В поредния епизод на видео поредицата ни „Майко Мила, БЕБЕТО!“ разбиваме куп митове като „Бременна си, ще ядеш за двама!“ Гостува ни д-р Райна Стоянова – специалист ендокринолог.
Тя говори за бушуващите хормони на жената преди, по време на бременността и след раждането. Разкрива ни, че особено в първите три месеца родилката се чувства като в постоянен предменструален синдром (който разбира – разбира!).
Ендокриноложката обяснява защо бременните жени променят настроенията си толкова полюсно и както се смеят, могат тутакси да заплачат.
Д-р Стоянова ни казва и колко килограма е здравословно да качи бременната жена. Ами ако започва бременността с наднормено тегло или дори затлъстяване – може ли да спазва диети?
Но още преди да забременее е добре да си направи различни изследвания – какви са те и допустимо ли е сама да си ги назначи? Гестационен диабет, прееклампсия, здравословно хранене – д-р Райна Стоянова говори и за всичко това. Гледайте епизода:
Още не сме свършили, скрол надолу
Последвайте ни в каналите ни, където ще се стараем да ви излизаме максимално често:
В статията ще намерите някои от най-честите симптоми на диабет при децата, както и видовете, които могат да ги засегнат. Напомняме ви винаги да се консултирате със специалист, ако имате притеснения относно здравето на детето си.
Хората с диабет обикновено пият повече вода. Състоянието може да предизвика силна жажда или глад, независимо колко сте яли или пили.
Промени в теглото са чести преди поставяне на диагноза, особено значителна загуба на тегло при диабет тип 1 или бавно и прекомерно напълняване при диабет тип 2.
Увеличаването на посещенията в тоалетната е пряко свързано с честия прием на вода и може да е сигнал за тревога. Забележими промени в уринирането или съдържанието на изпражненията също изискват внимание.
„Чувахме го цяла нощ да става до банята. През деня понякога ходеше на всеки 15 минути“, казва Ким Страйф, учителка от Айова и родител на дете с диабет тип 1. Това предупреждение е било достатъчно, за да отидат в болница. Когато стигнали, нивото на кръвната захар на сина им било 768 mg/dL, спрямо нормален диапазон от 80–150 mg/dL .
Силната умора и колебанията в енергията са важни сигнали, особено ако детето изглежда по-отпуснато и вяло от обичайното. „По отношение на симптомите, те могат да бъдат подобни на тези при възрастни – може да забележите летаргия и умора“, казва Фелър.
Според Центровете за контрол и превенция на заболяванията, хората с диабет може да изпитват гадене, повръщане или болки в корема. Тези стомашно-чревни симптоми се срещат по-често при диабет тип 1.
Високата кръвна захар може да причини подуване на лещата в окото, което води до замъглено зрение. В резултат децата могат да са нестабилни и да не могат да се фокусират добре.
Високите нива на кръвна захар могат да причинят диабетна невропатия – вид увреждане на нервите. Тя може да се прояви като усещане за „иглички“ в ръцете или краката.
Ако детето има рана, порязване или инфекция, които не минават толкова бързо, както обичайно, това може да е знак за диабет тип 2. Причината може да е висока кръвна захар, невропатия или намалено кръвообращение. Честите инфекции също са по-характерни при диабет.
Хората с диабет може да забележат потъмняване в гънките на кожата – например под мишниците или около врата. Този симптом, наречен акантозис нигриканс, не изглежда като синини и често има кадифена текстура. Той се причинява от инсулинова резистентност и е свързан най-вече с диабет тип 2.
Децата може да развият дъх с плодов аромат, често сравняван с дъвка Juicy Fruit. Този потенциално животозастрашаващ симптом може да е признак на диабетна кетоацидоза и обикновено се среща при диабет тип 1.
Двата най-чести вида диабет, които могат да засегнат деца, са тип 1 и тип 2. Макар и и двата да са хронични заболявания, причините и начинът им на възникване са различни.
Диабет тип 1 е автоимунно заболяване, при което имунната система атакува клетките в панкреаса, спирайки естественото производство на инсулин. Инсулинът е важен, защото помага на кръвната захар (глюкоза) да навлезе в клетките, където се използва за енергия. Без инсулин захарта се натрупва в кръвта и може да доведе до сериозни здравословни проблеми.
Причините за диабет тип 1 не са напълно ясни, но роля могат да имат и генетични фактори, както и влиянивто на околната среда.
Макар и по-рядък сред децата, случаите на диабет тип 2 се увеличават заедно с нарастващите нива на детското затлъстяване. Той се развива, когато тялото не реагира правилно на инсулина, който произвежда.
Освен затлъстяване, други рискови фактори включват ниска физическа активност, фамилна анамнеза, преддиабет и други.
Много признаци на диабет тип 1 и тип 2 се припокриват и могат лесно да бъдат пропуснати. Всъщност много от тях са характерни и за детството като цяло, обяснява Мая Фелър, доцент по хранене в Нюйоркския университет. Основна разлика между типовете е начинът, по който се проявяват симптомите.
Диабет тип 1 може да се развие бързо (в рамките на седмици или месеци) и да протича тежко. Родителите понякога забелязват, че детето не е „както обикновено“, но не могат да определят причината, казва Лари Дийб, бивш президент на Американската диабетна асоциация. Симптомите често се подценяват като „нормални етапи от растежа“.
От друга страна, диабет тип 2 се развива бавно и много деца нямат никакви симптоми. Често се открива при рутинен преглед по друг повод.
Ако забележите симптоми, Фелър препоръчва да насрочите преглед при медицински специалист. „Ако някой родител види значителна промяна в поведението на детето – в това, което приема (храна и течности), или в изхвърлянето (урина, изпражнения, честота на ходене до тоалетна) – трябва задължително да отиде на лекар“, казва тя.
Децата с диабет трябва да започнат инсулинова терапия възможно най-скоро, за да се предотвратят трайни увреждания на зрението, нервите и кръвоносните съдове.
Ако детето получи диагноза, то може да не разбира напълно концепцията за мониторинг на кръвната захар, което означава, че ще има нужда от вас.
Фелър насърчава родителите да посетят възможно много лекари – педиатри, ендокринолози, диетолози, за да разберат по-добре състоянието на детето. „Трябва да работят с екип, за да намерят подходящия подход за семейството. Това, което работи за едно семейство, може да не работи за друго“, казва тя.
