В момента тече Световната седмица в подкрепа на кърменето. Ще си кажете "Добре, а защо тогава ни пускате текст с причини да НЕ кърмим?!". Ако прочетете целия текст, ще разберете каква е посоката му. Но го публикуваме преди всичко, защото знаем, че винаги има причини и обстоятелства, които могат да възпрепятстват кърменето. Но за тях обикновено има и отговори и обяснения, които може да даде компетентен консултант по кърмене.
Всъщност този текст е писан именно от такъв. Ася Демирева е сертифициран консултант по кърмене и един от най-опитните експерти в областта. Ася предлага различен прочит на някои от причините, поради които много жени се отказват от кърменето, като си позволява да даде и по някой и друг приятелски съвет. Като всичко е посветено на една основна цел: каквито и избори да правим като родители, нека имаме достатъчно информация за тях.
Имате пълно право да се чувствате по подобен начин. Особено ако сте с първо дете и все още бременна. Имате приятелки, които кърмят и виждате как бебетата им сякаш са залепени за тях. Изглежда ви времеемко и непосилно.
Права сте.
Дайте си време. Когато сме бременни, често сме подвластни на емоциите си. Освен това да мислим за раждането и как ще преминем през това изпитание е достатъчно обемащо вниманието ни и не ни остава време да мислим за следващи изпитания. Като кърменето. А и то изглежда така, сякаш можем да си го спестим.
Изчакайте с решението дали ще кърмите до момента, в който се срещнете. Може емоциите да надделеят. Може съвсем инстинктивно да искате да отвърнете на търсенето му (защото те търсят гърдата). Може изведнъж да промените решението си (случва се, при това доста често) и кърменето да се превърне точно във вашето нещо. Опитайте. Дайте си време. Позволете си да се отпуснете в това ново преживяване - майчинството.
Повярвайте - кърменето винаги може да бъде преустановено. Но не го заклеймявайте предварително.
Факт е, че дори в България, където се радваме на един от най-дългите отпуски по майчинство в Европейския съюз, не малко жени избират да се върнат на работа още след първия месец на бебето. След пандемията и възможностите за работа от вкъщи, много жени дори не спират да работят, защото доходът им е нужен. И кърменето изглежда буквално непосилно за осъвместяване.
Заедно може да намерите решение, което е подходящо за вас. Изцеждане и хранене с кърма от шише, при това не за всяко хранене. Или хранене от гърда, създаване на ритъм (режим) на бебето и помощ от баба или детегледачка. Кърмене от гърда, когато мама е у дома, и дохранване с мляко за кърмачета в определени часове, когато мама е на работа...
Възможностите са толкова, колкото са и човеците.
Винаги може да опитате и в хода на опита да установите вашия ритъм или тотално да се уверите, че във вашия случай това не е най-удачното решение. Важно е да не прибързвате.
Болката е най-силният стимул да спрете да кърмите. Точно сега. Точно в този момент. И никога повече да не приближите бебе до гърдите си.
Дайте време на тялото си да се излекува от нещото, причиняващо болка - дали препълване на гърдите, дали рани на зърната... Свържете се с консултант.
Важно знание: дори да вземете медикамент за спиране на кърмата, болката няма да отмине за минути, час, ден... Всъщност спирането на кърмата е бавен процес и най-вероятно ще ви се наложи да се справяте с болката още няколко дни. При такава перспектива може да опитате да приложите съветите на консултанта и изведнъж кърменето да се окаже лишено от болка.
Претеглете на везната на собствените си чувства кое е най-доброто за вас. Вземайки решение, бъдете осъзнати. Казвам това, за да намалите оптимално евентуалното чувство на вина в бъдеще. Ако такова се появи - търсете подкрепа от психолог.
Съвсем нормално е да имате тревога относно кърменето с импланти. Получавала съм всякакви въпроси, дори такива дали тежестта на млечната жлеза не може да натисне и размести импланта. Истината е, че ако са поставени под мускула, имплантите не пречат на кърменето. Тези, които са над мускула, обикновено възпрепятстват развитието на млечната жлеза.
И така - ако сте избрали подмускулни импланти, най-вероятно ще кърмите толкова безпроблемно, колкото всички останали жени. Жлезистата тъкан нараства в хода на бременността и така или иначе обемът на гърдите ви ще стане по-голям.
Някои лекари искат задължителен контролен преглед след спиране на кърменето и обсъждане на поставяне на друг вид/форма/големина на имплантите. Погрижете се да имате точната информация от вашия хирург. Свържете се с консултант по кърмене за оптимална подкрепа и насоки как да се справите при възникнали проблеми.
Ако все пак изберете да не кърмите, консултирайте се с гинеколога и хирурга кога е най-подходящо да приемете медикамент за спиране на кърмата.
Има жени, които са изправени пред дилема: да кърмя с 20-те милилитра, които успявам да произведа, или да мина изцяло на мляко за кърмачета. Каквото и решение да вземете в такава ситуация, вземете го с ума и сърцето си. От една страна, знаете, че има начин бебето да получава добавката на гърда и всичко да изглежда като кърмене. От друга страна, тази гледка може всеки път да ви напомня, че тялото ви не може да произведе цялото количество, от което се нуждае бебето. Дайте си време да усетите кое решение е правилно за вас. Бебето ще получи любовта ви каквото и да изберете.
Обичайте себе си и се постарайте да не влизате в капана на самообвиненията.
Всъщност всяка жена, имаща дете, минава през личните си адове за почти всяко решение, което взима. Нека търсим информация и подкрепа и най-вече - нека се постараем изборите ни да са информирани. Независимо коя от възможностите избираме - било за кърмене, било за отглеждане, било за детска градина или училище...
Ако имате нужда от повод, за да се отправите към някоя безобразно красива, ширнала се поляна, ние сме тук, за да ви го дадем. Между 18-и и 20 юни покрай Петропавловския манастир (близо до Лясковец, Великотърновско) ще се състои Деветият национален събор на овцевъдите в България, който ни обещава супер интересни неща за гледане, а и чудесна природа наоколо.
Вие може и да си кажете, че нямате общо с никакво овцевъдство, но то пък не е и задължително да имате, за да посетите това събитие. Защото то не е просто браншово събиране, а е нещо като фестивал на българската традиционна култура и бит. Ето какво включва той:
Ще има възстановки на различни български обичаи. Може да видите как е изглеждал един селски двор от недалечното минало. Ще се запознаете с къщните занаяти. Всеки, който иска, може да се включи в уроци по гайда, кавал, хора, народно пеене. За децата допълнително ще има обособена и “Детска творителница”.
Повече от 70 майстори занаятчии са заявили участието си между 18-и и 20 юни. Те ще се представят с голямо разнообразие от сувенири, тъкани, кожени изделия, красиви дърворезби, керамика, звънци и чанове, народни инструменти, везби и шевици, бижута и още много ръчно изработени предмети. Някой от тях ще демонстрират своите умения на място в мобилни арт работилници.
Ще може да видите нестинари и кукери. Демонстрации от прабългарската школа по оцеляване “Бага Тур”. На 18 юни от 20:00 часа ще има концерт на оркестър “101 каба гайди”. И ако сте от хората, на които нещо им става на клетъчно ниво, като чуят гайда, е добре да не го пропускате. А на 19-и от 18:30 е предвидена специална хоротека, така че ако не се издържа вече и трябва да се хванете на хората, ще има как да стане и това.
Тук децата (но не само те!) ще бъдат безкрайно щастливи. Организаторите съобщават, че на събора ще бъдат показани над 1000 чистопородни животни - овце, кози, кучета и коне. Ще има специално изложение на клубовете Българско овчарско куче и Каракачанско куче. Освен това ще бъдат организирани и страхотни фермерски състезания, сред които ръчно доене и стрижба, най-тежък коч и теглене на товари от коне-тежковози. Тези коне са страшно впечатляващи - ще се убедите на живо.
