Днес в Майко Мила е Деница Фишър, която ни разказва за хеликоптерното родителство. Почти е сигурно, че всички сме хеликоптери – малко или много, но можем да се опитаме да се погледнем отстрани. Така ще е по-лесно и за нас, и за децата.
Кой родител не иска децата му да постигнат повече от него!? И понеже ние вече сме големи и знаем колко важни са добрите оценки, проверяваме домашните на детето. Или му казваме как точно да разреши спора с приятелите си. Даже кои децата да са му приятели, понеже обкръжението е важно, нали!? Или го държим за ръчичка, докато се пуска по пързалката, за всеки случай – така няма ненужно падане и инциденти, нали?
Не съвсем.
Аз ще помогна на детето да избегне грешки
Дали с директна намеса или не, родителите изземват възможността на детето да мисли, прецени и вземе решение. Представяте ли си да се научите да плувате само и единствено със спасителна жилетка? Така няма опасност от удавяне, няма дискомфорт, няма стрес, няма да глътнете и капка вода. Просто цял живот трябва да си носите жилетката.
Това е резултатът от „хеликоптерното родителство“. Или казано на български да гледаш детето като писано яйце. А често майката, която практикува този стил, я наричат „орлица“.
Децата имат необходимост да правят грешки, за да учат. Грешките им помагат, като ги карат да помислят какво се е объркало, защо се объркало и как да избегнат провала следващия път.
Успех в краткосрочен или дългосрочен план?
Хеликоптерното родителство може да ни даде усещане за контрол и сигурност – знаем, че сме направили всичко възможно децата ни да избегнат разочарования и провали, да станат културни и послушни. Но на каква цена?
Дългосрочните последици от прекомерната защита НЕ са личностен и академичен успех за така огледаните деца.
Проучване, публикувано от Американската психологическа асоциация (APA), показва, че свръхконтролиращото родителство може да повлияе отрицателно на способността на детето да управлява емоциите и поведението си. В него изследователи проследили 422 деца на възраст от 2 до 10 г. По време на наблюденията изследователският екип помолил родителите и децата да играят така, както биха играли у дома.
„Поведението на хеликоптерно родителство, което наблюдавахме, включваше родители, които постоянно напътстват детето си, като му казват с какво да си играе, как да играе с дадена играчка, как да почисти след игра и са твърде строги или взискателни“, казва проф. Никол Пери, водещ автор на проучването. „Децата реагираха по различни начини. Някои от тях станаха предизвикателни, други бяха апатични, а трети показаха разочарование.“
Какви са възможните последствия?
Свръхконтролиращото родителство при деца около 2-годишна възраст е свързано с по-лоша емоционална и поведенческа регулация на етап от 5-годишна възраст.
Тези регулации от своя страна са свързани с повече емоционални проблеми, по-малко социални умения и по-малка академична продуктивност около 10-годишна възраст. Всъщност с желанието си да отгледат успешно дете чрез много насоки и контрол тези родители „постигат“ затруднения в емоционалното, социалното и академичното представяне на децата. И то само за тези 8 години.
Как мислите, че ще продължат да се справят тези деца в тийнейджърството и като млади възрастни? Други проучвания разглеждат отново ефекта от този стил на родителство на етап университет. Те откриват, че студентите, които имат прекалено контролиращи родители, отчитат значително по-високи нива на депресия и по-малко удовлетворение от живота.
Мама знае по-добре
В живота е гарантирано, че децата ще срещнат предизвикателства. И самостоятелното изправяне пред тях и преодоляването им помагат за изграждането на устойчивост. А това учи децата, че дори да срещнат неуспех, могат да го преживеят и да опитат отново.
Децата се научават да вярват в способностите си и да изграждат самоувереност, когато им е позволено да опитват. Както и да се провалят и да опитват отново сами. Ако мама (или тати) се намеси и каже какво и как да правят, детето научава, че „мама знае по-добре“, а НЕ научава „Аз мога“.
Защита от грешки би означавало и следване на насоки от по-знаещи и по-опитни. Което само по себе си може да доведе до силен страх от провал и прекалена предпазливост. Дори избягване на всякакви рискове или опитване на нови неща, което ограничава развитието на детето.