Още не сме свършили, скрол надолу
„Да се научиш да се грижиш за дете с диабет е изтощително и поразително“, казва Страйф, чийто син е бил диагностициран след промени в честотата на уриниране. „Първите шест месеца бяха като влакче на ужасите, но имахме късмет, страхотни лекари, медицински сестри и голяма подкрепа от други семейства с деца с диабет тип 1.“
Източник: Parents.com
Захарта, една от най-противоречивите бели субстанции в последните години, е обожавана под различни форми от милиони хора.
Вафли, сладкиши, шоколади - само ги подайте насам!!! Но захарта не спира с тях - далеч по-невероятни храни, като сосове, сандвичи и дори колбаси, също съдържат захар.
Преди да сме се побъркали на тема "захар", ви предлагаме да разберем какви са допустимите количества, които можем да консумираме на ден, кой може да яде повече и кой - по-малко!
Разбира се, ще ни отговаря Lazar Radkov! #силатавтеб
Антивакс движението е сред най-големите заплахи за здравето на човечеството през 2019 г., предупреди Световната здравна организация (СЗО). Нежеланието за имунизация или нейното отричане "заплашва да обърне напредъка, постигнат в борбата срещу болести, които могат да бъдат предотвратени", се казва в доклада на организацията.
Предупреждението идва след 30% скок в случаите на заболяване от морбили в света, включително в няколко страни, в които вирусът е бил практически елиминиран, пише британското издание Independent.
"Причините за това покачване са сложни и не всички от тези случаи се дължат на колебливото отношение към ваксините", казва СЗО. "Въпреки това, в някои страни, които са били близо до изкореняването на болестта, тя се възражда."
Случаите на морбили достигнаха рекордно високо ниво в Европа през миналата година, като през първите шест месеца на 2018 г. са заразени повече от 41 000 души.
Недрет Емироглу, директор на Службата за извънредни ситуации в областта на здравеопазването и инфекциозните болести в Регионалния офис на СЗО за Европа, заяви, че "всеки човек, който не е имунизиран, ще остане уязвим, където и да живее, и всяка страна трябва да продължи да настоява за увеличаване на покритието на имунизацията и за затягане на мерките".
През 2017 г. около 110 000 души, главно деца, са починали от болестта, предотвратима от ваксината. Данните са за целия свят. Числото за 2018 г. все още не е ясно, но се смята, че е по-високо.
През ноември най-старият лекар в Англия предупреди, че митовете, разпространявани в социалните мрежи за вредата от ваксинациите, поставят децата в риск.
По този въпрос експерти от организацията констатират още, че към момента ваксините са много ефективни от гледна точка на „резултат-цена“ и предотвратяват от 2 до 3 милиона смъртни случая всяка година.
В началото на всяка година СЗО излиза със списък със заплахи, с които човечеството ще се сблъска почти със сигурност през годината. Целта е информативна и превантивна. Ето и останалите заплахи за здравето ни, които се нареждат на челно място в списъка на СЗО:
-- Замърсеният въздух
9 от всеки 10 души всеки ден дишат замърсен въздух. 7 млн. души умират преждевременно всяка година от болести, свързани със замърсяването на въздуха. След 2030 г. в целия свят ще нараства смъртността, предизвикана от екологични проблеми – числото ще се увеличава с 250 000 души всяка година, отбелязват специалисти на организацията, пише medikforum.ru.
-- Неинфекциозните заболявания
Диабет, рак и сърдечно-съдови болести - това са причините за близо 70% от смъртните случаи в целия свят. 15 млн. души умират преждевременно от тях на възраст между 30 и 69 години. Сред причините за тези заболявания са тютюнопушенето, липсата на физическа активност, злоупотребата с алкохол и вредни храни, както и замърсения въздух.
-- Грип
СЗО смята, че през 2019 г. може да избухне грипна пандемия, която да окаже влияние върху здравето на милиони. В подкрепата на това твърдение говорят данните от постоянния мониторинг на циркулацията на грипния вирус, който организацията провежда в 114 страни. Глобалната защита срещу грипа е толкова силна, колкото здравеопазването на най-слабата държава в света, предупреждава СЗО.
-- Тежките условия на живот
Военните конфликти, сушата, глада, принудителната миграция са реална заплаха за здравето на повече от 1,6 милиарда души (или 22% от населението на света).
-- Противомикробната устойчивост
Резистентността на опасни бактерии към антибиотиците може да ни върне във времената, когато е нямало лекарства за лечение на пневмония, туберкулоза и салмонела. Съпротивляемостта на патогенните микроорганизми към лекарствените препарати расте поради прекомерната употреба на противомикробни медикаменти.
Сред останалите заплахи са вирусите, като според СЗО първостепенно внимание трябва да се обърне на борбата с ебола, зика, нипа, атипичната пневмония и други подобни. Продължава борбата с ХИВ -
последните данни сочат, че процентът на заболели нараства сред хетеросексуалните и почти се изравнява с този на хомосексуалните. Не на последно място - заплаха за здравето на човечеството е и ниското ниво на спешната и доболнична медицинска помощ.
Още по темата:
Получихме това писмо от Елица Сиракова, която е възмутена от поредния случай на дете с диабет, чието здравословно състояние е пренебрегнато, на което се подиграват и което унижават, заради състоянието му. Всичко това се случва в училище и днес тя се опитва да привлече вниманието както на обществото, така и на управляващите към проблема, за да може някой да я чуе, преди да е станало твърде късно за някого.
Елица не се обръща към нас за първи път – вече сме публикували текстовете ѝ Диабет 1 – нежеланият КЪСМЕТ и Деца с диабет тормозени в училище, а по темата сме публикували също разказите Защо никой не се страхува от диабета, колкото от рака? на Мирослава Илиева, и Диабет, Майчин дом, раждане и други големи приключения на Галя Василева.
Диабет тип 1 е много сериозно състояние, което, ако не бъде редовно наблюдавано, може да доведе до редица усложнения! Той не е каприз, нито лигавщина! Децата с диабет тип 1 трябва да се научат постоянно да проследяват нивото на кръвната си захар, защото ако то спадне под определен праг, настъпва хипогликемия, която води до загуба на съзнание, кома и, да, дори смърт!
******
УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА,
Не знам защо трябва да пиша отново подобно писмо!