На място ще е разположен и специален фермерски пазар с продукти от българско овче и козе мляко и месо. Там ще има 30 селскостопански производители, които преработват собствено мляко. Доколкото разбираме, ще има много и най-различни видове сирене, кашкавал, катък, масло, извара с автентичен вкус от чисти суровини. Все неща, които понякога търсим по магазините, но все не можем да намерим точно каквито ни се иска. Към това ще има и демонстрации как са се правели тези продукти преди векове и как се правят сега.
Програмата е страшно богата и изглежда супер подходяща за деца и семейства. Да не кажете, че не сме ви казали.
Цветелина Цекова е тук с поредната си култова история с трагично начало и епичен финал:
Днес ми се обадиха от градината, че Антон не е добре. Отидох да го взема. В тролея повърна върху себе си, върху полата ми, чантата ми, обувките ми, душата ми, корените на косата ми, в дясната ми ушна мида и в левия джоб на якето ми, което си седи в гардероба вкъщи. Толкова много, искам да кажа.
Нямаше какво друго да се прави, освен да сваля всичко от него и чисто гол да го връча на баба му, понеже ни е на път. Жената го прие с отворени обятия, затворени две ноздри и кървави сълзи от мъка, че БААААБИНОТО МОМЧЕНЦЕ ПОВРЪЩА и аз с оповръщаните дрехи в ръце и върху себе си се затътрих към вкъщи, проклинайки летните вируси, градинската супа и стомашния сок сам по себе си.
Оправих нещата, взех чисти дрехи и хайде към баба му. Влизам, а той изкъпан, лъснат, изчеткан, полиран, ламиниран, с осем размера по-голяма тениска седи и нагъва всякакви блюда, поднесени му в сребърна посуда на масата.
Викам на майка ми:
-- Е, защо яде, нали повръща?
-- Именно, повръща! Нека хапне, коремът му е празен.
Не споря с родителското тяло, макар че ми се иска, ама нямам време, някак. Тръгваме си.
По пътя решавам да вляза в магазина и да закупя кисело мляко. Малко буфидус незнамсикаквенсис не е навредил на никого, еле па студен айран с каквито и да било бактерии в себе си.
И докато се редя на касата, чувам Антон зад мене как изчуруликва "Ей сега идвам!" и се губи в бездната между семките Вуйчо Ваньо и ароматизаторите за кола с ухание на пъпеш.
След 8 секунди вече съм платила и съм навън. Обаче него го няма.
Започвам да обикалям с млеката и да крещя като тия майки, дето преди години съм гледала да крещят по улиците и съм си викала "Тия па що не си гледат децата, ми сега вият като вързана коза пред шипков цвят?"
Спъвам се в камък. Ставам още по-коза от най-коза, ама с две кофички кисело мляко в копитцата си, и с излъчване, ухаещо на истерия и развалена пилешка супа.
Виждам нещо да мърда в храст, втурвам се гръмко с думите "АНТОНЕ, БЕ!", но това се оказва просто клето куче, което ме гледа с уплашен поглед и - аха - да ми проговори "К'во искаш, ма?!", ама успява да се изконтролира самото куче и си замълчава.
В същия момент, някаква баба се приближава към мен като таен агент, с който все едно сме си уговорили среща по световни въпроси и започва да ми обяснява, че няма никакъв смисъл да го търся, защото така или иначе щял да ме ЗАБРАВИ и да слуша жена си, която щяла да го ПОДУЧИ, че съм лоша. И нямало да се виждаме. Така било станало с нея.
Вече съм на ръба на нервна криза, когато в един момент го съзирам.
Пред една маса, пълна с червендалести пияни чичаци.
Той пикае.
Те му ръкопляскат.
Довиждане.
Още от Цветелина Цекова:
В „Майко мила!“ сме щастливи да споделим с вас старта на Световната седмица на кърменето, която се празнува всяка година от 1 до 7 август с цел да насърчи кърменето и да подобри здравето на бебетата в цял свят.
Глобалният празник на кърменето протича под мотото "Кърменето: основа на живота" и за поредна година отбелязва приемането на декларацията Innocenti през август 1990 г. от СЗО, УНИЦЕФ, правителствени представители и други организации за защита, насърчаване и подкрепа на кърменето.
Според Innocenti насърчаването на всички жени да хранят своите бебета през първите шест месеца изключително с майчино мляко трябва да бъде глобална цел. След този период децата трябва да получават достатъчно количество подходяща за възрастта им храна, но да бъдат кърмени до двегодишната си възраст или дори по-дълго. „Тази идеална форма на детското хранене може да бъде осъществена, ако жените бъдат подкрепяни да кърмят децата си от всички свои близки и от властите в страната, в която живеят", казва се в текстa на декларацията.
Тази година СЗО, УНИЦЕФ и партньорски организации имат за цел да популяризират именно значението на силната емоционална и професионална подкрепа, от която се нуждаят майките, за да започнат да кърмят бебетата си в рамките на първия час след тяхното раждане.
У нас в събитията в рамките на Световната седмица на кърменето се включват редица организации, сред които Ла Лече Лига, Национална асоциация "Подкрепа за кърмене", Алианс на българските акушерки, Фондация "Нашите недоносени деца", както и Регионалните здравни инспекции в цялата страна.
По повод Световната седмица на кърменето „Майко мила!" ви припомня два чудесни текста по темата: За жените кърменето и правото на избор и От кърмене спомени има - и то какви!
Съвсем скоро ви запознахме и с разкритията за опитите на представители на администрацията на Доналд Тръмп да блокират одобрението на Международната резолюция за насърчаване на кърменето в текста Кърменето не е за всеки – особено за Тръмп.
Колкото и да четем, да се допитваме и консултираме, има някаква част от гледането на деца, която си е чисто експериментиране на принципа „проба-грешка“.
Няма как да е иначе при положение, че интернет е препълнен с всякакви форуми, групи, чатове и блогове, където има толкова съвети и мнения, колкото потребители са онлайн в момента. Трудно е, дори за умни и красиви като нас (това е ирония!), да преценим кой съвет е наистина смислен и практичен, и кой е абсолютна диагноза. В общи линии, опитваме се да се придържаме към научения от хилядолетия доказан урок:
Бебетата трябва да са нахранени, сухи, обичани и обгрижени.
За да стигне до този извод, обаче, освен „усмивките от старите ленти“, човечеството е трябвало да запамети и „кошмарите“ от същия период.
Приучете детето да ходи на гърне от 2-месечна възраст
През 19 и 20 век хората са смятали, че диарията може да бъде изцяло избегната, ако можете да контролирате червата си. Заради това родителите са се опитвали на научат децата си да ходят на гърне още от съвсем невръстна възраст. По-опитните възрастни им казвали да държат двумесечното бебе на гърне колкото е необходимо, докато бебето се научи. Както историята показва, явно нещо не са правили както трябва или гърнето е било в грешния цвят.
Веднага изхвърлете сапуна и водата! На родителите едно време е било казвано да мажат едноседмичното бебе с олио, за да го почистят. Ако някога сте пробвали да намажете себе си олио, знаете от опит, че ви кара да се чувствате по всеки друг начин, но не и чисти.
Ако не цяла бира, поне пяната! В Средновековието, когато водата е била силно замърсена, не е било безопасно за никого да пие вода, особено пък бебетата. А кое е следващото нещо, което може да утоли жаждата? Бирата, разбира се.
Да, правилно прочетохте. Давали са бира на бебетата. Даже май и по-скоро от Средновековието, което обяснява едно-две неща за нашето поколение.
