Теодора Илиева и преди е писала за това колко обича да ходи на къмпинг през лятото. Сега тя обобщава всички причини, които правят този престой в каравана на морето толкова специален.
Когато открих този къмпинг, исках да си тръгна. Търсихме бюджетен вариант за лято с малко дете и куче. Но не очаквах да попадна на място, в което времето беше зациклило в началото на 80-те. Бунгалата бяха реновирани последно покрай снимките на „Оркестър без име“ край Созопол. Дръжките на прозорците капеха като несбъдната ракия от презряла слива всеки път, когато опитвах да затворя плътно, за да не чувам махленските разговори на съседите. Един фургон ти е магазинът, друг фургон ти е ресторантът. Между двете има олющен баскетболен кош, на който освен да се обесиш на втория ден от неравната битка с комарите, друго не ти остава.
А трябваше да работя периодично. Мобилният ми къмпинг офис се крепеше върху маса за карти, която трябваше да балансирам с кутии от цигари и други подръчни средства, за да не залита при всяко трепване на въздуха. Рециклираната мрежа, тип тента на палатка, превръщаше този квадрат от жизнено пространство пред бунгалото в задушевен апокалипсис. Оцеляхме десет дни и за моя огромна изненада, докато събирах катуна на прощаване, знаех, че ще се върна.
Имам постоянни съседи, с които отношенията ни от „Здравей-здрасти“, „Имаш ли място в хладилника за тия карначета“ и „Да поръчам една боя за коса, ако ходите към града“ прерастнаха в истински приятелства.
Част от тях израснаха на плажа и продължиха да ме топлят и в София. Други останаха там, на брега, от който всяка година си тръгвам освен с по-добрата си версия и с бижута – рапани, чиято форма ги превръща в перфектния пръстен. Или гердан със съвършената мида, който нося целогодишно. Добрата енергия и слънцето на мястото остават в този амулет дълго след като тенът и пясъкът в кецовете ми са отишли в канала. Подарък ми е от една от любимите ми жени там. Тя е учител по рисуване, който събира речни камъни и създава върху тях произведения на изкуството.
12 години не са малко. Хората ми там са ме виждали във всякакви емоционални фази, килограми и финансов статус, вариращ от „държа света за топките“ до „кака знае 2 и 200“. Съществуването в гората без огледало и с два потника за сватби и погребения извършва ювелирна работа по душата. И независимо от това на коя стъпка в балета на живота си - щурците, морето, розето, неочакваната доставка на мекици и домати сутрин и на колоритна компания край огъня вечер –
и те връща презареден за останалите 11 месеца цивилизация в годината.
Дъщеря ми расте там от 2-годишна и сега, когато е почти на 14, не иска да чуе за Гърция, Италия или Испания, където самостоятелна вила с басейн за цяла седмица струва колкото уикенд с олинклузив в комплекс край Лозенец.
Или три нощувки на бунгало в стерилно „Ориндж Каунти“ с хайку плажна ивица като къмпинг „Гардения“. Детето си има сезонно племе, към което принадлежи, и не иска да занулява социалния си живот през лятото, само защото чистотата в караваните става все по-голям мираж, а пътят до тях може да бъде взет най-безаварийно с магаре или ATV.
Истината е, че почивката на къмпинг с дете на възраст от предучилищна нагоре е джакпот за всички в семейството. Ето защо.
На това място просто... пуснах дъщеря си. Бих шута на синдрома „майка орлица“ в името на собственото си спокойствие и добро прекарване на детето. Открих здравословния егоизъм в сигурна среда, която му дава аналогови забавления като каране на колело, игра на федербал, гоненица, сляпа баба... В първото си лято тръгвах на превантивна експедиция из бунгалата да видя къде е тя – дали не цели с кюфтета от кал нечие пране, дали не чака с очи на влюбена панда да бъде нагостена на аванта пред нечия маса, дали не гонят местното ято токачки за спорта... Нито един от тези кофти сценарии. Обикновено рисуваше с детето на съседката. Или се събираха цяла тумба на беседката да разцъкат „Не се сърди, човече“ и да си бърборят. За мой късмет, периметъра на игрите ѝ остана в полезрението ми.
