В Майко Мила целият февруари е месец на любовта и искаме да разберем коя е вашата най-голяма любов! Затова обявяваме конкурс на тема – познайте!...
МОЯТА НАЙ-ГОЛЯМА ЛЮБОВ!
Пишете ни до 25 февруари на имейл konkursmaikomila@gmail.com с вашите най-разтърсващи, светоразбъркващи, забавни и/или поучителни любовни истории. Ние ще публикуваме разказите ви в специалната ни страница, посветена на конкурса „Месец на любовта“.
В края на февруари ще обявим двама победители, които са ни споделили най-интересните и майсторски разказани истории. Единият ще спечели ваучер на стойност 200 лв. от SiLVER COURT, които са дом на бижутата от сериите на Pandora, Thomas Sabo, UNOde50, Bliss, Blush и Ti Sento. А другият ще бъде награден от хотел Arte Spa&Park с две нощувки за двама възрастни и две деца до 12 години в двойна стая делукс със закуска, вечеря, СПА, анимация и всичко, каквото си се полага.
Пишете ни и нека всичко е любов, че аман от други работи!
Цветелин Петков среща любовта на неочаквано място, в неочакван за него момент. И споделя как, когато тъжиш, заради раздялата с партьора си, меланхолията завладява всичките ти сетива и може да подминеш коледното си чудо.
Беше 24-ти декември
Нямах ангажименти и нямаше нужда алармата да прекъсва и без друго неспокойния ми сън. Погледнах часовника си, показваше 11:00 ч.
Разтрих сънливо очи и с изненада установих, че за първи път, от доста време насам, съм успял да спя толкова много. Не беше заради празника, който отдавна не празнувах, а заради успокоението, което ми носеше безделничеството по празниците. Бяха изминали 5 години, откакто започнах работа в редакцията. От тогава напълно се вглъбих в нея, чувствах се удовлетворен, а и нямах време да мисля за празнотата в личния си живот, която настъпи след като всичко с нея свърши.
Отдавна бях осъзнал ползата от раздялата ми с нея, негативите, с които ме обсипваше, напрежението, на което постоянно бях подложен, но въпреки всичко се чувствах сам и непълноценен, всякаш тя беше липсващият елемент в перфектно структурираната ми машина. Въпреки, че вече рядко се замислях за безвъзвратното минало, тя беше оставила траен отпечатък, който ми действаше като невидимо поле, отблъскващо ме от задълбочаване на отношенията ми с всяка друга.
Сянката ѝ
С усилие се преборих с мързеливото излежаване на леглото и станах да изпия един чай. Не изпитвах жизнена необходимост да пия чай всяка сутрин. Но това мое действие се превърна в автоматичен инстинкт от времето, когато живеехме заедно. Въпреки че не усещах липсата ѝ, тя сякаш все още присъстваше в сивото ми ежедневие. Но като сянка, която гледа отстрани и се надсмива доволно над самотата ми. Пуснах телевизора, за да се разсея тази натрапчива мисъл, но баналните коледни пожелания, тържественост и семейна идилия, засилиха чувството ми на празнота. Погледнах през тересата. Природата перфектно се беше погрижила за поддържането на коледния дух и настроение. Огромна снежна покривка беше обвила целия град. Цяла армия снежни човеци бяха построени на съседната улица, а децата се забавляваха, обстрелвайки се със снежни топки. Дори в сърдитите мъже, почистващи затрупаните си коли, се усещаше коледния дух.
