти и приготвяне на чай.
Фабиола в своя чаен свят. Снимка: Личен архивCose di te е бизнес, стартирал преди 10 години, когато Фабиола достига онзи, известен на много работещи жени момент от професионалния им живот, в който започва все по-силно да желае да стартира свой бизнес.
Магистърската ѝ степен по маркетинг и комуникации до този момент ѝ е осигурила страхотна и дългогодишна работа във френска компания за осветителна тела и решения в областта на осветелението, където има шанса да се занимава с организирането и участието в големи събития (включително стилизирането на Център „Жорж Помпиду“).
Работата ѝ е много интересна и удовлетворителна, и на пръв поглед няма изгледи нещо в живота на Фабиола да има нужда от промяна. Съдбата обаче, както често сме ставали свидетели, има други планове и в нейния случай началото на промяната идва с едно случайно посещение на чайната Maison des trois thes в Латинския квартал на Париж.
„Там попаднах на специална чаена церемония и въпреки че към този момент смятах, че знам всичко за чая, гледайки тази церемония, си казах: „Чаят не е само продукт... това е култура!“ Излязох от това място и си обещах, че някой ден ще направя нещо, свързано с чая“, разказва Фабиола и признава, че чаят винаги е присъствал по някакъв начин в живота ѝ – като страст, навик още от студентските години и под формата на интерес към източните култури, особено Япония.
„За мен чаят е култура на споделяне. Да изслушваш, да бъдеш с другите, да използваш сетивата си. Дълго време тази страст стоеше скрита у мен, и си казвах – приеми го, нищо повече не можеш да направиш по въпроса. След като излязох от чайната в Париж обаче, след като затворих вратата ѝ и си тръгнах, нещо се бе променило у мен. Казах си – един ден ще направя нещо и то ще е свързано с чая“.
Този момент не настъпва още 5 години, когато Фабиола вече се е преместила обратно в Италия и вече работи в маркетинг отдела на местна компания за тестване на битови уреди.
„Един ден видях някаква информационна брошура за възможността да получиш финансиране от европейските фондове. Тогава си казах – защо да не опитам? Ще си дам 2 години, преди да изпразня напълно семейния бюджет и ще пробвам дали ще проработи. Ще вложа цялото си сърце и ум в този проект!“.
Разбира се, Фабиола разчита доста на експертния си опит от предишната си работа – прави подробен бизнес план и описва проекта, а след това кандидатства пред местния фонд за микрокредитиране на фирми от региона – Prestito d'onore (Loan of Honour).
Той е част от Европейския социален фонд и е насочен към хора на възраст между 18 и 60 години, и са безработни или наскоро уволнени, както и към жени над 35-годишна възраст, които имат работа, но искат да развият собствен бизнес.
Така Фабиола получава шанс за силен бизнес старт на мечтата, с която живее цял живот.
„Няма да забравя деня, в който влязох при шефа ми, и му казах, че напускам, за да се занимавам с чай. Казах му, че съм му благодарна за опита и всичко, което ми е дал като възможности, както и за това, че ме е учил, че човек трябва да прави това, което му харесва и обича най-много.
Той беше инженер и когато му казах, че искам да се занимавам с чай, в началото не можа да схване напълно какво искам да правя. След това обаче ме подкрепи и дори помогна за популяризирането на бизнеса ми“.
Фабиола признава, че най-голямото предизвикателство в това да се хвърлиш от сигурна работа в собствен бизнес е да разбереш, че предприемачеството те изкарва от зоната ти на комфорт.
„Хората започват да те питат защо си напускаш работата и сигурността, която тя ти дава. Всички ме питаха - ама ти какво точно искаш да правиш?? В такъв малък град никой не знаеше какво е чай, чаени листа... но постепенно, благодарение на хората около мен, които ми помогнаха да построя този проект, нещата се случиха естествено“, допълва Фабиола.
За успеха на проекта ѝ помага и партньорката ѝ Лаура, с която се срещат малко след началото на бизнес начинанието. И тя, както Фабиола, е била на етап, в който търси начини за стартиране на собствен бизнес и така възниква съюзът между двете, който в момента дава резултат в двата франчайз магазина Cose di te.
Екипът на Cose di te в момента. Снимка: Личен архив„В началото имахме друг, малък магазин, а след него стартирахме и бизнеса с чаеното училище, където учим хората как се прави чай. Защото чаените листа са различни от чайовете в пликчета и веднъж опиташ ли чай на листа, никога вече няма да поискаш да пиеш чай от пликче“, споделя Фабиола.
„Моята партньорка също дойде в момент, в който искаше да напусне предишната си работа. Имах добро усещане за нея и просто си казахме – ами освен да направим още един магазин? И така, преди 6 години решихме да отворим франчайз. Сега тя се занимава с него“.
Най-голямата гордост и радост на Фабиола е полученото наскоро признание за иновативен стартъп – за идеята им за създаване на онлайн чаено училище, както и стартиране на курсове по блендиране на чайове.
„Идеята ми е да създавадем специален, уникален чаен бленд с местни съставки. Това ще е чай, който сам по себе си ще разказва за Италия“, горда е Фабиола и допълва, че не може да си представи живота си по друг начин.
„Чаят за мен е много интересен, той е цяла култура. Съществува в Китай от 4000 години, което означава, че е не е нещо малко и незначително, а голямо, и много важно, и то за много хора. В училището тук уча хората как да усетят чая, как да усещат растенията, започваме от простите неща и после им показваме целия свят на чая“.
А що се отнася до клиентите – те са най-разнообразни и идват от целия регион. Клиентите пазаруват и онлайн от Cose di te, както и в другите два франчайз магазини, а много други магазини за чай изкупуват от тях продукти за собствените си бизнеси“.
„Вярваме, че най-добрият начин да станеш популярен, е когато правиш събития и хората говорят за теб. Така стартирахме и ние с магазина – хората идваха, питаха, ние ги учехме и образовахме на тема чай“.
Фабиола признава, че и сега печели толкова, колкото е печелила в компаниите на своите работодатели, но чувството е съвършено различно.
„За мен е важно, че бизнесът е мой, защото и страстта е моя, идеята е моя. Исках да създам нещо мое. Освен това тук сме само жени – а това е важно за мен. Правим заедно нещо, което е важно за всички нас, включително и за семейството ми.
Тук например мога да доведа сина си и той ще присъства в моята работа, в моята мечта – това е голяма ценност. Ти даваш форма на проекта си и той не просто става част от живота ти, а се превръща в живота ти“, обяснява тя и допълва нещо много важно:
„В Италия все още съществува стереотипът, че мъжът трябва да работи и да е концентриран само в едно нещо, а жената се грижи за семейството, но вече има някакви промени и ние го доказваме.
Ето, ние сме жени, които правят бизнес и имат семейство. Мисля че това, което правим сега, е по-лесно от това да работиш в компания. Когато пробваш да отвориш ума си, ще видиш, че има много възможности около теб. Пак работя много, но съм щастлива. Работата ми сега е моят живот, заедно сме с моите партньорки. За мен така трябва да изглежда работата“.
***********************************
Жените съставят 52% от европейското население, но само 30% от тях се наемат да започнат свой предприемачески проект. Европейската комисия се стреми да стимулира потенциала на жените предприемачи, като инвестира в тяхната креативност и предприемачески дух. Повече примери и информация за иновативни проекти, финансирани и подкрепени от ЕС, както и за жените (и мъжете) зад тях, можете да откриете в страницата на кампанията investEU.
