Истории от лято 2023

Нашето първо море като подготовка за малък апокалипсис

31 август 2023
бебе плаж пясък

Цветелина Димитрова се включва в конкурса ни „Истории от лято 2023“ с разказа си за апокалипсиса, наречен „Първо море с малко дете“.

Разкажете ни вашите летни истории на konkursmaikomila@gmail.com и участвайте за страхотни награди.

Тази година основен партньор на конкурса „Истории от лято 2023“е ePay.bg, които ще изберат един от участниците и ще го наградят със страхотен таблет Samsung Galaxy Tab A8, 10,5-инчов дисплей. Ние от Майко Мила ще наградим още петима от вас с пълен комплект от книгите ни – „Да оцелееш като родител“ 1, 2 и 3, както и с новото и допълнено издание на семейния ни пътеводител „Стигнахме ли вече?“. Ще раздадем и още пет поощрителни награди – тениска на Майко Мила. Пишете ни!


Нека ви разкажа за нашето първо море с моето момиченце. Когато потеглихме в не толкова ранното утро на 1 юли, дъщеря ми беше на година и четири месеца. Миналата година по същото време през ден ревях, защото си мислех, че не мога да я заведа на море, че не ѝ осигурявам добър живот и какви ли не подобни мисли. И то не за друго, а просто умирах от страх да съм другаде, освен вкъщи.

То не бяха режими, графици, интервали на будуване и куп други щуротии.

Та, може би за да не слуша тези драматизации отново, баща ми ме накара да направя резервация за море още от февруари с уговорката, че той ще ни закара и ще ни вземе. Мястото, което избра, беше затворен комплекс – семеен хотел на километър от Китен. Закуска включена, ресторант наличен, магазинче за най-необходимото и не последно по важност – ЛЕКАР. Нали все пак, ако нещо... Че бая се наслушах оттук-оттам какво може да се случи.

То пясък в окото и след това болница в Бургас. То преди двегодишна възраст ако хване вирус, се обезводнява бързо и... болница. Естествено цялата ти почивка минава в болницата. Та този лекар не че щеше да предотврати болницата в крайна сметка, но поне някакво мнение да даде, успокоително си е да го има. За капак точно преди да заминем прочетох и „Бягство от затвора“ в клиниката по детски болести“.

Ами ако ще ходим в болница какво ще ми трябва?

Някоя по-свястна пижама, може би чаши, чинии, памперси, играчки, занимавки, дълъг панталон, че космите ще вземат да пораснат, пък къде ще ги оправям. Ами ако дупчат детето ми непрекъснато за кръвни изследвания, за системи? По-лошо – ако не ми позволяват да съм при нея, докато го правят? Въпреки че не е от най-ящните, ако е гладна? Доплака ми се.

Нашата педиатърка, нали си ме познава какво шубе съм, услужливо ми написа рецепта за диария, повръщане, друг препарат ако акото е леко кашаво. Все пак някои хора се запичат на друго място, някои – обратно, но ние не знаем моето дете от кои е все още.

Написа ми план за действие при температура, гърло и т.н. В крайна сметка дадох два пъти по 70–80 лв. за всички неща, които можеха да ми потрябват за апокалипсиса „С деца на море”. Изгледах видео урок от Анди за Първа помощ при спешни случаи – най-важното как да промием окото, ако влезе нещо.

Ей, я стига! Това е първата ни почивка заедно.

Отиваме да сменим въздуха, обстановката, трите редовни площадки. Отиваме детето ми да диша чист въздух, да ходи по пясъка, да види МОРЕТО. Да, няма да е приятно всичко, което евентуално може да се случи, но това не означава, че няма да минем през него, ако се наложи, и че ще трябва да си стоим в апартамента, без да мърдаме.

На 1 юли бодри и свежи потегляме аз, дъщеря ми, майка ми, която ще остане с нас, и баща ми, който само ще ни закара. След няколко нови дребни играчки, две книжки и сокче виждам как очичките на момиченцето ми започват да се затварят. Перфектно! Да поспи малко и сме там. Още едно две примигвания и... не. Протегна ръце към мен и зарева с пълно гърло, сякаш съм я заляла с вряла вода. Това е просто кошмарно. Поглеждам баща ми, шофира с малко над сто и двайсет. Няма как, взимам я. На 68-я километър вече спи на ръката ми почти по корем. Час и малко не съм мръднала от първоначалната си поза.