А между другото, в Англия през 18 век водата и млякото са били заразени и не са ставали за пиене. Знаете ли какво са направили тогава британците? Наляли са си джин! Англия през 18 век очевидно е била пълна с нафиркани хълцащи бебета.
През 1916 година Джон Б. Уатсън, създател на направлението Бихейвиоризъм (от английското behaviour – поведение) - метод в психологията, основаващ се на предпоставката, че поведението може да бъде изследвано и обяснено научно без да се познават вътрешните умствени състояния, твърдял, че бебетата са „празен бял лист“. Според него, ако майките са твърде любвеобилни с децата си и прекарват много време в игра с тях, децата няма да израстнат подготвени за околния свят, в който няма да получават същото количество обич и внимание. Няма нужда да казваме очевидното, нали?
Преди години е било модерно да се смята, че ако кърмите бебето си, когато сте ядосана, това ще му причини колики. Отнело е време хората да прозрат, че настроенията не се пренасят чрез храната. Еврика!
Отново ще споменем този Джон Б. Уатсън, според когото бебето не бива да пречи на възрастния. Т.е., ако бебето ви изнервя или уморява, ако иска да го държите, а вие искате да отидете на маникюр, примерно, Уатсън е препоръчвал да го оставите самичко без ограничение за времето. Без „проверете го дали е още живо след 5 минути“. На родителите е казвано, че ако не им се занимава с бебето, не са длъжни да го правят. Още се чудим как ли е проработило това, но след като в момента населението на Земята е над 7 милиарда, значи сме жилави!
Това е първият разказ от конкурса От кърмене спомени има – и то какви!, който организираме заедно с Philips Avent. Текстът е толкова готин, че абсолютно безапелационно си отнесе наградата - помпа за кърма. Авторката му пък - Антоанета Енчева, си я заслужи по няколко причини - хем разказът хубав, хем спомените смешни (на неин гръб, естествено), хем и отново ѝ предстои да се вкара във филма с кърменето - при това 15 години след събитията, описани тук! Можем само да ѝ кажем "Евала!", а на вас да пожелаем приятно четене! Използваме случая и да ви поканим на събитието Да поговорим за кърменето с Майко Мила! и Philips Avent, което ще се състои на 15 август, от 11 часа, в Детски център за изкуства Angel Steps, бул. Сливница 245, ет. 2. Входът е свободен, заповядайте!
*********************************
Най – сетне намерих място, където и аз да разкажа нещичко, без да усещам укорителните погледи на онези – безупречните, безпогрешни и перфектни майки, които размахват пръст и съдят.
Спомените ми са доста избледнели от факта, че преживяното е отпреди 15 (!!!!) години, НО ето че сега отново съм бременна и след по-малко от 2 месеца ще започна да трупам нов опит, а спомените започнаха притеснително да изплуват.
Пък и ми трябва помпа – нали ще кърмя…
Кратко описание, за да получите по – добра представа за главните герои:
Отрочето, споменавано в разказа ми, вече е 180 сантиметров и 70-килограмов „лют” тийнейджър, който ще наричам Тетко (той така се наричаше като малък). А аз... аз съм (бях) тип „джобно гадже” – кинта и 20 – 45 килограма напикана.
Тетко реши да се появява на бял свят в една септемврийска вечер, след като бях гледала с голям интерес новата версия на „Джак Изкормвача” (безценна визуална стимулация за всичко, което ме очакваше). Естествено, беше петък, 13-ти, а и навън валеше като в разказ на Пелин. Прескачам комичните несгоди покрай самото раждане, а те не бяха никак малко, и се насочвам към ден 14-ти, по обед, когато Тетко ми бе връчен.
Ужас!
Така бих описала чувството, което ме връхлетя, приседнала уплашено на металната рамка на леглото в родилното отделение, когато ми поднесоха бебето.
„Приседнала” е смело казано – все пак, преди по-малко от 6 часа от мен бяха извадили 3-килограмово бебе, и болката там, откъдето се беше промъкнало, все още беше неописуема. Болка – която бързо се забравяла, казват (да, ама друг път)!
Та бебето, с лице, сбръчкано като на малък пекинез, и цвят, наподобяващ заспал на плажа поляк, беше отворило уста и чакаше… чакаше манджата! Срещу себе си виждах една зяпнала уста, която чакаше да бъде нахранена от мен! Сестрата - огромна и грубовата жена, ме накара да дръпна нагоре разпокъсаната и зацапана нощница и да остана почти гола на онова студено легло срещу прозореца без завеси, и без идея какво ме очаква.
Изведнъж зърната на гърдите ми се потънаха в мъжествените ѝ пръсти и се превърнаха в копчета на старо радио, и тя – с тези огромни ръце - реши, че ще търси радио „Ереван” или кой знае коя по-актуална станция.
Изненада, болка, възмущение, изпитах всичко това в този миг, но какво пък – преди броени часове бях родила – нямах сили да се противя! Сестрата измрънка нещо под наболия мустак относно вида на зърната ми, от което разбрах, че нямало да стане тая работа с кърменето и безцеремонно ми нареди да сложа „зяпналата уста” на зърното.
Подчиних се безропотно и…
Ужас! Така отново описвам онова, което последва. „Зяпналата уста”, т. е. синът ми, даде всичко от себе си! А то беше доста за незавидния му житейски опит. Ориентира се бързо в обстановката, разбра от къде „извира” млякото и започна. Започна да суче. Започна да изтезава бедната си, полугола, трепереща от студ и страх майчица.
Малката пираня, която бях допуснала да захапе част от мен погрешка, имаше такава сила, че всяка негова глътка беше като пронизващ нож. А ножът, за мое голямо учудване, не се забиваше в гърдите, а там, откъдето се беше пръкнало малкото изчадие.
Ячката сестра ме гледаше въпросително, а на лицето ми се изписа една много идиотска усмивка – изкривена, от болката, която изпитвах, леко озъбен, а от потиснатото желание да викам - и със солен при вкус от сълзите, които се стичаха по лицето ми.
Времето спря и минутите бяха часове. Болка, ама много болка. След известно време гадината реши, че с тази част от мен е приключил и иска и другата ми гърда! Бях отчаяна и обезверена. В този момент се предадох!
Като агне на заколение поднесох и другата гърда към „зяпналата уста”. Всичко се повтори! Тогава разбрах, че изгубих битката за собственото си аз. Всичко мое му принадлежеше…
Боже, колко щастлива се почувствах, когато издебнах мига, в който „устата” се отвори отново, за да си поеме въздух, а аз я дръпнах на една педя разстояние от мен! Изпитах облекчение и си казах – край, приключи! Но, за моя изненада, пиранята продължаваше да търси гърдата ми! Е, не… стига толкова инквизиция, си казах!
С риск да ме обявите за лоша майка си признавам, че повече не му дадох. Не и на това хранене.
Отведоха го, а аз – приседнала там, на металната рамка на пружината, изтощена от поредната порция болка се питах:
„Ама защо, защо никой ме ми каза, че боли? Всички се оплакват, че не могат да кърмят, а никой не се оплака от това, че МОЖЕ да кърми!! Боже, защо ме боли коремът, а не гърдата? Да не би да има да излиза още нещо от мен? И така ще е на всеки 3 часа!? Дали още е гладен?”
и, разбира се:
„Аз ли съм най-лошата майка?”
Легнах, свих се на кравай и заспах в зацапаната си, дрипава нощница, уплашена и плувнала в сълзи.
След няколко часа се пробудих за следващото хранен. Този път реших да посрещна смело участта си и да се подам от вратата на стаята. Срещу мен, в тъмния коридор, идваше една огромна количка с бебета, наредени сякаш на конвейр.