Европейският съюз непрекъснато се опитва да създаде правилните условия за генериране на работни места, да стимулира икономически растеж и да създава всякакви възможности за развитие на гражданите в страните-членки. Един от начините това да се случи е инвестицията в местни проекти, които имат потенциал да бъдат ефективни за страната, в която се развиват. Тези проекти получават подкрепа през различни програми, като Инвестиционния план за Европа – така нареченият “План Юнкер”, както и “Хоризонт 2020”, Европейския социален фонд и Европейския фонд за регионално развитие.
Ако имате идея за свой проект, търсите възможности за европейско финансиране или имате други въпроси в тази област, можете да се получите повече информация от сайта на Представителството на ЕК в България, както и да се обърнете към Информационното бюро на Европейския парламент в България.
Ние пък очакваме вашите страхотни истории за бизнес идеята, зад която стоите, и с удоволствие ще разкажем за вас, жени, които имате собствен бизнес. Ако сте жени-предприемачи, и искате да ни разкажете повече за вас и проекта ви – пишете ни на имейл maikomilabg@gmail.com.
А тези, които още се чудят – рискувайте. Няма да съжалявате!
В Майко Мила!, знаете, се опитваме да говорим доста по темата за правото на жените да работят, да бъдат независими и да управляват сами живота си, а особено много ни интересуват примерите за успешни предприемачески проекти, основани и развивани от жени.
Майко Мила! също е един дързък предприемачески проект, направен от две жени – Елисавета и Красимира, които трябваше да родят, за да се съберат и да направят това, за което са мечтали. Година по-късно вече имаме още двама сътрудници, но проектът завинаги остава сърцето и душата на всичките ни усилия и работим буквално денонощно за неговото разрастване.
И точно защото лично сме изпитали сладостта от това да видиш как идеята ти се превръща в работещ бизнес, и знаем колко удовлетворителни са трудът и усилията, стоящи зад всичко това, искаме да дадем малко сила на всяка жена, която копнее да тръгне по своя път и да постигне всичко, за което е мечтала.
Съвсем логично, когато получихме предложение да пътуваме до Берлин и Анкона, за да се запознаем лично с няколко жени, развили свои бизнес проекти, не без помощта и на финансиране от ЕС, приехме без да се замислим.
Днес ще ви разкажем за тях – но не просто защото са интересни, а защото могат да бъдат пример и повод за много други жени да се осмелят, да рискуват и да опитат да реализират онова, за което мечтаят, но не смеят да започнат.
С този текст ще ви разкажем как от една простичка идея се стига до многомилионен бизнес и пазарен дял, съпоставим с този на големи играчи, като Amazon.
Ще ви разведем из историята на Tausendkind - онлайн магазин за детска мода, играчки и мебели, базиран в Берлин и създаден през 2010 година от Катрин Вайс и Анике фон Гагерн.
Срещнахме се с Катрин и Анике в офисите на Tausenkind, където разбрахме какво е да стартираш бизнес от нулата, как се осмеляваш да рискуваш и да си зарежеш сигурната работа и какво им коства да бъдат едновременно работещи бизнес дами и майки на децата си.
Как започва всичко?
Анике и Катрин дълго време работят заедно в една и съща компания – международната консултантска фирма МакКинзи. В екипите на компанията няма много жени и с течение на годините те стават близки.
През 2010 година, докато пият кафе и си говорят, Катрин повдига пред Анике въпроса, който я вълнува напоследък – мечтата ѝ за развие малък онлайн бизнес. Казва ѝ, че търси хора, които да работят с нея по проекта и я пита дали може да ѝ препоръча някого.
„Не исках да правя това сама, а в същото време търсех човек, с когото да ми е приятно, защото щях да прекарвам с него повече време, отколкото прекарвам с мъжа ми“, обяснава Катрин.
Тогава Анике, съвършено неочаквано и за нея самата, взима най-спонтанното решение в живота си до този момент и казва:
„Защо да не съм аз?“
Така, на една маса, в едно кафене, се ражда бизнес, който само след 7 години ще е толкова голям, че ще заема пазарен дял, съпоставим с този на гиганти в е-търговията, като Amazon.
Анике отдавна търси идея, която да развие като собствен бизнес, защото предприемачеството винаги я е вълнувало.
Катрин в офиса на Tausendkind.„Доста от моите приятели имаха деца и все се налагаше да търся подаръци за тях по различни поводи. Моите подаръци винаги бяха най-скучните, а тези на опитните майки– супер интересни. Тогава ги попитах откъде намират толкова хубави и идейни подаръци, и се оказа, че в Германия не можеш да намериш хубави играчки онлайн. Нямаше такова място. Тогава си казах – това е бизнес идея! Да направиш възможно всички хора да пазаруват наистина яки неща онлайн, без да са експерти по детски подаръци, е много яка бизнес идея“, казва Катрин.
По това време, и двете нямат деца. Сега, през 2017-та, имат общо пет.
Същата вечер Анике се прибира вкъщи и хвърля бомбастичната новина, че напуска перспективната си работа в МакКинзи, за да развива... онлайн магазин за детски стоки.
„Ти луда ли си? Защо???“, каза мъжът ми, а аз му отговорих:
„Мисля че това е правилното решение“.
И двете признават, че получават непрекъсната и безрезервна подкрепа от мъжете си. Разчитат много на човека до тях, за да могат да организират добре всекидневните задачи.
„Когато едновременно раждаш пет деца и основаваш компания, нали разбирате, че имаш нужда от подкрепа от тези, с които споделяш живота си?", казва Анике и допълва, че в живота им има доста напрегнати моменти и проблеми във всекидневен план. Като например дните, в които бавачката е болна, единият трябва да пътува до Южна Германия, а другият има спешна среща с инвеститори.
Тогава се стига до приоритизиране на задачите и двамата спешно трябва да преценят кой може да си отложи срещите и да остане вкъщи.
„Понякога това е той, друг път – аз. Винаги опира до това да се правят компромиси в трудни ситуации“, обобщава Анике.
Анике сред дрехите и колегите ѝ в Tausendkind.В безоблачните дни пък 4-годишната ѝ дъщеря отива на градина, а по-малката, която е на 1 година, остава вкъщи с бавачката, тъй като в Германия е трудно да намериш ясла за много малки деца и се налага наемане на бавачка. За чистенето вкъщи също се грижи друг човек.
С какво предприемачеството се различава от работата като служител?
И двете признават, че основаването на компания не е най-правилният път, ако си решил да оптмизираш живота си и да живееш по-лесно. Анике споделя, че работи повече отпреди, но, за сметка на това, е много по-гъвкава в режима си – работи, когато предпочитам да го прави, и фактът, че може да си тръгне, когато реши, за да изкара няколко часа с децата си, е много важен за нея.
„Това нямаше да ми е възможно в консултанския бизнес или в която и да било друга работа. А сега никой не ме пита „Ти наистина ли си работила 10 часа днес?“. Това ме прави щастлива“.
Разбира се, работата и бизнесът се отразява и на децата им.
„Ако не работехме нищо, щяхме да имаме повече време за тях, а ако работехме нещо друго – нямаше да сме толкова щастливи“, обобщава ситуацията Катрин, но за нея важното е, че сега децата им виждат родителите си щастливи и разбират, че работата е важна за тях.
