Нови мерки срещу разпространението на коронавируса ще бъдат наложени до края на деня, съобщи Dnews след специален брифинг на здравното министерство.
Новата заповед на министър Кацаров ще влезе в сила от 7 септември и ще важи до 30 октомври.
"Няма място за паника. Ситуацията е сериозна, но няма причина за паника. Ниският процент на ваксинация налага да предложим нови мерки", обяви той и допълни, че в страната в момента напълно доминира Делта вариантът на вируса.
"Училищата ще започнат присъствено", обяви министърът. Децата не са длъжни да плащат цената, на това, че ние, възрастните, не направихме така, че да се ваксинираме. Считаме, че в тази ситуация учебният процес може да започне присъствено", каза той.
Ето какви ще са временните противоепидемични мерки на територията на страната, считано от 7 септември:
По думите на министъра, мерките са обсъдени със специалисти и са поискани становища от съсловни и работодателски организации. Всички предложения са разгледани и оценени.
Определено се усеща повишаването на случаите на коронавирус. Това, което е тревожното и досега не е било характерно, е, че делта вариантът засяга децата. Включително се стига и до нужда от интензивното им лечение, както показва опитът от чужбина. Занапред много трябва да се пазят децата до 12 години, за които още няма ваксина.
Това заяви пред NOVA д-р Георги Миндов, председател на Дружеството на софийските общопрактикуващи лекари, цитиран от dnews.bg. Според него в образованието трябва да се търси баланс между дистанционно и присъствено обучение.
За домашното лечение на леките случаи, той смята, че е нужен алгоритъм и процедура, за да се контролира извънболничното лечение. Според него е необходима бърза диагностика не само с тест, но и с кръвни изследвания и рентген, които да се направят в началото, за да не се стигне до влошаване. След това вече идва терапевтичният ефект с лекарствата.
Мерките вече са закъснели, казва д-р Миндов, за когото е неразбираемо нежеланието на българите да не се ваксинират.
В същото време семейство разказа пред телевизията, че общопрактикуващ лекар им е поискал по 20 лв. на поставяне на ваксина, а той обяснява, че е взел парите за прегледа.
Според здравните власти и омбудсмана такава такса не се полага, нито пък такса за разпечатване на сертификат. Д-р Миндов обаче заяви, че таксата е резонна, ако хората не са били осигурени и са извън здравноосигурителната система.
В област Велико Търново заболеваемостта вече е 202 души на 100 000 и натискът над местната болница се увеличава. 4-ма души са в реанимация, показа репортаж. Болните са основно активно работещи хора, които са имали по-активни контакти.
Кой не е знае за епичния детски сопол? Кой не е чувал за него? В родителския фолклор песни се пеят и горко се плаче. Защото когато дойде той, СОПОЛЪТ, животът ти се променя завинаги. Извън драматичните краски безобидните (но за сметка на това чести) градински боледувания на децата са още една писта, по която да се шегуваме с родителските си “неволи”. Днес с челен опит в борбата със СОПОЛА влиза Алекс Попова, а ние четем и само кимаме с глава.
Някога чудили ли сте се как е възможно един детски нос да произведе такова количество сопол? Такава необятна шир от жълто-зелена слуз и цялата натикана в това миниатюрно копче, по-известно като носа на детето ви.
Освен вас, със сигурност се чудят и дробовете ви, които отчаяно се опитват да изсмучат цялото това чудо през някаква нелепа смучалка, направена по-скоро за пиене на коктейли. И докато вместо тях сърбате сополи и лицето ви рязко започва да наподобява това на бял бродник, в мозъкa ви нахлува една-едничка мисъл – ето от какво вероятно е страдал Пришълецът, та от него нонстоп капеше нещо. Градински сопол.
Сега като се замисля, ми става малко неудобно от горката извънземна животинка. Тя вероятно се е насадила в кораба на Сигорни Уивър с едничката цел да си намери Виброцил, Назик или, дай боже, ГОТОВ Коларгол, а то гледай какво стана. После хората сме били разбиращи.
Колкото разбиращи сме били към приятелките си, сдобили се с едно-две деца преди нас, докато те вече са водили епична битка със Сопола, а ние предимно с махмурлука си. Недоумението, което изпитваме през ергенския си живот към приятелките си майки, е всеизвестно.
Първо, какво ТОЛКОВА чак правят по цял ден, второ какво пък ТОЛКОВА мрънкат, като само обикалят парковете, и трето, какво пък ТОЛКОВА чак се превъзнасят по тия сополи. Защото когато сте способни да погълнете 12 шота B52 след три-четири големи уискита и на другия ден да отидете на работа, сополите трудно представляват проблем.
Това просто е нещо, което, ако се осмели да се всели във вас предвид процентното съдържание на кръв в алкохола ви, панически изчезва малко след това, когато сте започнали да го къпете с ракия и през носа си. Разумен, медицински издържан съвет за лечение от приятелите ви.
Няколко години и едно, две, три деца по-късно нещата изглеждат малко промененени. Сополът заема основно място в живота ви и всъщност трудно водите разговор, без да вмъкнете и темата за него.
Избори. Сопол. Новата ни космическа програма. И Северна Македония. Сопол. Трансграничният въглероден данък. Сопол.
Изчели сте де-що има литература по въпроса с лигавиците и техните секрети, както и с обилното възпроизводство на носни изтечения. Наясно сте с всички капки, спрейове, хапченца, хомеопатия и шамански церове за нос, а думата “ксилометазолин” изстрелвате по-бързо от собственото си име.
Знанията ви могат да ударят в земята всеки УНГ специалист, раждал се някога, а когато сте в аптека, се държите като преподавател на изпит. На способността ви да различавате различни нюанси носен секрет би завидял и служител на Оргахим, а сополиво дете на детската площадка идентифицирате от километри.
Наред с компетентността ви по сополознание обаче, във вас бавно нараства и страхопочитанието. Ако преди настинките ви са били удобен повод да се проснете на дивана и да изгледате наново всички серии на “Приятели”, сега изпитвате тих ужас при всяко подсмръкване на детето ви.
Просто защото подозирате, че това, което расте по детските градини, не е нещо обикновено, а някаква сатанинска твар, оцеляла векове наред през всички потопи, световни войни, ядрени атаки, извънземни инвазии и кремчето “Малеби”. Че и през Фандъкова, която най-подло се опита да стесни естествения ѝ хабитат до 3-4 детски градини за цяла София.