Грубата сестра буташе количката самодоволно. Като ме видя, се подсмихна под мустак. Вътрешно изпитваше огромно удоволствие, че отново ще бъда изтезавана. С насмешка ме попита дали ще позная моето бебе.
Погледнах тази поточна линия със спящи бебета и съзрях едно, което се гърчеше и се опитваше да плаче, отваряйки широко уста. Засмях се – посочих моята „зейнала уста” ѝ и казах:
Тази пираня е моята - усетил е вече манджата и е гладен!
Пък другите бебета, сякаш още не съвсем на себе си, спяха блажено. Безгрижно. Само
той - моят Тетко - вече се беше ориентирал в живота! „Рънътъ прави борбътъ” - казват хората.
Поех детето си в ръце. Разголих смело гръдта си, като персонаж от картина за френската революция, и… о боже, о, не, не – не мога! Заля ме студена пот и започнах да играя един странен танц с дете в ръце – две напред, една назад.
Аха да дам на „зяпналата уста” да ме захапе и я дръпвам назад. Напред към гърдата и назад, далече от нея. И така – няколко минути, докато чувството за отговорност надделя , мен и се пречупих (май повече ме беше срам от съкилийничките ми, които се кикотеха в този момент на гледката, която представлявах).
Пиранята се впи отново в мен и всичко започна отначало…
Набързо ще спомена факта, че докато бях в болницата и наблюдавах другите майки да пушат весело на терасата на родилното, се наложи да се запозная и с изкуствено създадената пираня - помпа, която ми връчиха сестрите, за да храня чуждите отрочета. Кърмата ми била тръгнала много бързо… да съм дадяла и на другите деца в отделението…
И така, това са първите ми опити за кърмене. Впоследствие Тетко наддаваше килограми доста бързо и лекарите ни наричаха „голямото бебе с малката майка”, а драмите продължиха, но това не касае настоящата тема. Може пък да измислите продължение, в което бих се включила също толкова ентусиазирано!
Всички, които четете Майко Мила!, знаете, че Красимира и Елисавета обичат да подхождат с чувство за хумор и ирония към несгодите си, а каква по-голяма несгода за една майка от това да не знае как и да не разбира защо не може да накърми детето си?
В следващите редове ще прочетете за нашите перипетии в този тъй важен момент за всички майки и деца - при Елисавета ТРИ ПЪТИ, при Красимира – само един път, но достатъчен, за да го помни доживот.
Започваме с Елисавета Провала и нейните встъпителни слова.
Преди да започна с моята история с кърменето, искам да обявя предварително, че ще се опитам да разкажа съвсем честно моите несгоди и ще се надявам милите читатели да проявят съчувствие и разбиране. Така или иначе, всички замесени деца вече са извън кърмаческа възраст, така че каквото било - било.
Преди 13 години вашата клета списвачка роди първото си дете със секцио и 40 градуса температура. След като зърна обляното си в зелена слуз първо отроче, тя се просълзи, то се разрева и я отнесоха в стая, където да боледува - огромна, разрязана и клета.
По онова време базата на родилното беше доста окаяна и ми се падна да лежа в легло с продънена пружина с всичките си 110 кила. Там виех от болка, ревях и едвам успявах да се изправя с титанични усилия, за да кашлям като магаре, да се страхувам и да изпадам в паника сам-самичка в тази огромна болница.
и аз се замъквах да го виждам, и да му пея, и тъй си прекарахме първите 36 часа, когато внезапно в стаята ми влетя една всевластна жена с вид на медицинска сестра, и гръмко обяви, че трябва веднага да започвам да кърмя и какво тук само се помайвам.
После ми вдигна нощницата и ме ощипа с нокти по зърното с такава сила, че ако не бях болна, оперирана, огромна и самотна, сигурно щях да я изхвърля през прозореца и докато лети надолу, да крещя след нея страшни, македонски клетви.
Но, уви, бях напълно безпомощна, а и нямах много кърма, почти никаква. Това беше повод да ми се напомня всеки ден по няколко пъти, че не се старая, та щом ме освободиха от болницата се завърнах у дома с две основни емоции , свързани с кърменето
1. Че съм абсолютен провал
2. Че кърменето е адско мъчение, с което Господ ни е наказал, защото в миналите си животи сме били безмилостни убийци от четата на Атила
Първото ми дете, милото, искаше да яде. О, как искаше. А мен ме болеше толкова много, че пищях като заклана постоянно. Естествено, пищях наум, за да не уплаша невинното агънце в ръцете ми. То, от своя страна, като мечка стръвница, видя клетите ми зърна, урочасани от ноктите на мъчителката ми, и тутакси почти ги откъсна с безмилостните си венци.
Тогава никой не беше чувал за чудото, наречено “консултант по кърмене”, и от опитни майки разбрах, че то ме хапе защото е гладно и нямам достатъчно кърма. Викам си “Добре”.
Купих помпа. И когато не кърмех - цедях.
Слънцето изгряваше, скъпи читатели, хората изобретяваха роботи, изстрелваха совалки, аз се цедях. После се свечеряваше, хората излизаха по барове, гледаха филми, ходеха на театър - аз се цедях и винаги в адски болки, които мъчеха клетите ми гърди.
Приведена, втренчена в помпата, аз се цедях. Ако беше жив Вермеер по това време, щеше да е нарисувал по моята фигура велика картина на име “Цедящата се”, която сега щеше да струва милиони.
Толкова малко, че то просто срам да те хване.
Прегърбена, вторачена и маниакално концентрирана, аз се цедях, а после кърмех, а детето все гладно и гладно. Та към кърменете и цеденето се прибави още една дейност - плачът. Защото бях абсолютен провал.
Накрая мъжът ми, който след едни няколко месеца страшно се изнерви, ми каза, че ако това мъчение над клетото ми тяло не спре, лично ще изхвърли помпата през прозореца.
Благодарих му, предадохме се и минахме на адаптирано мляко.
6 години по-късно Елисавета Провала ражда второ дете, но този път има кърма и се радва с всички сили. Но какъв е ужасът ѝ, когато разбира, че второто дете не иска да яде от тая пуста гърда. То не бяха мъки, то не беше кандардисване - не ще и не ще.
Сега… в тоя момент съм убедена, че ако това го кажа на улицата, по-височко така - ще има поне едно 230 майки, които да креснат, че не съм се постарала. И сигурно ще са прави. Аз все пак бях Елисавета Провала - ясно е, че за нищо не ме бива, та не е учудващо, че пак не се справих. Но за мен тогава, съвсем сама в тая работа, се постарах.
И пак опрях до помпата. Помпах, помпах и макар да имах кърма, болката беше ужасна. Та, у мен се утвърдиха двете първоначални впечатления - аз бях провал и кърменето беше ужасно мъчение.
И тогава дойде третото дете, а аз треперех като лист, мислейки си за предстоящите мъчения, които ми предстоят. Слава богу, вече беше различно, защото познавах нещото, наречено “консултант по кърмене”, и щом усетих трудност и оная позната болка, се обадих на една приятелка и тя пристигна в 11 вечерта в болницата с консултант по кърмене под ръка - в моя случай Миглена Делчева.
Когато Миглена влезе в стаята и я видях за пръв път, мигом я намразих.
Беше слаба, висока, красива, елегантна с токчета, грим, прическа и освен това по онова време самата тя беше кърмачка. Това беше страшен удар по огромното ми, безформено тяло, увито в гигантска нощница със зайче отпред.
Запознахме се ние, тя ми се усмихва мило и аз веднага я попитах, втренчена в перфектно лакираните ѝ нокти:
Тя някак не беше подготвена за този въпрос и ме изгледа потресено, сякаш току-що е извадила от канала човек, преживял Втората световна война, и с най-милия глас ме информира, че не само няма да ме щипе по зърната, но дори няма да ме докосва без мое позволение.