Самотата
Почувствах се гузен, че само аз му бях затръшнал грубо „входната врата” и бях го отпратил далеч от себе си. Облякох се набързо и реших да изляза, за да избягам от мощния обръч, с който ме притискаше самотата. Хората бяха лъчезарни, мили и приветливи, поздравяваха се така сякаш цялата им година е била страхотна и никакви проблеми не са измъчвали съзнанието им. Впрочем и аз бях такъв, силата, упоритостта и непоклатимостта на характера ми, не ми позволяваха никога да покажа слабост. Никой от колегите, близките или познатите ми не подозираше за празнотата в душата ми. Винаги бях усмихнат, дружелюбен, словоохотлив човек, който постоянно се шегува. Никой не предполагаше как се чувствам. Дори аз самият не осъзнавах тази самота, докато не настъпиха празниците, в които трябваше да съм със семейството си. Продължих да се разхождам, разсеяно и безцелно, докато телефонът ми не звънна. От начало се стреснах, тъй като внезапно бях изваден от обзелата ме меланхолия, която отстъпваше място на коледното настроение, царуващо сред другите. След като се върнах отново в реалността и си, спомних мелодията, с която телефонът ми звънеше вдигнах бързо, без да погледна кой е.
- „Здравей, мързеливецо, как си?”- се чу отчетливо на телефона ми. Беше Стоян - най-добрият ми приятел. Познавахме се от деца, той единствен можеше да усети, болката в душата ми, дори да я прикривам умело.
- „За твое сведение съм станал преди час и обикалям улиците”. – отговорих аз.
- „Цяло чудо е, че не си проспал и тази Коледа”. – отвърна той с нескрита ирония.
- „Да, по Коледа стават чудеса, дори с мен, макар и не на всяка Коледа”. – отговорих незаинтересовано и насмешливо.
- „Искаш ли да ти правя компания или държиш сам да се насладиш на прелестите на „Бяла София”?
- „Искаш да кажеш на прикритите от снега недостатъци? Всъщност тази „прелест” заслужава да бъде споделена, така че нямам намерение да запазвам впечатленията си само за себе си”.
- „Ще го приема като да”.- отвърна развеселено той и затвори.
Стоян беше единственият, с когото поддържах приятелски отношения, извън куртоазията в работната среда и възпитаното отношение със старите познати, които се сближаваха с мен, за да спечелят единствено дивиденти.
Изминаха няколко минути и се досетих, че дори не му споменах къде точно се намирам, но преди да отхвърля мисълта да му звънна, за да го уведомя, той вече ме бе открил.
- „Знаех си, че ще те открия тук. Толкова си дезориентиран,че може цял ден, да се въртиш в кръг и да не забележиш”.- констатира със задоволство той.
- „Да, единственото с което си ми бил полезен през всичките тези години е, че си великолепен компас”.
- „Така е, но на теб не ти трябва компас, а куче-водач, тъй като и с компас трудно би се ориентирал”.
- „Къде си решил да ме отведеш днес, екскурзоводе?”
- „Ами всъщност дестинацията ще е една – „ледената площадка”. И без друго отдавна натякваш, че никога не си се пързалял. Реших да изпълня приятелския си дълг и да те заведа там, преди да грохнеш тотално и да се налага да те водя на някой склон, за да се спускаш с инвалидната си количка.- отговори той, смеейки се невъздържано.
- „Значи така, мислиш ме за стар? Вероятно си подготвяш почвата, за да те включа в завещанието си”.
- „Има нещо такова, но нека да вървим преди да е станало късно и хората да се приберат на празничната трапеза за Бъдни вечер”.
Властта на меланхолията
Последните му думи ми припомниха властта на меланхолията, която ме бе обгърнала преди обаждането му, но се престорих на разсеян и с усилие скрих недоволството си.
След около 20-тина минути бяхме на пързалката. Истеричните викове на малките деца, паданията на татковците и смеха на майките, които огласяха пързалката, ми внушаваха смесени, чувства предизвикани от откъслечни спомени от различни преживявания с „нея”. Когато тя бе с мен, всичко на около изглеждаше прекрасно, а сега прекрасното изглеждаше банално и натрапчиво - без нея. Стоян усети противоречието в очите ми и побърза да ме изтръгне от безпощадните лапи на апатията, която се опитваше да окупира духа ми.
