Мирослава Илиева ни е изпратила текст, в който ни разказва за една диагноза, която е начин на живот за много хора. В Майко Мила! вече сме дискутирали какво е да имаш дете с диабет - Диабет 1 – нежеланият КЪСМЕТ, но авторката ни днес задава резонния въпрос - защо никой не се страхува от диабета толкова, колкото и от рака? След като го прочетете, ще разберете, че въпросът ѝ е повече от резонен.
*************************
Когато бях малка, ми се налагаше да влизам в ролята на маникюрист почти всеки път, когато ходих при баба и дядо в Кресна. Всъщност аз си бях личната маникюристка на дядо.
Не за друго, а защото след инсулта, дясната половина на тялото му остана парализирана и въпреки раздвижванията и упражненията, му беше почти невъзможно да извършва толкова прости и на пръв поглед незначителни дейности като рязането на нокти.
Така това обичайно и отбслъкващо за някои хора нещо, се превърна в наш ритуал. Знаех, че отида ли, дядо винаги ще ме попита дали имам време да му изрежа ноктите. Което си беше едно закодирано “Имаш ли малко време за мен?”.
Или пък аз сама поемах инициативата и правех щателна проверка дали е време да заработя още някоя усмивка и благодарности, като окастря израстъците кератин.
Беше мило. Тогава не го осъзнавах напълно, но това беше нашето специално време и моята възможност да се погрижа за него по един малко странен начин.
Нали знаете каква е кожата на възрастните, особено ако като дядо не вършат почти нищо с ръцете си, защото са твърде обездвижени от болестите. Парализираната му ръка беше магически мека, със светла кожа и ужасно твърди, но красиви нокти. Нокти с характер. Набраздени с прави ивици, като нива.
Такива си бяха някои от нашите ритуали, странни, но специални. Баба я разкрасявах, като скубех космите по брадичката ѝ (не се мръщете, нормално е), на другия ми дядо вадех трънчетата от ръцете, а на този дядо режех ноктите.
Какъв по-искрен начин да изразиш обичта към старчетата, чиито гени носиш…
Е, имаше нещо, което така и не приех като израз на нежност. Ноктите на краката въобще не бяха по моята специалност. Там работа имаше само баба. Някак не го чувствах като нещо, което да бих могла да правя без видна погнуса.
Днес обаче… какво ли не бих дала само за да изрежа ноктите на краката на дядо.
На краката, които вече ги няма. Защото ги отрязаха. Вместо аз да му режа ноктите, те му отрязаха краката. Първо единия, а няколко месеца по-късно - и другия.
Вече няма нокти, които да ме е гнус да режа. Защото дядо е един от 500 000 човека с диабет в България. И са верни другари от около 25 години… Най-малко. Едно дълго и не чак толкова щастливо приятелство.
Ако на деденцето в началото не му е пукало особено и е пиел по каса бира на ден, то сега едвам се храни. Контрасти.
И макар толкова години по-късно да е жив, то вече е с ампутирани крака. Постоянно е на легло. Сменя позите от време на време, за да му е с една идея по-малко неудобно или когато се наложи да го водят отново в болница, заради поредното усложнение.
Това е Диабетът. Той е тиха и бавна смърт. Мъчителна. За болния и за околните.
Диабетът не извиква у нас страх, както Ракът. Диабетът е сладка болест. Сладникава. Както когато ядеш шоколад, а малко по-късно усещаш кисел вкус в устата. Нещо такова.
И именно диабетът е надвиснал като заклинание над цялото ми семейство. И виждам пипалата му все по-често. Ако преди години само чувах за него и за възможните последствия, то днес ги виждам.
Не знам какво да правя. Не знам какво повече да кажа. Знам само, че всичко зависи от нас. Не е Божа работа, както често чувам от бабите. Не е съдба, а избор.
Диабетът идва, защото ти си си тръгнал от тялото си. Не си го слушал… не си се грижил за него… мислил си си, че то тези с отрязаните крайници са рядко… не може да ми се случи… или че няма да е толкова зле.
Всички си го мислим. Надяваме се и стискаме палци. Диабетът обаче не е просто някое и друго хапче в повече, нито една игла с инсулин в корема няколко пъти дневно… Не е и забраната да ядеш сладко…
Диабетът е това да видиш смъртта, да я гледаш дълго без да можеш да направиш нищо. Не е миг, а вечност. Диабетната смърт идва бавно и взима част по част. Буквално… От човека, когото обичаш.
Първо беше само 1 пръст на крака… после два… после крака до под коляното… след това и другия.
Кое е следващото? Не искам да знам. Искам си дядо. Цял. Защото с всяка ампутация се отрязва и частица от сърцето ми. Без упойка.
Онзи ден бях на гости в Кресна. И го видях, дядо ми Серафим, като избледняваща снимка. Като тази черно-бялата, която нося в портмонето си. Там е млад, може би на моята възраст, и красив. И няма и догадка за това, което ще се случи.
Не знам колко още пъти ще го видя и каква част от него ще бъде там, прикована за леглото. Знам, че вече ми липсва. Онова пухкаво лице, оплешивялото му теме, песните му и повтарящите се фрази – малкото останали думи, които няколкото инсулта не му изтриха от паметта.
И си представям как с времето снимката в портмонето ми ще избледнее, ще се смачка и съсипе. Както дядо ми сега, който чезне досущ като очертанията на планините след залез. Който се топи като шоколадов бонбон, притиснат между езика и небцето. Но вече не е сладко.