„Децата чувстват дали родителите им са щастливи и наистина не е чак толкова важно колко време прекарваш с тях (стига наистина да не е прекалено малко), а това време да е пълноценно, и детето да вижда, че родителите му са щастливи и спокойни. Защото те усещат, когато майка му и баща му са неудовлетворени“, обяснява Катрин.
Според Анике времето, прекарано с децата, наистина трябва да бъде такова – посветено изцяло на тях. Без телефони, без лаптопи и работа.
„Това са 2 часа сутринта, и два часа вечер – малко време е и искам наистина да съм с тях. От друга страна дори не мога да си представя да не работя! Така че се научих да приоритизирам“, казва тя.
Бизнесът – от малка демо версия на сайт до мащабен онлайн магазин
Tausendkind стартира с двама души персонал и офис, поместен в дома на Анике. Сега имат голям офис, в който работят над 100 човека, а за последните 12 месеца сайтът има 21 милиона евро оборот.
Основателките му смятат, че все още имат място за растеж в Германия, тъй като броят на децата там расте, растат и разходите по тях, а пазаруването онлайн се увеличава.
Финансирането на идеята им отнема около 10 месеца и доста разговори с различни типове инвеститори - бизнес ангели, институционални инвеститори, хора, които никога не са инвестирали, но смятат идеята им за работеща.
„В началото, когато почти няма какво да покажеш, освен бизнес план и идея, най-важното беше екипът. Разбира се, инвеститорите гледат и идеята, както и пазара. Но екипът е много важен“, разказва Катрин.
Първите фрийлансъри, работещи в компанията, са финансирани с техни лични средства, с които Катрин и Анике плащат заплати и купуват първия инвентар.
След това двете отиват при кандидат-инвеститорите и показват какво са постигнали до момента – малка демо версия на онлайн магазина и двама-трима души персонал.
„Те видяха, че сме сериозни, че работим, и вече имаме нещо направено“, обяснява Катрин.
И двете професионално идват от среда, в която има предимно мъже, и смятат, че това им е помогнало да бъдат много по-уверени, когато започват да търсят инвеститори за Tausendkind.
Финансирането от Европейския съюз пък получават през Европейския регионален фонд за развитие, и в частност през IBB (Берлинската инвестиционна банка), която е държавна и 50% от фондовете ѝ идват от ЕС.
Банката е много голям и надежден инвеститор в Берлин, и осигурява не само финансиране, но и допълнителна ценна логистика – помощ в намирането на конкретен експерт, одитор и т.н. Като размер на инвестицията, банката прави това, което правят и частните инвеститори, тоест не инвестира свръхголеми суми, но пък, за сметка на това, е стабилен и надежден партньор.
Сред останалите инвеститори има както големи фондове, така и отделни хора, включително и служител на компанията, който инвестирал част от наскоро получено наследство.
Към момента Катрин и Анике притежават само част от компанията, но не мажоритарния пакет. Това теоретично означава, че инвеститорите биха могли да ги изключат от бизнеса, но, както те самите обясняват, „истината е, че след 7 години, в които се занимаваме с Tausendkind, всички са наясно, че компанията се движи от основателите си“.
„Не искам да кажа, че няма да има Tausendkind, ако нас ни няма, но ние до такава степен стоим зад идеята, че инвеститорите винаги ни питат какъв е нашият план и колко дълго възнамеряваме да стоим в този бизнес. Мисля, че силата ни е в начина, по който ръководим компанията и в експертизата ни“, казва Анике, а Катрин допълва, че всеки служител в компанията им знае много повече от тях в конкретната си област.
„Ние нямаме големи знания в нещо определено, просто знаем достатъчно от всичко и го събираме“, обяснява тя.
„Инвеститорите не искат да притежават компанията за векове напред, така че нещата могат да се обърнат – може да изкупим техните дялове или пък да дойде трети инвеститор и да купи всичко. А и компанията може и да бъде продадена, но това не означава, че ние ще си тръгнем. Просто истината е, че този бизнес нямаше да е възможен без инвеститори“, допълва тя.
Засега основателките на Tausendkind не планират голямо разрастване навън, въпреки че магазинът действа също на територията на Австрия и Швейцария. Обмислят евентуално отваряне на онлайн магазин във Финландия, но генерално смятат да инвестират в развитието си в Германия.
„Ние непрекъснато търсим инвеститори, защото почти никога не получаваш цялата необходима инвестиция наведнъж. Ако искаш растеж, трябва да финансираш растежа, особено в електронната търговия – това означава разрастване на екипа, техническо оборудване, инвентар“, казва Катрин.
По думите ѝ, има три фактора, на които дължат разрастването си: инвестицията в разработване на собствена система за проследяване на потребителско поведение и събиране на данни (тоест, какво прави потребителят, когато влиза да пазарува, кои са предпочитаните секции, които посещава и какво е поведението му в сайта), силният маркетинг и партньорите – брандовете, които представят в сайта си.
Освен че представят стотици известни и по-малко известни марки, след внимателно анализиране на предпочитанията на клиентите Катрин и Анике решават да създадат и свой собствен бранд за детски дрехи, които хората търсят целогодишно.
Имат собствен екип от дизайнери, както и супер професионално оборудвано фотографско студио в офиса, където техният фотограф снима всеки продукт, за да осигури еднакво качество на снимките.
Сега двете са насочили поглед към разработване и на собствена линия детски мебели и развиват нови категории продукти в Tausendkind.
А какво означава Tausendkind ли?
„Нищо! Това е комбинация между „хиляди“ и „деца“. Измислихме името на Коледа, на 26-ти декември. Седяхме вкъщи със семейството, всички бяха уморени, преяли... и в този момент аз обявих: „Сега е моментът да измислим име на проекта ни!“. Казах им какво искам да съдържа името и така се появи Tausendkind”, връща лентата Катрин.
И двете признават, че Tausendkind е променил живота им, но, за съжаление, доста жени в Германия нямат този шанс. Смятат, че несигурността, страхът от поемане на риск, излизането в несигурна среда и незнанието какво те чака там спира много жени от това да се хвърлят в нещо ново и свое.
„Ние имахме 8 години топ опит в предишната ни компания. Имахме и лични пари, и бяхме сигурни, че ако не се справим, ще си намерим работа някъде. Мисля че е привилегия да имаш възможността на някакъв етап в живота си да кажеш „Ще пробвам, ще рискувам!“, и да инвестираш в това“, завършва Катрин.
*********************
Жените съставят 52% от европейското население, но само 30% от тях се наемат да започнат свой предприемачески проект. Европейската комисия се стреми да стимулира потенциала на жените предприемачи, като инвестира в тяхната креативност и предприемачески дух. Повече примери и информация за иновативни проекти, финансирани и подкрепени от ЕС, както и за жените (и мъжете) зад тях, можете да откриете в страницата на кампанията investEU.
Европейският съюз непрекъснато се опитва да създаде правилните условия за генериране на работни места, да стимулира икономически растеж и да създава всякакви възможности за развитие на гражданите в страните-членки. Един от начините това да се случи е инвестицията в местни проекти, които имат потенциал да бъдат ефективни за страната, в която се развиват. Тези проекти получават подкрепа през различни програми, като Инвестиционния план за Европа - така нареченият "План Юнкер", както и "Хоризонт 2020", Европейския социален фонд и Европейския фонд за регионално развитие.