5 минути делят едно дете от КОМА, 5 минути, пакетче захар, 2 бонбона, ½ банан. Толкова елементарно!!!
Този път писмото има конкретен адресат:
Уважаеми Учители, г-жо Директор в основно училище „Св. св. Кирил и Методий”, гр. Кюстендил,
За пореден път днес една майка – г-жа Григорова – е ТИЧАЛА до училище, за да СПАСИ детето си.
За пореден път на това дете не са му разрешили да яде по време на час, нито са го пуснали да излезе, когато е усетило признаци на хипогликемия.
За пореден път на тази майка са отказали среща и разговор.
За пореден път са обвинили детето, че симулира.
За пореден път това дете е подигравано и унижавано от съучениците си за това, че е с ДИАБЕТ!
Днес за пореден път една майка на дете с диабет сподели, че не среща никакво разбиране.
Хора, не разбирате ли, никой не е застрахован?!
ТОВА ДЕТЕ Е на 11 години, от 10 години е с диабет, ТОВА ДЕТЕ И ВСИЧКИ ОСТАНЛИ ДЕЦА С ДИАБЕТ В БЪЛГАРИЯ ИМАТ ПРАВО ПО КОНСТИТУЦИЯ ДА ПОСЕЩАВАТ УЧИЛИЩЕ И ДА ПОЛУЧАТ ОБРАЗОВАНИЕ, ДА НЕ БЪДАТ УНИЖАВАНИ!
Уважаеми учители, уважаема госпожо директор, в етичния кодекс публикуван на сайта на училището е описано какви са правата и задълженията на УЧИТЕЛИТЕ, може би няма да е зле, да си припомните какво сте написали там, да обърнете особено внимание на:
1. Училището е място, където се изгражда сплотена училищна общност на ученици, учители и родители. Тази общност постига много повече на принципа на общото действие, като подпомага и допълва личните усилия на всеки.
Глава втора
I.ПОВЕДЕНИЕ И ОБЛИК НА УЧИТЕЛЯ В ОБЩЕСТВОТО
1. Учителят изпълнява своите задължения в услуга на учениците.
2. Учителят дава личен пример с поведението си.
…..
5. Учителят спазва стриктно своите задължения, определени в ЗПУО, в длъжностната му характеристика, в Правилника за дейността на училището и в Правилника за вътрешния трудов ред, като носи ОТГОВОНОСТ за своите ДЕЙСТВИЯ или БЕЗДЕЙТВИЯ.
…
10. Задължение на учителя е да бъде добронамерен, да проявява безпристрастност, индивидуален подход и уважение към учениците и да създава условия на състезателност между учениците.
...
14. Учителят има решаваща роля за формирането на достойни личности и достойни граждани на обществото, основано на демократичните дейности в България.
15. Чрез обучение и МОРАЛНО възпитание учителят подготвя учениците за бъдещата им активност в гражданското общество.
…
VIII. ПРАВА И ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА УЧИТЕЛИТЕ
4. Учителят е длъжен да:
- зачита правата и достойнството на децата, учениците …
- ОПАЗВА ЖИВОТА И ЗДРАВЕТО на учениците и децата по време на образователно-възпитателния процес и на други дейности, организирани от него или от училището.
Толкова ясно сте го написали.
Толкова хубаво звучи.
Най-старото училище в Кюстендил!
Опитайте поне да разберете как се справя това дете в училище, когато всички възрастни там му обръщат гръб, как се чувства, когато му отказват правото да вземе мерки, за да предотврати хипогликемия. Това дете има нужда от подкрепа и разбиране.
5 минути – измерване на кръвна захар, 2 захарчета, ½ банан. Толкова е лесно. Толкова ненатрапчиво. На кого ще попречи?
Защо в усърдието си да се представим добре, да си свършим работата, забравяме за това, че преди всичко трябва да сме човечни?!
За да не си помислите, че ще пиша само за негативните примери, искам тук да благодаря на учителката на моя син – госпожа Гедикова, учител в СУ “Братя Миладинови“ гр. Пловдив. Да ѝ изкажа най-искрената си признателност за това, че се грижи за нуждите на моето дете, за това, че не му забранява да яде в час, за това, че винаги го пуска до тоалетна или да си измери кръвната захар, за това че го следи и му дава захарче, когато е необходимо, за това че го включва във всички игри и лудории, наравно с останалите деца, за това че го оставя да бъде дете, като всички други.
Иска ми се следващото писмо да е от благодарност към всички достойни учители, които са учители по призвание, не по задължение, повярвайте има много такива, срещаме ги всеки ден, някои са млади и зелени, но с голямо желание, други са опитни и с голям стаж, и все така всеотдайни, като в първия си учебен ден.
Искрено се надявам в тази държава децата да станат приоритет.
Ние, родителите на деца с хронични заболявания, настояваме медицинският персонал в училищата да бъде задължен със закон да се грижи за децата с хронични заболявания и техните нужди, да бъде обучен, да бъде атестиран редовно, да бъде добре платен, да бъде ангажиран.
Недопустимо е в 21 век, в държава от Европейския съюз, стотици семейства да преминават в графа социално слаби, защото няма кой да се грижи за физическото оцеляване на децата в училище, и с това родителите да са принудени да стоят в училището.
Не може едни майки и бащи да тичат по улиците, обезумели от ужас дали ще стигнат навреме, а всичко би могло да е толкова лесно и цивилизовано.
Нека тези семейства не са поредните ЗДРАВНИ ЕМИГРАНТИ.
С уважение,
Елица Сиракова, майка на дете с диабет.
Сашка Григорова, майка на дете с диабет.
Стотици майки и бащи на деца. Деца с диабет в България.
Надявам се това писмо да стигне и до хората, от които в най-голяма степен зависи всичко да се промени към по-добро:
Министерство на образованието и науката
ОМБУДСМАНА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
Министерството на здравеопазването
Държавна агенция за закрила на детето
Мирослава Илиева ни е изпратила текст, в който ни разказва за една диагноза, която е начин на живот за много хора. В Майко Мила! вече сме дискутирали какво е да имаш дете с диабет - Диабет 1 – нежеланият КЪСМЕТ, но авторката ни днес задава резонния въпрос - защо никой не се страхува от диабета толкова, колкото и от рака? След като го прочетете, ще разберете, че въпросът ѝ е повече от резонен.
