Както ви обещахме, ето я и втората част на разговора ни с Валерия Рачева – детска психоложка с над 15 години практика и хранителна терапевтка към американската програма SOS Approach to feeding. Вече 5 години Валерия подкрепя семейства с деца, които имат ограничен прием на храна, както и такива, чиито деца имат емоционално хранене. В личен план Валерия е майка на две момчета, която обожава да чете и да пътува.
В предния ни разговор засегнахме темата за захранването, злоядите деца и какво да правим, когато детето отказва да опитва нови храни. Днес си говорим с нея за храненето с екрани, за „нездравословните“ храни, какво да правим, ако детето яде едно и също, и в кои случаи е добре да се обърнем към хранителен терапевт.
Много родители се оплакват, че липсва разнообразие в менюто на децата им и често те посягат само към едно и също нещо на масата, а Валерия ни успокоява, че това е съвсем логично. Но какво да правим в този случай? Ето какво ни отговори тя.
Първо търсим какво не му харесва на детето в тази нова храна, която му предлагаме. Ако някой ви каже – „вземи и изяж този червей, много е вкусен, чудесен е, пълен е с протеин…“, едва ли ще ви спечели и ще го хапнете. Но ако дадем повече информация, ако кажем мек е, крехък е, има вкус на пиле, може и да имаме успех. Ако все пак детето не иска да яде храната, която предлагаме, а ние вече сме дали повече информация за нея, просто трябва да кажем „Окей, не е нужно да я ядеш.“ И тук много често получвам репликата:
Естествено, че ще си яде любимите неща, защото ако се върнем на моя пример с червея, разбира се, че няма да си го включи в менюто. Затова започваме с игрови подходи. „Ето тази краставичка, тя е много скоклива и можем сега да я забодем на една виличка.“
Това, което те правят най-добре, е да играят с предметите по начин, по който им харесва. Трябва да можем да влезем в техния тон и в играта им, защото на тях това им е интересно, а сядането на масата обикновено ги лишава от играта и те чувстват, че храненето е един вид заточение. Трябва да включваме децата в разговорите на масата, в общуването, което се случва около нея. Иначе детето седи, блее и се чуди какво да прави. Или пък още по-зле – сложено е самичко на масата с една купичка пред него и край.
Често при мен идват и родители, които твърдят, че детето им не яде нищо, а когато започнат да ми изброяват какво яде, се оказва, че далеч не е така. Проблемът е, че не ядат основни храни и хапват доста между храненията. Има много семейства с култура да си похапват през целия ден и децата го виждат и правят същото.
Това е голям проблем, защото екранът затваря цял един сензорен канал – очите и в частност зрението. А това е супер важно, защото така не можем да видим храната и да я преценим – красива ли е, вкусно ли изглежда, каква е на цвят.
А при по-малките деца обхватът на внимание е малък. То гледа детското, чинно отваря уста и хапва като едно послушно пате. Но в един момент това дете пораства още малко и обхватът на внимание се разширява. И изведнъж, докато си гледа детското, вижда храната, която му даваме. И то решава, че няма да я яде, но ще продължава да си изисква екрана, а вече ще си избира и храната.
После детето пораства още малко, обхватът на внимание става още по-голям, а с нея расте и хитростта. И детето казва „Оф, пусни ми YouTube и ще ти го ям това нещо, което ми предлагаш“. И се започва едно ядене с часове пред екрана, защото на детето вече не му трябва екран, за да се храни, а му трябва да каже, че ще се храни, за да си увеличи екранно време.
Екранът захранва съзнанието с бързи картини и ние спираме да мислим за много неща, които се случват около нас, не само за храната. Представете си един възрастен, който си скролва по телефона. Той може изобщо да не ни чуе, ако му говорим нещо, и да не знае какво се случва наоколо. Да, храненето с екрани е бързо решение, но реално ни прави мечешка услуга.
В никакъв случай не упреквам родителите, които са прибегнали до хранене с екрани, защото никога не знаеш кой каква битка води у дома, колко е изморен и колко безсилен се чувства.