Позволих си лукса да я оставям да се наспива сутрин, а аз изчезвах за 4-километров пробег до близкото село. Отивах на плаж – на 10 минути пеш от караваната през черен път, с телефон и книга под ръка. Оставях освен закуска, пълен хладилник и някакви джобни под свещника на масата. Детето се обаждаше, ако има нужда от нещо, но изключително рядко. Научи се да следва своя ритъм на забавление и за разлика от мен, която може да се пържи по 8 часа нон-стоп на слънце, тя си взимаше дозата морска сол според компанията, или здравината на нервите ми като аниматор във водата.
Понякога откривах солидно количество безалкохолни и опаковки от сладоледи на масата. После разбирах, че имам отворена сметка в кръчмата. „Ако реши да си поръча мастика, обади ми се. До тогава всичко е наред. Нека си взима каквото поиска за хапване и пийване до X-пари на ден“, казах на барманите, докато плащах поредната сметка.
Странно е, но докато бяха по-малки, децата ни не припарваха до телефони. Правехме им лятно кино вечер, използвайки мушама за екран на проектора. Сутрин се събираха да гледат филмчета на компютъра на някой от родителите и почти винаги си тръгваха с купа нарязана диня, милинки, или с друга благодат за хрупане. Рисуваха камъчета. Ходеха на лов за миди за герданчета със съседката. Разхождах ги до близкото село и ядяхме смокини като разпрани от дърветата в изоставените дворове.
С възрастта телефонът стана повече тонколонка, отколкото източник на зомби информация. На плажа се слуша музика с техен плейлист, привечер прекарват цивилизовано време в Tik-Tok и Instagram. Но това е нищо в сравнение с дигиталния апокалипсис в града, който заема почти на 100% свободното им време. На къмпинга дъщеря ми не се затваря да монтира клипчета, не снима нищо и мрази да бъде снимана без нейно съгласие, което абсолютно уважавам. Следобед нещо във фабричните ѝ настройки се променя и ляга в нечий хамак да чете книга с всички останали. Но от този исторически момент, прераснал в морска традиция, вече имам снимки. Ползвам ги като доказателствен материал, че когато попаднеш в добра среда на себеподобни, нещо „апокрифно“ в живота ти като четенето става яко „вайръл“.
Когато си част от комунална общност като тази, макар и от лято на лято, ти ставаш част от празниците на хората. Децата се хващат да помагат с приготвянето на погачи. От кръчмата регулярно правят курбан на ниво национален празник с оркестър, и малките се приобщават я в паленето на огън, я в украсяването на тортата, я в това да поведат хорото с „хип-хоп Робокоп“ движения. Вълнуват се за детски рожден ден като че ли е Коледа, независимо дали празнува 2-годишно дете, което познават от вчера, или някой от тяхната банда. В гората чувството за задружност се обостря, радостта от малките неща също. Просто си извън напомпания със събития и изкушения балон на града.
По стечение на обстоятелствата повечето деца от компанията ни са на разделени родители и темата за другия човек в живота на мама или тате се коментира прозаично, но забавно. Промяната се нормализира и валидира от детската общност. А това в комбинация с адекватния подход на родителя по темата, минимизира щетите.
Още не сме свършили, скрол надолу
Обичам да казвам, че си „отивам на село“ като натоваря покъщнината за къмпинга. И наистина там сме като вилна зона. Тръгвам с дете и куче, но никога не съм сама в оня клиширан парти смисъл на думата. Нямам нужда от антураж, за да се чувствам добре. А и там винаги ме чакат поне двама души, благодарение на които се връщам по-добра в живота си. Детето ми пък, макар и вече лют тийнейджър, все още разпуска с реални елементи от класики като „Войната на таралежите“ и „Синьо лято“. Годината е 2023 и аналоговата магия на доброто прекарване още я има. Алилуя.
Елена Димова се върна от жесток детски лагер, където по стечение на обстоятелствата попадат с дъщеря ѝ. Нямаше как, трябваше да ни разкаже за приказното лято, което все още все някъде се случва на децата, и да ни припомни да им вярваме повече и да ги пращаме по лагери (летни, не трудови, разбира се).
Едно синьо лято, или причината да напиша този текст:
„Мамоооо, каза „бе“! 20 клека!“ И аз клякам. Час по-късно, след много усилия и внимание за всяка дума, провеждам служебен разговор и някъде около мен чувам гласа на дъщеря ми: „Мамо, каза „баси“. Записвам си, за да не забравя – имаш да правиш 50 коремни преси!“
Ако се чудите за какво са тези „наказания“, ще ви разкажа.
