Днес в Майко Мила! на гости е Боян Юруков - блогър и активист, а също и старши програмист и технически ръководител в немска компания за финансови услуги. Боян отговаря за интегрирането на системите за търговия на някои от най-големите банки, корпорации и фондове в света, но повечето хора го познават от блога му, в който засяга различни политически, обществени и социални теми. По една такава – демографската криза в България, е и днешният му текст при нас. Боян ще разясни как у нас е насадено впечатлението, че жените не искат да раждат, младите емигрират, а старите умират рано и защо не трябва да вярваме но този постулат.
**********************
В България има демографски проблем и всички знаем причините за това. Дискутират се редовно, затова надали някой би се усъмнил в тях. Жените не искат да раждат или ако се решат - раждат като одъртеят, младите са избягали в чужбина, а останалите в страната умират рано. С тези постулати се изчерпват посланията в различни кампании, както и политическото говорене за "справяне" с демографския срив.
Има една малка подробност обаче - нещата не стоят съвсем така.
Проблем има, разбира се, но измеренията и причините се бъркат постоянно. Когато не знаем какво, колко и защо, не трябва да ни учудва, че грешим с как в решението.
Да започнем от началото - жените не искат да раждат. Наистина фертилността намалява. В момента е около 1.5 деца на всяка жена, а е била 2.3 през 60-те. Също така е вярно, че спадът започва още 70-те, достигайки дъното си при кризата от 1997-ма. Вярно е и че в последните 20 години се покачва.
Намаляването на броя деца е неизбежен ефект от по-високата образованост на жените и достъпът им до пазара на труда. Именно това е причината за началото на спада преди 40-тина години.
Другият аспект - късното раждане - е до възрастови групи. В момента 20- до 30- годишните раждат също толкова, колкото жените през 80-те. Има обаче много жени под 45, които са отлагали значително. Това е и всъщност по-големият проблем. За него също голяма роля има образованието и кариерата, но у нас имаше и още един фактор.
Кризата през 90-те накара много семейства да отложат решението за бебе. При подобряването на обстановката 10-тина години по-късно все пак се решиха. Един ефект от това беше, че средната възраст на родилките скочи рязко в рамките на 3-4 години. Пак е доста под средното за страни като Германия и Франция, но статистическата аномалия беше отчетена като тревожен знак. Друг ефект е, че тези жени сега се водят в статистиката за фертилността само с едно дете дори да планират второ в скоро време.
Технически е вярно, че средно фертилността е спаднала, но това не бива да се обяснява с “на жените не им се ражда”. И тук не говоря за проблем със статистиката, а колко дълбоко вникаваме в нея. Призивите “раждайте повече” няма да имат ефект така или иначе.
Виктимизирането на жените, като причина за демографската криза, има дори обратния ефект.
Никой не бива да налага решения за собственото им тяло, образование или избор на кариера. В същото време, трябва да се направи нещо и данните подсказват какво - стимулиране на ранното раждане. Всеки с дете знае, че това е доста по-лесно да се каже, отколкото да се направи.
Мерки като повече детски градини към университетите, платени гледачки при започване на работа, реална защита на работното място и стимулиране на фирмите да са гъвкави в наемането на майки с деца биха помогнало значително. Някои от тези неща вече се прилагат в други държави и биха подпомогнали икономиката и намалили безработицата.
Ако една жена знае, че да има дете, докато е още в университета, няма да е спирачка за образованието и работата ѝ после, има много по-голям шанс да се реши на тази стъпка.
Друг аспект, който се пропуска, е динамиката на населението. Един пример - изборът на доста жени да отложат раждането през 90-те означава, че сега значително по-малко момичета навлизат в детеродна възраст.
Да, 90-те бяха преди повече от 20 години и родените тогава сега планират бебе.
Независимо от решението им, спадът в раждаемостта тогава означава по-малко майки сега. Аналогично, може да търсим обратния ефект в средата на миналия век. Тогава не е имало скок в раждаемостта, а огромно подобрение в здравето на хората.
Докато в началото на 20-ти век 30% от ражданията са завършвали с мъртвородени деца, а 40% от живородените са умирали преди да започнат училище, до 60-те вече значителна част от децата са оцелявали до венчило. Това предизвиква скок в населението, тъй като нашите баби все още са раждали по повече деца, та да оцелее поне някое (замислете се откъде идва пожеланието “голямо да порасне”).