Ако имате идея за свой проект, търсите възможности за европейско финансиране или имате други въпроси в тази област, можете да се получите повече информация от сайта на Представителството на ЕК в България, както и да се обърнете към Информационното бюро на Европейския парламент в България.
Ние пък очакваме вашите страхотни истории за бизнес идеята, зад която стоите, и с удоволствие ще разкажем за вас, жени, които имате собствен бизнес. Ако сте жени-предприемачи, и искате да ни разкажете повече за вас и проекта ви - пишете ни на имейл maikomilabg@gmail.com.
А тези, които още се чудят – рискувайте. Няма да съжалявате!
Когато бяхме деца, искахме да пораснем и да станем големи, защото си мислехме, че да си възрастен е по-забавно. Когато бяхме деца, да си възрастен значеше сами да определяме правилата и да правим неща като големите, като например сами да поръчваме пица по телефона, когато си искаме.
В детската ни главичка са липсвали истинските характеристики на това да си пораснал, като ... ипотеката, застраховките, сметката за ток, избора на колко градуса да пуснем пералнята и т.н.
Някъде между рязането на картофи за супа и сгъването на прането от сушилката се сетихме за чисто детските неща, които вече не правим, а трябва! Иначе рискуваме да се превърнем в скучна леля по пеньоар, която се вълнува единствено когато има намалено веро в супера зад блока.
*Някои от нещата, които щяхме да правим, ако бяхме деца, са вдъхновени от блога Hollow Tree Ventures.
Миналата седмица един наглед безобиден пост разбуни обществените духове – сигурно всички се сещате за него. В него клетата, разсеяна Елисавета публично благодари на една добра непозната жена, платила шоколадовите бонбони на двегодишното дете на нашата приятелка, която се озовала на касата без портфейл.
Постът (може да го видите тук) предизвика всякакви реакции – от благодарности и адмирации към извънредно щедрия жест на жената до критики по редица параграфи: 1. защо детето се тръшка в магазин; 2. защо детето яде шоколад и 3. защо детето яде ТОЗИ шоколад.
И тъй като критиката по втора и трета точка са невалидни от обществена гледна точка, (тъй като е личен избор на родителя дали и какъв шоколад ще яде детето му), по първа точка днес пускаме един читателски текст, който представя доста добре темата за тръшкането.
Повечето деца се тръшкат. Най-вероятно и вие, които четете в момента, в някакъв момент също сте лежали по тротоарите и в сте крещели в магазините. Затова, вместо да съдим и назидаваме родителите на тръшкащи се деца, можем просто да проявим разбиране, а може би - ето сега една авангардна идея - дори и съчувствие. Защото, бъдете сигурни, на никой родител не му е все едно, докато детето пищи пронизително в магазина или на улицата. Но понякога просто НЯМА какво да направиш.
В Майко Мила! вече сме публикували мнение по темата – Милена Стоянджова-Павлова написа текста Помощ, ТО пак се тръшка!, а днес ви представяме и текста на Диана Гигова. Знаем, че той също ще предизвика полемика, но, както всички знаем, в спора се ражда истината. Така че - приятно четене и обсъждане.
***********************************
Попаднах на един пост, чийто благодарствен фокус някакси се измести и акцентът се измести върху това, че едно дете се тръшкало в магазина за кутия бонбони. Под него имаше стотици коментари, от които аз онемях.
Изчетох ги. Не знам защо. Но се чудех да се смея ли, да се пуля ли...и предпочетох да го напиша.
И сега очаквам вълна от подобни коментари. И премъдри съвети. От които обаче, полза няма да има.
Хем съм далеко, хем съм с мои си виждания, хем ВСЯКО ДЕТЕ е много различно оот останалите. Особено ако ги имате по няколко около себе си, в близки възрастови граници – така, за сравнение. Сравнение не за това кое как се справя, а колко различни всъщност могат да бъдат.
Детето ми се тръшка. В последните две седмици - всекидневно.
Да, намира си емоциите. Да, не знае как да се справи с тях.. все още. Да, бидейки на две и половина – в ОНАЗИ фаза е. И, да – има различни допълнителни фактори, като това, че баща му от точно толкова време не е тук.
И че програмата ни е пълна, и аз тичам с две деца като линейка: доктори, музикално училище, ясла, горска ясла, рождени дни, ремонти на велосипеди, товаро – разтоварителни–доставателни дейности, пазари, срещи в бъдещи градини, разни други небивалици посред лято, като кърлежи в главата, премазан крак, порезни рани и какво ли още не!
И онова неистово пищене в автобус, в час пик.
Дете №2 просто се тръшна на пода и започна да пищи. През целия безкраен 9-минутен път! Пищя, защото дете №1 седи на горната част на количката, а то, №2, трябва да е отдолу.
Нищо не помогна.
Нито прегръдки, нито говорене, нито каране, нито милване, нито игнориране, нито спирането на автобуса по средата на пътя от шофьорката и “милия ѝ“ скандал, който тя спретна на детето... вероятно за да му всее респект или за да ни подкани (тип “сещайте се сами”) да слезем.
НИЩО.
Аз го държах и му говорех, милвах, докато то се извиваше като струна и продънваше тъпанчето ми. Това беше най-безкрайно дългото ми пътуване... (почти също толкова безкрайно, като онова пътуване с таксито към болницата и първите родилни напъни, докато това същото дете бързаше да излезе).
И, да - говорих му. Много. И спокойно. За същия този изблик, само секунди, след като беше поутихнал, а детето хълцаше, докато си поемаше въздух.
Дали помогна? Едва ли.
Вчера то направи подобен изблик в яслата. Аз обаче храбро му казах ЧАО и още по-храбро почаках отпред, пред входната врата, за да съм там, ако нали.. ми се обадят да си го взимам.
И ми казвате, че вашите деца НИКОГА не са правили така?
Е, моите правят всичко.
От неистовото реване като бебета, когато ужасните им колики траеха поне четири месеца и половина, и нищо от сто и осемте хиляди илачи, съвети и друсания не помогна. След това дойде ред на зъбите...
Да, да, чувала съм, че има деца, дето нищо им нямало. И ни вик, ни вопъл, и по цели нощи спели.
Браво. Късметлии! (Сериозно. Да не сте посмели да ги будите за нещо тези деца!).
После започнаха фазите на развитие. Тази на отрицание повтори няколко пъти, така, за по-сигурно.
Тази за гнева - тоже. (Чудесно. Игнорирам, не разглезвам. Йога за ума. По 100 пъти на ден). И моето НЕ е НЕ! (Упражнение за напреднали поне 10 пъти на вечер. И много ОМ за кураж).
И никакви сладки неща! (но не предвидих другите деца, които каним на гости – едно от тях набута парче шоколад в устата на дете №2 навръх първия му рожден ден, пред очите на изумената му майка (АЗ!).
Само махнах с ръка (целият ми план за недаване на сладки неща ПОНЕ до двегодишна възраст стана на пух и прах).
Но това тръшкане, което изригва като вулкан от нищото, е висш пилотаж. Дотолкова, че започнах да обяснявам на всички наоколо, че детето е в ОНАЗИ фаза и затова няма да отидем там и там, и да правим това и онова. По-добре да си търпя изблиците сама и да се надявам, че скоро ще мине. Все пак – баща му след има-няма 5 дни се прибира, ей го къде е!!!