Подготовката:
По една или друга причина, до момента 11-годишната ми дъщеря не беше ходила на зелено училище или лагер. Тази година, по една щастлива случайност, попаднахме в къмпинг, създаден с единствената цел да е сърфистки лагер за деца – нещо, което разбрахме впоследствие. Знаехме, че мястото е в Гърция, че се пътува с ферибот и че е диво и няма почти никакви хора.
В тая проклета Covid ситуация това беше достатъчно, за да тръгнем натам с 300. Подготвих всички 458 документа, QR кодове, PCR тестове, декларации, паспорти, багажи и очаквах деня, в който ще тръгнем. Вълнувах се, че за дъщеря ми всичко е съвсем ново. Беше ми изключително интересно как ще се справи с условията. И се надявах да не сме се провалили като родители.
Пътуването:
Тръгнахме с кемпер в 2 през нощта, за да не ни е топло (в кемпера нямаше климатик). Дадохме си аванс от няколко часа, защото последното ни пътуване беше свързано с 6-часово чакане на границата. Този път нямаше опашки и минахме горе долу безпрепятствено. Изключвам факта, че ме викнаха за втори PCR.
Пристигнахме в Кавала (откъдето тръгва фериботът) по някое време сутринта. Намерихме къде да спрем и отидохме да закусим. Температурата вече нажежаваше термометрите до пръсване, а беше едва 8:00! Нямах никаква представа какво ще правим до 16:30, когато трябваше да тръгне корабът. Напълно сварени и залепнали по асфалта, се качихме на ферибота час и половина преди потегляне.
Климатикът на кораба беше развален и във всички помещения термометрите бяха стопени. Навсякъде срещах сготвени в собствен сос хора, които се чудеха къде да се дянат. Вероятно това беше причината потеглянето да закъснее с 45 минути. Когато мозъкът ми успяваше да работи, единственото нещо, което измисляше, беше да хвърли тялото ми в морето. Без да влизам в излишни обяснения, само ще кажа, че за да пиша този текст, явно всички сме оцелели. Мисля, че огромното ни желание и залезът, който срещнахме на кърмата имат основна заслуга за това!
Ден 0:
Пристигнахме на острова късно вечерта. Всички бяхме адски уморени. Никой не беше спал през последните около 36 часа. Отидохме да хапнем в ресторант до къмпинга. С детето влязохме в тоалетната, за да си измием ръцете. Там ни посрещна скакалец с размер на малко коте.
И ако мислите, че се шегувам или преувеличавам, ще кажа, че в онзи момент би ми се искало да сте прави. Казват, че очите на страха са огромни, но това всъщност беше един от всички стотици хиляди скакалци, които срещнахме. И ако в онази вечер тръшнахме вратата подскачайки, то три дни по-късно нито един „киликандзер“ не ни правеше никакво впечатление. Научихме се да живеем в хармония с природата. Обясних на детето си, че не животните пречат на нас с присъствието си, а точно обратното. И с течение на краткото време, което прекарахме на острова, тя осъзна и разбра това, което ѝ казвах.
Ако през първите дни ходеше като в паници, за да не се убоде на някой трън, пазеше се от осите и се плашеше от бръмбарите, през последните няколко шляпаше боса и не забелязваше присъствието на нито една от споменатите твари.
Бързахме да си легнем, но някак, бързахме изключително бавно. На такива места напълно губиш представа за време, но това ще стане доста по-ясно, малко по-късно. След вечеря аз и дъщеря ми се оттеглихме към кемпера, който заради късното ни пристигне не беше вързан нито към вода, нито към ток. Включихме фенерите и тръгнахме на пътешествие към тоалетната на къмпинга. Стана ясно, че там няма нито осветление, нито топла вода. Така цивилизацията ни помаха за „сбогом“, а дивото ни прегърна с двете си ръце. И все пак нищо не беше твърде крайно, защото имахме всичко необходимо. Повярвайте, това дори в онзи изтощен и уморен момент, не беше проблем нито за миг.
Влизайки в кемпера и лягайки обаче, усетих, че тялото ми се топи от горещина. Нашият подслон се беше нагрял твърде много в трюма на ферибота и не знаех какво да направя. Вечерта беше от онези, много тихите и горещи, в които нищо не помръдва. Нямаше как да разчитам на вятър или течение и, въпреки отворените прозорчета, бяхме залепнали от топлината.