Бях впечатлена, че обучението по кърмене не включва щипане и крясъци, затова ѝ се доверих.
Тя взе, че се оказа разкошна и разбираща. Нежно и бавно ми показа неща почти без да ме докосва. Изслушваше проблемите ми, състрадаваше ми и ме окуражаваше да пробвам пак и пак, и пак.
И тогава някак разбрах, че макар да имах три деца, ми предстоеше за пръв път да кърмя както … ми се е искало.
Нощем приквичавах над горката си съдба, но поне не се чувствах Провал.
Освен това, имах един малък Фейсбук чат, в който бяхме 4 жени. Три от нас бяха родили в рамките на един месец. Подкрепата, която получих, не може да се сравни с нищо.
Благодаря ви, приятелки.
Дори в този момент, обаче, моята друга вярна приятелка - помпата, ме навести за няколко дни. На третия месец влязох в болница за операция и докато бебето стоеше с татко в къщи, аз… познахте!!! Маниакално се цедях, за да не ми спре безценната кърма, която бях отгледала с толкова усилие
Бях най-окаяната гледка на планетата. Навън 43 градуса. В стаята ми климатик, но от него ми ставаше зле на главата, затова, почти овъглена от горещина, с шиниран крак, провесен от тавана, аз се цедях и в едно шише събирах кърма, в друго - пот.
И бях щастлива. На 5-я месец болките поутихнаха, бебето си ядеше, растеше и всичко беше страхотно. Не ми се наложи да давам адаптирано мляко. Наложи ми се само да си вадя гърдата, където ми скимне, и всичко беше наред.
Няма да ви лъжа. не съм кърмила осемстотин години. Кърмих осем месеца и после частично започнах да го отбивам.
Нещо в живота ми обаче се беше променило. Бях кърмила. И, да - считам го за едно от най-върховните постижения в живота ми. Нищо не ме е боляло толкова дълго. Ако сумирам всичкото помпане, изпомпване, кърмене, късане на зърна - сигурно ме е боляло цяла година всеки божи ден. Каквото съм успяла да дам - от гърди, лъжици, пипети, шишета - дала съм го.
Сигурна съм, че е можело и повече, ако е имало кой да ме погледне с нежност, да ме подкрепи и да ме насочи леко и внимателно, за да събера сили и желание да преживея туй изпитание.
Благодаря ти, Миглена. Щé ми се да те бях познавала по-рано, но какво да се прави – трябваше да родя три деца, за да се срещнем.
И трите ми деца са здрави като бикове. Понякога ме свива сърцето, че не съм била за всички поравно майка, но съдбата е такава.
Намерете си консултант по кърмене и удобна за вас помпа. Гледайте жената, която ще ви е консултант, да е мила, да ви вдъхва увереност, любов и нежност - нищо по-важно няма от това в този момент. Другото са незначителни подробности.
И приятелки. Намерете си приятелки, които да преживеят с вас трудностите ви.
Успех.
Елисавета Провала
P.S. Тук, в подобен тон и опит, ще се включи и Красимира, за да разкаже и за нейните перипетии с кърменето, които, както се сещате, въобще не бяха малко.
Преди да родя непрекъснато чувах отвсякъде изумителния въпрос А ТИ КОЛКО ВРЕМЕ ЩЕ КЪРМИШ??, като че ли това беше някакво пътешествие из карибския басейн, което знам, че започва другия четвъртък и приключва в сряда, 13 август. Към края на бременността, когато едва се оттласквах с лакът от леглото, като някакъв трудноподвижен тюлен, отговарях злобно, че не знам дали и колко ще кърмя – колкото дойде, толкова! Аман от това кърмене!
В края на краищата, ето ме и мен, некърмена повече от две седмици, защото майка ми не е имала кърма - и все пак съм станала човек, нали! Дори таблицата за умножение знам.
И така, родих си аз детето, и в първия момент, в който бях способна да стана, влязох в банята и с ужас установих, че
които всеки момент щяха да паднат на пода и да пробият дупка до първия етаж.
В този момент в стаята нахлу сестра, нареди ми да запретна нощницата и моментално да измия блокчетата със сапун и топла вода. И да го правя преди всяко кърмене, ясно ли е!!
Тоест – по 10 пъти на ден.
Господи, казах си, ами то аз трябва да живея в мивката, как е възможно това??
Докато се връщах към леглото, сгъната одве, влязоха и акушерки, връчиха ми бебето и издадоха командата КЪРМИ! И аз, понеже бях зашеметена от всички емоции и новия биологичен вид, растящ в нощницата ми, не успях да изразя негодуванието си както трябваше.
Затова вместо да им кажа:
Ама вие какво си мислите – че аз по трудово в 7 клас съм учила как се кърми ли? Или по биология в 11 сме кърмили пластмасови кукли? Какво значи това КЪРМИ!
аз просто измънках нещо неубедително, което накара сестрата да дойде до мен и... нали се сещате. Случи ми се това, което се е случило и на Елисавета. ОЩИПАХА МЕ. Не знам къде ги учат да щипят така тези хора, но се справят добре!
Казах на сестрата, че много ѝ благодаря за безценната помощ и започнах да се мъча сама. В резултат – едното блокче така се запуши, че в нощта след изписването се върнах в родилното ревяща и помолих лекарката, при която раждах, или да ми помогне, или да ме заколи със скалпел, да не се мъча.
Тя, за щастие, беше много разбрана и моментално ме върза към професионалната електрическа помпа в отделението, с което ме спаси от кой знае какви ужасии. След 40 минути бях като нова и проблемите ми приключиха.
В следващите месеци кърмех навън където и когато дойде, додавах адаптирано мляко, когато трябваше, и с това си реших проблема. Не си позволих да се чувствам твърде дълго зле и нещастна заради това, че детето няма да бъде кърмено докле влезе в гимназия. Кърмих го година и един месец, след което той прояде кюфтета и всичко приключи.
Та така, мили майки. Не се шашкайте, ако случайно млякото не потече от вас като Тунджа по пълноводие. Осланяйте се на интуицията си и потърсете съвет от консултант. Или от приятелка. Но, моля ви, не се депресирайте и отчайвайте. Толкова много предизвикателства ви предстоят, че не си струва да оставате без нерви и зъби заради това, че не сте спечелили конкурса Кърмачка на годината.
Всички знаем, че доста майки минават през драмата, наречена "Това дете не иска да яде!". Липсата на вълчи апетит у детето и нежеланието му да изяде една паница макарони на закуска, после половин пакет бисквити за късна закуска, първо, второ и трето за обяд, и още няколко хранения до лягане, докарват не една и две майки до състояние, в което обикалят след децата с малки лъжички и им повтарят пълни небивалици. Чували сте мантрите "Още една за мама" и "Виж, виж как минава самолетът", последвани от чевръсто натъпкване на картоф или пюре от пащърнак в невинната бебешка уста.
Днес нашата авторка Мария Нориега ще ни разведе из този майчин ужас. Тя ще ни накара да се видим отстрани и да разберем, че всичко ни е наред - и на нас, и на детето. Оставете го на мира и му позволете да яде когато и колкото прецени. Човешкият род не е оцелял, защото праисторическите майки са търчали след отрочетата си с лъжица в ръка - оцелял е, защото хората имаме инстинкт и знаем кога ни се яде и кога - не. Наистина!
Коя майка не е изричала поне веднъж тези думи, откакто се е озовала сама и загубена в дълбоките дебри на родителството? Децата ни не „искат“ да ядат и драмата започва още в родилното. После продължава в детската и ученическата възраст, докато най-накрая в пубертета уморено въздъхнем: “Ей, не мога да го изхраня това дете!“.
