Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Темата е: КАК РАЗБРАХ, ЧЕ СЪМ БРЕМЕННА, И КАКВО СТАНА СЛЕД ТОВА.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Ния Йотова винаги е вярвала, че майка ѝ е най-великата разказвачка на планетата – и най-голямата майсторка на преувеличенията. Има един разказ, който Ния цял живот е слушала със скептицизъм – този за собственото си раждане. Налудничава комбинация от медицинска драма, една голяма бебешка глава и танцово шоу на чистачка с мокри галоши върху корема на майка ѝ. Докато не идва и нейният ред да влезе в родилната зала.
Има ли прогрес в болниците от 1979-та до 2007-ма? Какво смята свекърва ѝ по темата? Какво е правил мъжът ѝ, докато Ния е раждала? И дали самата Ния не е вторият най-добър разказвач на планетата, след майка си (без да преувеличава)!?
От малка съм подготвена за мъките, отредени ни чрез раждането.
За това се е погрижила най-великата разказвачка на истории на планетата земя, а именно сладкодумната ми майка.
Нейните разкази изобилстват от невероятни случки. Можем да започнем с тази как като ученичка, докато е прескачала между вагоните на един уж спрял влак, той е тръгнал в посока Северозападна България. И чак на гара „Лакатник“ тя е успяла да се хвърли от него в движение, за да не закъснее за часа си по физика. Отварям скоба, че всичките ѝ геройства неизменно са извършени в името на това тя да спази буквата на закона.
Или пък как през 90-те, въоръжена само със смелостта и остроумието си, се е преборила с една банда мутри контрольори в тролея, които са се опитвали да я глобят въпреки прилежно продупченото ѝ билетче.
Майка ми притежава таланта чрез „леко“ преувеличение от най-обикновената история да извади наяве невиждано и нечувано приключение, в което тя е многострадалният протагонист. В допълнение към мъченическия и героичен неин ореол разказите ѝ винаги по някакъв начин индиректно ни вменяват някаква вина – наша, на нейните слушатели, както и на другите страни участници в нейния разказ.
По отношение на моето раждане
вината за страданието ѝ се споделяше по равни части между бездушните лекари, санитарките и мен – плодът, пръкнал се по време на въпросното раждане. Моята вина се състоеше в несъразмерно голямата ми глава, която ѝ е докарала невиждани болки, по чудо успявайки да премине през така тесния ѝ таз.
Ако приемем за чиста монета всяка една дума от разказа ѝ, въпросната глава при подаването си на бял свят е събрала около себе си и към прикаченото към нея телце екип патолози. След експертното съвещание учените не са могли да излязат с експертно становище дали размерът на главата е патологичен, или не, затова ме оставили (с особено мнение, разбира се, и няколко гласа „въздържал се“) при нормалните бебета.
В ретроспекция мога уверено да заявя, че освен че си взимам най-големия номер шапка, не съм забелязала кой знае какви проблеми с размера на главата ми. Това е само една от причините винаги да подхождам с щипка недоверие към майчините ми истории.
Великата разказвачка – майка ми
А дали е прецизен летописец и хроникьор – за това може да се поспори. Всеки неин разказ изобилства от щрихи и елементи, толкова скандални, че с право могат да бъдат определени като кацнали на ръба между истината и художествената измислица.
Позволявам си да обединя основните точки от историята за раждането ми в спретната пиеса по-долу. Базирана е изцяло на майчните ми разкази и е издържана в стил film noir.
Главни действащи лица:
- Mайка ми (родилката);
- Aз (бебето с голямата глава);
- 2 санитарки;
- Доктор с медицинска сестра;
- Чистачка;
Обстановка: предродилно и родилно отделение във Втора градска болница в гр. София. Люта зима. Късен социализъм;
Санитарка 1 (спокойно плетяща плетката си към майка ми, която се гърчи на 9 см разкритие без упойка):
– Реви, реви, ама като си разтваряше краката, ти беше хубаво, нали!? Така ти се пада, сега ще ревеш.
В синхрон със строгата, но справедлива санитарска присъда чудовищен повей на вятъра удря прозорците на родилното и те изтракват зловещо.
Санитарка 2 не е удостоена с реплики в нашата пиеса. В нея тя просто подава на майка ми един мръсен парцал и я кара между контракциите да отиде и да си изчисти каквото е имала наглостта да изцапа след клизмата в тоалетната.
Майка ми се връща след почистването. С нагърчена походка едва се добира до магарето.
Докторът:
– Детето губи тонове, главата му е прекалено голяма.
След тази констатация докторът се отдава на лек флирт с медицинската сестра през корема на майка ми.
Майка ми:
– Направете нещо.
Докторът, двете санитарки и медицинската сестра свиват рамене. Медицината и нейните работници са безсилни пред големината на главата ми.
Докторът и медицинска сестра продължават своя флирт.
Кулминацията в пиесата на спомените от раждането ми се дължи на случайно преминаващата през стерилното родилно по време на раждане чистачка. Може би поради факта, че майка ми на 9 сантиметра разкритие е минала с парцала пода преди малко, чистачката се шляе без работа и решава да си оползотвори времето с малко акушеро-гинекологична дейност.
