В Майко Мила целият февруари е месец на любовта и искаме да разберем коя е вашата най-голяма любов! Затова обявяваме конкурс на тема – познайте!...
МОЯТА НАЙ-ГОЛЯМА ЛЮБОВ!
Пишете ни до 25 февруари на имейл konkursmaikomila@gmail.com с вашите най-разтърсващи, светоразбъркващи, забавни и/или поучителни любовни истории. Ние ще публикуваме разказите ви в специалната ни страница, посветена на конкурса „Месец на любовта“.
В края на февруари ще обявим двама победители, които са ни споделили най-интересните и майсторски разказани истории. Единият ще спечели ваучер на стойност 200 лв. от SiLVER COURT, които са дом на бижутата от сериите на Pandora, Thomas Sabo, UNOde50, Bliss, Blush и Ti Sento. А другият ще бъде награден от хотел Arte Spa&Park с две нощувки за двама възрастни и две деца до 12 години в двойна стая делукс със закуска, вечеря, СПА, анимация и всичко, каквото си се полага.
Пишете ни и нека всичко е любов, че аман от други работи!
Миладима Лалева ни изпрати разказ за един преживян кошмар, който носи много мъдрост и уроци. Тя разкрива за любовта към себе си, която не е нарцисизъм.
Моята история не е просто една случка, а дълъг и криволичещ път към любовта. Не е приказка за цветя и рози – в нея има повече тръни, отколкото благоухание. Няма красив принц на бял кон. Или поне не я спасява той. Принцесата се изправя сама срещу демоните си, събира парчетата си и пише своя собствен щастлив край. И най-важното е, че преоткрива една любов, която бе забравила много, много отдавна.
Думата kintsugi от японски се отнася до изкуството да ремонтираш счупена керамика с лак, смесен с прах от злато, сребро или платина, като се подчертават пукнатините, вместо да се скриват. Така превръщаш ремонтирания предмет в нещо много по-красиво и ценно. Единствено по рода си.
2024 година се превърна за мен в метафора за kintsugi.
Беше кошмар, разкъса ме на парчета, остави ми милиони белези, постави ме на колене повече пъти, отколкото бих искала да призная. И макар това, което искам днес, е да можех да върна времето назад, знам, че миналото винаги е свършено, а бъдещето – вечно неопределено. И всичко, което съществува, е сега. Иска ми се да поправя избори, да изрека думи, които не съм казала, или да запазя нещо, което съм загубила.
Ако можех дори за миг да надникна в онази паралелна вселена, където моето „драконче“ е пораснало, разперило криле и се е превърнало в силен, прекрасен и истински мъж. Ако имах тази възможност, може би всичко сега щеше да бъде различно. Но това „ако“ ще остане завинаги далечен проблясък, едно несбъднато, неродено „ако“, което ще живее само в сенките на моето въображение.
Днес не скривам пукнатините си.
В свят, пълен с лъскави снимки и перфектни образи, ми се иска да покажа нещо по-различно. Истинско. Трудно. Грозно, но честно. Защото зад красивите кадри често се крият трудни истории – истории на борба, болка и възстановяване. Лепя парчетата на една счупена керамика със златото на опита, на любовта, на надеждата и на израстването и с надеждата, че ме е превърнала в нещо още по-красиво.
Любовта към живота и себе си не идва лесно.
Тя не е гласът, който те хвали, когато всичко върви добре. Тя е нежността, която си даваш, когато си счупен, когато се съмняваш, когато вярваш, че не си достатъчен или когато не вярваш, че отново ще бъдеш щастлив. Любовта към себе си е способността да се събираш отново и отново, да запълваш пукнатините не със срам и болка, а със злато – със смисъл, със сила, с красота.
През годината си напомнях, че няма нищо срамно в това да бъдеш крехък и чуплив. Kintsugi ни учи, че истинската стойност не е в съвършенството, а в историята, която всяка пукнатина разказва. Така и аз – събирах парчетата си, оплитах ги в топлината на семейството си, на сина си, на приятелите, на малките моменти, които правят живота значим. Те са моето злато – хората, които ме карат да се усмихвам, дори когато светът тежи прекалено много. Те ми дават сила просто с присъствието си. Те ми напомнят, че дори в най-дълбоките води не се гмуркаме сами. Те ме крепят, когато бурята бушува, и аз им благодаря – за обичта, за светлината, за това, че ми помогнаха да се събера отново. Но по този път ми липсваше нещо много важно, което едва преоктрих през последните месеци.
Истинската любов, тази, която изпълва всичко, започва отвътре.
В сърцето.
В теб. Към теб.
И чак тогава към другите.
Преди да напиша тези думи, застанах пред огледалото и се вгледах в себе си – истинска, без маски, без преструвки. Не можех да се скрия. Очите ми – огледало на душата, прошепнаха една истина, която не можех да пренебрегна.
The eyes, chico, they never lie.
В тях проблясваше сянката на болката, белезите на всичко, което съм преживяла. Но този път, сред познатата тежест, се прокрадваше нещо различно. Разбиране. Приемане. Сила. Надежда. Един нежен, крехък, но неугасващ блясък. Видях любовта – не в очите на другите, не в чуждите прегръдки или обещания, а в начина, по който избирах да продължа.
В усмивката, която не позволявах да изчезне, дори когато вътре в мен бушуваха бури. В жаждата да се уча, да се развивам, да се изграждам отново и отново. В борбата, която водех всеки ден, без значение колко ме беше боляло преди това. Във всеки миг, в който отказвах да се предам.
Любовта винаги е била там. Тихо е чакала да я видя, да я приема, да ѝ позволя да ме изпълни.
Защото моята най-голяма любов – тази, която ме направи цяла – се оказа любовта към самата мен.
И не, това не е нарцисизъм. Това е основата. За да можеш да дариш любов на света, първо трябва да я откриеш в себе си.
И да ѝ благодариш.