Да бъдем до децата си и да ги подкрепяме не означава да се намесваме във всеки момент или да решаваме всички техни проблеми.
Да изградим среда, в която децата могат:
- да изследват света, знаейки, че имат сигурно пристанище (нас), към което да се върнат;
- да правят грешки и да се учат от тях без страх от осъждане;
- да развиват умения за решаване на проблеми и справяне с емоциите.
Можем да наречем тази среда „позитивно възпитание“. Нека да разгледаме няколко примера:
Детето на 4 години подрежда пъзел, но започва да се изнервя, че не може да открие правилното парченце.
- Готово решение: „Я да видя кое търсиш? А, ето го!“ или съвети: „Трябва първо да ги сортираш по цветове. Така като търсиш зелено парченце, вместо да гледаш навсякъде, го търсиш само в купчинката със зелените и се намира по лесно“.
- Позитивно възпитание: „Наистина не е лесно, когато са толкова много парченца (което е валидиране на емоциите). Сигурна съм, че ще успееш да го намериш.“
Детето на 7 години е разстроено, че не е получило покана за рожден ден.
- Готово решение: „Ей сега ще се обадя на майка ѝ да я попитам“ или съвети: „Днес като я видиш в училище, я попитай защо не си поканена.“
- Позитивно възпитание: „Сигурно си много разочарована… И аз бих се чувствала така (показване на емпатия и валидиране на емоциите)“ и после мълчание, за да чуем какво детето иска да направи.
Детето на 10 години е забравило за домашното си и е получило забележка от учителката.
- Готово решение: „Аз ще говоря с нея да ти даде допълнителен проект, за да оправим тази забележка.“ или съвети: „Утре ще отидеш да ѝ се извиниш! Ще обясниш колко много се стараеш и ще я молиш за допълнителен проект, за да оправиш тази забележка!“
- Позитивно възпитание: „Ти как се почувства, когато учителката ти се скара пред целия клас? Притесняваш ли се, че пак може да забравиш домашното? Какво може да направиш, за да си напомниш за домашните следващия път?“
А при един още по-старателен хеликоптерен родител тази случка изобщо нямаше да се случи, защото тя или той следи какво домашно получава детето всеки ден, както и дали е написана и прибрано в раницата за следващия ден. Така напълно се избягва рискът от забележки и детето е освободено от отговорността да следи и да помни домашните (понеже си има мама/тати за тази задача!).
Най-голямото предизвикателство за родителите
От моя опит като преподавател по позитивно възпитание за родители най-голямото предизвикателство за хеликоптерните родители е да разпознаят, че всъщност няма нужда да упражняват толкова много контрол. Например, те вярват, че ако не коментират всеки път, когато 3-годишното дете се цапа по време на ядене, то никога няма да се научи да бъде внимателно.
Тези родители често спират детето с „Внимавай, ще разсипеш!“, „Не мажи с ръцете!“, „Ох, сега пак трябва да перем тази блуза!“ и чувстват, че така изпълняват добре ролята си на отговорен родител. Всеки дребен пропуск бива отбелязван с думи, понякога с раздразнение или въздишка. За тях е немислимо просто да оставят детето да се учи на чистота чрез собствен опит, защото се страхуват, че без постоянните напомняния то няма да се научи никога.
Да отглеждаме деца, готови за живота
Крайната ни цел като родители не е да предпазим децата от всички трудности, а да ги подготвим за тях. Това означава да развием у тях умения като самостоятелност, устойчивост и увереност. Защото децата, които вярват, че могат да се справят сами, не само стават по-успешни, но и по-щастливи.
Ако ни е трудно да гледаме децата си как се борят с трудности или правят грешки, това е знак, че носим в себе си притеснения, с които е време да се справим. Тези емоции – страховете от провал, тревогите за тяхната безопасност – са си наши и не са отговорност на децата. Те не трябва да плащат цената на нашата несигурност, като бъдат държани под непрекъснат контрол.
Вместо това, можем да потърсим помощ – било то чрез разговор с близък, работа с терапевт или обучение за справяне с родителските предизвикателства. Защото, когато ние се справим със своите страхове, освобождаваме децата си да живеят, учат и растат самостоятелно.