Ако човек се разходи из различните форуми и групи за майчинство, кърмене и захранване, може да остане със съвсем сериозното впечатление, че човешкият род е едва ли не на път да се затрие. Децата сякаш са загубили най-важния си природно заложен инстинкт – да се хранят!
Проблемите започват още при раждането. Когато най-сетне бебето се окаже при майка си (което в повечето родни болници може да е и след няколко дни), се оказва, че то не иска да засуче, суче прекалено рядко или прекалено често. Освен това не виждаме колко изяжда и въобще излиза, че
Бебето не само няма никакви „нормални“ навици, но и яде без да гледа часовника. Не спазва точни количества и пълни безразборно пелените. Да не говорим, че въобще не го е грижа за притесненията на майка му.
Като споменахме майката – тя се терзае и за себе си. Все някой ще ѝ каже, че гърдите ѝ са прекалено меки, или прекалено твърди, че кърмата ѝ ще е я нехранителна, я рядка, я недостатъчна. Или дори газообразуваща, защото е решила да хапне череши, вместо „позволеното“ пиле с ориз... (газообразуващата кърма е мит - тук пише защо)
И ако след няколко седмици нещата все пак се поуспокоят, ето че идва време това дете най-сетне да се научи да започне да спи през нощта. Нали то все пак трябва да спазва някакъв „човешки“ режим на 3 часа с 8 часа нощна пауза? Както пише в книгите и както казва педиатърът, познатите и дори лелята на най-добрата ви приятелка...
Ще се съгласите, че не е редно бебето да заспи нахранено и точно три часа след това да се събуди отново гладно. Как такамъничкият му стомах не „почива“ празен цели 8 часа. Вие да не би да ставате нощем, за да ровите в хладилника? Не, разбира се! Но понеже пеленачето не може да отиде до хладилника или да хапне тайно шоколад, явно нещо не е наред. Да не говорим, че обикновено точно вечер то е най-уморено, гладно и изнервено. С възрастните да не би да е така!?!
Недай си Боже пък да не се изходи няколко дни. Или пък да пълни пелената след всяко хранене. Или да наддаде по-малко от стойностите в таблиците. Или пък повече. При всички случаи, като зорка и загрижена майка ще бъдете убедена от нещо или някой, че
Някак оцелявате и двамата през първите поне 6 месеца и идва време и за захранването. Ще си кажете, че тук всичко става по-лесно. Да, но детето ви отново не иска да яде! Въпреки че сте изкарали почти докторат на тема „захранване“ и сте се запасили с всевъзможни схеми, таблици и ергономични лъжички. И цялата био и еко продукция, до която сте успели да се доберете.
Да не говорим за времето, което сте прекарали в кухнята, за да направите с любов първата бебешка манджа. Нехаещо за всичко това, вашето бебе се мръщи, плюе и върти глава с онази красноречива физиономия, която показва недвусмислено, че въобще не оценява всичките ви усилия.
А вие отново се питате какво не е както трябва и къде грешите...
Поставете се за миг на негово място. Щом стане 10 часа, примерно, го чака пюре от морков. Ако не му хареса, ще бъде подложено на всякакви трикове с лъжичката само и само да го „опита“. Ако пък му хареса - пак не може така! Все някоя таблица или схема предвижда то да изяде единствено и само една лъжичка морков първия ден. После още една на втория и така в продължение на поне няколко дни.
И точно когато бебето се убеди, че морковът му е станал любима храна, и се започва с броколи, примерно... Нищо чудно, че то съвсем скоро решава, че въобще няма смисъл да се мори с тези нови храни. Та те или не му харесват, или пък не му ги дават!
Тъкмо поотмине мъчението с плавното въвеждане и мъничето започва да храни надежди, че най-сетне ще похапне човешки, и почват да го гонят с количествата. Съседчето Гошко, например, и Мими от детската площадка, вече ще ги записват даже на детска кухня, защото си изяждат цялото бурканче и дори искат още. А вашето бебе никога не поглъща всичките онези 100 г от онази таблица с лъжичките, която все още следвате. И то без значение колко „самолети“ и хапки „за мама“ и „за татко“ да предлагате.
Или поне тази, която вие така усърдно му предлагате. За сметка на това то посяга винаги към най-непозволените неща, иска да се цапа, да яде с ръце и въобще няма намерение да научи добрите маниери на масата. Докато пак някоя таблица, книга или добронамерен съветник не посочат, че е крайно време да започне да се храни вече с парчета, като „голям човек“, да замести хранене, да не му подават храната в устата и да ползва прибори.
Или пък точно обратното - че е по-добре мъникът винаги да бъде хранен. Така ще сте сигурни, че си изяжда препоръчаните количества. Колко пъти сте виждали отчаяни майки, които гонят детето си навсякъде с лъжичката с надеждата то да хапне „поне нещо“, да приготвят „любими“ храни, да се притесняват, че детето им отказва всичко ново и сигурно вечно стои гладно... И колко пъти може би и вие самите сте се запитвали
Ако се върнете към прочетеното досега, сигурно ще забележите, че водеща роля в храненето на децата днес имат таблицата, часовникът, кантарът и календарът... и дори съседката! В него сякаш напълно липсват истинските главни герои – майката и бебето. Липсват техните инстинкти, интуиция, предпочитания, преценки. Децата ни се раждат различни и уникални, те не броят часовете, дните, грамовете и лъжичките и не следват схеми. Те искат да опознават нови неща и да опитат нови вкусове. С вроденото си любопитство и желание за самостоятелност да се втурнат в един цял нов свят и да открият и изразят своята неповторима индивидуалност.
Здравото новородено бебе е в състояние веднага след раждането да изпълзи до гърдите на майка си и да засуче. И не само това – то „знае“ дори само да регулира приема си на кърма, без да гледа часовника и милилитрите, а просто следвайки собствените си инстинкти и потребности. Както всички останали бебета-бозайници. Стига да му се даде възможност за това.
Здравото пораснало кърмаче също може да продължи да се води от собствените си предпочитания при храненето. Без да брои лъжичките и да гони определени количества. Нещо повече – то дори е в състояние да се храни напълно самичко и без пюрета, ако му бъде позволено, разбира се.
То не бърза да замести хранене, защото до първата година кърмата или адаптираното мляко си остават най-калоричната храна за него. Това дете не гони определени количества, защото стомахчето му е малко и предпочита инстинктивно да го запълва с най-високо енергийните за него храни.
Макар и да не може да чете етикетите и да брои калориите, бебето ви всъщност знае много добре как да се храни! Нищо, че във вашите очи и в очите на бабите си, то ще изглежда винаги гладно.
Затова следващият път, когато ви дойде да възкликнете: „Детето ми не иска да яде!“, пробвайте да забравите таблицата, часовника, кантара и календара. Доверете се малко повече на себе си и на него. Бъдете до него, без да се притеснявате за количествата, месеца, цапаницата или точните грамажи под час. Храненето все пак трябва да бъде удоволствие за всички!
В последните седмици доста се изписа и чу по отношение на детските ясли и градини в България. Майко мила! публикува два текста по темата - Те всички реват! – мотото на българската детска градина и За детската градина, анонимно и от кухнята. След тях се чуха много мнения се чуха за адаптацията на децата, може ли родителите да влизат с тях или това ще доведе до невъобразим стрес у всички присъстващи, и трябват ли да има камери в помещенията. Въпросите също са доста - ние на дисциплина ли ще ги учим тези деца (респективно, стомана ли ще каляваме) или ще им угаждаме (помагайки им да се адаптират по-лесно към тази нова за живота им ситуация)? На фона на всички изказвания непрекъснато се дават и откъслечни примери за това как е в чужбина, които ни звучат далечно, непознато и... невъзможно за постигане. Ще допринесем за това усещане още малко със следващия разказ от българката Йолина Стоянова-Брунер, която живее в Швейцария с двете си деца и има пряко и лично наблюдение върху местните ясли и детски градини. Седнете някъде, че може да ви стане тъжно, като се зачетете.