Може да е майка, която няма никаква подкрепа и това е било единственото ѝ спасение в даден момент. Но все пак този навик следва да се промени и хубавото е, че може да се промени. Важното е да бъде в правилното време, когато родителят е спокоен, за да може детето да получи това, от което има нужда. И е хубаво да стане, колкото се може по-рано, защото на детето на 5–6 години вече му е все тая.
При най-малките става най-лесно. Важно е в началото да дадем някаква алтернатива. Децата трябва да разберат, че могат да живеят на по-ниски обороти и всички бързи картини от екраните не са най-великото нещо на света. Да, екранът никога не забранява, комуникацията с него е лесна, бърза, поглъщаща и на децата това започва много да им харесва. Трябва да ги научим, че ритъмът на комуникация извън екраните е доста по-бавен и по-различен.
На кой му се яде, когато е болен? Важно е да запомним, че децата ни вярват и не бива да ги лъжем. Ако кажем „изяж това и ще оздравееш“, детето вярва, че ще стане точно така и го изяжда, но после продължава да кашля. И то си казва „значи мама ме лъже, мама не е права“. И следващия път детето ще каже „Не, аз оздравях, защото ядох хляб, а не тази супа“. Когато едно дете е болно, най-важното е да бъде хидратирано. Количеството храна е нормално да намалее, самите ние ядем по-малко, когато боледуваме.
И като цяло, количеството храна е нещо много относително. Днес мога да изям 1 килограм храна, а утре мога да изям 200 грама. И причините могат да бъдат какви ли не – била съм заета, движила съм се много малко или пък защото съм тъжна. Децата също ядат различно. Те често отказват храна, когато са много тъжни, както и когато са много щастливи и превъзбудени. Трябва да се притесняваме, ако детето започне да смъква килограми. Тогава можем да помислим за изследвания и за по-сериозна терапия.
Кога и по колко сладко да даваме на детето? Тук най-важното е да се имат предвид хранителните навици на цялото семейство. Защото ако семейството обича и си похапва много сладко, детето го вижда и няма как да го спрем.
Аз съм на мнение, че до втората година на детето е добре да не яде захар и пакетирани храни. Но реално е неизбежно в един момент да се запознае с тях, просто това е светът, в който живеем. Самите ние не можем да се контролираме съвсем, а какво да очакваме от едно дете.
Храните трябва да бъдат равнопоставени. Детето не трябва да различава ябълката от тортата като опция за десерт. За детето ябълката или бананът трябва да бъдат представени като нещо сладко, точно както им представяме шоколада или тортата. Най-важното е как представяме нещата и как говорим за тях с детето. Казваме: „Ябълката също е сладка и е достатъчно добър десерт“. Тази храна трябва да е равнопоставена на другата.
„Ако си изядеш супата, после ще има десерт.“ Защото по този начин детето решава, че трябва да се бори за наградата. И докато са по-малки ще се борят, а после си казват „я да пробвам какво ще стане, ако не се боря“. И така децата започват да отказват храна и да гладуват. „Когато си изядеш едното, ще получиш другото“ не е добър вариант.
Ако в семейството има навик винаги да се хапва нещо сладко след вечеря, можем да поставим нещата по следния начин: „Ние първо ядем супата, а после ядем десерта“. При 2–3-годишните деца дори можем да кажем, че няма проблем първо да си изядат десерта и след това останалото. Защото те имат нужда да го усетят веднага, те не могат да отлагат задоволяването и след това може да се продължи с останалата част от храненето. Оказва се, че не е огромен проблем, ако обърнем реда по този начин.
Човек трябва да си познава детето и да работи според неговия темперамент. В доста ситуации това действа, децата са спокойни, че са си изяли десерта и всичко е наред. Но пак стигаме до най-важното, а то е, че всички храни трябва да са равни в представите на детето.
Ако кажем, че една храна е лоша, автоматично заявяваме на детето, че прави лоши избори и то вярва в това. „Аз съм лош, аз правя лоши избори.“ И когато това се превърне във вътрешно убеждение, тогава проблемът излиза извън храненето и дори може да прерасне в личностен.
