Отново ни гостува Деница Фишър, която ни обяснява чрез примери защо децата се държат зле и защо наказанията в тези случаи не работят.
Сигурна съм, че НИКОЙ не си е мислил как ще пляска детето си през ръцете. Или ще му крие любимата играчка, или ще го праща да стои в ъгъла. Защо тогава понякота се прекрачва тази граница?
Истината е, че преди да станем родители, фантазията ни е прекалено бедна да си представим на какво е способно едно малко дете. Например агресия към други деца, към възрастни, към животни, пакости, разрушителност, грубост...
Наистина децата са способни да се държат зле. И тогава усещаме отговорността да им покажем как това НЕ е приемливо. Както и да ги насочим в правилната посока. И така стигаме до наказанията.
Идеята на наказанията (както и на наградите) е да мотивират детето да се държи добре. Все едно имаме дете, което стои и се чуди: „Хм, да ида ли да захапя сестра си, или не... да я захапя или не... ама ако я захапя, ще ме изпратят в ъгъла... та по-добре, не. Айде днес няма да хапя“. Това е абсурдно. И не само моето мнение е такова. От психологията и невронауката вече знаем, че децата действат импулсивно, защото все още нямат умението за самоконтрол. Това умение се развива в префронталния кортекс (частта от мозъка зад челото), а той продължава да се развива до около 30-годишна възраст.
Така вместо да се чудим как да мотивираме децата да се държат добре, истинският въпрос е:
Поведението на малките деца се ръководи от вродени инстинкти, които подкрепят тяхното оцеляване, емоционална сигурност и развитие. Един от най-силните е инстинктът за привързаност. Тя е нуждата да бъдат близо до своя родител, за да се чувстват защитени. Това обяснява защо децата често търсят внимание, плачат при раздяла или се вкопчват в родителите си. В същото време те са водени и от инстинкта за изследване, който ги подтиква да опознават света чрез движение, допир и експериментиране. Любопитството, опитите да достигнат нови предмети и „тестването“ на граници са част от този естествен процес. Така например детето може да рисува по тапетите или да среже стол, защото просто експериментира.
Друг важен инстинкт е контраволята, която кара децата да не изпълняват команди или натиск, особено когато не усещат достатъчно близост от възрастния. Това често се възприема като инат или непослушание. Но всъщност е проява на нарастваща автономност.
Огромна роля в развитието на детето имат играта и инстинктът за игра, който не е просто забавление. Това е начин за учене, социализация и емоционално регулиране. Чрез играта децата развиват умения за решаване на проблеми и за взаимодействие с околните.
Свързан с това е и инстинктът за имитация. Малките деца наблюдават и копират поведението, речта и реакциите на възрастните, което е ключово за социалното им развитие. Така те копират лошо поведение от други деца или от нас, възрастните, и затова заплашват, тряскат вратата или се опитват да ни командват.
Не на последно място, инстинктът за притежание кара децата да защитават своите вещи, пространство и дори хора, което обяснява нежеланието им да споделят – не защото са „егоистични“, а защото още не са достигнали етапа, в който споделянето е естествено за тях.
Малките деца на възраст под 7 години не само се ръководят от дълбоки инстинкти, но и нямат когнитивните умения да мислят в перспектива. „Какво ще стане, ако...“ не е въпрос, който те си задават. Те все още нямат житейски опит или основни познания, за да предвидят последствията, поради което в крайна сметка развалят с пръст торти, ядат сладолед на дивана, изливат прах за пране на пода, за да „почистят“, или се катерят по секцията.
Това не са преднамерени пакости – това е любопитство, импулс и истинска липса на разбиране какво всъщност се очаква от тях или какво може да се обърка.
Друга основна причина децата да се държат зле е, когато това поведение е в опит да задоволят своя неудовлетворена потребност. Например, ако сме казали на гладното тригодишно „Изчакай, вечерята ще е готова след малко”, а то е много гладно и знае къде има храна, в повечето случаи ще отиде да си я вземе само̀. Може би всички сме имали такива ситуации. Това отново не е непослушание или инат, или противопоставяне, а просто нужда, която надделява над желанието на детето да изпълни нашите наставления.
И ако може лесно да разберем и видим нуждата от храна, то има други нужди, които не са толкова лесно видими. Например, когато децата се катерят по мебелите, скачат по леглото и се търкалят по пода, това често е нужда от движение. Просто защото не говорим достатъчно за нея, не значи, че тя е по-малко истинска и важна от тази от храна или сън.