*************************
Скоро след внезапната смърт на майка ми започнах да сънувам кошмари – картина на цветя, изписани с тънки червени линии върху бледожълт фон, която обземаше цялото ми съзнание, като десктоп.
Виждах всеки пиксел до вманиачаващи детайли и се будех с най-убийственото чувство за раздяла, което съм изпитвала някога. Докато пререждах едни стари снимки, попаднах на черно-бялата версия на картината от кошмара ми – това беше десенът на балатума в моята детска ясла през 1978 година, когато съм била на две.
Не помня нищо от тогава, но според разкази на очевидци отиването ми на ясла всяка сутрин в продължение на две години е било съпътствано с рев, крясъци и тръшкане в епични пропорции.
В крайна сметка, всички деца по онова време ходели на ясла и никога не минавало без драми. След това сигурно съм свикнала, защото детската градина си спомням предимно с добро, като изключим задължителното спане и натиска да си изядем всичко.
Родих моето дете в Швейцария, където масовото ходене на градина и работещите извън дома майки са по-скоро рядкост.
Градините са частни, скъпи и в онзи момент трябваше да се запишем в листата с чакащите още преди раждането. Тогава си обещах, че ако на детето не му хареса в градината, ще спра да работя и въобще ще си преосмисля генерално плановете за живота.
Във всички случаи, не исках никой да сънува балатум след тъжната ми кончина.
Но на него му хареса и то много. На второто ми дете – също. Вече седем години събирам всекидневни впечатления от швейцарската детска градина и за този период видях само едно дете, което не можа да се впише там. То пристигаше всяка сутрин разревано, с разреваната си майка, която изобщо не беше убедена, че иска да го оставя където и да е.
И въпреки старателните усилия на персонала нещата не се получиха, двете страни си стиснаха ръцете и се разделиха без драми и обвинения.
Така че - да, увереността на родителите е важна, но несравнимо по-важни са броят и квалификацията на грижещите се за децата.
Въпреки че никога не са оспорвали авторитета ми на родител, хората в градината имат професионалната компетенция на специалисти, които не само обичат това, което вършат, но и знаят доста повече от мен по темата за ранното обучение.
И това знание не е получено от интернет форуми. Тези хора тотално промениха мнението ми, че да работиш в детска градина не е кой знае колко трудно – вече знам, че това е супер отговорна работа, за която се изискват качества и умения, които аз собствено не притежавам. И кооперацията помежду ни даде чудесен ефект върху децата. В швейцарската градина видях много детайли, върху които никога не се бях замисляла преди.
В градината няма “лели”. Организацията на работа е такава, че на ротационен принцип всички възрастни готвят и чистят, както е и в повечето домове. Персоналът е разделен според степента на образование и опит – ръководителите на групата носят най-голяма отговорност, те са връзката с родителите; останалите са в процес на обучение. На всеки възрастен се падат максимум по три деца и от там произтича високата месечна такса.
В нашата градина приемат деца след четиримесечна възраст (майчинският отпуск е 16 седмици), но отказват да вземат деца, които са на две години. Обясниха ми, че в този период те са особено чувствителни при раздяла, съвсем нормален процес, но тръгването на градина точно в този момент би ги травмирало ненужно. Препоръчват да запишат детето преди или след тази възраст.
В нашата градина има само една група от максимум 12 деца, на възраст между четири месеца и шест години, които прекарват основната част от деня в голямо общо помещение с играчки, книжки и възглавници по пода, с отделен кът за храна и малка стая за следобеден сън.
Адаптационният период е две седмици. Първо ходихме заедно по за няколко часа, после децата оставаха без мен по за няколко часа докато постепено стигнаха до цял ден сами без да се стресират.
Сутрин, преди да се разделим, децата непремено ни махат от прозореца - ако родителите са спокойни и усмихнати, то и децата ще се чувстват така.
Няма хранене насила, познато още като “ще ти го изсипя във врата”. Децата трябва да пробват храната, но не са длъжни да ядат, ако не са гладни или ако предложеното не им хареса.
Децата са окуражавани да дават идеи за седмичното меню. Обядът се сервира по средата на масата и по-големите деца са насърчавани да си сервират сами в чиниите. В нашата група злояди няма, напротив, децата ме предупредиха, че “тук разрешават само по четири порции”.
За бебетата затоплят донесената от вкъщи кърма или приготвят адаптирано мляко, чиято марка, както и тази на шишетата и бибероните, се избира от родителите.
Следобедният сън не е задължителен - който не иска да спи, може да разглежда книжки без да вдига шум “докато кравата издрънка” (има кухненски часовник във формата на крава, който обявява края на тихия час).
Няма телевизор, няма таблети. Понякога слушат приказки на аудиокасети (съвсем сериозно!).
Няма задължителни занятия - никой не е длъжен да рисува, ако по средата на занятието реши да се заиграе с нещо друго.
Наказания няма. Когато стане някоя беля, учителката сяда на една маса заедно с провинилия се, така че всички да са на еднаква височина, и им обяснява, като на равноправни човешки същества, защо дадената случка е неприемлива. И отговаря на въпросите им. Това се повтаря отново и отново по всякакъв повод без никога да се повишава глас (както споменах тази професия не е за всеки).
Цялата тази свобода прави децата много по-възприемчиви към правила и задължения, и ги насърчава сами да задават въпроси. Моите деца например ми обясниха, че наистина е тъпо, че бягането вътре в градината забранено, но е разбираемо, защото имамного пълзящи и прохождащи "колеги".
Тъпо е, когато някой е взел играчката, която и ти искаш, но знаят, че с крясъци нищо няма да се получи; много по-ефективно е да се споразумееш, като трампиш исканата от теб срещу нещо друго.
Децата се научават да се забавляват с всекидневни дейности - помагат в готвенето, белят моркови и режат курабии; ходят до библиотеката за книги, защото детската градина няма място и средства за книжен фонд; през есента излизат да скачат в локвите, в жегата се поливат с вода на двора, през зимата се търкалят в снега.
Понякога просто отиват до близкия подлез, хващат се за ръце с учителките и бягат и крещят с всичка сила, защото ехото ги забавлява (това, разбира се, е само в ненатоварените часове от деня).
Ето, това е положението в нашата градина. Не всички реват.
А сега ето и малко история и обяснения за услугата "детска градина" тук.
Държавата Швейцария има драконов контрол относно качеството на услугата - нямаш право да работиш в градина, ако не си учил за това, стажантите винаги са съпътствани от дипломиран колега. Въпреки че градината отвътре не е никакъв лукс, цялата инфраструктура подлежи на стриктни проверки.
Детската градина е доста скъпо удоволствие.
Средната швейцарска заплата по данни от 2010 е около 6.000 франка на месец - заплатите варират в зависимост от сектора и образованието, но малцина получават по-малко от 4.000 франка на месец (по данни на https://www.myscience.ch/living/salary/salary_in_switzerland).
В общия случай таксата за градината възлиза на около 120 франка на дете на ден, като за второ дете може да се направи отстъпка. Цената включва абсолютно всичко - храна, памперси, шишета, биберони, адаптирано мляко. Детето може да ходи дори и само веднъж седмично, но в предварително уточнен ден, примерно всеки понеделник.
Някои места в детските градини са финансирани от местните власти, за да покрият таксата на крайно нуждаещи се, примерно деца с един родител.
Други градини я определят в зависимост от декларираните годишни приходи на семейството (доколкото знам и в България е било така при социализма).