И тогава се разплаках от безсилие. Съжалих, че съм изгубила толкова години в незнание и неведение. Винаги съм искала да отида на къмпинг, да спя на палатка, да умея да се справям сама с всичко и да съм повече мъж, отколкото жена. Съжалих, че правя този експеримент заедно с дъщеря си.
Заля ме цунами от чувство за вина и почти ме удави през онази нощ. Реших, че ако за мен е дискомфортно в някакъв момент, това важи и за нея. Забравих, че тя и аз сме двама различни човека и че нейните усещания нямат нищо общо с моите. Забравих, че децата ни са корави и че могат да се справят доста добре във всякакви ситуации. Забравих, че често ги подценяваме и то напълно незаслужено! В онзи момент, мозъкът ми си правеше страшна гаргара с мен. Умората и безпокойствието така ме бяха затиснали, че почти не заспах.
Ден1:
Първото ми излизане от кемпера беше съпроводено с ужилване от оса. Оказа се, че на две крачки от него има гнездо на оси. Влязох вътре, затворих вратата и започнах да мисля как да се справя с тази ситуация. Помолих за помощ. Няколко часа по-късно, всичко беше наред. Помогнаха ни да преместим кемпера, да го свържем към водата и тока, махнаха oсите, изчистихме и подредихме с хлапето и така започна всичко останало. Това беше началото на едно от най-хубавите преживявания, които сме имали с дъщеря ми.
Любов от пръв поглед (и то баш когато е светло):
Просторът, вятърът, малкото хора (основно деца между 6 и 20), които се бяха слели с морето, бяха достатъчно ясен атестат за върховно разпиляване на душите ни във въздуха и по пясъка. Всички ни поздравяваха с широки усмивки, идваха да се запознаем и питаха дали имаме нужда от нещо.
Малко след ужилването ми стана ясно къде сме попаднали. За пръв път на подобно място, с хлапето се оглеждахме с огромни и любопитни очи и сърца, попиващи всяка подробност. Някак оттам нататък нищо не ни се струваше чуждо, далечно или непознато, а това, на което станахме свидетели, остави устата ми широко отворена, вдъхна ми надежда, а на детето ми отвори съзнанието за напълно нов и фантастичен свят. И затова са виновни всички, замесени в тази история.
Ден х, или защо времето няма значение:
Времето се превърна в понятие, което имаше смисъл само и единствено в прогнозен аспект – ще има ли вятър, или не. Ще се кара ли сърф, или не. Ще ходят ли децата от лагера на друг спот, за да карат кайт, или ще останат на този, за да придобиват все повече умения в уиндсърфинга.
ДЕЦАТА:
Винаги съм била почитател на old school възпитанието и на дисциплината. Old school, разбира се, претърпяващо нужната еволюция. Все не намирах подходящото по моите критерии място, докато не стигнах ТАМ. И докато не видях с всичките си сетива онези страхотни деца, които всеки ден ме впечатляваха и изумяваха с нещо ново.
Спяха на палатки. Всяка сутрин се будеха сами и ставаха рано, за да отидат всички на плажа (който се намира на 30 метра от „най-отдалечената“ палатка) и или да тичат, или да правят йога, или да играят на някаква игра, свързана с физическа активност, или да плуват до определено място. Закусваха, обядваха и вечеряха заедно при всички положения. Всеки ден четяха книги, абсолютно задължително. Не използваха телефони поради няколко причини:
1. Няма интернет.
2. Рядко им се позволява.
3. Имат толкова общи интереси, задължения и дейности, че не се сещат за каквито и да било таблети или телефони.
На това място видяхме как деца учат деца да карат сърф, кайт и изобщо всичко, което върви по вода без двигател. Разбрахме, че част от всички удоволствия, с които се срещат в лагера, са скачането от скали, играта на тенис, сандбордът и какво ли още не… Видяхме едни адски бойни хлапета, които шлайфаха, боядисваха, чистеха, пазаруваха и готвеха сами. Очевидно бяха напълно подготвени с желание и знания за "живия живот"!
Видяхме как най-малкият от групата – момченце на 6, с помощта на по-големите си приятели, помогна за изработването на две доста дълги дървени пътеки. Няколко пъти с дъщеря ми опитахме да помогнем с някакви неща, но единственото, което ни позволиха, беше да почистим едно от най-великолепните места на къмпинга – Великата сянка, подслоняваща всеки ден всички тези прекрасни хлапета. Под сянката се случваха много и все интересни за мен неща. Слушах разговорите на децата – говореха за книги, автори, филми, спорт, музика… Играеха на различни игри и общуваха.