Друга причина децата да се държат предизвикателно е, когато се борят със силни емоции. Когато изпитват гняв, безсилие или разочарование, те не могат просто да ги сдържат. Тези емоции се усещат интензивно в тялото им и естествено намират израз в поведението им. Често гневът или фрустрацията се проявяват като агресия към хора, животни или предмети, което обяснява защо децата могат да хвърлят вещи, да късат, да блъскат врати или да удрят.
Колко шамара трябват, за да се научи четиригодишно дете да се храни с нож и вилица? А колко наказания да стои в ъгъла са нужни, за да се научи да плува? А колко дърпания на ушите трябват, за да може да си връзва обувките? Това са АБСУРДНИ въпроси. Лесно се вижда, че тези наказания не помагат на детето да усвои ново умение, затова когато децата се УЧАТ да се хранят, да плуват, да си връзват обувките:
Защото наказанията НЕ развиват умения – те дават мотивация, но не показват как.
Нека си представим, че сме на ресторант. Тригодишното дете е седяло в столчето в колата, а сега стои на стола в ресторанта. Нуждата за игра е силна и то се насочва към първото нещо пред него, а именно солницата и пипера. Обръща ги, клати ги и ги разсипва по масата. „Не така, виж как цапаш. Това е за храна, не за игра.“ Детето получава информацията от нас, обаче нуждата за игра все още е там. Както и солницата и пипера все още са му пред очите и то пак се протяга и ги пипа. Може би имаме търпението да повторим забележката, дори опитваме да го пренасочим към оцветяване на книжката, която сме донесли, но това не е игра. Накрая пляскаме леко детето по ръцете и с категоричен тон заявяваме: „Казах ти да спреш! Само ти се лигавиш така!“.
Какво се случва с нуждата от игра? Нашата плесница или карането удовлетвори ли я? Не. Само че сега, паралелно с неудовлетворената нужда, детето чувства и страх и болка от преживяното. Нуждата за сигурност и свързаност също страда и детето е по-недоволно и напрегнато. Страхът наистина може да го накара временно да „замръзне“ и да спре да пипа нещата по масата, но след 10 или 30 минути ситуацията ще се промени, а нуждата отново ще избие по някакъв начин.
Защото наказанията не задоволяват потребностите на детето, не дават разбиране какво се крие зад неговото поведение. Както и не му дават насока как да задоволи тази потребност по подходящ начин.
Ако истинската първопричина за лошото поведение на детето са силните емоции, в такъв момент те го управляват. Може да е яд, който върви заедно със силен импулс за действие, защото това е функцията на емоциите. Да мотивира и да ни подтикне към действие.
Вие сещате ли се за момент, когато сте се чувствали бесни, и просто сте искали да стоите неподвижно и да мигате? Няма такъв вариант. Особено гневът ни дава вълна от енергия да се борим да защитаваме интересите си.
И така, едно ядосано малко дете е обзето от емоцията и тя командва „Хвърляй неща, ритай, хапи! Не позволявай да те пипат и заклещят!“. Ние виждаме това поведение и си казваме: „Абсолютно неприемливо е детето да хвърля моите неща и да ме удря. Аз ще му покажа кой е шефът тук, да се научи!“. И може би го изпращаме да стои само̀ в стаята. Или пък казваме колко сме разочаровани и как ще получи отново нашата любов и внимание, когато се укроти.
Дори то още да беснее (или да се смее) и привидно да не се жегва от наказанието, това е само на повърхността. И сега какво се случва след наказанието? Страх от изоставяне, страх от лишаване от любов. За едно малко дете да бъде обичано = да бъде обгрижвано = да оцелее. Затова лишаването от любов се усеща като животозастрашаваща опасност. Мозъкът му не разбира много добре причинно-следствените връзки, затова прави само директна връзка: „Когато изпитвам яд, е опасно! Не искам да изпитвам яд“.
Само че ние като възрастни знаем колко добре работи да си казваме „не трябва да се ядосвам“. Емоциите ни връхлитат без нашето желание и без нашия контрол. Те просто се появяват в нас. Какво се случва, след като се появят, зависи от това колко добре развито е умението ни на емоционална регулация. И ето го нашето дете, което е решило да не се ядосва, и ядът се появява отново и отново… Не е вариант да не се ядосва, единствената възможност е детето да не показва, че е ядосано. Това не е емоционална регулация, това е потискане на емоциите.