Но знам, че просто ми трябва търпение и нестихващи добри думи. Знам, че това е период, през който децата трябва да минат.
Ако сте били късметлии и вашите деца не са имали такива – поздравления.
Но моля ВИ, дами и господа, не си приписвайте заслугата за това. Дали едно дете реагира или не реагира в дадена фаза по начина, описан в големите книги, е първо до типа човек (да, детето е човек), и едва след това - до проекцията на родителите и тяхното поведение.
Това е психическо развитие. Ние, родителите, можем само да подпомогнем процеса с благоприятна среда и ведра обстановка, защото децата имат нужда да развият емоциите си, да се изправят срещу тях и да разберат какви са, за да могат в бъдеще да знаят как да ги разпознаят, да реагират на тях и да бъдат независими личности.
И ако не са минали през тази фаза сега, най-вероятно ще минат през нея на по-късен етап... май му викаха късен пубертет. Затова е по-добре и те, и вие да са подготвени!
За това – търпение и повече шоколад! За вас.
Да пазаруваш с деца е едно от нещата, които няма как да разбереш, освен ако не си го изпитала на свой гръб. Верятно бездетните ни читатели се чудят как е възможно нещо - едно отскачане до магазина за мляко да се превърне в двучасов турнир по крещене? Повечето майки обаче кимат с разбиране, защото знаят от първа ръка за какво иде реч.
Разбира се, пълното шопинг фиаско не е нормата за повечето родители, не се случва винаги и на всеки родител, то по-скоро е най-лошият възможен сценарий. Майките знаят какво да сложат в чантата, кога да отидат и – най-важното – в кои недружелюбни към семейства с малки деца магазини да не стъпват.
Американската организация American Young Families е провела изследване през 2016-та година за тенденциите и навиците в пазаруването на младите родители в САЩ (в САЩ около 32 милиона американци пазаруват всекидневно, помислете върху това!), в което са участвали майки на възраст между 28 и 45 години. Резултатите от проучването показват, че майките всъщност обичат да пазаруват, но при определени условия.
Споделяме с вас някои ключови заключения и съвети от това изследване, защото макар да е проведено в САЩ, намираме прилики и възможности и у нас. Споделете вашето мнение за съветите към магазините, както и свои идеи как ходенето на пазар с дете може да е приятно и спокойно преживяване.
Проблемът, за който всички майки са единодушни, е, че на практика майките на малки деца имат едва няколко възможности за пазаруване на места, където децата са добре дошли. За жалост, повечето вериги магазини на дребно не показват достатъчно разбиране и съпричастност към потребностите на огромна част от клиентелата си – родителите на малки деца.
Майките, които са в отпуск по майчинство или гледат детето/децата си у дома, са под голямо напрежение от ангажименти около отглеждането на детето/децата, всекидневните им занимания, ангажименти около детска градина или училище и т.н. Тези майки имат нужда от малко помощ, когато отиват да пазаруват за дома и семейството си заедно с малкото си дете или деца.
Ето петте промени, на които пазаруващите майки биха се радвали, защото ще облекчи преживяването „с деца на пазар“:
Много семейни ресторанти отдавна са зарадвали и улеснили родителите, като дават на скучаещото дете моливи и хартия или картинки за оцветяване. На някои места дори предлагат лакомства за детето, комплимент от заведението. В някои банки на клиентите с деца се дават близалки или бонбон. Защо в магазините няма такава практика? Да дадеш на едно дете нещо разсейващо, колкото и да е малко, ще го държи ангажирано поне за известно време. Дали е блокче за оцветяване, близалка или проста играчка ще направи чудеса за майката и от изнервящо препускане между щандовете на една изпотена майка и крещящо дете пазаруването ще се превърне в приятно преживяване.
Ясно е, че идеята да се задели и оборудва пространство за игра на деца звучи стряскаща и скъпоструваща на повечето магазинери и собственици. Но ако проявите творчество, дори и някой ъгъл с рафтове с детски книги би бил от огромна помощ за родителите, които имат нужда от няколко свободни минути, за да напазаруват. Няма нужда да влагате огромни усилия в оборудване, игрални автомати, инсталации за игра или басейни с топки. Направете вместо това стратегическа маркетингова точка с (рекламни) детски играчки, книжки или филми, които се продават вътре в магазина.
Когато пазарува, родителят е изправен пред два избора – да бута количка за пазаруване от студен, твърд метал, която никак, ама никак не е забавна на детето му, или да го сложи в онова подобие на състезателна пластмасова конструкция, която прази маневрирането между щандовете пълен кошмар, да не говорим, че това чудовищно недоразумение никак не е удобно за целта, за която искате да го ползвате – да ви закара продуктите от щанда до касата (или до паркинга). Със сигурност трябва да има някаква златна среда между студената метална клетка на колела и пластмасовата „състезателна“ сглобка. Сигурно някой някога някъде е измислил количка, която е лесна за бутане, удобна за сядане на дете, има кош за продукти и отпред има нещо занимателно, което да държи вниманието на детето ангажирано.
Инциденти, свързани с всякакви физиологични нужди, са критичните фактори, които могат напълно да съсипят опита за пазаруване. Да се справяш с малко дете, омазано с... абе, няма да казваме с какво, което пищи и се тръшка на обществено място, направо може да съсипе нервната система на всеки човек и изцяло да заличи желанието и намерението ни да ходим на пазар с дете или да посещаваме конкретен магазин. Когато една майка знае, че конкретен магазин или марка разбира нуждите ѝ и предлага начини да я облекчи, напълно може да промени мнението и усещането ѝ по време на пазаруване. Тоалетна с достатъчно големи размери, в която може да влезе родител с детето си, и спокойно помещение, отделено от тоалетните, в което майката може да повие и нахрани детето си, са два отличителни белега, които ще накарат една майка да предпочете конкретен магазин пред друг.
Да извадиш от колата детето и да го сложиш пак, със столчето, коланите и всичко останало, си е вече достатъчно изнервящо и изморително упражнение. Особено ако става дума за повече от едно деца, или за дете с увреждане или дори за спящо бебенце. Да осигуриш паркоместа за семейства променя усещането и нагласата за пазаруване. Сещаме се само за един магазин в София, който предлага маркирани специално паркоместа за семейства. Магазинерите у нас едва ли осъзнават колко губи бизнесът им, защото на една заета и уморена майка не иска да търси къде да паркира, за да може да отвори достатъчно широко вратата, да извади детето или децата, после да има къде да остави количката за пазар наблизо, да прибере покупките, пак да закопчае детето или децата... Повечето големи вериги магазини, които имат собствен паркинг, биха могли да маркират като „семейни“ няколко места в близост до входа/изхода или асансьора и мястото за оставяне на колички – гарантираме, че повече семейства с деца ще предпочетат да пазаруват там.
Големите вериги магазини, особено чужедстранните, наистина полагат усилия да бъдат „всичко за всеки клиент“, но наред с рампата за хора с увреждане, гласовите съобщения и фотоклетките на входната врата, трябва да осъзнаят една масова характеристика на клиентелата си – заетият и уморен родител. Ако положат усилия да разберат потребностите на заетата майка или баща, и намерят начин да облекчат малко пазаруването им, магазините ще се превърнат в забавно, дружелюбно място, на което майки и деца ще искат да се върнат отново.