На по-големите деца можем да обясним искрено за ползите и вредите от някои видове храни. Например: „Тези храни са много вкусни, но те не носят нищо на тялото. Тези пък са полезни заради това и това.“ Да се говори за хранителните пирамиди, коя храна какво ни дава. Но не бива да се изключват храни като наказание, да не се изключват като тотална забрана.
Още не сме свършили, скрол надолу
Когато няма доверие, те го усещат и често свръхкомпенсират с избора на сладко. Защото тези храни носят радост. В междучасието децата тичат, за да си купят нещо сладко от лафката, защото искат да се почувстват по-добре. И в крайна сметка някои хора просто обичат да хапват повече сладко от други и това е напълно нормално. Има и деца, които не обичат сладко, и не можем да ги впечатлим по никакъв начин с тези неща. Придирчивите деца в никакъв случай не ядат само сладко. Може да предпочитат тестени неща, защото са лесни за хващане с ръце и не цапат, или пък да искат само месо. По-рядко се случва, разбира се, но се случва.
Когато има нещо, което ни притеснява, винаги е добре да се обърнем към специалист. В днешно време достъпът до специалисти е доста лесен. Дори да се окаже, че е фалшива тревога и няма повод за притеснение, е добре да се потърси специализирано мнение.
Алармиращи признаци биха били следните:
Моят съвет е – ако нещо ви тревожи, потърсете мнение на специалист за ваше успокоение.
Още ценни съвети за детското хранене и развитие, можете да откриете в страниците на Валерия: Facebook, Instagram, YouTube, TikTok.
Днес ви срещаме с Валерия Рачева. Тя е детска психоложка с над 15 години практика и хранителна терапевтка към американската програма SOS Approach to feeding. Вече 5 години Валерия подкрепя семейства с деца, които имат ограничен прием на храна, както и такива, чиито деца имат емоционално хранене. В личен план Валерия е майка на две момчета, която обожава да чете и да пътува.
„Основна част от работата ми е да разбера детето и това, което се случва във вътрешния му свят, да изградим доверие, за да можем да продължи напред и да градим позитивна промяна“, споделя Валерия. „Често „превеждам“ поведението на децата на техните родители и заедно с тях се опитваме да работим като екип. Децата са малки личности, които имат нужда от повече нежност и разбиране, дори когато ни го показват по най-неприемливия за нас начин“.
С нея говорим за важността на захранването, за трудностите, които доста от родителите срещат при детското хранене, как да ги преодолеем, кога имаме повод за притеснение и има ли наистина термин „злоядо дете“.
Валерия ни казва, че това всъщност е реална диагноза, макар в днешно време да е определение, с което си служим доста свободно.
Терминът „злоядство“ изглежда популярен, лесен, често срещан, безобиден и сякаш с него може да се обясни всичко. Често просто се казва „детето си е злоядо“ и точка. В Европа диагнозата е категоризирана като една, а в Америка са две. Ние тук си имаме ограничаващо хранително разстройство. На английски се нарича Avoidant/restrictive food intake disorder (ARFID) . Това рядко се диагностицира при децата и по-скоро минава между капките, докато в един момент или прераства в наднормено тегло и приемане предимно на въглехидрати, или в някои случаи преминава в булимия и анорексия. Но може и просто да си остане едно дете, което хапва малко.
Наблюдава се точно при малките деца, когато проявяват желание за ограничаване на храни, избягват определени текстури, цветове. Компонентите, с които се характеризира състоянието, са доста и е важно да се каже, че подобни диагнози се поставят само и единствено от детски психиатри. А за съжаление детските психиатри в България са много малко и за да се стигне до диагноза, хората търсят сериозни причини и симптоми като силни отклонения в развитието.
Тук говорим за ситуации, в които например детето яде само пържени картофи, и то конкретни пържени картофи – в определена форма, купени от определено място. И започват войните на масата за още една лъжичка. Следва натиск, който може да бъде позитивен или негативен – с молби, със заплахи... И всичко това прераства в нещо съвсем различно. А децата растат и съответно проблемът расте с тях. Колкото повече расте детето, толкова по-лесно намира начини да налага контрол върху храненето си.
Комплексно е – от една страна имаме генетична предразположеност. Провеждани са проучвания, които показват, че ако единият родител е имал проблеми с храненето, то е много вероятно и детето да има проблем. Иначе всеки се ражда с определена предразположеност към храненето, както и със свой личен темперамент. Много важни, разбира се, са и границите, които родителите поставят, и средата, в която децата растат. Тя трябва да е подкрепяща и разбираща, но и същевременно да не сме прекалено фокусирани само в храната.
Ясно е, че е много важно. Това е начинът, по който запознаваме детето с храната и му изграждаме навици, свързани с нея. Може би ще ви изненадам, но много голяма част от семействата не ядат една и съща храна или изобщо не се хранят заедно. Това е така, защото и самите родители си имат своите предпочитания и захранването се превръща във влакче на ужасите.
Често получаваме не толкова добри съвети и от педиатри, които искат от едно дете, което довчера е било само на кърма, да сяда и чинно да си изяжда по 150 г пюре. Това е съвсем нова консистенция за детето и е съвсем различно изживяване. Независимо дали захранването е с парченца храна, пюрета или каши – всичко това е ново и различно за него. Важното е всяко хранене да е водено от бебето, независимо дали ще изберете пюрета или друг вид храна. Детето трябва да може само да прецени кога се е заситило и да научи какво е това усещане.
Често имаме и следния вариант – захранването започва страхотно и след първата годинка нещо се случва и детето отказва да яде. Това е свързано с един от скоковете в детското развитие. Бебето вече е пораснало, иска да провери границите си – докъде може да стигне, да заяви себе си. А малките деца проверяват границите си чрез нещата, които могат да контролират.
Правят го още от раждането си. Независимо дали сучат, или пият мляко от бутилка, те могат да спрат и да покажат, че не искат повече и ние уважаваме техния избор. Докато при захранването сякаш забравяме за това и се започва натиск за изяждане на всичко на всяка цена.
Не съм привърженик на слободията и категорично не трябва да оставяме децата да решават съвсем сами всичко. Но е важно да разберем, че те имат способността сами да си контролират храненето, да избират какво и колко да хапнат от предложеното на масата. Особено подкрепящи трябва да бъдем, когато при децата е налице някакъв стресов фактор – тръгване на детска градина, някаква голяма семейна промяна (като раждане на братче или сестриче), както и при пътуване и ходене на почивка. Това са все фактори, които могат да окажат влияние върху храненето, и в такива моменти е важно да осигурим спокойствие, а не натиск.
Със сигурност още от самото начало. Първо ще помагаме доста, детето ще се цапа много и трябва да сме подготвени за това. Но е хубаво то да усеща тази самостоятелност. Важно е да подберем удобни за детето прибори и да бъдем търпеливи.
Не трябва да изключваме достъпа на детето до разнообразна храна, защото така изключваме възможността някога да прояде и нещо друго. Не трябва да бъдем на принципа „няма да купувам повече домати, защото той не ги яде“ или „няма да готвя повече мусака, защото детето не я яде“. Особено ако то е малко, еднократният отказ не означава, че трябва да забравим за тази храна.
Децата попиват нашите реакции – усмихвайте им се, докато опитват нещо ново, разказвайте им какво е, давайте им да играят с храната и така няма да им се струва странна и страшна. Никога, никога не изключваме храна, която детето е отказало веднъж или няколко пъти, а се стараем да изградим връзка с нея. Но това се случва бавно и постепенно, не става от днес за утре и трябва да бъдем подготвени и търпеливи. В началото ще бъде бавно, дори обезкуражаващо бавно, но щом нещата се задвижат веднъж, детето ще стане по-смело и по-бързо в изборите си.
Очаквайте скоро и втората част на разговора ни с Валерия Рачева.
Още ценни съвети за детското хранене и развитие, можете да откриете в страниците на Валерия: Facebook, Instagram, YouTube, TikTok.