Въпреки отшумяването на този ефект още през 70-те, акумулираното население, което живее все по-дълго, е причината да достигнем 9 милиона през 1989-та. Това е българският baby boom и обяснява част от спада след това.
Същия ефект виждаме в много други държави, но при нас просто съвпадна с други негативни ефекти.
Най-същественият такъв ефект е емиграцията. Тук всъщност стереотипът е верен.
1/3 от българите на възраст между 20 и 30 години са в чужбина. Това показват данните за раждаемостта и живущите в България.
Някои от тях отиват да учат, като мен. Други напускат по икономически причини. Факт е обаче, че всяка година поне 9000 деца на емигранти се раждат за граница. Навярно има още доста, за които не знаем - това тук са само онези, на които е изкаран български паспорт.
Темата за емиграцията е също толкова сложна и пълна с неясноти, но едно е ясно - ефектът ѝ върху структурата на населението.
Именно това е основната причина за демографската криза в България. Ситуацията изглежда толкова драматична заради налагането на естествени процеси, започнали преди поколения, с тежката криза през 90-те и масовата емиграция.
Тези фактори влияят и на третия ни постулат - смъртността.
Въобще не е вярно, че “умираме повече” или “по-рано”. Всъщност, очакваната продължителност на живота расте! Вероятността едно дете да се спомине сега е намаляла двойно за последните 15 години, а за последните 50 години - 5 пъти.
Намаление има при всички възрастови групи. Тъй като обаче има доста хора в напреднала възраст (сещайте се за baby boomer-ите), по-голямата смъртност сред тях и това натежава повече.
Постоянните сензации в медиите съвсем естествено създават противоположното впечатление у хората, което захранва допълнително чувството на неизбежност.
Повод за притеснение има, дори да не подаваме ухо на жълтите медии и сутрешните блокове. Реалистичните прогнози сочат, че в България ще живеят 5 милиона души след около 50 години.
Ключов момент, който трябва да разберем, е, че дори да нямаше емиграция, пак щяхме да достигнем този брой, но 10-15 години по-късно.
Причината е именно в онези процеси от средата на миналия век, ефектът от които виждаме днес. За жалост, това е тенденция в целия развит свят. Ние просто сме тръгнали по техните стъпки и наваксваме бързо. Невъзможно е да се прогнозира какво ще се случи след 2070-та, отчасти защото раждаемостта тогава ще зависи от решенията, които ще вземем сега.
Има определено какво да се направи, ако обаче не се опираме на повърхностна статистика и новинарски клишета. Както споменах вече, стимулите за ранно раждане и подкрепа на майките в работата са изключително важни.
За последното, разбира се, има изискване по закон. На практика не се случва и това е ясно на всички. Икономиката ни не може да си позволи тези жени да остават дълго далеч от работа и затова правилният подбор и формулировка на стимулите е от критично значение.
Вместо това, постоянно се говори за детски надбавки и еднократни помощи. Освен че това е една абсолютно неефективна мярка, според данните за социалните плащания за миналата година излиза, че в общини с по-малка раждаемост се изплащат повече надбавки. Причината най-вероятно е, че едно семейство няма да се реши на второ дете, когато общото му финансово състояние е лошо. Социалните плащания не променят това.
Друга причина е, че при многодетните семейства има доста по-често отпадане от училище и така не получават надбавки за тях. Семействата с добри доходи са по-склонни на две или три деца, но дори да получаваха тези 37 лева, те нямаше да са от значение.
Етническата карта, както и доста други теми, се експлоатират за политически цели, изкривявайки дебата. Ефектът е, че не виждаме същността на проблема и какво може да променим.
Трудно е и да се обясни всичко описано дотук, без някой да каже, че е “стъкмистика” и че нещата са “очевидни”.
Именно очевидните неща са най-опасни, когато взимаме решения, защото не поставяме нищо под въпрос.
Затова очевидно обвиняваме жените, че не раждат, младите, че са заминали, а старите, че умират рано.
Не толкова очевидно е, че може би така повече вредим, отколкото да помагаме.