А там как беше?

Пясъкът ѝ хареса. Не я бях пускала в пясъчник и ѝ хареса. Дотолкова свикна с него, че започна да си полива главата с пясък и в крайна сметка успя да си напълни очите. Не знам как, но аз не се паникьосах. Ходих да я мия, плисках я здраво с вода, тя ревеше та се късаше. Ръба на долния клепач отвътре беше целия в пясък. Пясък излизаше от едното око до края на деня. Но не стигнахме до болница. Дори не си го и помислих.

Морето, от друга страна, я плашеше. Отиде до брега с дядо си да се намокри. После аз я водих. Смела е. Приближава се бързо, вълните я мокрят, а тя стиска малките си ръчички и през стиснати зъби съска. Може пък и студено да ѝ е. В следващите дни до плажа се стигаше и тръгваше трудно заради побитите на централно място люлки и пързалка. Малкото перпетуум мобиле явно беше в стадий на моторно развитие, та не спираше да се катери, слиза и пак, и пак. Много се ядосваше, че не може да се качи на пилона на чадъра и още повече се възмущаваше, че не се и опитвам да ѝ помогна.

По въпроса за мокренето и влизането в морето опитах първо с малко басейнче. Не.

Щом е гумено не се влиза в него. След това кандисах и надух пояса с еднорог, който баща ми беше купил. Като го видя, го гали, гушка, но да влезе в него – не. Накрая просто я взех на ръце и влязох на плиткото с нея. Като започнах да ѝ мокря крачетата, веднага се разписка. Влязох малко повече да я намокря и усетих някакво бълбукане между памперса и ръката си. Брей, какъв беше този насъбран въздух?!

Бързо-бързо излязохме, очевидно не ѝ допадаше. Стигнахме до шезлонгите и гледам – ако с цвят на праскова се стича от корема ми. Явно не е било въздух. И явно плажните памперси и за това не свършиха работа. Добре че неизползваното басейнче седи там самичко. Набързо се замих и потопих и нея. Такава работа ни свърши то.

По-късно същия ден гледам в басейна една майка с едно по-малко бебе – къпят се, то се радва, може би защото беше по-малко. Това е, длъжна съм да опитам. На следващия ден отново нагласена с плажни гащи и кратка молитвичка от моя страна да не се случва същото като в морето, влизаме постепенно в басейна. Слиза по стълбичките, мокри се. Взимам я и започвам да я возя по водата. Смее се, гледам хубаво ѝ е. Точно три секунди.

Ако можех да прочета мислите ѝ, щеше да е нещо подобно – „Майка ми пък иска да се правим, че плуваме. Не разбира ли колко по-хубаво е да преминаваш от големия басейн в малкия и обратно?“. И така 30 минути. После се разходихме по брега до скалите. Стигнахме до най-най-чистото и плитко местенце. Еми... не. Накрая просто се предадох.

Два дни преди тръгването ни наобратно тя вдигна температура.

Събуди се гореща, но после я покачи до 38,9. Дадох ѝ лекарство за смъкване на температурата и я оставих да си почива. Отидох на плажа сама. Йей, най-сетне моретоооо. Влизам, плувам, обаче все гледам към нашата тераса. Майната му на морето, моето врабче спи горе с температура.

Прибирането беше по-кошмарно и от пристигането. Още с качването в колата се започна едно пищене. Столчето едвам я усети и тя беше пак в мен. Баща ми спря на една бензиностанция в безсилието си какво да направи. Навън – 300 градуса. Някак се поуспокои малко, хапна, пи си лекарството и чак към Пловдив отново заспа. 

Такова беше нашето първо море. Догодина ще отидем пак. И пак... и пак. Защото тя е сбъднатата ми мечта и няма нищо по-хубаво от това да я прегръщам на брега и да гледаме заедно морето.

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
made by cog + weband
cross