Емоционалната регулация е умението ни да разпознаем емоцията, да я усетим и съзнателно да решим как да действаме, вместо да ѝ позволим да ни управлява. Ето как децата развиват това много ценно умение:
Спонтанно изразяване на емоциите – малкото бебе плаче в момента, в който почувства уплах. Детето на една година протяга ръчички към нас, когато се удари. Детето на две ляга и пищи на земята, когато е превзето от безсилието си да ни убеди да му купим играчка и т.н. Ако това спонтанно изразяване е опасно, например детето хвърля камък по друго дете, тук е моментът на поставявне на граници, когато забелязваме какво се случва и се намесваме, за да осигурим безопасност.
Разпознаване и приемане – с времето и с нашите обяснения („Ти си тъжна“, „Страх те е от това голямо куче“, „Виждам колко си ядосана“) децата започват да разпознават, че страхът се различава от тъгата, от гнева, от щастието и ако ние позволяваме и приемаме тези емоции, и те започват да ги приемат.
Корегулация – когато децата изпитват трудни емоции и идват при нас за утеха, ние ги подкрепяме да преминат през емоцията чрез процеса на корегулация. Процес, в който нервната система на детето се връща към регулирано състояние благодарение на регулираната нервна система на любящия възрастен до него. И когато детският мозък отново и отново минава през процес на корегулация, с времето и опита детето започва все по-добре и по-бързо да успява да се връщат към това състояние.
Изразяване на емоциите по подходящ начин – с малък напредък в регулирането на по-слаби емоции, с подкрепа и добър пример от близките им децата постепенно започват да изразяват емоциите по подходящ начин. Така може би ядосаното дете на пет години вместо да грабне нещо и да го хвърли, ще грабне нещо и ще се спре. Виждаме борбата за контрол над емоцията. И после детето с думи обяснява колко е ядосано и какво иска. И вместо борби и граници, постигаме споразумение. Но при всеки процес на учене има и грешки и е нормално да има моменти, когато детето си изпуска нервите. Все пак и на някои възрастни се случва.
Вместо приемане на емоциите, децата се опитват да ги потиснат. Вместо корегулация ние ги изпращаме в ъгъла или им отнемаме любимата играчка, или казваме „Край, следобед няма да ти пускам да гледаш Пес Патрул!“ и наливаме масло в огъня. Така реално си създаваме нов процес:
Когато това потискане на емоциите продължава с години, а то е вероятно да продължи, понеже ако малкото детето научи да го прави, то няма да започне изведнъж спонтанно да регулира емоциите по здравословен начин. Именно това има сериозни последствия за менталното здраве и е предпоставка за избухливост, тревожност и/или депресия. За тялото потиснатите емоции се усещат като хроничен стрес и Габор Мате има прекрасна книга по темата „Когато тялото казва НЕ“.
Те не помагат на детето да се справи с трудни емоции и да ги изрази по подходящ начин, не помагат да си удовлетвори нуждите, не помагат за развиване на умения, но не са нещо просто безвредно и неефективно. Габор Мате и Гордон Нойфелд подчертават, че връзката е в основата на сътрудничеството. А наказателните мерки отблъскват децата емоционално, което ги прави по-малко склонни да търсят напътствия от родителите си. И не само „плащаме“ цената на връзката, но наказанията дори не помагат на децата да научат правилно и грешно и добро и лошо.
В проучванията си Мартин Хофман разглежда как децата формират ценностна система и развиват емпатия и открива, че след като родителският надзор бъде премахнат (например когато детето порасне или когато е извън дома без родител), вероятността то да направи добър избор самостоятелно е по-малка, тъй като не е усвоило моралното мислене.
Ако наказанието е „да накарам детето да съжалява за поведението“, да сме търпеливи е „да чакам“. В някои ситуации наистина търпението е ценно. Например гладното или измореното дете, което мрънка и не сътрудничи, бързо ще може отново да се държи добре, ако просто имаме търпението да осигурим храна (почивка или сън) и да изчакаме малко. Но търпението не е обратното на наказанията, то само по себе си е въздържание от действие.
Истинската алтернатива на наказанията е позитивното възпитание – то е действие на базата на разбиране на истинската първопричина за лошото поведение. Какво действие? Зависи от първопричината:
В позитивно възпитание се разглежда какви умения ще му помогнат и родителите следват стъпките описани по-горе. Като личен пример, подкрепа, упражения, постепенно намаляване на подкрепата.