Детски психолози, психиатри и други експерти непрекъснато предупреждават за десетките неща, които не трябва да правим или казваме на децата си, ако искаме те да израснат щастливи, уверени и с добро самочувствие.
Помните ли топлото гъделичкащо чувство, което изпълни сърцето ви при новината, че ще имате деца? Вълнението и нетърпението от предстоящото житейско събитие да сте родител?
Едва ли в тези радостни моменти сте си представяли какви откачени и неуместни неща НЕМИНУЕМО ще кажете някой ден на децата си!
Ето, да вземем пазаруването. Ходенето в магазина с деца на възраст под 10 години може спокойно да бъде наречено „Пътуващия цирк“ - всяка майка на повече от нула деца го знае много добре!
Близка приятелка на Майко Мила, чието име ще запазим в анонимност, ни разказа следната прекрасна случка по този повод:
“Веднъж казах, че ще ги разменя с брат му за палто от чинчила. В началото се стреснаха, но после това се превърна в своеобразна шега между нас. Получавала съм доста критични погледи и шушукания от непознати, които не знаят, че това е шега (макар и неуместна). Миналата година бяхме в един супермаркет и големият ми син не спираше да мрънка за някакви бонбони. В един момент ми писна и му казах, че ако още веднъж поиска да купя бонбоните, още утре го разменям за палто!
Тогава той ме погледна съвсем сериозно и каза:
„Ако продължаваш да не ми купуваш бонбони и да ме държиш гладен, няма да ти дадат хубаво палто за мен.“
Не е ясно какво точно става, докато пазаруваме в компанията на децата си, но то наистина изкарва най-лошото У ВСИЧКИ.
В момента, в който влезнем в какъвто и да е магазин, особено ако там се продават играчки, един много зъл, гладен и недоспал демон се вселява в иначе миловидното и добре възпитано ваше детенце. Вероятно не е далече денят, в който някой човечец в магазина ще се скрие зад фризера с грах и ще набере тайно социалните, след като ни е чул как крещим на децата да внимават, защото ще срутят нещо от рафта, а вероятно и целия рафт И ТОГАВАААА...!!!
Е, в интерес на истината трябва да отбележим, че на всеки родител все някога се е случвало да бъде „онзи татко или майка с бясното дете“. Заклещени между другарския съд на останалите клиенти, особено ако са и родители, и желанието да опазим децата си живи сред десетките рафтове, понякога ние самите звучим като пълни психопати и казваме безумни неща на хлапетата.
Майко Мила събра в един списък някои от най-идиотските неща, които ние и други родители сме казвали на децата си – не само по време на пазаруване, а изобщо! Разбира се, ние се радваме на тези моменти. Помним всяко „Обичам те“ и всяко „Ти си най-добрата майка на света!", но помним и милионите предупреждения „Не си слагай паста за зъби в ушите“ и “Не ближи опаковките от кофата за боклук!!“ и затова сега ще почетем именно тези реплики.
И така, ето какво дуднат родителите на децата си с цел да ги опазят живи и да ги научат да се държат прилично:
Спри да си ближеш ръцете!
Това е чаша! Остави я веднага! Ще я счупиш и ще се порежеш, и после ще ти изтече кръвта. Нали не искаш да ти изтече кръвта? Ако не оставиш чашата, ще стане точно това!
В кой момент реши да се изпишкаш на входа???
Излизай изпод рафта. Веднага излизай! Там се крият тролове! Казвам го за твое добро, излизай оттам!
Бельото не е по желание. Да си с гащи е задължително!
Не пишкаме по приятелите си!
Ако не спреш да удряш сестра си, заклевам се, ще ти залепя ръцете за джобовете! Ще ти се съсипе якето и това ще е само по твоя вина! Не заради мене!
Пазарската количка е остров. Искам през цялото време с едната ръка да я държиш и ако я пуснеш, ще паднеш в морето и ще се удавиш. Дръж се за количката или това е краят!
Не си кръщавай акитата с имена, просто пусни водата, след като си акал.
Знам, че обичаш рибката, но недей повече да я вадиш от аквариума и да я гушкаш.
Спри да си дърпаш зърната! Ако продължаваш да ги дърпаш, зърната ти ще се отлепят и ще паднат!
Не! Няма да ти го купя! Защо искаш да ти купя нещо, което дори не е за теб? Това е за стари хора! Няма да ти стане, докато не станеш поне на 60 години, затова стига рева!
Пишката ти не е играчка. Остави я на мира, иначе ще я повредиш.
„Мама“ вече е лоша дума. Ако я кажеш още веднъж, ще съжаляваш!
Мислиш ли, че отговорът ми се е променил през последните 5 секунди, откакто ме попита?
Не ми казвай да се успокоя! Твоя работа беше да гледаш брат си! Ти беше отговорен! Сега не можем да го намерим, защото ти реши да играеш на телефона точно в този момент! Сигурно е отвлечен от някой перверзник и е на половината път за летището, а ти през това време си минаваше нивото на тъпата игра! Дай телефона!
Ако продължаваш да си тъпчеш Лего-та в носа, няма да ти стигнат частите да си завършиш конструкцията.
А ти на какво мислеше, че има вкус подметката?
Няма нищо, случва се. Дори и аз се напишквам, когато кихам.
Изкара ми акъла! Ако пак избягаш така, заклевам се, ще те оставя да живееш в магазина!
Не готвя зеленчуци защото те мразя, а защото те обичам.
Качвай се в колата. Качвай.Се.В.Колата. КАЧВАЙ СЕ В КОЛАТА!!=""++%%
Искаш ли да знаеш какво ще стане, когато преброя до три?
Извади храната от джоба си!
Никой не може да е гладен непрекъснато. Днес яде поне 18 пъти! Не може да си пак гладен!
Обичам те, но се махни.
Ако си стоиш в стаята си цялата нощ и не излизаш, ще ти купя каквото искаш.
Трябва да търсиш къде си си оставил обувките. С крясъци „НЕ МОГА ДА СИ НАМЕРЯ ОБУВКИТЕ!“ те няма да се появят.
Добрите момичета не си показват дупетата. Свали си полата.
Помолих те да говориш тихо. Крещенето не е тихо говорене.
Лягаме да спим всяка вечер. Не мога да разбера защо това те изненадва. Легнахме си снощи, предната нощ - също, и по-предната - също. Това не е нещо ново. Довечера пак ще лягаме да спим.
Привечер е и влизам в кварталния магазин за нещо дребно. Първото, което чувам, е жизнерадостно детско гласче.
А, мамо, виж какви сладоледи! Виж!
Мамата не гледа. Сигурно е виждала много сладоледи и точно тези няма начин да ѝ направят особено впечатление, а е много вероятно и всички да ѝ изглеждат еднакво отблъскващи. И малкият усеща това, така че сменя тактиката.
Не че искам да ми взимаш /не, бе, как ще иска/, просто ги виж какви са хубави!, променя посоката на 180 градуса детето, убедено, че себеотрицанието ще трогне родителката и то ще бъде моментално засипано с поне три кутии, ако не и четири.
Тя обаче е вряла и кипяла в подобни сценки и отново не обръща внимание на тъй красивия сладолед.