С МРЪСНИТЕ СИ МОКРИ ГАЛОШИ чистачката скача върху корема на майка ми, изиграва върху него един казачок и така се появявам аз на бял свят.
Позволявам си да прекъсна нишката на пиесата за малко, за да вметна едно мое лично наблюдение.
Единствените хора, които си вършат не само тяхната, но и чуждата работа в държаните учреждения, това изглежда, че са само и единствено хигиенистките.
Нека ви напомня за една достойна наследница на моята чистачка с мокрите галоши, благодарение на която съм поела първата си глътка въздух: а именно – хигиенистката в Софийския затвор, която, размахвайки парцала, единствена се опита да спре двама опасни рецидивисти, които през 2018 г. посред бял ден избягаха през парадния вход.
Само тези жени успяват да свършат и своята, че и чуждата работа добре. Или имат смелостта и хъса поне да се опитат.
Връщам се към пиесата и финалната реплика в нея, изречена от този очевидно непоправим Дон Жуан – лекарят.
Докторът:
– Дано тази госпожица е наследила дългите крака на майка си.
Обикновено тук завесата на майчините спомени се спуска.
Аплодисментите на слушателите ѝ са бурни като на полет на Райънеър, кацащ от Лондон в София. Аз бих могла да се окачествя като единствения чужденец на този полет – ръкопляскащ заради общия тренд, но дълбоко в себе си крайно скептичен.
Чак когато дойде моят ред да родя първото си дете през 2007 г., установих, че доколкото се отнася за раждането ми, майка ми може и да не е преувеличавала чак толкова много. Моите преживявания, макар и различни по характер, бяха белязани от същото ниво на незаинтересованост от част от персонала.
А имайте предвид, че аз раждах „с връзки“
Главната лекарка е близка семейна приятелка, и добре че беше тя.
Бебето ми започна да се ражда в осмия месец, вероятно вследствие на някаква неустановена навреме инфекция. Поради тази причина, бидейки в абсолютно неведение, че след час ще започна да раждам, аз се бях навечеряла прилично. Лекарският екип се позова на този факт, за да не ми сложи упойка нито докато раждах, нито докато ме шиеха след това.
Може би заради въпросната инфекция родилният процес, който при нормално протичане се характеризира с цикъл, в който контракциите се редуват с почивки, при първото ми раждане той беше една 45-минутна непрекъсната контракция.
Раждалите без упойка знаят за какво иде реч – много пъти съм се чудила как да опиша въпросната болка, но нямам база за сравнение.
Предполагам, че така би боляло, ако те подложат на средновековното мъчение да ти вържат четирите крайника за четири коня, които да се разпръснат по четирите посоки на света. И едновременно с това да пускат електрошокови вълни право към мозъка ти.
Бебето се роди благополучно.
Въпреки че му се наложи за всеки случай да стои 3 дни в кувьоз под наблюдение, всичко приключи. Точно тази мисъл „всичко приключи благополучно“, се стрелна през съзнанието ми, когато усетих да ме облива топлината на облекчението при изваденото бебе. Не се сетих да помоля да ми дадат да гушна детето, още не бях осведомена колко е важен първият контакт с майката и си мислех, че е нещо нормално направо да го отнесат в другата стая.
Поне чистачката не ми е скачала по корема с мокрите си галоши и санитарката не ме е карала да си чистя тоалетната, докато съм в последен стадий на разкритие.
„От 1979-та до 2007-ма, като че ли е отбелязан някакъв прогрес“, помислих си.
Е да, ама не.
Трябваше да ми извадят разкъсаната плацента, а това се оказа почти безболезнено. Като че ли леко разочарован от ниското ниво на болка във въпросната процедура, лекарският екип ми каза, че сега ми предстои да сложат 11 шева на родилния орган – както вътрешни, така и външни.
Упойка нямало как да има, отново поради лакомията ми.
Напомниха ми, че наскоро бях вечеряла. Е, хора, по време на контракциите някак си успях да се държа прилично, понеже знаех, че ще боли и се бях стегнала психически. Но при вече приключен родилен процес капацитетът ми за носене на болка също се беше изхабил. Просто нямах сили да се стегна и да издържа геройски и с достойнство да ме закърпят отдолу без никаква упойка, без дори един лидокаин. Много ми се искаше да припадна, но и това щастие не ме споходи и издържах поредното средновековно мъчение в пълно съзнание.
Пищях и се въртях, докато докторът, който ме кърпеше, ми се караше да не подскачам толкова, че да не вземе да зашие нещо, което не е за зашиване.
И чак тогава осъзнах колко несправедливо съм се отнасяла към разказите на милата ми майчица.
Как съм осмивала всяко нейно геройство, как съм смятала, че унесена в собственото си сладкодумие тя хиперболизира… Вече установих от опит, че поне що се отнася до раждането, тя даже може и да е поспестила някои унизителни детайлчета.