Използвайте интуицията си, знанията за ежедневието на детето и наблюденията, за да идентифицирате коя е тази нужда. Както и да насочите и подкрепите детето, за да я удовлетвори по подходящ начин.
Още не сме свършили, скрол надолу
Позитивното възпитание откликва с разумни граници за безопасност (например, да хванем ръцете, когато детето се опита да ни удари и после ги пуснем), деескалиране на ситуацията (да говорим тихо, с малко думи вместо да се караме и критикуваме), и подкрепа чрез корегулация. Това реално помага на детето да развива умения за регулация на емоциите и по-късно, когато всички са спокойни и щастливи, можем да напомним защо е нежелателно да тряскаме врати или да хвърляме вещи на земята и по какъв друг начин е подходящо да изразим трудни емоции (например тупкане с крак на килима, удряне по дивана, с казване “Толкова съм ядосана, че ми се иска да хвърлям.”)
Позитивното възпитание не е набор от трикове или заучени фрази, които се прилагат механично, за да „поправите“ поведението на детето. То е цялостен подход, който изисква да разберете детското развитие, както и нуждите зад поведението и как да изграждате здрави, дълбоки взаимоотношения с децата ви. Само когато разбираме всички тези елементи, можем да приложим позитивното възпитание ефективно и последователно.
Децата са импулсивни по природа. Нима не харесваме в тях точно това!? Но с напредването на възрастта, с развитието на социалния кръг и умения, те имат нужда да придобият умението за самоконтрол. Как да им помогнем? Особено когато самите ние понякога не можем да се контролираме съвсем добре.
Самоконтролът е жизненоважно умение, което се развива и подобрява във всяка една възраст. Липсата на контрол на импулсите е в основата на много поведенчески проблеми. Колкото повече самоконтрол придобие детето, толкова по-малка е вероятността да направи или каже нещо, което може да навреди на него или на другите.
Удрянето, скачането върху мебелите или тичането в магазина са често срещани прояви на импулсивно поведение. До тийнейджърска възраст повечето деца успяват да придобият самоконтрол над физическите си импулси.
С практика и последователна дисциплина през годините самоконтролът на детето трябва да се подобрява. Ако не се или имате притеснения относно някои особености на детето, говорете със специалист. Има някои заболявания, например Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност, които може да попречат на детето да придобие самоконтрол. И да има нужда от повече внимание и помощ в тази посока.
Децата, които не разбират или не знаят как ефективно да изразят емоциите си, са по-склонни да бъдат импулсивни. Дете, което не може да каже „Ядосан съм“, може да удари или щипе, за да покаже, че е разстроено. Или ако не може да сподели, че е тъжно, може да се хвърли на пода и да крещи.
Хубаво е да помогнем на детето да разпознава емоциите си, за да може да ни ги казва, вместо да ни ги показва.
Започнете с обяснение на основните емоции – гняв, тъга, вълнение, изненада, притеснение, разочарование, страх. След това говорете за разликата между емоциите и поведението. Уверете се, че детето знае, че е нормално да изпитва гняв (или друга емоция), но не е добре да удря, рита или крещи на някого, когато е ядосано.
Когато то може да говори за емоциите си по смислен начин, е по-вероятно да се почувства чуто и подкрепено, когато има нужда. И по-малко вероятно да почувства необходимостта да покаже емоцията си чрез негативно действие.
Понякога децата се държат импулсивно, защото не внимават. Например искате от детето да ви донесе чашата от масата. Казвате „Донеси ми чашата от масата“. То тръгва, но по пътя се разсейва и забравя накъде е тръгнало. Случвало ли ви си е?
Оказва се, че при децата е често срещано да чуват, без да слушат и без да разбират указанието. Преди да започнете да обяснявате, кажете: „Преди да тръгнеш, искам да ми повториш какво те помолих да направиш“. И след като приключите с обяснението, попитайте: „Какво ти казах да направиш току-що?“.
Едва след като успеят да повторят командата ви, независимо дали е да приберат играчките, или да ви подадат чашата, децата трябва да предприемат действие. Старайте се да направите командите прости, лесни за следване и с възможно най-малко стъпки. После може да помислите дали детето не е достигнало до тази степен на развитие, когато вече може да следва многоетапни указания.