Лагерът и неговият създател (или поне това, което видях):
Разбира се, имаше един човек, който отговаряше за всичко. Човекът, създал лагера. Той правеше всичко заедно с децата и им даваше пример, който хлапетата с удоволствие следваха. Той измисляше цялата програма за деня и когато говореше, всички мълчаха.
В лагера се влиза при определени условия. Най-важното е, че се спазват правила, които важат за всички. Без грубости един към друг, без „бе“, ругатни, псувни или без алкохол. Всяко "престъпление" има някакъв вид „наказание“. За децата думата „наказание“ вероятно е съвсем точна. Не и за мен, защото всяко от тези наказания не ти взима, а ти дава нещо и е полезно за самия теб. Или правиш клекове, или коремни преси, или чистиш повече от другите, или работиш повече от другите, или оставаш без телефон за няколко дни. По-добре от това не знам как може да бъде измислено.
Станах свидетел на това как две момичета, които имаха известни разногласия, бяха поставени в ситуация, в която или трябваше да се справят с поставената им задача заедно, или бяха обречени на провал. А провалът там, някак, не е опция. Не и ако става въпрос за инат. Защото на останалото всички помагат да се научиш.
Направи ми впечатление, че две момчета са с бръснати глави и това имаше своето обяснение. Решили да пият бира. Нещо, което, както вече споменах, не е позволено. И урокът им е бил това. С тях е бил още един младеж, който не искал да се раздели с косата си. Тогава му оставили избор – всяка сутрин в продължение на седмица да сресва косата на една от девойките и да ѝ лакира ноктите. И той предпочел да се грижи за външния вид на момичето, вместо да остане без коса.
Моето дете:
Ще започна с това, че дъщеря ми плака няколко дни, след като си тръгнахме. Факт е, че ѝ беше нужно малко време за адаптация, след като последните няколко дни се включи в лагера напълно доброволно. Спа в палатка, раздели се с телефона си без никакво колебание и беше толкова щастлива! Не ѝ пречеше да се къпе с ледена вода всеки ден. Забрави какво означава „обувка“ и се радваше на прашните си крака. Откакто сме се върнали, всеки ден ме пита дали наистина догодина ще я изпратя в лагера за цялото лято. И всеки ден добавя ново „наказание“ за всички вкъщи. Трябва да четеш книга всеки ден, ако не – има последствия. Ако прекъснеш събеседник, ще тичаш с две обиколки повече от нормалното. И така нататък…
Извод:
Много бързо разбрах, че това, което такъв лагер би могъл да даде на детето, ти самият не можеш. И не защото не сме достатъчно добри родители, а защото децата имат нужда от самостоятелност, от вяра в самите тях, от увереност, от себеподобни, от чужд авторитет, от различна среда от домашната. И защото това е още една различна гледна точка към живота.
Затова може би е добре, вместо да се чудим какво да правим с ваканциите на децата си, да им дадем любов, доверие и шанс да растат свободно и щастливо. И да ги изпратим на лагер!
Ето я и втората част на битово-морския пътепис на Оля Идва за ходенето на море с деца. За да разберете истински превратностите и завоите в историята, започнете с първия текст и проследете историята докрай!
...И там, сред всички тези деца винаги го има и моето дете. Най-доброто, най-умното, най-талантливото, най-красивото, най-надареното, най-послушното, с най-красивите рисунки, най-възпитаното, най-независимото, най-самостоятелното.
Или не...
Не знам как се получава, но моето дете е центъра на всички проблеми винаги. Ако някое дете реве, моето му е взело играчката. Ако някое дете се е изакало на входа на караваната на Цвета, това е моето дете. Ако някое дете е ухапано от друго дете, защото има защо, то ухапаното дете е моето. Ако дете, собственик на кола с двигател, кабрио беемве, реве, защото са му взели колата, то вътре се мъдри моето дете, с ръка на волана, другата небрежно метната върху облегалката на навигаторската седалка, все едно ще прави маневра назад, без да гледа в огледалото, даващо газ и блъскащо няколко пъти собственика на беемвето.