В случай че го прихванете от детето си, хремата ви е гарантирана до към 2028-а. През това време личният ви лекар щедро ще ви е предписал към 73 антибиотика, които вие, дай боже, няма да сте изпили.
Първите дни от заразяването много наподобяват прегазване от валяк, а ако случайно ушите ви все още функционират, то със сигурност можете да се разделите с леда в узото си за година-две. Цветовете, които изтичат от носа ви, спокойно могат да ви класират за фен на Прайда и поне в липса на толерантност никой няма да ви обвинява в този и без това нелек период.
В случай че го прихване мъжът ви… Я по-добре се разведете преди това. Ще спестите доста мъка на човека.
Вижте, за детето си не се притеснявайте, то ще го изкара най-леко от всички ви. Най-много да се наложи да му натикате някоя носна кърпичка в джоба за завършването. На гимназията.
Кой каза, че всеки човек обича да пътува - и нещо още по-лошо - да си почива, докато пътува (един вид целта на пътуването да е ПОЧИВКА)?! Ами няма такова нещо, скъпи зрители и драги радиослушатели, има хора, които не искат никъде да ходят, още повече на море. И това им желание е толкова по-голямо от тях, че излиза от затвора на съзнанието им и се материализира като стомашен вирус, чиято цел е една единствена - да предотврати морето. Това е историята на Владимира Краева (помните я от "Бебето ми не може да спи и това ме прави зъл човек") и нейното "ходене" на море.
Ще започна с едно срамно признание. Не е някаква чутовна изродщина като например, че обличам сина си в розово, за да го правя „джендърче“, или че не ползвам хомеопатия, но пак е доста притеснително.
Не обичам да пътувам. Всеки път щом тръгна нанякъде и видя табела „София 350 км“, получавам продроми на паник атака. Не изпадам в религиозно преклонение, когато се кача на някой планински връх, от който се разкрива гледка, спираща дъха. Изобщо не обичам да ми спира дъха. Не се чувствам добре, когато съм далеч от болница. Дивата природа ме потиска. Бърборенето на чужд език по летища ме кара да се чувствам като издухано глухарче.
Повярвайте ми, знам какво изпускам. Виждала съм величието на водопадите Игуасу с реещите се над водата лешояди. Пила съм бира на плаж в Палма де Майорка. Яла съм скандална пица с артишок на езерото Комо. Заспивала съм на плажа Ипанема. Дори донесох магнитче от Мачу Пикчу на психиатъра ми с благодарност за добре нацелената терапия, която ми позволи да се отдалеча от квартала.
И все пак... не обичам да пътувам. Затова с наближаването на семейната морска почивка, започнах да се изнервям. Не че не харесвам морето с неговата сладникава меланхолия и лъхаща от вечното му движение тревожност. Не че не обичам да спя в чаршафи с пясък и да мажа с кисело мляко подутата си кожа. Но вече имам опит и просто знам какво ще стане.
На някой ще му стане лошо още по пътя. Някой ще хване ентеровирус. Някой ще изгори. Някой ще слънчаса. Някой ще се дехидратира. Някой ще бъде нахапан от комари. Друг – ужилен от стършел. Детето ще реве. Кучето ще лае. Мъжът ми ще мрънка. Аз ще пия бензодиазепини. Ще си крещим. По принцип съм позитивен човек, но опитът и интуицията чертаят пред очите ми холограмата на ужаса на семейното море.
Денят на пътуването обаче наближава стремително, нямам счупен глезен и по всичко личи, че ще се ходи на море. Затова започвам внимателно да подкопавам крехката увереност на съпруга ми, че всичко ще бъде наред. Звъня в ангажираната с връзки квартира и се оказва, че в нея няма климатик. Няма я и в интернет.
„Хмммм, подозирам висок процент на опасност да пукнем от жега“, казва той и аз изпърхвам в съгласие.
За да не тегне над мен евентуалното решение да прекараме една страхотна седмица в София обаче, предлагам да звъннем на още някакви места на съответния морски курорт с пълното съзнание, че няма никакъв шанс да има свободни места от днес за утре. Казано ми е, че няма.
Една позната услужливо предлага хотелче, подходящо за деца и кучета, звучи точно като за нас и няма никакъв шанс да има свободни стаи с short notice. Звъним по телефона. Има една свободна стая точно за периода, който ни интересува.
Докато съпругът ми тържествува, аз тихо плача в другата стая. Мечтата ми за софийска седмица, в която чистя с парочистачката вкъщи, обядвам у баба ми и прекарвам вечерите на балкона или в краен случай на Орлов мост, се разтапя като нефелен слънчев лъч на фона на прииждаща лятна буря. Ще се приготвя багаж. Ще се дават нечовешки пари за лекарства. Ще се повръща в колата. Детето ще реве. Кучето ще лае. Някой ще изгори. Друг ще го ужили стършел. Ще говорим за развод. Ще се давим в повръщано и разстройство.
Детето изглежда унило. Стои в банята по памперс и гледа тъжно. Оказва се, че има разстройство! След час е с висока температура. Страданието му се трансформира в моето спасение и се чувствам като лоша майка, дъно, ригиден егоист, подчинена на тревожността страхливка, вещица.
Докато отмервам точното количество температуропонижаващ сироп, пред очите ми се изнизват всички морски моменти, които няма да се случат тази седмица. Детето джапа в морето с широка усмивка. Кучето плува сред вълните. Изтръсква се от водата върху приятно затоплените ни плажни тела, всички се смеем. Преяждам с пресни миди. С мъжа ми медитираме под опънат бял чаршаф на плажа. Взимаме си по една кола от бензиностанцията и слушаме Ицо Хазарта, докато през отворените прозорци долита мирисът на водорасли. Вечеряме с приятели на фона на омайващ чилаут в бийч бара и разкошен залез. Пускам снимка на разкошния залез в Инстаграм и печеля някакъв конкурс по фотография, в който дори не съм участвала.
Последното ме събаря и очите ми се насълзяват. Толкова много ми се ходеше на море, а сега ще трябва да прекарам седмицата в чистене с парочистачката и обгрижване на болно дете. Животът е просто черен път към смъртта и нищо няма смисъл.