Решаването на проблеми може да бъде една от най-ефективните техники за самоконтрол. Научете детето си, че има повече от един начин за решаване на проблем. Независимо дали се опитва да поправи веригата на велосипеда си, или да схване математическа задача, по този начин го насърчавате да обмисли поне няколко възможни варианта, преди да реши какво да прави. След идентифициране на възможните решения помогнете му да прецени кое е оптималното. Чрез тази практика децата ще свикнат да мислят, преди да действат.
Ниската толерантност на детето към фрустрация може да предизвика импулсивни изблици. Затова му покажете как да се справи с негативните емоциите по здравословен начин. Помислете за конкретни стратегии – например няколко дълбоки вдишвания, разходка из къщата, броене до 10 и обратно и др.
А какво общо има това със самоконтрола? Да зададете структура и очаквания на детето може да помогне за подобряване на самоконтрола му, защото то ще знае какво поведение се очаква от него. Всъщност изследванията показват, че децата са склонни да се развиват по-добре с рутина и структура.
Обяснете и негативните последици от нарушаването на правилата. Тогава децата ще могат да вземат по-информирани решения относно поведението си. С други думи, информирано ще се наясно, че конкретно поведение се санкционира.
Още не сме свършили, скрол надолу
Поддържайте дисциплината си последователна и рутината на детето ви също.
Хаосът пречи на самоконтрола.
Напомняйте „Трябва да ме държиш за ръката на паркинга, когато слизаме от колата“ всеки път, когато отидете до магазина. С достатъчно практика детето ви ще свикне с вашите правила и последствията от нарушаването им.
Наградете доброто поведение на детето си с жетони. След това му позволете да обменя жетоните за по-големи награди. Създавайте малки стимули, които изискват само един или два жетона, както и големи награди, които изискват например 20. След това насърчете детето да спестява жетоните си за по-големи билети, като например ходене на кино. Спестяването за по-големи награди ще го научи на търпение – основно умение в изграждането на самоконтрол.
Децата учат с гледане. Показвайте ежедневно търпение и отлагайте удоволствието. Моделирайте подходящи за пример начини да чакате търпеливо и да практикувате отлагане на удоволствието. Отлагането на удоволствието е една от най-ефективните личностни черти на успешните хора според психолога Уолтър Мишел. Може да използвате фрази като: „Много ми се иска да си купя нов лаптоп, но ще спестя пари за почивката ни следващото лято.“ Говоренето на себе си на глас ще научи детето ви как да развие вътрешен диалог. Разговорът със себе си играе основна роля в подпомагането на децата да управляват импулсивното си поведение.
Насърчавайте детето си да играе навън и се старайте да е достатъчно активно. Дете, което е имало възможност да бяга, да скача и да се катери, ще бъде по-добре подготвено да се самодисциплинира. Опитвайте се да ограничавате времето на детето пред екрана и го насърчавайте да бъде физически активно, когато е възможно.
Една игра от детството прави точно това – учи на самоконтрол, взимане на решения и концентрация. При „Саймън каза“ водещият играч дава команди, като винаги започва с думите „Саймън каза“. Децата трябва да изпълняват командите. Но когато водещият даде команда, която не започва с думите „Саймън каза“, то тя не трябва да се изпълнява. Децата, които са я изпълнили, изгарят и излизат от играта.
Източник: Parents.com
Майка не се става за един ден, както стана ясно, а и да оцелееш като родител никак не е лесно.
Ако някой все още се съмнява, ето истината черно на бяло – родителстването е сериозна работа. Ако знаехме абсолютно всички аспекти на това да си майка преди да забременеем, много е вероятно днес Гражданска защита да ни откопава от пода на банята, където преди много, много време сме се вкопали между две хавлии, избирайки да мътим яйца на щраус, вместо да отглеждаме дете.
Но, слава Богу, сме постъпили разумно като биологичен вид, сгънали сме хавлиите по ръбовете, прибрали сме ги в шкафа, забърсали сме пода на банята и сме извели кучето на разходка на път към яслата на детето ни.
Оцелели сме като вид и като интелект (второто е съмнително, де) до известна степен благодарение на виното и шоколада, и също така сме научили ценни уроци – мантри за избутване на още един ден. Някои може и да ги нарекат откровени лъжи, но то пък религията да не е само истина и факти! Важното е да вярваме, за да избутаме още един ден като родители.
Сега дружно да кажем ОММММММммммммм....
А вие какво си повтаряте, за да изкарате и този ден, без да загубите ума си?