*************************
Когато бях малка, ми се налагаше да влизам в ролята на маникюрист почти всеки път, когато ходих при баба и дядо в Кресна. Всъщност аз си бях личната маникюристка на дядо.
Не за друго, а защото след инсулта, дясната половина на тялото му остана парализирана и въпреки раздвижванията и упражненията, му беше почти невъзможно да извършва толкова прости и на пръв поглед незначителни дейности като рязането на нокти.
Така това обичайно и отбслъкващо за някои хора нещо, се превърна в наш ритуал. Знаех, че отида ли, дядо винаги ще ме попита дали имам време да му изрежа ноктите. Което си беше едно закодирано “Имаш ли малко време за мен?”.
Или пък аз сама поемах инициативата и правех щателна проверка дали е време да заработя още някоя усмивка и благодарности, като окастря израстъците кератин.
Беше мило. Тогава не го осъзнавах напълно, но това беше нашето специално време и моята възможност да се погрижа за него по един малко странен начин.
Нали знаете каква е кожата на възрастните, особено ако като дядо не вършат почти нищо с ръцете си, защото са твърде обездвижени от болестите. Парализираната му ръка беше магически мека, със светла кожа и ужасно твърди, но красиви нокти. Нокти с характер. Набраздени с прави ивици, като нива.
Такива си бяха някои от нашите ритуали, странни, но специални. Баба я разкрасявах, като скубех космите по брадичката ѝ (не се мръщете, нормално е), на другия ми дядо вадех трънчетата от ръцете, а на този дядо режех ноктите.
Какъв по-искрен начин да изразиш обичта към старчетата, чиито гени носиш…
Е, имаше нещо, което така и не приех като израз на нежност. Ноктите на краката въобще не бяха по моята специалност. Там работа имаше само баба. Някак не го чувствах като нещо, което да бих могла да правя без видна погнуса.
Днес обаче… какво ли не бих дала само за да изрежа ноктите на краката на дядо.
На краката, които вече ги няма. Защото ги отрязаха. Вместо аз да му режа ноктите, те му отрязаха краката. Първо единия, а няколко месеца по-късно - и другия.
Вече няма нокти, които да ме е гнус да режа. Защото дядо е един от 500 000 човека с диабет в България. И са верни другари от около 25 години… Най-малко. Едно дълго и не чак толкова щастливо приятелство.
Ако на деденцето в началото не му е пукало особено и е пиел по каса бира на ден, то сега едвам се храни. Контрасти.
И макар толкова години по-късно да е жив, то вече е с ампутирани крака. Постоянно е на легло. Сменя позите от време на време, за да му е с една идея по-малко неудобно или когато се наложи да го водят отново в болница, заради поредното усложнение.
Това е Диабетът. Той е тиха и бавна смърт. Мъчителна. За болния и за околните.
Диабетът не извиква у нас страх, както Ракът. Диабетът е сладка болест. Сладникава. Както когато ядеш шоколад, а малко по-късно усещаш кисел вкус в устата. Нещо такова.
И именно диабетът е надвиснал като заклинание над цялото ми семейство. И виждам пипалата му все по-често. Ако преди години само чувах за него и за възможните последствия, то днес ги виждам.
Не знам какво да правя. Не знам какво повече да кажа. Знам само, че всичко зависи от нас. Не е Божа работа, както често чувам от бабите. Не е съдба, а избор.
Диабетът идва, защото ти си си тръгнал от тялото си. Не си го слушал… не си се грижил за него… мислил си си, че то тези с отрязаните крайници са рядко… не може да ми се случи… или че няма да е толкова зле.
Всички си го мислим. Надяваме се и стискаме палци. Диабетът обаче не е просто някое и друго хапче в повече, нито една игла с инсулин в корема няколко пъти дневно… Не е и забраната да ядеш сладко…
Диабетът е това да видиш смъртта, да я гледаш дълго без да можеш да направиш нищо. Не е миг, а вечност. Диабетната смърт идва бавно и взима част по част. Буквално… От човека, когото обичаш.
Първо беше само 1 пръст на крака… после два… после крака до под коляното… след това и другия.
Кое е следващото? Не искам да знам. Искам си дядо. Цял. Защото с всяка ампутация се отрязва и частица от сърцето ми. Без упойка.
Онзи ден бях на гости в Кресна. И го видях, дядо ми Серафим, като избледняваща снимка. Като тази черно-бялата, която нося в портмонето си. Там е млад, може би на моята възраст, и красив. И няма и догадка за това, което ще се случи.
Не знам колко още пъти ще го видя и каква част от него ще бъде там, прикована за леглото. Знам, че вече ми липсва. Онова пухкаво лице, оплешивялото му теме, песните му и повтарящите се фрази – малкото останали думи, които няколкото инсулта не му изтриха от паметта.
И си представям как с времето снимката в портмонето ми ще избледнее, ще се смачка и съсипе. Както дядо ми сега, който чезне досущ като очертанията на планините след залез. Който се топи като шоколадов бонбон, притиснат между езика и небцето. Но вече не е сладко.
Елица Сиракова е майка на дете с диабет 1, автор е и на текст по темата, който сме публикували в Майко Мила! - Диабет 1 – нежеланият КЪСМЕТ!
Публикуваме нейно отворено писмо-призив към всички нас - представителите на това общество, част от което са и децата с диабет, в което Елица сигнализира за скорошен инцидент в плевенско училище, при което учител прави забележка на дете за това, че то иска да яде в час. Детето е ниска кръвна захар и неориентирано – обичайно състояние при хипогликемия. Майката успява да стигне навреме в училище, преди детето да изпадне в КОМА. Подобни инциденти, казва Елица, има и в софийски училища.
Призоваваме родителите на деца, които са били жертва на подобно отношение, да ни пишат, за да дадем гласност на случаите и да предотвратим някой по-сериозен и потенциално фатален инцидент с дете.
*****************************
Уважаеми РОДИТЕЛИ на деца без диабет.
Уважаемо ОБЩЕСТВО!
Това писмо е специално за вас.
Първо искам да Ви кажа - никой не е застрахован!
В моето и в още около 4000 семейства (процентът на близки с диабет тип 1 е под 10%), децата са били здрави, кърмени, раждани - по един или друг начин, не са преживели стрес, не са преяли със сладкиши, и въпреки това при нас идва ДИАБЕТ тип 1 – идва за 2-3-5 седмици, незабележим в началото, после започват разни признаци: Жажда! Пият много вода! Пишкат още повече! Големи деца се напикават нощем!