Както правя аз в момента, спестявайки ви определени реплики на помощния персонал, подмятани както към мен, така и към другите родилки. Спестявам ги, тъй като целта на разказа ми е въпреки всичко да развеселява, а не да изобличава.
Последваха няколко дни, в които чакахме детето да излезе от кувьоза, след което аз живнах.
Започнах да събирам в кафенето на „Майчин дом“ семейство и приятели и да ги образовам на тема „естествено раждане без упойка“. Бях приела за лична мисия възможно най-много момичета да разберат навреме колко боли да раждаш без упойка и винаги, ама винаги да си искат още на 4 см разкритие, за да не кажат после лекарите, че е много късно.
Да не ядат нищо в дните, в които се очаква да родят, не ги посъветвах, понеже човек при естествено раждане не знае кога ще роди, а и някак си не ми се връзваше да са ме оставили без упойка понеже съм се хранила наскоро. Всички жени, които раждат естествено и с епидурална упойка, също не знаят кога ще започнат да раждат. Така си мисля аз де, не съм експерт.
Като стана дума за експерти, мъжът ми, който изслуша определен брой просветителни лекции от моя страна на няколко смени мои приятелки и роднини, дошли да ме видят в болницата, в един момент тропна с крак.
– Нийо! – ревна той, компрометирайки авторитета ми на мъченица пред поредната порция слушателки. – Престани да преувеличаваш, ти си същата като майка си! Въобще дори не те е боляло, защото ти докато раждаш, твоят организъм произвежда ЕСТЕСТВЕНО ОБЕЗБОЛЯВАЩО!
– МОЛЯ??? – ревнах аз
Мъжът ми е всепризнат експерт по всичкология.
Като започнем от недвижими имоти и инвестиции, минем през спортни постижения и завършим с популярна психология. Но най-много от всичко обича да е експерт в нещата, от които няма и понятие – като например раждане и кърмене. Там е във вихъра си.
– Ти докато раждаше – мъжът ми наблегна на думата „раждаше“ с тон, който вменяваше на останалите, че всъщност съм си гледала кефа – аз прекарах цялото време да науча повече за раждането в Google.
– Ми да беше влязъл с мен да видиш какво е, щеше да разбереш от първа ръка.
Мъжът ми любезно беше отклонил моята покана да ме придружава, докато раждам първородния ни син, с обяснението, че ако стори това, никога повече нямало да успее да погледне на мен като на жена.
Опцията да прекарам остатъка от живота си в брачно целомъдрие в замяна на това да ми държат ръката за около час, ми се стори недотам добра сделка, затова повече и не настоях.
– Аз прочетох всичко в Google. Да, другите мъже се напиват, докато жените им раждат, аз си избодох очите да чета……
Тоест от мен се очакваше да изкажа смирена благодарност.
Вместо това аз го боцнах с непокорна шпага:
– Ти докато четеше как се правят нещата, аз ги правих. Не ми обяснявай на мен боляло ли ме е, или не! Като изкараш цяло бебе през задника си, тогава ще имаш право да изказваш мнение по темата!!!
– Ейй, всичко ще направиш, за да си център на вниманието, всякакви измислици ще наговориш!
Този спор щеше да се проточи навеки, ако свекърва ми, дипломат до мозъка на костите си, не го бе прекратила, ловко извъртайки темата на разговора:
– Нийка, бебето много прилича на тебе… Ама ти не се притеснявай, ще видиш как като порасне, ЩЕ СЕ ОПРАВИ!
Тъкмо бях спряла да се притеснявам за здравето на детето си, което преди 48 часа беше излязло от кувьоза. Въобще не бях съобразила, че е крайно време да започна да се безпокоя за външния му вид. Но просто задълженията на млада майка ме затрупваха отвсякъде и беше нормално да изпусна някое и друго от задължителните притеснения.
Но ето сега ми просветна!
Един дерт предварително се свлече от новобранските ми в майчинството плещи! Имало шанс и моето детенце някой ден да започне да изглежда добре! Просто трябва да почакам времето да свърши своето и великолепните гени на татко му да се разгърнат в тяхната пълнота и да неутрализират всяка потенциална щета, която моято ДНК е нанесла върху красотата му.
Още не сме свършили, скрол надолу
Въздъхнах щастливо, отпивайки с наслада от капучиното си в кафенето на „Майчин дом“.
Колко е хубаво, когато научиш, че тялото ти произвежда естествена анестезия, а всичките ти гени, за щастие на наследниците ти, са рецесивни. Както се казва, бъдещето е светло и най-доброто предстои!
Изисквания към текстовете
- да са авторски разкази (текстове, които описват случка с един или няколко герои), или да са под формата на есе (текст, в който авторът изразява своето мнение или разсъждения по дадена тема);
- да не са участвали в други подобни конкурси и да не са публикувани в други медии (изключение правят лични блогове и страници, от които текстовете НЕ са препечатвани другаде);
- да бъдат изпратени на konkursmaikomila@gmail.com до 25 август включително с имена на автора.
