Цветелина Цекова е тук с поредната си култова история с трагично начало и епичен финал:
Днес ми се обадиха от градината, че Антон не е добре. Отидох да го взема. В тролея повърна върху себе си, върху полата ми, чантата ми, обувките ми, душата ми, корените на косата ми, в дясната ми ушна мида и в левия джоб на якето ми, което си седи в гардероба вкъщи. Толкова много, искам да кажа.
Нямаше какво друго да се прави, освен да сваля всичко от него и чисто гол да го връча на баба му, понеже ни е на път. Жената го прие с отворени обятия, затворени две ноздри и кървави сълзи от мъка, че БААААБИНОТО МОМЧЕНЦЕ ПОВРЪЩА и аз с оповръщаните дрехи в ръце и върху себе си се затътрих към вкъщи, проклинайки летните вируси, градинската супа и стомашния сок сам по себе си.
Оправих нещата, взех чисти дрехи и хайде към баба му. Влизам, а той изкъпан, лъснат, изчеткан, полиран, ламиниран, с осем размера по-голяма тениска седи и нагъва всякакви блюда, поднесени му в сребърна посуда на масата.
Викам на майка ми:
-- Е, защо яде, нали повръща?
-- Именно, повръща! Нека хапне, коремът му е празен.
Не споря с родителското тяло, макар че ми се иска, ама нямам време, някак. Тръгваме си.
По пътя решавам да вляза в магазина и да закупя кисело мляко. Малко буфидус незнамсикаквенсис не е навредил на никого, еле па студен айран с каквито и да било бактерии в себе си.
И докато се редя на касата, чувам Антон зад мене как изчуруликва "Ей сега идвам!" и се губи в бездната между семките Вуйчо Ваньо и ароматизаторите за кола с ухание на пъпеш.
След 8 секунди вече съм платила и съм навън. Обаче него го няма.
Започвам да обикалям с млеката и да крещя като тия майки, дето преди години съм гледала да крещят по улиците и съм си викала "Тия па що не си гледат децата, ми сега вият като вързана коза пред шипков цвят?"
Спъвам се в камък. Ставам още по-коза от най-коза, ама с две кофички кисело мляко в копитцата си, и с излъчване, ухаещо на истерия и развалена пилешка супа.
Виждам нещо да мърда в храст, втурвам се гръмко с думите "АНТОНЕ, БЕ!", но това се оказва просто клето куче, което ме гледа с уплашен поглед и - аха - да ми проговори "К'во искаш, ма?!", ама успява да се изконтролира самото куче и си замълчава.
В същия момент, някаква баба се приближава към мен като таен агент, с който все едно сме си уговорили среща по световни въпроси и започва да ми обяснява, че няма никакъв смисъл да го търся, защото така или иначе щял да ме ЗАБРАВИ и да слуша жена си, която щяла да го ПОДУЧИ, че съм лоша. И нямало да се виждаме. Така било станало с нея.
Вече съм на ръба на нервна криза, когато в един момент го съзирам.
Пред една маса, пълна с червендалести пияни чичаци.
Той пикае.
Те му ръкопляскат.
Довиждане.
Още от Цветелина Цекова:
