Да имате злоядо дете може да превърне приятното време, когато цялото семейство се събира около масата за обяд или вечеря, в един от най-напрегнатите моменти в ежедневието ви. Избирате прецизно продуктите, готвите всекидневно, стараете се храната да е разнообразна, здравословна, да е интересно поднесена. Но каквито и рецепти да пробвате, колкото и изкусно да ги превръщате във фигурки на животни, детето ви не иска дори да погледне чинията, камо ли да опита храната.
Много родители се обвиняват, че са сгрешили с начина, по който са предлагали храната на детето си. Оказва се обаче, че причината съвсем не е в това. Липсата на интерес към храната може да е свързана с генетиката. В Parents Хана Силвърман споделя своя опит и разочарование.
За някои от нас храненето на децата е най-неприятната част от деня. Не знам колко пъти са се случвали „нервни кризи“ около масата. И не само моето злоядо дете е губило самообладание.
Като успокоение за нас родителите идва ново проучване, според което да ви се случват подобни събития у дома, съвсем не означава, че правите нещо погрешно. Всъщност злоядството може да е генетично обусловено.
„Бихме искали да подчертаем, че подобно поведение не се дължи на лошо възпитание“, казва д-р Зейнеп Нас, изследователка в King's College в Лондон и един от водещите автори на изследването. „Разликите, които наблюдаваме между децата по отношение на храненето, може да се дължат до голяма степен на генетичните различия между тях.“
Изследователите сравняват данни от 4804 британски близнаци, родени през 2007 г. Те са разгледали приликите в храненето при разнояйчни близнаци, които обикновено споделят 50% от гените си, и при еднояйчни близнаци, които споделят 100%.
Данните са събрани от редица въпросници, които родителите на близнаците трябвало да попълнят, когато децата им били на 16 месеца, 3, 5, 7 и 13 години.
В крайна сметка проучването, смятано за първото по рода си, стига до заключението, че двуяйчните близнаци са по-малко сходни в поведението си по отношение на храненето, отколкото еднояйчните близнаци. A това предполага голяма генетична връзка.
„Надяваме се, че това ще облекчи част от вината на много родители. За много хора е успокояващо да знаят, че генетиката играе голяма роля в обяснението защо някои деца са по-капризни от други по отношение на храните, които са склонни да ядат“, казва д-р Нас.
Изследването показва също, че придирчивостта към храната се увеличава между 16-месечна и 7-годишна възраст. След това намалява с наближаването на юношеството.
Имайте предвид, че в момента няма генетичен тест за злоядство, въпреки че д-р Нас казва, че това изследване е в ход.
Въпреки че това проучване показва, че генетиката е преобладаващ фактор за да отглеждате злоядо дете, не трябва да се пренебрегва и средата, в която то развива уменията си за хранене.
Специалистите твърдят, че общите влияния на околната среда, като например времето за хранене и домашната обстановка, играят ключова роля дали детето ще похапва с апетит, или не. Но това влияе само в ранна детска възраст. Проучването не разкрива все пак защо това е така. От друга страна, неблагоприятната среда, както и заболяванията, може да продължат да оказват влияние върху храненето през цялото детство, дори и в тийнейджърските години.
„Фактът, че склонността към злоядството е под генетично влияние, не означава, че средата няма значение“, казва д-р Нас. „Всъщност проучването показва, че ранното детство може да бъде ключов момент да се справите с капризите, свързани с храненето.“
Това твърдение е подкрепено от Жаклин Педерсън, главен изпълнителен директор на Feeding Matters, организация, ангажирана с повишаване на осведомеността относно нарушенията в храненето при децата.
Още не сме свършили, скрол надолу
„Без съмнение храненето има връзка с генетиката, но мисля, че само предположението, че тя е в основата, изключва голяма част от разговора, който трябва да водим“, казва тя.
„Например неприемането на определена храна е съвсем очакван етап в детството, но когато наричаме едно дете злоядо, пропускаме всички други нюанси. А това може да обезсили опита на семейството и да направи по-трудно ранното диагностициране на проблема.“
Това проучване не казва, че злоядото дете не може да се промени, но преобладаващото генетично влияние може да направи промяната по-трудна, казва д-р Нас.