Доскоро целодневни детски градини въобще не е имало и в някои райони на страната да си оставиш детето "на чужди хора", fremdgeben, има обществена стигма.
До среда на ХХ в. сираците, децата на неомъжени майки и бедни родители са били насилствено взимани от семействата им и разпределяни във ферми и приемни семейства, с идеята да се научат на труд и самостоятелност отрано.
Реално обаче това е била абсолютно неадекватна система. Децата са били третирани като роби, често са били малтретирани и без никаква защита. Така семейният модел на работещ баща и грижеща се за дома майка са се оформили като символ на просперитет.
Аз никога не съм се чувствала укорявана за това, че децата ми ходят на градина, но често са ме разпитвали за личния ми опит от детството. Питали са ме и как функционира общество, в което и двамата родители работят извън дома - наистина не е лесно да си го представиш, ако не си го виждал на практика.
Швейцария се променя. Насилственото отнемане на децата отдавна не съществува, все повече жени държат на професионалната си реализация точно колкото и мъжете, така че трябва да се измисли обществен модел това да бъде реализирано.
Ясно е, че достъпната грижа за децата е едно от условията, но не и за сметка на качеството.
Швейцарците, за които качеството на всичко е въпрос на национална чест, никога няма да го позволят.
Вече знаете, че в Майко Мила! имаме особено мило мнение към безкрайното готвене на различни манджи, та белким домочадието си хареса някоя от тях. Елисавета стана особено популярна с текста си За мъките на готвенето, в който описва... ами, МЪКИТЕ от готвенето за още четирима души вкъщи. От друга страна, много обичаме и разказите за многобройна челяд, особено ако е от мъжки пол - помните супер смешния разказ на Аделина Банакиева Как от скука се сдобих с петима сина!. А сега имаме нещо комбинирано - разказа на Надежда Оронова - Захариева, която е майка на ЧЕТИРИМА синове, плюс мъжко канарче, и която, естествено, готви, та пушек се вдига. Сега тези от нас, които имаме само с по едно дете, засрамено гледаме настрани и забъркваме веднага един ориз, че да не се излагаме.
***********************
Майка съм за трети път. И за да оправим математиката, се налага да доуточня, че освен трите ми собственоръчни сина, отглежам и първородния син на съпруга ми, въпросния съпруг и още две канарчета (едното мъжко). Да обобщим: шест мъжа, включващи 4 деца от 0 до 17, съпруг и канарче. И на върха на тази хранителна пирамида се кипри моя милост, която е (колко изненадващо) от женски пол - за цвят, мирис и в дисбаланс с купищата мъжки енергии в семейството.
"Отглеждам" е много силна дума, разбира се, и аз нямам претенции да олицетворявам цялата ѝ многопосочност, но все мога да си припиша някоя и друга заслуга.
Първо ще се спра на най-новото ни семейно попълнение, Бебчо. След 6 безгрижни месеца на изключително кърмене с него, дойде ред на края на моя мързел (лично мое мнение е, че кърменето е особено подходящо за мързеливци; слава Богу е и полезно, та този своеобразен мързел не е осъдителен).
Не е като да не съм захранвала бебета, я какви са ми големи (и умни) предходните номера момчета. Но освен вече опитна в отглеждането на бъдещи шампиони, съм и в крак с последните тенденции, сиреч редовно изтезавам домочадието със здравословни гозби. Редно е да призная, че понякога се случват бая безвкусни, веднъж даже изхвърлих цял кекс от натурално какао, мед и тиквички, който дори моето великодушно небце не можа да толерира.
Предвид гореизложеното, не бих си помислила дори и за миг, че моето 6-месечно бебе ще припари до глутен, казеин, захар, сол, глутамат и палмово масло в следващите 16 години. Пренебрежително захвърлих една стара книга с бебешки рецепти, толкова демоде. Надлежно се снабдих с амарант, батат, сладък картоф и гхи.
Запарих броколи, сварих костен бульон (12 часа вря на тих огън) и запретнах левия ръкав.
По всичко личеше обаче, че бебето не е в крак с теориите за здравословно захранване. Отвратената му физиономия и позиви за повръщане на всяка лъжица не ме обезкуражиха. Месец и половина редувах пащърнак, тиква, и прочие. Търпение, Наде, то ще поддаде. Но не поддаваше.
Бебето плюеше всичко подред, беше цялостно разочаровано от моите кулинарни умения, и явно според него ме биваше единствено в производството на мляко. Което е все пак някаква утеха.
Допреди два дни, когато реших да приготвя (извинете за сквернословието) класическа попара. С глутен. И с казеин. Но пробутах и малко гхи, ха ха! Сега вече разказът става банален, бебето омете всичко и си порева за още, сигурно е заради гхи-то. Тук спирам, захранването по-нататък ще си остане само между мен и моето олд скуул бебе.
Друга чувствителна тема е изхранването на останалия народ, и по-точно количествата. И най-дълбоката тава и най-обширната ми тенджера са все недостатъчни. Това важи с особена сила за малкото случаи, в които някой десерт успее да се прокрадне до трапезата ни покрай поредната ми диета. Този въпросен десерт предизвиква бурни овации в моето мъжко съсловие, налага се като цербер да броя парчетата и да разпределям на кого колко се полагат, следва шумно мляскане и облизване в продължение на няколко блажени секунди.
После отново пустош и празни чинии.
Преди Коледа реших да му отпусна края и купих огромен буркан коледни сладки, моя приятелка произвежда греховно вкусни такива (златни са ти ръцете, Миме). Наивно си представях как деликатно ще си хапваме по една сладка на ден, и как красиво оформеният буркан пълен с лакомства ще създава допълнителен празничен уют чак до Нова година.
Бурканът цъфна насред кухнята около 19 декември и веднага беше удостоен с няколко комплекта влажни погледи. Но такива да ги нямаме, коледните сладки се ядат на Коледа! Бедният буркан, всекидневно беше оглеждан, мирисан, опипван и заплюван.
Слушах различни истории кая сладка първо ще се изяде, ама да изчакаме да се съберат всички сутринта, да не съм посмяла да ям преди другите да са се събудили. На 25 декември утрото настъпи, и нестройна редица от освирепели мъжища се понесе към треперещия от ужас буркан с коледни сладки.
Устоя на напора под 5 минути, после се предаде, като беше безмилостно изяден, изтупан, изтръскан и облизан отвътре с наплюти пръсти, които да оберат и последните прашинки пудра захар. Единствено ми остана духовното удовлетворение от позитивното му излъчване предишните 6 дни.
За да ви изведа от евентуална заблуда и в своя защита бих добавила, че въпросният буркан със сладки далеч не е единствената храна, която е прекрачила прага на шумния ни дом. Както казва един приятел Илия, сигурно съпругът ми носи торбите с покупки, хвърля ги вътре през вратата и веднага тича да купува нови.
Това не е далеч от истината.
Ще дам за пример киселото мляко, което е спечелило особена популярност сред тийнейджърската ни прослойка. Нормално купувахме по 6, които стигаха за 3-4 дни. След намесата на въпросната прослойка, тези 6 взеха да отлитат за 2 дни. Съвестно написах в списъка 8, пък съпругът ми за по-сигурно купил 10, които всички отлетяха отново за 2 дни.
Мистерия.
Финално само да спомена, всъщност у дома цари голяма забава и между къкрещите тенжери и претоварената съдомиялна се намират много повече поводи за смях и разговори откогато и да било преди. Ще цитирам сама себе си:
"Първите две деца са по задължение, третото е за удоволствие". Не се учудвам, че и нулевото се пренесе при нас в цялата тази смешна бъркотия.
Всякаква прилика с действителни лица и събития е случайна.
Бъдете здрави, аз отивам да мия чинии.