Настъпва временно мълчание, двете страни се занимават със свои си работи – единият обмисля печеливша политическа стратегия, другият избира мляко.
Виж, в този има шоколадови парченца – прокарва нова линия малкият, оплезил език над хладилника. Един вид – не е някакъв най-обикновен сладолед, за който не си струва да си даваш парите. В този Има Шоколадови Парченца, бе, госпожо!
За голям детски ужас майката изсъсква нещо в стил „престани да ме занимаваш с твоите сладоледи“ и отпрашва към рафтовете с олио.
Момченцето се нацупва.
Поне шоколад няма ли да ми купиш?, пита с надежда.
Не, и шоколадът няма да го огрее, разбираме всички в магазина.
Умолявам те!, удря го на молби хлапето, с доста драматично изражение на лицето – на живот и смърт му е да има шоколад и го разбирам, понякога и аз така се чувствам, само дето мога да си го купя сама.
Не ме обичаш значи, щом не искаш да ми купиш шоколад!, произнася на висок глас тежката присъда хлапето и гледа с надежда майка си, уверено, че публичното обвинение вече трябва да подейства и вероятно ще получи не само шоколада, но и сладоледа, и изобщо всичко мечтано в магазина.
На майката обаче изобщо не ѝ пука.
Не те обичам, връща удара тя и безцеремонно продължава да пазарува. Малкият не е очаквал такъв обрат и няма готов отговор – как се отговаря на такова нещо? Временно настъпва затишие, но напрежението във въздуха се усеща от всички. Някъде около рафтовете със сирене и мляко завесите отново се вдигат и малкият излиза на сцената.
А не искаш ли да вземем някакъв сок, за всички вкъщи?? Например от боровинки, ето този е много хубав!, прокарва нова политическа платформа малкият. Този път е заложил на популизъм – „да има за всички“, не само за него, ето това би трябвало вече да подейства като магнит, нали, защото ще има и за него, и за майка му, и за баща му, и за сестри, и за братя, и баби – въобще, как да откажеш на такова предложение, все пак е намесено благополучието на цялото семейство?
НЕИСКАМДАЧУВАМЗАНИКАКВИСОКОВЕ!, изригва вече майката, на ръба на нервите си, обаче хлапето е упорито и не се отказва лесно, за което ми идва да му стисна ръката, но се удържам.
Виж, плодово мляко, изчуруликва нежен детски глас някъде иззад мене. Истинско е!, с авторитетен глас на технолог по киселото мляко съобщава детето – явно неведнъж е ставало свидетел на домашни дискусии за качествата на киселото мляко. Не искаш ли да си купим няколко?, прокарва нови търговски трикове малкият.
Майката спира насред магазина, поглежда го и дръпва реч, от която публиката и участниците в драмата разбират, че:
Последното, което тя иска, е плодово мляко. Никога няма да поиска плодово мляко, ясно ли ни е? Освен това не иска сладолед, шоколад, сок, бисквити, близалки, дъвки, бонбони, пуканки, кисело мляко и нектар, а най-лошото е, че състоянието й няма изгледи да претърпи съществена промяна НИКОГА.
Съобщението идва малко в повече на дребния и той се свива омърлушен и угнетен зад количката. Отрязан е по всички флангове, животът е черен, буреносни облаци са се спуснали над магазина и никога няма да се вдигнат оттам. Става ми жал, идва ми да му купя целия рафт с мляко и да го абонирам за сладоледите за 1 месец напред, ама някакси не върви.
И в този момент, съвсем като по филмите, мамата проявява човешки облик и фабулата, за радост на изтерзаните зрители, претърпява обрат.
Искаш ли да купим ягоди?, пита тя небрежно, а малкият едва не глътва бутилката с олио, която му е поверена да носи.
ДА!, светват му очичките и започва да подскача неконтролируемо около количката, забравил и за сладоледи, и за Шоколадови Парченца, и за млека, соци и боровинки.
Всички наоколо си отдъхваме.
Слава богу, в живота все пак има някаква справедливост.
**************
Текстът е оригинално публикуван в блога на Красимира
Вече познавате добре Елка Стоянова с текстовете ѝ при нас - 9 неща, които само майките на тийнейджърки ще разберат, както и За правото на аборт и телесна автономност. Днес обаче тя ще ни разкаже как отива в магазин за обувки с ДВЕТЕ СИ ДЪЩЕРИ и какво ѝ се случва там. Заслужава си четенето, а ако вие се откриете някъде в текста - приемете го с чувство за хумор!
****************************
(За онзи неловък момент, в който се озоваваш в магазин за обувки с две хлапета, едното от които се прави, че не е с теб и като цялоq космическата радиация и хормоните го карат да се държи непредсказуемо като свръхнова пред взрив, а другото за малко да го забравиш на тръгване. Освен това се оказва ,че всички майки на света, ВСИЧКИ, са в същия магазин в точно тоз момент, за да обуят за училище драгоценния наследник)
Започвам да пиша това изпълнена с противоречиви чувства – от една страна, топла жал към самата мен, задето ми се налага всяка година по същото време да преминавам през тоя ад, а от друга - тихо злорадство, като знам, че не съм единствената в обувния ад.
Обувките, тая сакрална за жената тема, се превръща в страдална след раждането на едно, две, три или за колкото там сте имали куража деца. За това как страдам по някои от великолепните си чифтове, строени като войници в красивите си кутии, готови веднага да превземат с марш на скок който и да е крайбрежен бар, но обречени на мълчалив затвор под лъскавите капаци, ще си говорим някой друг път.
За това как чифт детски обувки може да струва колкото зимната ви сметка за тока, защото тия гадове в нармага са наясно, че на вас нови обувки може да не купите, но за детето ще си дадете и залъка, няма да повдигам въпроса.
Исках да си говорим само за мъките, през които ние, иначе влюбените в шопинга, сме принудени да минем, за да може безценното ни наследство да крачи смело и със самочувствие в училище.
Знам че сте наясно - не е възможен шопинг тур и командване на армия от две/три/пет хлапета, движещи се в произволна траектория, докато влачиш раници, якета, шапки, шишета, топки и други военни атрибути, ако си качен на десет сантиметрови токове.
Не е възможно и на петсантиметрови токове, дори, да запазиш и двете капчици достойнство, тъй важни за всеки генерал, защото балансът на посочените сантиметри е изкуство, невъзможно за практикуване с извънредни тежести. Затова да слезем от високите токове, да обуем мокасините, а ако сте лошо момиче - ботите на платформа, и да прекрачим прага на Вълшебната страна на детските обувки.
За модели и марки не ми се говори. От една страна - положението е плачевно. Ако искате да обуете дете на възраст между пет и петнайсет, се оказва, че модата е в двете крайности – или прекалено бебешки, или направо дамски, като спортните са единствената междинна алтернатива, а от друга - там е ясно, че всекиму според потребностите, нежели според способностите.
Но докато обикалях с моите две девойки, и двете във възрастта между пет и петнайсет, неволно ставах свидетел на други клети жени, повели чадата си на пазар.
Замисляли ли сте се откъде идва думата „изчадие“ ? Според мен – от чадо. А „чадо“ иде от чаве от ада. Обаче нас тия не ни плашат, ха-ха, те може да са чада от ада, но ние, жените, тръгнали на пазар с деца, СМЕ МАЙКИТЕ ОТ АДА. И най-общо се делим на няколко групи:
1. Компетентната.