Това, приятели, се нарича невроза.
В началото на извънредното положение ви срещнахме с един от малкото хора към онзи момент с потвърден положителен тест за COVID-19. В текста си “Когато светнеш “положителен” на теста за коронавирус” авторът ни разказа как се е заразил и какво се е случило с него след това.
Днес, когато коронавирусът и хората, заболели от него, вече са част от всекидневието ни по някакъв особен начин, бележещ “новото нормално”, за което всички говорят, публикуваме текста, изпратен ни от Ина Тонева, също с положителен резултат за COVID-19 и почти безсимптомна. И въпреки че за щастие вирусът е пощадил физическото ѝ здраве, психиката ѝ се е оказала заклещена в страхове и отчаяние.
Tова е “корона”, видяна и усетена от първо лице. Искам да разкажа, за да достигне до уши, които имат нужда да чуят.
С бързото разпространение на вируса в Европа бях от тези хора, чийто ужас нарастваше заедно с тревогата за близките ми. Затова съм много благодарна на ген. Мутафчийски, защото направи така, че да бъдем затворени, да нямаме избор дали да присъстваме на работа и в социалния живот.
Честно ви казвам, когато този човек излезе с ясни действия, ми олекна. Вече нямаше нужда аз да крепя света, някой друг го правеше за мен. Не ми беше нужно да спирам децата от училище, да не се виждам с хора и да не присъствам на мероприятия, просто защото всички трябваше да спазваме общи правила. Не ме разбирайте погрешно, понякога просто се качвах в колата и карах, пазаруването беше празник за мен. Всичко това ми тежеше ужасно, но се чувствах малко по-сигурна.
Ходех на работа, ставах все по-спокойна, но все пак вътрешно уплашена, че ще ме сполети. Малко по малко събирах смелост – казах си, че трябва да гледам напред и продължих. Осъществих отдавна плануван трансфер на децата ми при баба им и дядо им на село в Германия и там започна всичко.
Събрах цялата си смелост, направих си тест, за да съм сигурна, че с нарастващото увеличение на случаите в България, няма да си имам придружител с мен. Някак балонът, в който живеех, изведнъж се спука. Моето навлизане в реалния свят, какъвто беше преди, но с маски, ме връхлетя с пълна сила. Всичките ми страхове, че съм била на летище, в самолет, с толкова много хора пробиха измамната ми рутина.
Мисля, че два дни след пристигането ми изкарах един ден в плач и леко дразене на гърлото – като пресъхване. Събрах каквото беше останало от мен и на следващия ден потеглих. В този ден не бях яла, нито пила вода, прибрах се с адско главоболие и си отдъхнах. А после дойде голямото броене на дни – най-големият ми страх беше да не би да съм заразила родителите и децата си при пътуването. Всъщност ми нямаше нищо, освен неприятни усещания на езика ми, който чувствах удебелен и доста обложен.
Прекарах следващите дни в страх, но следвайки обичайния си ритъм, само че без деца (тоест, никак не беше обичаен, поне за последните 7 години). Всеки ден звънях по 20 пъти на ден да разпитвам дали всички са наред (като изключим болният ми тревожен мозък, който не беше наред). Слава Богу – бяха! Или поне така ми казваха. Измъчваха ме различни сценарии, тревожеше ме да се тествам отново, защото хабя тестове, които са краен брой, по света сигурно има хора, които имат симптоми, а нямат възможност.
И в името на собствената си психическа стабилност и се тествах отново, това се случи 4 дни след връщането ми. Успокоих се, доколкото е възможно при държава, която се срутваше от протести, и рефрешвах резултата си, докато наблюдавах тихо хората на площада. Бях си подредила доста добре плановете за следващите дни.
При един от рефрешите излязоха имената ми с резултат: POSITIVE, открива се SARS Cov-2 нуклеинова киселина. Ще кажете, че съм получила отдавна чакан резултат. Е, не беше точно така.
Беше 23:15, хората протестираха, а аз имах положителен тест. Бях в шок, заспах доста трудно и се събудих неприлично рано.
Шок...
Събрах се. Обикновено ми помага действието. След кратък размисъл, около 7:15 в събота сутрин звъннах на дежурния тел на РЗИ, отговори ми доста сънена дама. Въобще не си дадох сметка, че не са на място, а най-вероятно си е вкъщи, вероятно с децата си и вероятно им издействах по-ранни палачинки. Разбира се, това в кръга на безполезните предположения.
Дамата беше много мила, бързо се окопити и поговорихме малко. Разбрах, че РЗИ няма да ми звъннат преди понеделник, че ако не се чувствам добре мога да звънна на 112, но да не ги търся, ако не е сериозно. Също така разбрах, че ако имам собствен автомобил, от РЗИ ще ме извикат да се тествам отново на 14 ден, ако нямам – трябва да се свържа с тях по-рано, за да ми осигурят екип вкъщи, тъй като екипите са много натоварени (наистина го вярвам). Дамата ме успокои, че като ме слуша, вероятно съм от безсимптомните и все повече такива звънели. Беше приятен, нормален разговор, но за съжаление в ден събота нищо не може да се случи. Свързах се с личния лекар и
ако се наложи.
Прозвъних всичките си колеги един по един, за да им съобщя, че съм положителна и да предприемат съответните действия. Те успяха да направят тестове по частните лаборатоории още събота и неделя и, слава Богу, всички бяха отрицателни. Междувременно информирах и още хора, с които се бях виждала за тези 4 дни, и някак нямах време за паника. Мисля, че нямах и оплаквания, освен че нищо не ми се правеше и бях леко отпаднала.
Поръчах храна, която да ми донесат вкъщи, заедно с джинджифил и лимон. От тях забърках в един буркан заместител на витамин С, който нямах и ми се струваше тъпо да излагам на риск някого и да пращам мъжа ми да купува в аптеката.
Неделята се стовари върху мен с хубав сън и неприятно главоболие. Много особено – наместваше се на различни места в главата ми и после изчезваше, някъде следобяд обаче реших, че ще го подсетя да си тръгва с един парацетамол. Два часа по-късно ме отпусна – не мисля, че имаше общо с лекарството.
За тези дни от понеделник до петък, ако изобщо се бях заразила на отиване, а не на връщане,
и да нямаше друго логично обяснение. Това е моето усещане за този вирус, спотайва се и се крие. Атакува, колкото можеш да поемеш. Единственото сигурно е, че два дни нямах апетит.
Понеделник започнах да чакам да се влоша и да броя дните, за да знам кога съм прескочила трапа. Междувременно с мен се свърза друга дама от РЗИ. Назначи ми час за следващ тест, беше също много внимателна. Установихме контактните ми лица, мъжът ми премина също в 14-дневна карантина, попита ме за симптоми, споменах главоболието и тя ми каза, че това било напълно достатъчно оплакване. Онова усещане на езика ми изчезна, нямах кашлица, не съм имала температура. Бях отпаднала и може би се задъхвах. Но всичко това може да се дължи на стрес, нали така?
Дните минаваха, а аз серизоно започнах да се психирам. Обземаха ме моменти на тотална паника. Мога ли да дишам? Как се разбира, че страдаш от задух? Никой не ме е прегледал дори. Лечение – нямам. Аз съм свикнала да бъда обслужвана от нашето здравеопазване. Този европейски модел ми идваше в повече. Към кого да се обърна? Ако имам пневмония, как да разбера? Ако отида на лекар, застрашавам толкова хора! Ще си стоя в нас и ще чакам, сигурно се разбира, преди да умреш. Всички тези мисли ме заливаха безскрупулно във всякакви моменти и ме докарваха до невъзможност да си поема дъх докрай. Все едно загребвам с една лъжица и точно накрая, когато я пълня до ръба, нещо не ми достига.
Междувременно близките ми, също силно разтревожени, си отдъхваха, когато ме видят:
Вероятно не като умираща. Тези дни в карантина се редуваха моменти на отчаяние и страх с такива на приповдигнатост и веселие. Все едно този вирус ми удари най-силно психиката. Не можех да различа кое е истина и кое е плод на страха. Вирусът се хранеше от страха и ужаса ми.
Точно те го превърнаха в реален, заради тях се тествах и благодарение на тях се наричам болна. Не ме разбирайте погрешно – усещах, че нещо не е наред, но не беше познато усещане. Не е като грип, нито вирус. Всеки симптом беше нещо като нищо, докато се вгледам, за да установя има ли го, той се трансформираше в нещо друго.
Пишейки това, все още нямам отрицателен тест, имам насрочен час за идната седмица. Днес реших ритуално да изпратя вируса с обилно количество спирт по всяка дръжка в нас и с разказа си да достигна до някого, който се нуждае от него. В последните дни аз определено имах нужда от подкрепа, яснота и някой да ми помогне да премина през това. Благодарна съм на терапевта си, на съпруга си, на родителите си и на всички хора, които ме подкрепиха, но знайте, че е трудно.
Отварянето на детските градини и ясли е неизменна част от дневния ред на обществото в последно време. Задават се въпроси от всички страни, но те не получават достатъчно отговори. Преди време публикувахме отвореното писмо на Антонина Кенова от гражданската инициатива „За качествена и иновативна образователна система“, в което тя призоваваше Министерски съвет да помислят не КОГА, а КАК да се отворят детските градини.
След известно колебание дали изобщо да се отварят, МОН пусна анкета към родителите, за да ги попита и за тяхното мнение.
Днес публикуваме част от тревогите на хората, заети в образованието на децата ни, които са оформени от управителния съвет на Съюза на работодателите в системата на народната просвета в България като въпроси към министъра на образованието. На част от тях вече има отговори, за останалите все още се търсят.
Кога ще направим тестове на персонала? – Не можем да направим тестове предварително на всички. Нямаме толкова тестове и капацитет на лабораториите. МЗ ще направи учителите тестова група, но вероятно до месец ще успеем да тестваме само няколко хиляди.
Колко често ще правим тестове на персонала? – Не можем всеки ден да правим тестове.
От къде ще се осигурят средства за тестовете? – В писмо до МЗ, МОН заявява, че на първо време има готовност да финансира тестовете.
С какви медицински изследвания ще приемаме децата? – Няма да се искат изследванията по Наредба. Ще стане голямо струпване пред лекарски кабинети и лаборатории, което ще създаде по-голям риск.
Ако няма да се правят тестове и изследвания на децата, кой и как ще гарантира, че здрав персонал ще се грижи за здрави деца? – Родителите носят отговорност. Това е основен принцип в протоколите и на другите страни. По същия начин и ДГ не може и няма да се изисква да гарантира, че децата, които са доведени на детска градина са напълно здрави. Гаранции никой на никого не може да даде.
Ще се определи ли максимален брой деца в група, предвид изискванията за спазване на отстояние и избягване струпването на хора? – Изискване за отстояние между децата в група не може и няма да има. В клас – да, но в група в ДГ – не. Така е и в другите страни. Максимален брой деца може да има – например 12, но тогава ще се наложи в някои групи децата да се редуват на смени (например: едната седмица едните, следващата седмица – другите.)
Колко ще е максималния брой деца в група? – МОН ще предложи 14, но решението предстои да се обсъди. В заповедите на МЗ пише, че дейности в групи се допускат до 10 души, но можем да презюмираме, че средно дневната посещаемост ще бъде близо до 10.
Ако се определи максимален брой деца в група, какъв механизъм ще ползваме, за да върнем децата, които са над максималния брой? – Няма да се връщат, а предварително ще се питат родителите и ще се направи график. Към момента 50% от родителите декларират, че ще си пуснат децата. Това означава, че за малък процент групи ще се налага сменен режим. МОН ще призове който може, да остане вкъщи, а след 01 юни се надявам, че както обикновено ще има и спад на желаещите да посещават ДГ.
Ще посещават ли детска градина децата с хронични заболявания? – Не можем да ги лишим. Въпрос на индивидуална преценка.
Как осигуряваме грижа за децата, в случай че част от персонала не се върне на работа? – Ако не се върне част от персонала – сборни групи и редуване (сменен режим). Нищо друго не можем да направим.
Как една медицинска сестра извършва качествено и адекватно сутрешен филтър? – МОН очаква указания на МЗ, но са против меренето на температура. Както за матурите – връщат само на децата с видими признаци мерят температура и ги връщат. Родителите декларират, че са здрави.
Колко често сменя предпазните средства медицинската сестра при провеждането на сутрешен филтър? – МОН очаква указания на МЗ.
Децата ще ползват ли предпазни средства? – Не. Децата е невъзможно да стоят с маски.
Кой ще изготви указания за спазване на дистанция по време на различните режимни моменти? Леглата в спалните помещения на какво отстояние ще са? Как ще се организира храненето на децата – на една маса по колко деца ще сядат? – Основен принцип в страните, които са утвърдили протоколи – дистанция между децата и на децата с учителите не може да се спазва. Спазва се дистанция между: 1. Групите не се смесват на двора и коридорите; 2. Между персонала в различните групи – директорът не ги събира; 3. Между родителите и персонала – децата се оставят отвън и се дава по-широк интервал за оставяне и взимане на децата. Изчакват разредени пред входа на детската градина, ако се натрупат повече хора. Колкото се може повече активности се провеждат на открито, ако климатичните условия позволяват. UV-лъчите убиват вируса.
В случай на заразяване кой ще е под карантина – цялата група, целия етаж на детската градина, цялото крило на детската градина, или цялата детска градина? – Цялата детска градина се поставя под карантина.
В случай на карантина персонала, семействата на персонала и семействата на децата ще бъдат ли поставени под карантина за 14 дни? – Да
В случай на карантина детската градина преустановява ли дейност? – Да.
Когато родителите водят децата си на различни места и не спазват противоепидемичните мерки и излагат себе си и децата си на риск от заразяване, отговорността е изцяло тяхна. Когато родителите доведат децата си в детската градина и децата се заразят, чия е отговорността?
В случай на заразяване на персонала, директорът каква отговорност носи за това, че не е осигурил здравословни и безопасни условия на труд? Не сме готови да носим отговорност с толкова много неизвестни. – За формална отговорност можем да говорим, ако някой не е спазил противоепидемичните мерки. Иначе всички, малко или повече носим морална отговорност. Не можем до безкрай да държим ДГ затворени. Основната отговорност е на родителите, затова ще им кажем следното:
Посещението на ДГ след отварянето им не е задължително;
Опасността от заразяване и епидемията далеч не са отминали.
Ако можете, задръжте децата си у дома;
Няма правила и мерки, които могат да се приложат и да Ви гарантират, че детето Ви няма да се зарази;
Следва да декларирате, че детето не е болно;
Ако можете, не водете децата с обществен транспорт.
Коронавирусът може и да е тема №1 за почти цялото човечество, но това не е единственият дерт на хората. Оказа се, че има и друг причинител на паника сред населението в България, а именно 5G мрежите - новото поколение мрежа за безжичен пренос на данни. Вероятно вече сте срещали коментари, че тези мрежи убиват гълъби и влияят пагубно на човешката аура, за което няма, повтаряме НЯМА доказателства. Тоест – това е легенда.
Както знаем обаче, шубето е голям страх. Затова и нашата любима Оля Идва, която познавате с епохалния ѝ текст Едно различно раждане, както и с Оля Идва с Пържена филия, днес се обръща към жените в България и ги пита – вие бихте ли се отдали на мъж, който го е страх от 5G?? Помислете си малко преди да отговорите и, моля, обосновете се!
И още нещо - утре, 4 април, във Facebook страницата на Trastena (компанията за малиново вино, която семейството на Оля притежава и ръководи), стартира поредица от музикални събития под карантина с участието на български DJ-и. Първият от тях е небезизвестната Кристина Кас, която също сме представяли в Майко Мила! (въобще, егати шуробаджанащината!), а всичко, което вие трябва да направите, е да се логнете в страницата в 20 часа, да свържете лаптопа с домашната sound система и ДА СЕ КЕФИТЕ на Trastena Lockdown Takeover Live Dj Cass!
А сега – бегом към 5G-то!
Искам да попитам жените без да имам каквато и да е научна степен и експертиза:
Вие бихте ли се хвърлили в обятията на мъж, който го е страх от 5G?
Първи сценарий. Замъкът ви гори, има змей, вие тичате нагоре-надолу по мраморните стълбища, косата ви се вее над сатенената рокля и обръчи, всичко се тресе, докато кулите горят. Изведнъж отнякъде се чува конски галоп. Идва принцът с лъскава броня, големи ръце и някаква коса. Той е вашият спасител. Вади меча и започва да се бори със змея.
В един момент обаче вижда, че зад змея - на покрива на една кооперация в гръцката махала, има антена на мобилен оператор. И понеже е видял снимка на тази антена предния ден във Фейсбук, и снимката е имала 1200 лайка, принцът се насира, пришпорва коня и бяга през девет планини в десета.
Втори сценарий. Затворена сте в арабски дворец, имате перфектни вежди и скъпоценни камъни по сатенените пантофки. Баща ви е властен петролен магнат и не одобрява връзката ви с Аладин, който живее на Попа, а баща му държи всички дюнери в София.
Но вие обичате Аладин и се уговаряте една вечер той да дойде с летящото си килимче и да ви открадне от двореца, за да бъдете завинаги заедно. Обещал е да ви донесе и дюнери.
Идва заветната вечер, вие сте в син ансамбъл от две части с ниска талия, имате перфектни плочки на корема, въпреки че често ядете от дюнерите.
Аладин се бави.
Звъните му.
Оказва се, че е гледал видео в YouTube от канал, който се казва STFN ( Stranger than fiction news) и там е имало червена картинка с надпис BREAKING NEWS, и той също се е насрал и повече няма да се качва на килима заради 5G.
Трети сценарий. В древна Гърция сте, вече 10 години се води война заради вас. Измират хора, войски атакуват, селища се опожаряват, възможно е да сте най-важната жена в историята и да се говори за вас докато свят светува.
Една вечер гаджето ви – Парис, се прибира скапан от воюване и посърнал ви казва:
“Събирай си роклите и амфорите. Ще те връщам при бившия ти. Всичко свърши. Утре в Троя започват да инсталират 5G-то”.
Пак казвам, че нямам експертиза, въпросът ми е изцяло философски.
Follow me for more girl talk.