Във всяка комуна, в която попадна, на ден първи всички познават моето дете по име. На ден втори детето ми е яло от на всички каравани и маси храната. На ден трети всички викат името на моето дете в някакъв момент. Поотделно. Не знам как се получава. И когато има и други деца - нещата стават още по-зле. Моето дете е неконтролируемо. С пръчка в ръка дразни някакво куче, порода между вълк и още нещо. Моето дете ходи и разваля пясъчните кули на другите деца. Моето дете си ляга последно, но става първо. Моето дете вдява елементарни команди от рода на „донеси“ и „остави“ 3 пъти по-късно от кучето на съседите. Моето дете съсипва всички партита, на които не сме поканени. Моето дете, всъщност, е пиян ирландец откъдето и да го погледна и само за 5 метра разстояние забравя командата „измий си ръцете“, типично по ирландски сяда на земята и започва да свири на флейта, която е намерило Господ знае откъде.
Моето дете не слуша. И с други деца съвсем не слуша. Сякаш натиска airplane mode и нищо от това, което му казвам, не го достига. Тук обикновено идват на помощ другите родители, които даже не знам защо още ходят на комуна с мен. Простете, на почивка. Успокояват ме, докато крещят на моето дете. Някак си имат по-голям авторитет от мен и моето дете ги слуша. За около 30 секунди. Но със сигурност ако не са те, ще си опаковам багажа и ще тръгна веднага към гората, без моето дете. Ето защо мисълта за много деца на едно място за мен е точно толкова цинична, колко мисълта да гледам четири кучета например.
Но да се върнем на къмпингуването с деца.
Добре е да има подготовка. Например 12 бутилки вино, хляб и добър сапун са едно жестоко начало на къмпингуване. Най-важното е да сте с правилния човек и ако е такъв, да си съхраните отношенията извън възпитанието на твоето дете, защото чуждите деца отдавна са възпитани.
Трябва да имате и разпределение на задълженията, което ще спаси не само вашата връзка, а и ще ви даде много време да правите нещата, които наистина искате да правите, вместо да се наливате с гняв, че само вие миете чиниите, например. Все пак всеки се нуждае от време да коментира другите майки, да разглежда кой какво готви, да надува музиката, докато всички са на плаж.
Ето нашето примерно разпределение, за задълженията, с няколко условности. Правилата важат за всички, живеещи под един покрив. В случая аз и Л. Всеки си има задължения, които трябва да изпълни, когато сметне за редно. Ако другият реши, че е време да се свърши дадено задължение, той си казва и работата се свършва от който трябва.
По този начин разпределяме отговорност, даваме свобода на всеки да реши, кога да си изпълни задълженията, но и позволяваме контрол. Най-важното е, че когато съм забравила да измия чиниите и Л. ме подкани- просто го правя, вместо тя да седи и да пуши злобно, мислейки си някакви тъпотии за мен и чиниите. А два месеца с деца в комуна с много хора, са пропити от битовизми, които могат да осерат отношенията дори между най-близките хора.
Ако някой поради някаква причина не може да си свърши задължението и то не може да изчака за следващия ден - може да си го размени с друг, за равно по време и неприятност задължение. Например аз не мога да измия чиниите - връчва ми се метла и парцал и всички сме щастливи.
Ако някой има проблем с правилата и начина по който са разпределени те - може да повдигне темата, само ако същевременно отваря бутилка с вино.
И така, ето разпределението между две жени, с няколко деца, които ще прекарат около месец-два в къмпинг, или където и да е. Без мъже, прислужници и чистачки. Без баби и лели, без доброжелателни съседки.
При така направеното разпределение- всяко дете е на всеки, отговорността е споделена, правим всичко като роботи, дневните битовизми ни отнемат минимално време, всеки си изпълнява задълженията с огромно удоволствие, защото предварително сме описали всичко, което трябва да се направи и сме си избрали задълженията. Животът е песен. Хората ни се възхищават. Никога не се караме. Децата са обгрижени винаги.
На нас ни остават много часове да пием вино, лакирани на верандата, и да хейтим майките, които по 3 дни не си хвърлят памперсите пред бунгалото и децата, които тичат по цял ден с филии в ръка, защото няма кой да напазарува и сготви. Нашите деца отново са най-красивите, най-чистите, най-възпитаните, най-самостоятелните.
Или не точно...
Просто всички идват на нашата каравана, защото е чисто, ние сме красиви, музиката свири и има храна и вино. И никой никога няма проблем, че на всеки 5 минути някъде в къмпинга се крещи името на моето дете.