И ако сте пропуснали това, един ден детето започва да спи повече, заспива на масата, на пода, на стола. Изморява се! Ако и това сте пропуснали, идва денят, в който детето заспива и не се събужда, докато не му се сложи система и инсулин в интензивното на някоя болница…
Ако и това пропуснете, детето не се събужда никога повече!
Това е. Децата умират. Умират, ако са дълго време с висока кръвна захар и не се вземат мерки.
След диагнозата следва шокиращата и жестока истина. Вашият живот никога няма да бъде същият. Никога повече няма да сте спокойни, никога повече няма да има минута, в която главата ви да не е заета със сметки, въглехидрати, захар, стойности, и тн.
Всичко това Вие неизбежно научавате по лесния или по трудния начин.
Идва моментът на адаптация, на това детето да се върне в средата си. Да тръгне на училище.
И тук сте ВИЕ, уважаемо ОБЩЕСТВО!
ТУК ВИЕ сте длъжни да сте съпричастни, да се информирате, да сте добронамерени, да преглътнете егото си и да си признаете, че нищо не разбирате, ЗАЩОТО НИКОЙ НЕ Е ЗАСТРАХОВАН!
ТУК сте ВИЕ, драги УЧИТЕЛИ, които трябва да разберете - детето е същото, НО то трябва да прави някои неща, за да оживее, и тези неща не са прищявка на разглезено хлапе.
ТУК сте ВИЕ, мили РОДИТЕЛИ – да говорите с децата си, да им разкажете за диабета, да ги помолите да са внимателни, да не режат маркучите (200 лв на месец!!!) на помпата (която струва хиляди евро), която спасява живот!
Да не крадат храната на детето, без която то реално може да умре за минути.
Да помагат на децата с диабет тип 1, като играят с тях, като не ги обиждат, като се държат нормално с тях.
При висока кръвна захар детето изпитва силна жажда, това е физиологична потребност - чрез оводняване, тялото се стреми да смъкне кръвната захар. Това води до често уриниране.
ДЕЦАТА ТРЯБВА ДА БЪДАТ ПУСКАНИ ДО ТОАЛЕТНА!
При ниска кръвна захар, децата усещат и знаят, че трябва да хапнат нещо, често те знаят какво трябва да направят. МОЛЯ ВИ, УМОЛЯВАМ ВИ, уважаеми УЧИТЕЛИ, не пречете на децата да ядат, понякога няма време да излизат или да обясняват, понякога кръвната захар пада рязко.
Понякога 5 минути са решаващи!
5 минути и пакетче захар делят децата от кома.
Ако не желаете на съвестта Ви да тежи един съсипан детски живот, не пречете – прочетете, питайте, научете.
Някои деца с диабет носят сензори - едно нещо, което се „забожда“ в тялото им и стои там постоянно. Това нещо мери постоянно кръвната захар и чрез него, ние – родителите, виждаме какво се случва, и успяваме да предотвратим по-голямата част от страхотиите.
За тази цел децата имат нужда техните телефони да са постоянно с тях, глюкомерите - също. На контролни и изпити - не им ги прибирайте! Нека стоят върху чиновете, на видно място.
Нека родителите да виждаме кръвната им захар, за да можем да реагираме. Нека не се налага да идват линейки!
Това писмо е в резултат на тежък инцидент в плевенско училище, при което учител прави забележка на дете за ядене в час и му забранява да се храни. Детето е ниска кръвна захар, и неориентирано – обичайно състояние при хипогликемия. Майката успява да стигне навреме, преди детето да изпадне в кома.
Това писмо е в резултат на серия инциденти е софийски училища, при които деца режат маркучите на помпа на съученик, а учители го гонят от час, за да не преписва от глюкомера!!!
Това писмо е в резултат на лошо отношение на учители по физическо към много деца с диабет 1, които принуждават родителите да подписват декларации за отказ от час по физическо.
Това писмо е в резултат на неразбирането и нежеланието на медицинските лица в училища и детски градини да се образоват, да преглътнат егото си, да помагат, и да си вършат работата.
Това писмо е в резултат на неразбирането от страна на родителите на „здравите деца“, които разказват, че диабет 1 е заразен, че децата са глупави, че са преяли със сладко и т.н.
За тези родители, които лицемерно се съгласяват да са съпричастни, и при първа възможност удобно забравят за наредбите в училища и детски градини, в които е забранено да се носи торта в училище.
И въпреки всички тези примери има и много положителни! Има родители, които питат и се съобразяват, има учители, които следят и се грижат за децата, има медицински лица, които дават всичко от себе си и се справят отлично!
Благодаря ви от сърце, мили хора, без вас няма да се справим!
Това е. Има още много да се каже и направи, има още много да се свърши.
За тази цел трябва да не сме сами. Имаме нужда от разбиране и подкрепа.
В България няма точна статистика на децата с диабет. Факт е, че бройката се увеличава бързо.
И още нещо... всеки, който си позволи да обяснява на детето ми, че не е нормално и ще умре в мъки, ще се разправя лично с мен и ще ме види в цялата ми прелест. И дано да е добре подготвен!!!
Елица Сиракова, майка.
В Майко Мила днес пускаме разказа на Елица Сиракова, майка на дете с Диабет тип 1. Оставяме нейните думи да ви въведат в историята, а ние само я прегръщаме от разстояние и ѝ пожелаваме да е силна - и тя, и цялото ѝ семейство!
*************************************
Една поредна късна вечер, докато чаках да видя накъде ще тръгне кръвната захар на сина ми (тя има свойството да си прави каквото си иска), който е на 5 и половина и от 3-годишен е с диабет, си четях разни смешки в МАЙКО МИЛА, и невинно завидях на другите ненаспали се за техния ненаспал се живот, пълен с ангажименти, непланирани обеди, късни срещи, шумни детски рождени дни без броене на хапките и без ужаса от хипогликимията.
Един мой коментар ме сблъска челно с Елисавета! Елисавета, тази симпатична дама, майка и фурия, поиска да знае защо я апострофирам така грубо в този късен час. Пък аз от черна завист. След кратък личен чат стана ясно, че не съм лоша пощръкляла майка перфекционистка, а само искам и аз да си върна необременения, щастлив, хаотично непланиран животец, което, уви, скоро няма да се случи.
