fbpx
И аз съм човек

Диабет, Майчин дом, раждане и други големи приключения

5 август 2016

Един прекрасен, смешен и ведър разказ за реалността в българските болници. Галя Василева е една прекрасна, смела майка, която е успяла да се смее над собствената си съдба. В края на краищата, какво друго й остава...

 

Изкарах страхотна и спокойна бременност, като се има предвид, че съм с диабет тип 1 и бях подготвена за усложнения тип „Всякакви“.

Не се случи нищо.

Ама не само нищо необичайно, ами нищо дори обичайно: нямаше гадене и подути крайници. Спях като пън, работех до последно, по мое мнение без хормонални изблици (непотвърдено до ден днешен от мъжа ми). Не ми тежеше коремът, жегите не ме съсипаха (термин 27 август), а бях свикнала на реплики от сорта: „Оооо, последните месеци ще са ти в най-голямата жега, тогава ще ти е ужасно!“ - е, не беше.

Бях сравнително спокойна и не бързах да чета как се гледа дете, как се кърми, как се живее/оцелява/спортува/не-самоубива с дете и всякакви подобни. Казвах, че ще оставя всичко за онези 40 дни преди термина, в които ще се наслаждавам на излежаване и четене на приятна литература за бъдещия живот.

Тук е уместно да спомена (без да съм някоя богата глезана), че имах огромното желание да раждам в частна болница, да ме глезят като по филмите, бебето да спи до мен с усмивка и аз да съм щастлива и със силно развит майчински инстинкт.

Не ми се получи.

След като казах на мои доверени лекари, че съм с Диабет тип 1, отговорът беше: “Не си помисляй да раждаш другаде освен в „Майчин дом“! Там са най-добрите неонатолози, ако се наложи да се помага на бебето“.

Разбира се, че спуках розовия балон с частната болница, намерих си лекар в „Майчин дом“ и се подготвях психически за събитието.

Бях дочула оттук-оттам за условията и отношението на персонала, но мислех позитивно: „Колко пък да е зле, спала съм по какви ли не хостели и къмпинги в цяла България и Европа, имам сериозно парти-минало с „любимата ми нощ петък срещу неделя“, не съм глезла и винаги гледам да съм позитивна, все пак е за няколко дни“.

Няколко незабравими дни....

Водите ми изтекоха 2 дни, след като влезнах в деветият месец (демек, не съм прочела нищичко по темата по-горе, багажът не ме чакаше готов до вратата и ни най-малко го очаквах). Действието се развива през нощта четвъртък срещу петък. Уж незначителна подробност, но се оказа,че е много важно ДА НЕ РАЖДАТЕ В ПЕТЪК, поне не в България, и не в „Майчин дом“.

Приеха ме в 5.00 сутринта, слязох от колата без багажа (първо, все пак да видим дали сме попаднали на правилния вход), и като казах, че са ми изтекли водите, отговорът беше: “Къде ти е багажът? Да не мислиш, че ще се върнеш да си доспиш вкъщи или, че тук ще ти дадем всичко?!?!“

Хммм...искаше ми се, ако трябва да бъдем честни.

Трябваше да почакам моя лекар и ме оставих в предродилна зала. Изпуснахме свободните родилни зали сутринта, и пак трябваше да почакам, но вече с разкритие и контракции. Така стоян някъде около 3 часа, сама в една стаичка. Спомям си, че си хапех ръцете, буквално. Ама си спомням и че не помагаше и се смеех, истерично. Сама.

Раждането мина успешно (бих написала „прекрасно“, но си спомням как главният лекар викаше на анестезиоложката, че не била свършила нещо си, точно преди да ми бие упойката - искаше ми се да припадна, но де това щастие). Хвана ме упойката, не ме осакатиха, родих малко лилаво нещо, изнесоха го веднага в неонатологията (бебетата на диабетичките се раждат с изключително ниска кръвна захар), лекарят веднага влезнал в друга операция, не казал на мъжа ми, че съм родила, и той съответно е пред инфаркт.Нищо де, разбрахме се, когато сама му звъннах от реанимацията.

Поспах си добре, включиха ми няколко системи, аз се чувствах спокойна и сигурна (морфинчето действа безотказно) и когато се събудих, бях малко притеснена, че не виждам уред, с който да ми следят кръвната захар. По време на бременност инсулиновите нужди се променят драстично, както става и след раждане, и трябва постоянно следене.

Някой ми беше казал, че ще имам прикачена една банка глюкоза (за ниска захар) и една друга за висока захар, и ще се включват в зависимост от нуждите. Дали? Питам аз дежурната следят ли ми захарта, знаят ли какво да направят, ако нещо се случи.

Отговорът беше: “Ти нямаш ли си глюкомер? Мери си я сама, а ето тук има захар (на рафтчето с нещата за кафето им, на 2 метра от мен), ако стане нещо, яж захар“. Мерих, внимавах...оживях.

Дойде време за раздвижване и ставане...ама беше събота. Ейййй, събота трябва да я забранят със закон за боледуване, раждане, инциденти и всичко, свързано с работа.

Няма никого освен дежурната, на която не знам дали ѝ се стоеше там по средата на лятото. Застана насред стаята и каза: “Сега раздвижете палците, сега леко краката, сега ставайте!“ Това беше. Кой станал - станал. Другите да продължават с опитите самостоятелно, моля.

Качиха ме на ВИП етажа в събота. Още не съм си виждала детето. Решихме да отидем до неонатологията поне да го видя, мъжът ми намери една оборотна инвалидна количка на етажа и ме натовари, но тя беше със спукана гума. Летя със 100 км/ч и на всяко завъртане на гумите следва леко поклащане на една страна. Мъжът ми бута, аз все едно си куфея на Металика. Идилия!

Три етажа по-късно обикаляне и куфеене по коридорите с палавата инвалидна количка (и няколко спасени лекарски живота, които мъжът ми щеше да отнеме на всеки отговор: “Такова бебе тук няма“), се оказва ,че бебокът ни вече е качен на нашия етаж, но кой ли да ти каже...

Идва неделя. Аз съм при сестрата (отговаряща за майките) да ми сложат антибиотик. Връщам се в стаята и съквартирантката ми вика: “Имаш подарък“. Какъв ли? Сестрите ми оставили бебока в железната скърцаща клетка, казали на съквартирантката да ми предаде да го сложа на гърда и си тръгнали. Това беше. Оправяй се, Минке.

Когато дойде понеделник, видях, че то било друго през седмицата... то визитации от лекари, то млади студентчета, набор малко над детето ти. Чекнеш се, гледат те, питат странни за теб въпроси (след леженето там, освен секцио бях оперирана и от свян) , даже май някой ме попита „Как си“. Не съм сигурна. Но чувството е приятно.

Минаха дните, с подкрепата на съквартирантката се посмяхме на ситуацията, мъжът ми идваше често да ме спре да скоча от 12-я етаж. Свикнахме, че антибиотикът на бебета се слага посред нощ, точно когато са заспали. Че къпането става с шумна скърцаща количка, която се чува от другия край на коридора (да са сигурни, че всички ще са будни). Че сутрин санитарката чисти точно когато си заспал след нощното хранене. Че няма по-вкусно нещо от манджа с неизвестен произход... и нещата се уталожиха.

Приех го като много добро школо. Когато се прибрах вкъщи, всичко ми се струваше лесно, тихо, вкусно. И сега, точно 2 години по-късно, се замислям дали да няма „Моето раждане 2-ра част“.

Пак там, разбира се.

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
made by cog + weband
cross