Евгения Димитрова споделя как минава престоят ѝ с детето в болницата, където не че има как да се чувстваш добре, но още няколко обстоятелства утежняват ситуацията.
Да влезеш в болница е гадно.
Да влезеш в българска болница с двегодишно дете вече граничи с пълна депресия, нервно напрежение, изблици на ярост и гняв.
Принципно съм спокоен човек – докато не се сблъсках със синдрома „МАЙЧЕ“ – обръщението към майките на пациентите и придружаващите го наставления и забрани. Майчето ходи по коридорите с детето си и трябва да бъде порицавано. Задължително му се вика, сумти и кряска. Никога не се обръщат към него по име.
Майчетата много питат, те са досадни и децата им са лигави. Всичките до едно. И така трябва да се отнасяме с тях – безлично, сякаш са там, за да ни дразнят.
Педиатрично отделение на голяма многопрофилна столична болница. Повръща ми се. Дете на 4 години се влачи от четири сестри, за да му бъде поставен абокат в самостоятелна стая. Майката чака в коридора, за да не се разстройва детето.
То се скъсва да реве.
01:00 часа вечерта. Бебе на шест месеца плаче. Майчето моли за преварена вода в сестринската стая. Сестрата ѝ се сърди, че я е притеснила. Обясняват ѝ мило, че никой няма да се занимава с нея през нощта и да си чака сутрешната смяна.
Не мога да заспя. Личните ми пациенти са в главата ми. Фармацевт съм. Превъртам случки и се чудя някога дали съм се държала толкова тъпо с тях. Не съм. После пак мисля. Дали има общо със заплатата, която получават лекарите, сестрите, санитарките?
Няма.
Осъзнавам, че е до човещина.
В педиатричното отделение я няма тази човещина. Всички деца се лигавят, мрънкат, реват, а всички майки са „майчето на…“. Абе, майчето там.
Има светла страна. Началничката на педиатричното отделение е лекарка с поне 20 години стаж. Усмихната е, прекрасна е. Предразполага моето дете, слага му абокат, то се смее.
Екипът на спешна помощ, който ни закара в 2:00 ч. в болницата, беше прекрасен. Усмихнати, млади, мили.
Но за други хора не е модерно да си мил. Важното е да си строг, намусен и да ВИКАШ по децата. A, най-добре и по майките им.
Лошо ми е. Емигрира ми се. Подавам сигнал до компетентен орган. Отвсякъде ме залива „успокоението“
ТУКА Е ТАКА.
Mоля, бъдете човеци.
Човечността няма заплата.
Не я интересува колко е часът.
Не струва пари.
Гневна съм. Искам да изрина системата. Започвам с този текст.
„ТУКА НЯМА ДА Е ВСЕ ТАКА.“
По преживяванията на едно майче.