Та тя попита искам ли да разкажа на народонаселението от първо лице що е то ДИАБЕТ ТИП 1 (Diabetes mellitus), накратко - Д1, как се установява Diabetes mellitus и как се преживява с това чудо.
И аз казах, че искам.
Предупреждавам - няма да е розово, може да ви се дореве, но това са нещата от живота на хората с диабет. И въпреки това, светлина в тунела има, има и смях , и песни, и танци, и даже чувство за хумор!
Синът ми започна да пие много вода, но той винаги е пиел много вода. Започна да уринира по често, особено след детска градина.
Отслабна малко, но нали беше изкарал тежък бронхит (за първи път на 3 години и половина!).
Все пак живеехме в Минск – мрачно, мъгливо, влажно и студено! Лятото е късо, пада се последния вторник на юли, тогава ритуално се свалят ботушите, за два часа се обуват джапанките, след това джапанките се прибират на видно място, да напомнят за горещото лято, а ти си слагаш шалчето и шапката, и чакаш следващия последен вторник на месец юли.
Ноември месец празнувахме рождени дни с приятели, цяла вечер шумна компания с деца! Песни, танци, торти, палачинки, суфлета… Децата пощуряха, много танцуваха, много вода пиха. Моето - най! Пие – пишка… Нормално.
Дойде понеделник, аз бях решила вече, че с това пишкане сигурно е настинал, ще правим изследвания.
Правим. Много лоши. Нищо в норма. Кръвна захар (КЗ) на гладно – 7.
Детето е на градина, аз чета и се поуплашвам леко, решавам – сгрешени са, ще ги повторим. Отиваме в друга лаборатория. В сряда, рано сутрин, мъж на 3 години и половина дава вена да го тестват. Смел, не плаче! Тогава не подозирах, че иглите ще ни станат всекидневие. Детето отново на градина.
Следобед, звъни ми телефонът.
- Добър ден, вие сте майката на Богомил?
- Да, кажете?
- Спешно отидете на ендокринолог. Резултатите ви са лоши.
- Какво има, колко спешно?
- Утре сутрин – веднага. Детето вероятно е с диабет.
И тук всичко се срива.
Сядам на дивана и не мога да си поема въздух.
17:00 – трябва да стигна до училището на дъщеря ми, и после да взема Боги от градината.
Не мога да дишам. НЕ знам къде се намирам. Вакуум. Сълзи, ужас, гняв, страх, надежда…
ДИАБЕТ!?
Звъня на съпруга ми да се прибере веднага, прекъсвам важна среща. Отиваме заедно да вземем децата. Посивели сме, държим се. Прибираме се, плачем тайно в кухнята, много плачем – само двамата в тих ужас.
На другия ден сме на лекар. Хоспитализация, нови тестове.
Малкият мъж вече е наплашен. Очите са големи и кръгли - защо ме боцкат постоянно?
Имаме късмет! Диабет е! Без усложнения – думите на лекарите. Идваме навреме.
Кръвната захар (КЗ) е само 14! Другите деца на тази възраст стигат до болницата в кома, интензивно отделение, реанимация…
НИЕ СМЕ КЪСМЕТЛИИ!!!
Късметът идва с гръм и трясък, всяка нощ в болницата в 2 и 4 сутринта се взима кръв, всеки ден се слага инсулин. Не веднъж, а цели 4 пъти на ден детето се боде - в корема, краката, ръцете… Всеки ден, на всеки два часа, се боцкат пръстите, за да се провери колко е КЗ, да не е критично ниска или висока.
Всеки ден, трябва да го държим - аз и още една сестра, а третата му слага инсулина.
Всеки ден, в продължение на 1 месец детето ме пита - защо ме бодеш, какво съм ти направил?
Всеки ден, в продължение на цяла година, трябваше да събирам всичкия кураж, сила, храброст, твърдост и самообладание, да слагам инсулин без да се разплача.
Да съм спокойна и усмихната, да обяснявам с ведър глас как машинката в коремчето се е повредила, и за да е здраво и силно детето, трябва да я ремонтираме, и да я заредим с гориво, както тате зарежда колата с гориво. Така и ние, с малките иглички, зареждаме с гориво машинката, за да расте детето здраво и силно.
И то расте, здраво и силно, умно, борбено и отговорно момче.
Моят малък смел мъж.
Който вече не трепва при вида на игли, кръв, инжекции. И да го боли - мълчи, само леко присвива очи. Знае, че трябва!
След първите дни в мъгла с болницата се прибираме вкъщи. Една приятелка, преживявала същото, сподели, че се е чувствала като отвлечена от извънземни.
Сега си давам сметка, че точно така се чувствах и аз. Всичко си беше същото, но толкова далечно и различно. Имаше сковаващ страх. Всички сладки неща и сокове бяха скрити.
Дъщеря ми прие диагнозата още по-тежко. Тя беше на 6 г. Баща ѝ вече ѝ беше обяснил, че Боги вече не може да яде торти и шоколад. А тя страдаше, че никога няма да може да си разделят парче торта, че трябва да го боцкаме по 10-12 пъти на ден, да мерим колко е КЗ, да слагаме инсулин, и той да плаче, да го боли.
Това е минало. Сега е настоящето.
След почти две години с диабет мога да кажа, че с диабет се живее!
Да, липсва тази спонтанност, това необременено щастие и свобода, тези лежерни малки тревоги около децата! Но се живее.
Вече не можем да скокнем сутрин и да хукнем без подготовка към някоя планина, или да отскочим до някой плаж за ден. Всичко се планира - колко инсулин да вземем в резерв, какъв охладител да сложим в термоса, колко резервни писалки, игли, ланцети, ленитчки, зарядни, сензори….каква храна за из път, защото за нас едно задръстване от 5 часа без храна е фатално.
НЕ преувеличавам.
За да разберете какво е диабетът:
Диабетът е състояние, при което всички органи и системи спират да функционират, ако не се внася инсулин. Да, води до смърт. Ако дълго време диабетът остане скрит, настъпва кетоацидоза, отравяне на кръвта, и полиорганна недостатъчност.
Права черта.