Днес в Майко Мила! си говорим с Елина Бого, която живее в Северна Италия – защото какво друго да правим при настоящата ситуация, освен да обменяме информация с разни хора за разни неща. В случая се информираме от първа ръка как продължава животът в Италия, след като всичко в държавата спря, защото истината е, че всички искаме да знаем какво точно се случва там.
– Здравейте, представете ни се накратко?
– Мили приятели на Майко Мила!, извинявам се предварително за представянето в стила на анонимните алкохолици, но от няколко седмици насам изречението "Казвам се Елина и съм от Италия!" е натоварено с почти същия драматичен заряд като класическото признание: "Казвам се Х и съм алкохолик!"
Живея със семейството си в град Белуно, област Венето, съвсем в началото на италианските Доломити. Градът ни е малък за италианските разбирания – около 40 хиляди души, но по територия окръгът (Provincia di Belluno) е един от по-големите в страната.
Преместих се тук през 2009 г. – и ето ви още малко мелодраматизъм – след като реших да напусна работата си в международна адвокатска кантора, за да последвам сърцето си. Мъжът ми Мауро е началник-смяна в местната пожарна. Когато не спасява котета от покривите, е отдаден градинар и треньор на местния отбор по ръгби на деца до 8 години.
Дъщеря ни Джулия е на 9 и е бъдещ художник-ветеринар, а синът ни Давид, запален палеонтолог и бъдещ нападател в националния отбор по ръгби, е на 8 години. След като се отказах от адвокатска кариера, за да стана италианска домакиня, се посветих на втората си академична страст - езиците.
От няколко години работя върху междурегионални проекти между област Венето и граничещите ѝ австрийски региони в сферата на туризма, културата и историята.
– Какъв е животът ви в момента?
– Както може би е известно от новините, цяла Италия е "защитена зона", както се изрази премиерът Конте.
Инструкциите са ясни: “Стойте си вкъщи!”
Всички търговски обекти, с изключение на магазините за хранителни стоки, аптеки, банки, пощи и бензиностанции, са затворени. Много фирми минаха на вариант работа от вкъщи, където е възможно, фабриките работят, ако са в състояние да осигурят хигиена и минимален контакт между работниците.
Очиларският гигант Luxottica, един от най-големите работодатели в района, затвори за няколко дни тази седмица, за да може да дезинфекцира помещенията си.
Излизането от вкъщи е позволено само по работа или при спешна нужда (пазаруване на хранителни или лекарствени продукти и разходка на домашни любимци) с декларация в джоба, която се попълва в момента на евентуална проверка от страна на властите.
Усещането е като една безкрайна неделя, само че без богослужение, защото и това нямаме от около 3 седмици насам (някои по-прогресивни свещеници и протестантски пастори извършват богослуженията онлайн по Skype или в YouTube).
– Каква е последната информация за развитието на епидемията, която дават властите в Италия?
– Информацията се мени постоянно, бих съветвала да се следят официални и достоверни източници. Например:
www.protezionecivile.gov.it;
www.governo.it;
www.worldometers.info/coronavirus/country/italy/
Също така информация от големите телевизионни канали като RAI, SKY TG24 и прочие. Не смятам, че има дезинформация от страна на правителството и затова не чета и не се вслушвам в това, което всяка една госпожа е казала във Фейсбук.
– Целият свят се пита защо точно с Италия се случи така. Какво е вашето обяснение? Има ли и официално обяснение от държавата?
– За такова обяснение е най-добре да се в слушаме в специалистите епидемиолози. Самите те в момента събират данни за болестта в крачка, защото все още има много неизвестни. Доколкото разбираме, положението тук е резултат от съвкупност на много фактори.
Странното е, че идентифицираният нулев пациент не е нито член на многобройната китайска общност в страната, нито са богати китайски туристи, които в този период прииждаха в Милано заради Седмицата на модата, а баварски бизнесмен, който има фабрика в Китай и дъщерни фирми в Ломбардия.
Не помага много и фактът, че Италия е една от най-застаряващите нации. Известно е, че вирусът покосява предимно възрастни хора със съпътстващи болести и хронични състояния.
Средната възраст на починалите заразени е 80.1 години.
Това не означава, че младите и децата не се разболяват, а че при тях много рядко се стига до усложнения. 50% от случаите са асимптоматични, друга голяма част са със симптоми като при обикновен грип или настинка.
Не изключвам и ние да сме изкарали на крак вируса – смята се, че циркулира в Европа още от декември миналата година.
Последните изследвания показват, че замърсяването на въздуха също допринася за тежкото протичане на болестта, а Паданската равнина е едно от най-замърсените места в Европа.
– Какво е нивото на паника сред хората?
– Паника имаше в началото, когато само Северна Италия беше обявена за червена зона и много от работещите в Милано южняци буквално щурмуваха гарата, за да се приберат по родните си места. Това беше и причината цяла Италия да се обяви за защитена зона.
– Каква е оценката за мерките, които държавата взема?
– Това, което е ясно, е, че италианските лекари в момента извършват чудеса. Направени са около 40-50 хиляди теста. На този фон е ясно, че ще излязат и много положителни проби. Относно мерките, надявам се да са достатъчни, за да се овладее положението. Фактът, че Австрия, Дания, а наскоро и Франция, последваха примера, означава, че на базата на знанието в момента, това е правилният начин.
Имаше и много критика предимно от чужбина, че мерките са взети бавно, но не мога да си представя такива драстични мерки, като повсеместна карантина, да се вземат с лека ръка при малък брой заразени. Може би трябваше локално да наложат пълна карантина в заразените градчета. Според китайски експерти настоящите мерки не са достатъчно драстични.
– Има ли санкции за излизане навън/нарушаване на карантината? Изобщо как е организиран животът - какво работи, какво не работи, какви излизания си позволяват хората, може ли да се спортува?
– Вчера кметът на едно сицилианско градче отправи отчаян призив към съгражданите си:
"За последно тичахте в часовете по физкултура в прогимназията, сега изведнъж всички станахте лекоатлети. Стойте си вкъщи!"
Къде на майтап, къде полусериозно, собствениците на кучета се замислят да отдават кучета под наем за разходка, нетът е пълен със смешни снимки на изстрадали животинки, на които им е писнало от разходки навън.
Шегата настрана, разходките/спортът навън не са насърчавани особено – правно погледнато, такива разходки подлежат на санкции, защото не влизат в графата на нито едно от позволените излизания. Глобата е 206 евро.
Преди няколко дни мислех да заведа децата на разходка по един междуселски път, където я може да мине жива душа, я не, но в крайна сметка реших да останем вкъщи. Предполагам, че тези мерки са най-важни за места с гъсто население, като градовете, а разходка в природата не е неприемлива от епидемиологична гледна точка, но правилата са си правила.
– Как се справяте с живота с деца под карантина?
– Още след първата седмица на грипната ваканция с мъжа ми решихме да въведем военно положение вкъщи, достойно за генерал Мутафчийски, защото започна да става ясно, че а) "ваканцията" няма да свърши скоро и б) когато и да свърши, щяхме да имаме едни много весели и доволни, но затова пък доста разпасани и пооглупели деца.
Програмата е следната: става се около 8 часа, закусваме и се започва с домашните и уроците, които ни изпращат учителите. Понеже обичат електронни устройства, през деня им позволяваме да ползват само образователни приложения. За щастие, покрай смените си, мъжът ми прекарва доста време вкъщи и така успяваме да си разпределим задачите - единият понаглежда децата, докато другият готви обяда или, в моя случай, работя по проекта, който започнах преди карантината.
Следобед играят на двора, а ние с мъжа ми имаме работа по градината. Да вметна, че преди да се преместя "на село", си бях градско момиче до мозъка на костите и нищо не разбирах от градинарство.
В началото бях като лепенка на мъжа ми в градината, който от време на време ми буташе някакъв инструмент в ръцете и ми нареждане високопарно:
"Я подрежи онази Corylopsis spicata ей там, че пречи на Anthirrhunum majus-а" и после угрижено клатеше глава, докато му осакатявах растенията.
Но в началото на карантината си поръчах енциклопедия на градинския дизайн и, кой знае, може пък да излезе нещо от мен като градинар. Във всеки случай, разсадът ми е вече почти готов. Осъзнавам, че сме късметлии с двора ни и не мога да си представя какво им е на хората в града, затворени в апартамент.
– Как ви се отразява случващото се психически? С какво успявате да се разсеете?
– Има моменти на нервност, но като цяло преобладава разбирането, че положението е това, и че колкото и да е странно, и то ще отмине. Съседът ни, сладкар и собственик на една от най-успешната сладкарници в града, който допреди седмица започваше работа всяка нощ в 3 и половина, сега пуска клипчета на летящи пчели в градината си на забавен каданс. И докато Ломбардия е индустриалният център на Италия, във Венето са концентрирани малките и средни предприятия и занаятчиите.
Хората са наясно, че ще изгубят страшно много финансово. Но забелязвам, че много от нас си дават сметка, че сме неспособни да контролираме повечето неща в живота и започваме да се радваме на малкото, което ни е позволено, а добрата новина е, че тези неща са достатъчни.
Допреди няколко седмици възможността да следим в реално време доставката на пратката от Амазон и да знаем точния момент, в който ще можем да се насладим на новата дреха/книга/украса за дома, създаваше погрешното впечатление, че имаме някаква власт над времето. Сега не знаем кога ще можем да видим близките си.
Това, което се опитвам да кажа, е, че преди основната цел в живота беше удовлетворението, а сега ударихме спирачки на всичко и установихме, че нямаме нужда от това безумие.
Децата разбират случващото се като вид битка - дъщеря ми написа, че "един ден, когато свърши войната, всички ще излезем на улицата и ще танцуваме и ще се прегръщаме".
Едно от "домашните" им беше да нарекат една футболна топка с името на вируса и да я ритат колкото се може по-силно. Също така забелязах, че вместо да чатя с приятели, започнах да се обаждам по-често.
– Помните ли за какво си мечтаехте, преди да започне всичко това?
– Краткосрочно си мечтаехме за предстоящите пътувания – да гостуваме на майка ми и баща ми в София през лятото, море, близките ни приятели, които щяха да ни гостуват през юни.
Сега май всички планове са замразени за неопределено време. Даже си бяхме поръчали нови кокошки за мястото, понеже миналата година лисицата изяде старите – това също ще трябва да почака.
– И последно: в цялата работа хората по света се делят на две – едните казват, че след като отмине карантината, ще дойде бейби бумът; а другите – че ще дойде бумът на разводите – според вас какво ще се случи?
– Ох, независимо какво си мислим по горепосочените теми, струва ми се, че всички можем да сме единодушни, че след няколко месеца ще има около 60 милиона души с наднормено тегло!
Цветелина Цекова е тук с поредната си култова история с трагично начало и епичен финал:
Днес ми се обадиха от градината, че Антон не е добре. Отидох да го взема. В тролея повърна върху себе си, върху полата ми, чантата ми, обувките ми, душата ми, корените на косата ми, в дясната ми ушна мида и в левия джоб на якето ми, което си седи в гардероба вкъщи. Толкова много, искам да кажа.
Нямаше какво друго да се прави, освен да сваля всичко от него и чисто гол да го връча на баба му, понеже ни е на път. Жената го прие с отворени обятия, затворени две ноздри и кървави сълзи от мъка, че БААААБИНОТО МОМЧЕНЦЕ ПОВРЪЩА и аз с оповръщаните дрехи в ръце и върху себе си се затътрих към вкъщи, проклинайки летните вируси, градинската супа и стомашния сок сам по себе си.
Оправих нещата, взех чисти дрехи и хайде към баба му. Влизам, а той изкъпан, лъснат, изчеткан, полиран, ламиниран, с осем размера по-голяма тениска седи и нагъва всякакви блюда, поднесени му в сребърна посуда на масата.
Викам на майка ми:
-- Е, защо яде, нали повръща?
-- Именно, повръща! Нека хапне, коремът му е празен.
Не споря с родителското тяло, макар че ми се иска, ама нямам време, някак. Тръгваме си.
По пътя решавам да вляза в магазина и да закупя кисело мляко. Малко буфидус незнамсикаквенсис не е навредил на никого, еле па студен айран с каквито и да било бактерии в себе си.
И докато се редя на касата, чувам Антон зад мене как изчуруликва "Ей сега идвам!" и се губи в бездната между семките Вуйчо Ваньо и ароматизаторите за кола с ухание на пъпеш.
След 8 секунди вече съм платила и съм навън. Обаче него го няма.