- „Какво си се намръщил, все едно са те събудили в 7 сутринта”. – измърмори той, сърдито през зъби?
Всъщност аз нямах проблем с ранното ставане, дори много по-рано ставах, подтикван от неспокойния си и нездрав сън в последно време. Но той беше изключително чувствителен на тази тема. Досетих се за някои нечленоразделни звуци, които издаваше рано сутрин, когато се налагаше да става, докато бяхме съквартиранти като студенти и това ме разсмя, отблъсквайки ме отново от сянката на апатията. Започнахме да се пързаляме неуверено, всъшност и двамата не се бяхме пързаляли с кънки досега и първоначалните ни опити бяха не само истинско приключение. Ами и пародия, в която приличахме на тропически животни, попаднали за първи път върху лед. Честите ни падания предизвикваха звучни, съчувствени смехове в по-опитните кънкьори на пързалката.
Тогава се случи и най-неочакваното за мен събитие
При един от несполучливите ми опити за двоен тулоп се сблъсках в непредполагаемо препятствие. Още преди да съумея да се надигна, след поредното си натъртване и да осъзная кой бе виновен за „произшествието”, над мен застана привлекателната фигура на младо момиче, което ми подаваше ръка.
- „Сваляли са ме и по-безболезнено досега, но на неопитен кънкьор като вас му е простено”. – заговори с усмивка тя. Би трябвало, вие, да ми подадете ръка, за да се изправя, но на фона на неувереното ви клатушкане реших аз да поема инициативата, за да не се стоваря отново на леда”. – продължи тя с леко укорителен, но приветлив тон.
- „Благодаря, за разбирането и все пак ми се струва, че вие навлязохте в моя „коловоз”.- с леко престорен укор”, отговорих аз.
- „Ха, ако съдя по зигзагообразните ви движения и следите по леда, цялата пързалка е част от вашия „коловоз”. – отвърна отново леко заплашително, но приятелски тя.
- „Ами, май наистина се нуждая от самостоятелен терен за целенасочена подготовка”.- продължих приветливия тон на разговора аз.
Едва сега, когато ми подаде ръка и ми помогна да се надигна, забелязах лицето ѝ. Имаше детско, ангелско излъчване, но умни, опитни и проницателни сини очи, които не придаваха никаква наивност на изражението ѝ. Острата, но ослепителна усмивка изразяваше благородство, примесено с непоклатима воля и готовност за сражение винаги, когато се наложи. Дебелото кожухче, което бе облякла, не можеше да скрие великолепно изваяното и тяло, наподобяващо самодива. От много време насам, ничий поглед не бе внасял толкова смут и вълнение в мислите ми. От както „нея” я нямаше се срещах и с други момичета, но никоя от тях не можа да измести дълбокия поглед, парещите устни и лъчезарната ѝ усмивка.
Може би си го бях внушил, може би ме беше омагьосала, но всяка друга след нея ми се струваше посредствена и невзрачна. Все още се намираха момичета, които да си паднат по мен, но безразличието и дистанцираността ми бързо обричаха флиртовете на неуспех. За първи път след раздялата се почувствах така поразен и погълнат от тези непознати, неподозирано красиви очи. Тя забеляза втренчения ми поглед и ме изгледа подозрително, внезапно излязох от моментното вцепенение и се опитах да запазя самообладание, но тялото ми не се подчини и отново залитнах, повличайки я неумишлено към себе си. Едва тогава осъзнах, че през цялото време на вцепенението съм държал дясната ѝ ръка. Свлякохме се рязко на земята като преспа над покрив и се озовахме един върху друг.
- „Е това вече е прекалено, за втори път днес ме просвате на земята, а дори не знаете името ми”. – започна тя с насмешлив тон.
- „Да явно се справям добре с ролята си на въздушна възглавница. Действам на автопилот, дори когато нищо не предвещава катастрофа. Може би с изключение на мен самия”. - отговорих неуверено, но развълнувано аз.