„Ако дадено поведение зависи единствено от средата – което се случва изключително рядко, тъй като човешкото поведение е много сложно и винаги е резултат на влияние на природата и възпитанието – тогава бихме могли да променим средата, за да подпомогнем хората“, казва тя.
„Ако обаче поведението е предимно генетично, може да се наложи намесата в околната среда да бъде по-прецизна и съобразена с детето. Околната среда играе подкрепяща роля през цялото развитие“, казва д-р Нас и добавя:
„Злоядството може да изглежда различно при всяко дете, както и в зависимост от възрастта и културната му среда. Затова и всяко лечение се свежда до индивидуалните нужди на децата в контекста на тяхното семейство.“
Все още има няколко начина, чрез които родителите могат да се справят със злояди деца.
Д-р Нас съветва да предлагате две–три храни, които знаете, че детето ви ще яде, заедно с две–три други, които то по-скоро не желае да опита. И да продължавате да упорствате.
„Понякога родителите спират да предлагат храни, които детето им системно отхвърля. Но така с течение на времето детето може да свикне да яде още по-малък набор от храни“, казва тя.
Д-р Колин Крафт, педиатър в Детската болница в Лос Анджелис, казва, че една от грешките, които родителите допускат, е да предлагат на детето си по-малко здравословни варианти, ако то не иска да яде това, което е в чинията му. „Това засилва придирчивостта им и трябва да се избягва“, казва тя.
Д-р Крафт предлага да позволите на детето си да избере един нов плод или зеленчук седмично, както и да включите самото дете в приготвянето на храната. По-големите деца в училищна възраст могат да намерят готварска рецепта с новата храна, а по-малките могат да помагат, като добавят съставки в ястията.
Храненето на злоядо дете може да бъде стресиращо, но ако се обвинявате, няма да помогнете нито на себе си, нито на него. „Често се придържаме към стандарти, които са трудни за постигане. И всичко става още по-трудно, когато децата ни имат нужда от нас“, казва Педерсън.
Ако детето ви не наддава на тегло, има постоянни проблеми с храненето, изпитва проблеми с дъвченето или преглъщането на различни текстури или ако просто не изглежда гладно, експертите се обединяват около мнението, че трябва да се свържете с педиатъра ви за съвет.
„Ако детето има три до пет пълноценни хранения седмично, по нещо от всяка хранителна група веднъж седмично, и то расте и наддава на тегло, значи се развива нормално“, казва д-р Крафт.
Самото злоядство е термин, който често се използва като взаимозаменяем за други проблеми както сред родителите, така и в медицинските среди. Ето защо диагностицирането му е нещо, което трябва да разглеждаме в определен контекст, казва д-р Колин Крафт.
„Важно е да се определи какво родителите разбират под „злоядо дете“, обяснява тя.
„Това може да варира от типично за развитието на малчуганите поведение на хранене до модели, които са обезпокоителни и могат да доведат до лоши резултати.“ Въпреки че липсва ясна дефиниция, до 50% от родителите казват, че тяхното малко дете е злоядо.
„Въпреки че е типично за малките деца да преминават през подобни фази, от решаващо значение е да не отхвърляме ранните симптоми на детско хранително разстройство“ , обяснява Педерсън.
„С разпространението си сред 1 на 37 деца на възраст под 5 години хранителното разстройство е термин, използван за определяне на поведението на деца, които не се хранят подходящо за възрастта си“, допълва тя.
Диагнозата отговаря на критерии в четири ключови области: медицинска, хранителна, психосоциална и умения за хранене – комбинация от генетика и среда.
„Когато има последователни проблеми с храненето или твърде взискателният вкус на детето не се подобрява, или психичното здраве на детето или на семейството страда заради лоши хранителни навици, това може да е предпоставка за поява на хранително разстройство“, казва тя.
Педерсън уточнява, че поставянето на диагноза „злоядо дете“ може да навреди, тъй като едва ли не ще очакваме злоядството да изчезне с времето. А така можем да пропуснем възможности за ранна намеса, която може да смекчи психологическото въздействие и дългосрочните последици, ако злоядството се окаже нещо по-сериозно.
Източник: Parents