Това е най-бруталният тип. Тази майка не е от вчера такава, тя просто си е родена с нрав на фелдфебел, но понеже няма казарма за жени, родителското поприще ѝ е дало шанс да се реализира. Ще я откриете я в родителския комитет в училище, я начело на глутница майки в парка, я по новините да обяснява компетентно как пенсионерите са ѝ изяли детските надбавки. Има достатъчно свободно време, което с ентусиазъм посвещава на децата си, твърди, че чете книги за възпитанието им, но всъщност е чела само Д-р Спок и то защото са ѝ я подарили за сватбата, виси постояннов по форумите, където ръси мозък на кило и се подиграва на простите женки, които задават толкова невежи въпроси.
Тя много добре знае от какво има нужда детето ѝ и разни продавачки, консултантки, или, не дай Боже, самото дете, не могат да ѝ дават акъл при избора на обувки. Последната версия, на която попаднах, натъртваше на 12-годишната си дъщеря, че ТОЧНО тези (грозни) обувки са идеални за училище и въобще са най-доброто за крака ѝ, да остави другия чифт! Горкото дете беше точно в оня момент от растежа си, когато всяка част от тялото му избуява по различно време и с нелогични темпове, поради което имаше тънко и дълго вратле, на която бе кацнала голямшка, клюмнала глава с големшки, примирени очи.
Майката излезе победител по един безмислен, агресивен начин, без да си дава сметка, че дори купуването на обувки за дъщеря ѝ е урок. Не знам защо беше толкова важно за тая дама да надделее – можеше спокойно да даде възможност на детето да си избере, в крайна сметка това, от което най-вече има нужда едно 12-годишно момиче е самоувереност, а няма жена, която да не знае как обувките се отразяват на самоувереността.
2. Фетишистката.
Изтупана, свежичка, с нокти, с които едва ли бели картофи, но ако иска, може да ги нареже. Кокетна чанта, чорапогащник без бримка, степфордска съпруга. Очевидно е била завлечена в магазина от дъщерята, която възторжено и обясняваше, че си е избрала този и този чифт, а-у. Изтърпя с благосклонно пренебрежение тирадата на лапето, огледа с лек потрес суетящите се наоколо майки и деца и се обърна към щерка си – "Тръгваме си, мило, избрала съм ти едни страхотни в „§§§§“, много ще ти харесат, но по-бързо, че после си на урок!" И изчезнаха към светлото бъдеще, оставяйки плебса да избира двуцифрени патъци на наследниците.
Очевидно купуването на обувки беше голяма работа за тая дама, а предполагам че и всяко събитие във всекидневието на отрочето е не по-малка. Бас, че всички ангажименти, срещи и визити на дъщеря ѝ са по график, след преценка по целесъобразност и със сериозна цедка на контактите. Тя, всъщност, обожава дъщеря си и иска само най-доброто за нея, в това число и да е най-добрата ѝ приятелка. Сто процента си имат специални обяди „само-за-нас-двете“, отбелязват с минидомашно тържество всяко постижение на детето, води я да си правят сладки кукленски майка-и-дъщеря снимки при професионален фотограф, а когато пазаруват заедно, в правилните магазини, разбира се, ако продавачката донесе няколко кутии, със съзаклятническо ръкопляскане ще подвикне – "Оу, маме, хайде да сме лоши момичета и да вземем ДВА чифта!" Бляк.
3. Смарт-майка.
По-активно купуване на обувки от това не бях виждала. Артикулът биде огънат, огледан, превъртян, подушен, пляснат, тряснат у земята, после обут на единия крак на лапето, разходи се, бе, маме, я подскочи, петата как я усещаш, госпожоо подметката от какъв материал е, че не пише на етикета, абе, виждам че пише, ама то като ги знам, дай маме другата да обуем, еееее, може ли в двайспърви век да правите обувки с връзки, чакай, бе, маме, ей, шести клас стана, не се научи да ги връзваш тия връзки, ама и вие, хората какви ли не копчета и лепки измислиха, наностелки измислиха, стелки с гел, велкрото даже е от миналия век, само ние тука в тая българия с връзки, няма да се учудя ако решим космонавт в космоса да изпратим с обувки с връзки, то само на обувките да бяха, с мед на ни намажеш, ама не, навсякъде връзки...
Не млъкна тая жена. Като си тръгвах, още избираха, а горкото лапе подскачаше, потропваше, клякаше, тичаше на място, надявам се се е сетила да поиска леген с вода, да ги пробват и на мокър терен.
4. Нормалната.
Аз. Кръстих тая точка така, само защото много ми се иска да съм. Иначе – разбирай, жена в пълна невъзможност да издава звуци, да спори и да се налага, поради изтощение до смърт от обикаляне с двете деца. Защото преди да стигнем до обувките, трябваше да подсигурим и някой и друг аксесоар за над тях. В резултат – тинейджърката дори изобрази нещо като съжаление на лицето си, което на публични места обикновено излъчва „не съм с тия двете – тва, малкото, крещи „како“ на всички по-големи от нея, а тази там, наборката на Аменхотеп, за пръв път в живота си я виждам, не знам защо ми говори, но пък нямам нищо против да плаща на касата“. И в блажена мъгла видях как двете се хванаха за ръце и се заразхождаха между рафтовете.
А през това време нормалната им майка изобрети нова йога поза, в която е възможно да спиш и дори да постигнеш нирвана на табуретка за мерене. През това време двете в пълно разбирателство си избраха по чифт боти и понеже нито един не беше в истеричен цвят или със стилето ток, нито надхвърляше месечния бюджет на етиопско племе, платих почти в безсъзнание, после се метнах на едно такси, после тинейджърката попита „къде е сестра ми“, после пратих тинейджърката да я забърше от огледалото, където малката беше се залепила като аквариумен сом и се съзерцаваше в захлас. Но боти имат.
5. Майките на момчета.
Тези смели жени, тези майки-героини, знаят, че каквото и да купят на наследниците си, до две седмици, а ако са късметлийки – след месец, чадата им ще са ги превърнали в купчина окаяни парцали. Често ще видите майката на син да купува поредния чифт с отработен, делови маниер, в много от случаите дори без да води детето със себе си (за ужас и потрес на Фетишистката).
Жената, която видях в магазина, купи маратонки 44 номер, после се върна и взе още един чифт, 42 номер – „за мъжа ми“, но имаше вид на жена, която е в състояние да купи още поне десет чифта, ехе, колко пъти досега го е правила, те децата растат като гъби, понякога по два пъти в годината купува. Голяма работа, едни обувки, важното е че детето е щастливо, и без това отдавна е осъзнало, че практичността и удобството са му по-важни от красотата и лъскавите бомбета.
Затова е горе-долу на принципа“ подай един чифт там и да си ходя“. Не че момчетата не са суетни, напротив. Не че сред майките им няма Компетентни, Смарт или Фетишистки, просто мащабите са по-малки.
Всъщност, голяма част от майките на момчета, с помощта на самите момчета, разбира се, без да го търсят съзнателно, извеждат сентенцията – началото на всяка училищна година е важна заради онова, което е от подметката нагоре. По-нагоре. Още по-нагоре. Да, между ушите.
Уви, за мозък магазини още няма.