Ако се сложи повече инсулин, или има голяма физическа активност (каране на колело повече от 30-60 минути, бясно тичане по двора, каране на ски, разходка из гората, катерене на планини), или не се планира правилно храненето и въглехидратите са прекалено малко за сложеното количество инсулин, или ако има вирусно заболяване особено стомашно-чревни, и не се вземат мерки – допълнително храна, бързи въглехидрати – мед, захар, сок, глюкозни таблетки, се стига до ХИПОГЛИКЕМИЯ – изключително ниски нива на кръвна захар, което води до загуба на съзнание, кома и често - смърт.
Толкова е розово всичко! Живееш си в щастливо неведение и изведнъж – щрак. Няма повече сън, спокойствие. Започваш да смяташ - всеки грам, всяка лъжичка, всяка трошичка имат значение. Всяка минута, в която поръчката в ресторанта се забавя, е от значение. Скоро имаше случай на припаднало момче с диабет, защото не бяха донесли храната навреме. Момчето беше обвинено в какво ли не... Детето просто се беше доверило на обещанията на персонала, и не усетило приближаващото хипо. Добре че е бил с приятелите си, които са успели да извикат линейка и да кажат, че е с диабет.
Какво се случва с децата с диабет?
Те порастват преждевременно, научават са да броят, научават се да смятат, научават се да разпознават цифрите, записани по всякакъв начин, на всякакви устройства.
Научават се да чакат, да чакат да се премери захарта, да се сложи инсулинът, да не ядат, ако КЗ е висока, да ядат веднага, ако е ниска, да не ядат дори много да им се яде.
Научават се, коя храна вдига кръвната захар и с колко.
Научават какво е система за постоянен мониторинг на кръвната захар (ДЕКСКОМ), която се поставя с дълга игла, в която е вкарана една тъничка „жичка“, и една умна, мъничка машинка прави сложни изчисления, но спестява боденето на пръстите и дава спокойствие на мама и тате, за да поспиват по 3-4 часа нощем.
Научават да следят декскома, научават какво е тенденция, колко е ъгъл 45 градуса – така стрелките на декскома обозначават тенденциите за промяна на кръвната захар.
45 градуса надолу, пада бързичко – следи и яж банани!!
45 градуса нагоре, качва се, не яж, започвай да тичаш.
И така, след диабета всичко започва отначало. Учиш се да живееш, ден за ден, стъпка по стъпка. Учиш се кои са ти приятели. Смелите и истинските си остават, веднага те търсят, пишат, питат. Другите – консуматорите, се покриват в миши дупки. Всеки със собствените си извинения, да не те безпокои, не знаел какво да каже, било го страх…
И като заговорих за приятели, изведнъж осъзнаваш какъв късметлия си! Там, в България, се организират една група страхотни майки – мои сестрички!! Майките на набор февруари 09. И не само се организират, ами чудеса правят - за 1 седмица, докато ние сме в болницата, вече са намерили така необходимите писалки за инсулин, глюкагон – нещото, което спасява живот при хипогликемия. И не само това, а успяват да ги доставят, и да ми изпратят два огромни ЛЕГО комплекта за моите две дечица, посред зима… и да ги получим в студения и мрачен БЕЛАРУС.
Пък в студения Минск три други дами, с които съдбата ме срещна случайно, направиха живота ми по-пъстър и шарен, не се изплашиха от диабета, продължиха да ни канят на гости и на рожден ден, децата ни играеха заедно, заедно плакахме и се смяхме! Тези безценни моменти са ми много скъпи!
Всъщност, най-големият ми страх беше, да не се промени характерът на моето слънчево дете, да не се изгуби блясъкът в очите му, да не изчезне смехът.
В началото беше трудно. С всеки изминал ден ставахме по-смели, научавахме повече, разбирахме повече. Страхувахме се по-малко.
Днес моят малък мъж се смее, тича и играе на воля.
Днес той е едно малко жизнерадостно хлапе, което не се страхува от игли, разказва на всички, че е с диабет, и какво е диабетът, може да казва НЕ! Може да яде сладолед, бонбони и шоколад, и сам знае кога и по колко може да хапва.
Днес той е готов за всички предизвикателства на живота, а аз вярвам, че ще се справи.
Днес ние сме недоспали отново, но сме спокойни, защото заем, че можем да се справим.
Знаем, че не сме сами. Знаем, че там има една ГРУПА ЗА РОДИТЕЛИ НА ДЕЦА С ДИАБЕТ ТИП 1, там са хората, минали по този път, които много ми помогнаха да разбера как функционира инсулинът, как се чувствам, как да управлявам диабета, там са хората, с които по цели нощи са ме утешавали, слушали, съветвали!
Там има една група Найтскаут България, и една слънчева, млада дама – Христина Димова, която прокарва новаторските идеи за лечението на диабет в България, тя ни показа Декском, Найтскаут, Xdrip – това са тези модерни технически джаджи и софтуер, с които следим постоянно кръвната захар на детето, и можем лесно да предотвратим всички страшни хипогликемии, дават ни свободата на волното, необезпокоявано детство.
Благодаря от сърце на всички, които са с нас, които ни дават рамо да поплачем, или не се страхуват да излязат с нас да се посмеем.
Въпреки всичко, ние сме тук, живи сме и сме запазили усмивките си!
А така изглежда 1 месец живот с диабет.
300 убождания на пръстите. Това е за всички, които като чуят и си казват – какво толкова?
Ето толкова.
Един прекрасен, смешен и ведър разказ за реалността в българските болници. Галя Василева е една прекрасна, смела майка, която е успяла да се смее над собствената си съдба. В края на краищата, какво друго й остава...
Изкарах страхотна и спокойна бременност, като се има предвид, че съм с диабет тип 1 и бях подготвена за усложнения тип „Всякакви“.
Не се случи нищо.
Ама не само нищо необичайно, ами нищо дори обичайно: нямаше гадене и подути крайници. Спях като пън, работех до последно, по мое мнение без хормонални изблици (непотвърдено до ден днешен от мъжа ми). Не ми тежеше коремът, жегите не ме съсипаха (термин 27 август), а бях свикнала на реплики от сорта: „Оооо, последните месеци ще са ти в най-голямата жега, тогава ще ти е ужасно!“ - е, не беше.
Бях сравнително спокойна и не бързах да чета как се гледа дете, как се кърми, как се живее/оцелява/спортува/не-самоубива с дете и всякакви подобни. Казвах, че ще оставя всичко за онези 40 дни преди термина, в които ще се наслаждавам на излежаване и четене на приятна литература за бъдещия живот.