Започвам да обикалям с млеката и да крещя като тия майки, дето преди години съм гледала да крещят по улиците и съм си викала "Тия па що не си гледат децата, ми сега вият като вързана коза пред шипков цвят?"
Спъвам се в камък. Ставам още по-коза от най-коза, ама с две кофички кисело мляко в копитцата си, и с излъчване, ухаещо на истерия и развалена пилешка супа.
Виждам нещо да мърда в храст, втурвам се гръмко с думите "АНТОНЕ, БЕ!", но това се оказва просто клето куче, което ме гледа с уплашен поглед и - аха - да ми проговори "К'во искаш, ма?!", ама успява да се изконтролира самото куче и си замълчава.
В същия момент, някаква баба се приближава към мен като таен агент, с който все едно сме си уговорили среща по световни въпроси и започва да ми обяснява, че няма никакъв смисъл да го търся, защото така или иначе щял да ме ЗАБРАВИ и да слуша жена си, която щяла да го ПОДУЧИ, че съм лоша. И нямало да се виждаме. Така било станало с нея.
Вече съм на ръба на нервна криза, когато в един момент го съзирам.
Пред една маса, пълна с червендалести пияни чичаци.
Той пикае.
Те му ръкопляскат.
Довиждане.
Още от Цветелина Цекова:
Темата С деца на море обикновено започва с въпроса "Как да събера три гардероба в един куфар?" и свършва няколкодневна диета на препечен хляб и варени картофи, както ни разказа преди време Саша Гетова.
Спомнете си и текста С 3 (три) деца на море – изживяването в цифри, в който Мая Бобева ни предупреди с много точни данни, за всичко, което ни предстои, ако сме се запътили към плажа с цялото домочадие.
В Как да оцелеем СЛЕД почивката пък Гергана Миланова ни напомни, че ако има нещо по-сложно от предизвикателството „С деца на море“, това е следваканционното суетене около събирането на багажа...
Днес обаче Диляна Данчева има съвсем друга гледна по точка по темата, а именно - как да извлечем най-доброто от ваканцията с деца.
Ето 5 супер гениални идеи от личен опит:
1. Тичайте и подскачайте около тях по-отривисто
Всеки, който е успял да се снабди с деца – къде с връзки, къде по стечение на обстоятелствата, знае, че малките зверчета са източник на неизчерпаема енергия. Физиците, които изследват неща, като т. нар. перпетуум мобиле, просто не са имали деца. Ако имаха, въобще нямаше да го изследват това и щяха да си знаят как изглежда: като 2-, 3-,4- годишно тичащо, скачащо, пищящо от кеф хлапе.
Така че сега вместо да им крещите ("Стига бе, Гоше, по-бавно пак ще си разбиеш нещо. Погледни си сцепената глава!" или "Мименце, мама, това кълбо напред и назад добре, ама сега си обядвала, бе, ще повърнеш, бе! Седни малко, МОЛЯТИСЕ, най-накрая!!!", започнете да им говорите, докато тичате паралелно с тях.
Т.е. включете повече физическа активност към вербалните заплахи. Обещавам ви, че детето ви така ще се стъписа, че вместо да тича наоколо, ще започне да се търкаля по земята от смях. Хем физзарядка за вас, хем детето кротнато временно.
2. Погледайте храната през крив макарон
Храненето е сложна работа. Особено ако има швеЦка маса и деца, които искат всичко, и дояждане, и така нататък…
Ако детето е по-малко – лесно. Вие тичате след него из ресторанта, вадите го за краката изпод швеЦката маса или го дърпате с писъци от аквариума с рибките. То е ясно, че нито ще седнете, нито ще хапнете, нито въобще ще си починете (следователно – няма и да се охраните добре).
Но ако децата са по-големи и ви оставят на спокойствие да ядете (много), може да приложите следните трикове:
- слагайте храна си в малка чиния (ЕДНА), така няма да се изкушавате да трупате от всичко по много, че то и без това от тичане и недоспиване ще сте в състояние да изядете и динозавър;
- сядайте по-далеч от швеЦката маса – ако сте като мен, просто ще ви мързи да се разхождате и може и да не се оядете съвсем. Е, ако сте като НЯКОИ ДРУГИ (няма да посочвам), ще пратите дистанционното, под формата на по-голямо дете или склонен на услуги мъж, и пак ще се освините...
- избирайте маса, от която нямате пряк поглед към сервитьора – така и да му махате, и да не му махате за допълнително, ще ви оставят гладни. Ако пък сте и в български ресторант, никой няма да ви потърси повече след първоначалното взимане на поръчката и ще спестите някоя калория, а и някой лев.
3. Приемете детския следобеден сън като кардио тренировка
Приспиването е изпитание, но ето как можете да промените нагласата си:
Ясно е, че ще донесете 15 пъти другото плюшено животно, че ще се пие пак вода и ще се пишка безброй пъти… Но вместо да се изнервяте и да крещите, приемете цялата работа като кардио – подтичвате за играчка или водичка с дете под мишница до тоалетната и т.н., и си мислите как се вталявате…
На мен засега не ми се получава, защото заспивам първа, но продължавам да опитвам.
4. Открийте детето в себе си
Покажете на децата как се скача на ластик, на въже или как се прави циганско колело. Повярвайте ми, половината от тях не ги знаят тези работи – и така хем им се издигате в очите, хем размърдвате старите кокали.
Сега, по-млади няма да се почувствате. Честно, аз се учудих, защо толкова много неща по мен подскачат, докато показвам на момичетата „емата“, и колко ми се повдига при циганско колело, ама пък им взех акъла.
Ето, сега, докато пиша това, те се търкалят и опитват да повторят подвига ми вече 15-а минута. Неочакван бонус, дет се вика.
5. Стомашен вирус + деца = идеална фигура!
Ако сте на българското море и пак цялото семейство сте се докарали до диария, не драматизирайте! Всеки стомашен вирус е минус пет килца от вашето телце. Няма значение дали го карате вие, или децата – целият стрес, ставане по сто пъти на нощ, допълнителното пране, тичането до аптеката и до лекаря, могат да направят чудеса с изтерзаната ви фигура.
Така че, мили майки, мислете положително! Смях му е майката. И алкохол (за дезинфекция, разбира се!)