- „Ами по-скоро самият вие сте „ходещо бедствие”, макар че е твърде оптимистично да ви нарека „ходещо”, тук по леда”. – отговори тя с един безраличен добродушен тон.
- „В моя защита, бих искал да изтъкна, че се пързалям за първи път и не съм очаквал пистата ми да е засипана с русоляви препятствия”. – престорено сърдито отговорих аз.
- „Нима аз съм препятствие, на пътя ви, ако това беше така отдавна да ме бяхте преодоляли и да продължите напред?” – продължи подигравателно да говори тя и трудно да удържа напиращия си смях.
- „По-скоро краката ви са най-голямото препятсвие, което виждам тук”. –довърши тя със задоволството на адвокат, предусещащ спечелването на дело.
- „Ако бяхте толкова уверена в своите възможности, можеше да избегнете удара с мен”. – продължих аз по-уверено.
- „Не и когато ме изненадат в гръб, както беше в случая”.
Погледът ѝ изразяваше огромна самоувереност, самочувствие и пълно самообладание. Тя беше като безчувствена „ледена кралица” на тази площадка. Митично зимно създание, излязло от фолклора или приказките на Братя Грим. Тя беше странно съчетание на божественото и човешкото. Имаше нещо нереално, недостижимо непокорено в нея. Но същевременно притежаваше и чисто човешки черти, които и придаваха земност. Изумявах се, дори се обвинявах, за това, че я поставям на пиедестал за толкова кратко време, но силната ми интуиция никога не ме бе лъгала досега. Още в първия момент бях осъзнал, че в нея има много от нещата, които търся и които могат да ме изкарат от състоянието на апатия. След като станахме и изтръскахме дрехите си, заявих с леко покорство в гласа си:
- „Е, явно Върховният съд определи вината ми, въпреки смекчаващите обстоятелства. Ако сте съгласни да сключим сделка и да платя обезщетение под формата на един горещ шоколад в близкото заведение, съм склонен да изпълня присъдата си”.
Усмивката ѝ
Постигнах целта си и отново видях широката усмивка, която обгърна лицето и. Осъзнах се, че отново изпадам в предишното вцепенение и побързах да изместя вниманието си от завладяващата и усмивка.
- „Е, разбира се, ако ми помогнете да се измъкна от този „леден затвор”, което ще се включи в лихвата върху обезщетението”.
Тя ме хвана под ръка и уверено закрачихме към изхода на пързалката. Почувствах се като дете, водено от майка си. Засрамих се, но това чувство отстъпваше с огромна лекота на удоволствието, което изпитвах от близостта с нея. В този момент не се пързалях, а летях. Можех да остана вплетен в ръката ѝ постоянно, без да виждам какво се случва около мен.
Тогава нещо ме накара да изляза от завладяващото опиянение и погледнах часовника си. Беше минал само половин час, откакто бях на пързалката, а ми се струваше цяла вечност. Замислих се къде остана Стоян, тъй като се „пързаляхме” (ако това може да се нарече пързаляне) сравнително близо един до друг. Огледах се наоколо подозрително, но не го открих никъде. Съмнявах се, че не ме е забелязал досега, но си помислих, че умишлено не е искал да пречи на евентуалния флирт, а и едва ли е имал съмнения, че с моята разсеяност няма да забележа отсъствието му. Тя надуши зараждащото се в мен подозрение и спокойно и решително отсече:
- „Стоян ли търсиш?”
Мигновено изтръпнах. Замислих се, кое ме изненада повече. Споменаването на името му или внезапното и преминаване на „ти”. В следващия момент мислите ми се окопитиха и започнах да подреждам пъзела:
- „Значи вие със Стоян сте съучастници?”- отсякох меко, но обвинително аз.
- „Донякъде, може да се каже”, - отговори тя, с непоколебимото си спокойствие.
- „Всъщност той е мой съучастник”, - продължи с ехидна, остроумна усмивка тя.
Почувствах се, като плячка в лапите на врага, но въпреки че не допусках никога и от никого, да бъда манипулиран, изпитах задоволство и удовлетворение от случващото се.
Щом тя е моят ловец, защо да не вляза в капана ѝ?
Когато влязохме в заведението на една от масите вече ни чакаше Стоян, в компанията на непознато момиче.
-„О, вие, сте цяла ударна група. Явно действате като глутница вълци, нападате заедно”.
-„Хах, тя е само приятелка, която прие ролята на придружител и зрител на „нападението”. – побърза да я защити авторката на заверата.
След като седнахме, Стоян се опита несполучливо, да си „измие ръцете” и да се престори на невинен, заявявайки:
- „Не ме гледай така кръвожадно. Тя е авторът на цялата конспирация”.
Думата „тя” веднага обърна драстично курса на мислите ми
Моментално изтръгна вниманието ми от „гузния” му поглед и ме накара да се замисля. Коя всъщност е „тя”? Откъде се взе? Защо се бе появила? Защо не я попитах за името ѝ? Имаше ли значение това? Всъщност тя беше моят ловец - а аз нейната плячка. Тя беше моят спасител от коварния свят на апатията.
Тя е тази, която ми припомни кой съм и какви чувства мога да изпитвам, въпреки че бяхме разменили само няколко погледа и думи. И при всичко това аз имах чувството, че я познавам. Но откъде и защо не съм я забелязал досега, след като е толкова необикновена? Толкова ли съм бил разсеян, отчаян и затворен в себе си, за да не видя светлината в тунела, или просто не съм вярвал, че я има?
А може би съм се страхувал да тръгна към нея, за да не се окаже фар на някой локомотив, който да ме прегази окончателно? Много въпроси, на които не можех да дам отговор в момента. Не, не можеше да съм я виждал и да не забележа тези очи. А може би не съм прав? През последната година, в която преподавах като асистент в университета, всеки ден пред очите ми минаваха най-различни лица, а не мога с пълна увереност и ясното да си спомня нито един от студентите. Може би въпреки привидната си дружелюбност и приветливост с тях, бях поставил някаква преграда пред съзнанието си? И като упорит стражар не допусках никой да я премине.
В този момент се изплаших от себе си
Щом дори тя, която сега се бе превърнала в господарка на мислите ми не е успяла да спечели вниманието ми, значи ли това, че съм се предал пред силата на страха и самотата и окончателно съм затворил вратата за външни посетители? Нима толкова съм завладян от образа на миналото, че настоящето се изнизва покрай мен като полъх, който не забелязвам? Нима бе нужна цялата тази игра и добре замисилен капан, за да ме изтръгнат от дупката, в която съм пропаднал?
Логиката ми се оказа правилна и тя наистина беше моя студентка.
Редовна, прилежна, отлична. И не на последно място изключително упорита и инициативна, тъй като дори безразличието ми към околния свят, не я бе отказало от желанието да проникне през твърдата черупка. След като изяснихме детайлите около конспирацията, научих още много неща за нея, които ме накараха да изтръпна. Явно тя бе научила много неща за мен от предателските разкази на Стоян и с големи подробности обясняваше чертите на характера ми. Стоян не е човек, който ще тръгне наляво и надясно да говори за мен, особено на човек, когото не познава добре, но явно тя бе успяла да го убеди, че няма да съжалявам, ако разкрие някой друг жокер.
След като изпратихме компанията и всеки се прибра вкъщи, дълго пиех замислен над масата, когато в полунощ получих неочакван смс. Той гласеше: „Весела Коледа, пожелай си нещо, на Коледа стават чудеса.”
Подателят не се бе разкрил, но аз знаех че това беше „тя” - „Моето коледно чудо”.