Тук е уместно да спомена (без да съм някоя богата глезана), че имах огромното желание да раждам в частна болница, да ме глезят като по филмите, бебето да спи до мен с усмивка и аз да съм щастлива и със силно развит майчински инстинкт.
Не ми се получи.
След като казах на мои доверени лекари, че съм с Диабет тип 1, отговорът беше: “Не си помисляй да раждаш другаде освен в „Майчин дом“! Там са най-добрите неонатолози, ако се наложи да се помага на бебето“.
Разбира се, че спуках розовия балон с частната болница, намерих си лекар в „Майчин дом“ и се подготвях психически за събитието.
Бях дочула оттук-оттам за условията и отношението на персонала, но мислех позитивно: „Колко пък да е зле, спала съм по какви ли не хостели и къмпинги в цяла България и Европа, имам сериозно парти-минало с „любимата ми нощ петък срещу неделя“, не съм глезла и винаги гледам да съм позитивна, все пак е за няколко дни“.
Няколко незабравими дни....
Водите ми изтекоха 2 дни, след като влезнах в деветият месец (демек, не съм прочела нищичко по темата по-горе, багажът не ме чакаше готов до вратата и ни най-малко го очаквах). Действието се развива през нощта четвъртък срещу петък. Уж незначителна подробност, но се оказа,че е много важно ДА НЕ РАЖДАТЕ В ПЕТЪК, поне не в България, и не в „Майчин дом“.
Приеха ме в 5.00 сутринта, слязох от колата без багажа (първо, все пак да видим дали сме попаднали на правилния вход), и като казах, че са ми изтекли водите, отговорът беше: “Къде ти е багажът? Да не мислиш, че ще се върнеш да си доспиш вкъщи или, че тук ще ти дадем всичко?!?!“
Хммм...искаше ми се, ако трябва да бъдем честни.
Трябваше да почакам моя лекар и ме оставих в предродилна зала. Изпуснахме свободните родилни зали сутринта, и пак трябваше да почакам, но вече с разкритие и контракции. Така стоян някъде около 3 часа, сама в една стаичка. Спомям си, че си хапех ръцете, буквално. Ама си спомням и че не помагаше и се смеех, истерично. Сама.
Раждането мина успешно (бих написала „прекрасно“, но си спомням как главният лекар викаше на анестезиоложката, че не била свършила нещо си, точно преди да ми бие упойката - искаше ми се да припадна, но де това щастие). Хвана ме упойката, не ме осакатиха, родих малко лилаво нещо, изнесоха го веднага в неонатологията (бебетата на диабетичките се раждат с изключително ниска кръвна захар), лекарят веднага влезнал в друга операция, не казал на мъжа ми, че съм родила, и той съответно е пред инфаркт.Нищо де, разбрахме се, когато сама му звъннах от реанимацията.
Поспах си добре, включиха ми няколко системи, аз се чувствах спокойна и сигурна (морфинчето действа безотказно) и когато се събудих, бях малко притеснена, че не виждам уред, с който да ми следят кръвната захар. По време на бременност инсулиновите нужди се променят драстично, както става и след раждане, и трябва постоянно следене.
Някой ми беше казал, че ще имам прикачена една банка глюкоза (за ниска захар) и една друга за висока захар, и ще се включват в зависимост от нуждите. Дали? Питам аз дежурната следят ли ми захарта, знаят ли какво да направят, ако нещо се случи.
Отговорът беше: “Ти нямаш ли си глюкомер? Мери си я сама, а ето тук има захар (на рафтчето с нещата за кафето им, на 2 метра от мен), ако стане нещо, яж захар“. Мерих, внимавах...оживях.
Дойде време за раздвижване и ставане...ама беше събота. Ейййй, събота трябва да я забранят със закон за боледуване, раждане, инциденти и всичко, свързано с работа.
Няма никого освен дежурната, на която не знам дали ѝ се стоеше там по средата на лятото. Застана насред стаята и каза: “Сега раздвижете палците, сега леко краката, сега ставайте!“ Това беше. Кой станал - станал. Другите да продължават с опитите самостоятелно, моля.
Качиха ме на ВИП етажа в събота. Още не съм си виждала детето. Решихме да отидем до неонатологията поне да го видя, мъжът ми намери една оборотна инвалидна количка на етажа и ме натовари, но тя беше със спукана гума. Летя със 100 км/ч и на всяко завъртане на гумите следва леко поклащане на една страна. Мъжът ми бута, аз все едно си куфея на Металика. Идилия!
Три етажа по-късно обикаляне и куфеене по коридорите с палавата инвалидна количка (и няколко спасени лекарски живота, които мъжът ми щеше да отнеме на всеки отговор: “Такова бебе тук няма“), се оказва ,че бебокът ни вече е качен на нашия етаж, но кой ли да ти каже...
Идва неделя. Аз съм при сестрата (отговаряща за майките) да ми сложат антибиотик. Връщам се в стаята и съквартирантката ми вика: “Имаш подарък“. Какъв ли? Сестрите ми оставили бебока в железната скърцаща клетка, казали на съквартирантката да ми предаде да го сложа на гърда и си тръгнали. Това беше. Оправяй се, Минке.
Когато дойде понеделник, видях, че то било друго през седмицата... то визитации от лекари, то млади студентчета, набор малко над детето ти. Чекнеш се, гледат те, питат странни за теб въпроси (след леженето там, освен секцио бях оперирана и от свян) , даже май някой ме попита „Как си“. Не съм сигурна. Но чувството е приятно.
Минаха дните, с подкрепата на съквартирантката се посмяхме на ситуацията, мъжът ми идваше често да ме спре да скоча от 12-я етаж. Свикнахме, че антибиотикът на бебета се слага посред нощ, точно когато са заспали. Че къпането става с шумна скърцаща количка, която се чува от другия край на коридора (да са сигурни, че всички ще са будни). Че сутрин санитарката чисти точно когато си заспал след нощното хранене. Че няма по-вкусно нещо от манджа с неизвестен произход... и нещата се уталожиха.
Приех го като много добро школо. Когато се прибрах вкъщи, всичко ми се струваше лесно, тихо, вкусно. И сега, точно 2 години по-късно, се замислям дали да няма „Моето раждане 2-ра част“.
Пак там, разбира се.
