Публикуваме текст на нашата читателка Ралица Арнаудова, който, както самата тя казва, е „разказ за онези деца, които ни изправят косите с ината си, но все пак са твърде сладки, за да устоим на тъжните им големи очи.“ Имате ли си и вие поне по едно такова у дома?
София имаше коронен номер – на всяка разходка след дъждовен ден сядаше в най-тучната кал и се мажеше гордо с нея, докато не заприлича на член на африканското племе химба. Ако майка ѝ навреме не овладееше ситуацията, малката се превръщаше в бомба със закъснител.
Обръщаше се по корем и използваше краката си като катапулт, за да разпръсне навсякъде кални звезди. Не стигаше само тя да е дегизирана, искаше хората наоколо да навлязат също в спектакъла, без значение дали са притеснената ѝ майка, или някой злощастен случаен минувач. Лицето ѝ грейваше доволно от резултата, на който дори и Джаксън Полък би завидял.
Малката беше на прага на третата си годишнина. Майка ѝ се притесняваше, че за разлика от своите връстници, тя отказва да прави каквито и да е опити да говори. Отглеждаше я по Монтесори още от бебе, по съвет на майките в обкръжението. Естествен подход, играчки, развиващи фината моторика, четене на книжки, ограничаване на екрана... Освен този на телевизора. Майка ѝ беше чула някъде, и правеше отчаян последен опит, да пуска на Софи документални предавания. Спокойният и равен глас влияел позитивно на мозъчните честоти, а освен това се научавал и някой друг факт. Така беше отсъдено в полза на телевизора: но, естествено, без допускане на каквито и да е рекламни блокове.
Мама контролираше стриктно, като сама включваше и изключваше телевизора в подходящите моменти с точността на японски ватман на влака стрела. Въпреки това не се забелязваше никакъв прогрес, или поне малко желание малката да навлезе в света на думите.
Софи беше главната виновница за поне няколко побелели кичура върху мамината глава. Тя беше изследовател на света – газеше храбро през локвите, пръскаше себе си и другите с кал, един път взе един охлюв и го облиза. Освен това, беше и виден колекционер на камъчета, пръчици и листа.
Обичаше да създава имърсив музика в наличната среда:
Стените бяха белите платна на въображението ѝ и скоро целият апартамент започна да плаче за пребоядисване. Вероятно ако имаше мерака да говори, щеше да се обърне към изстрадалата си майчица с нещо от сорта на:
„Споко, мами, само период е.“
Всъщност Софи много внимателно попиваше съдържанието, което документалките ѝ поднасяха. Естествено гледаше предимно картинките, защото човекът, който говореше, използваше завъртяни и сложни думи. В едно от филмчетата Софи видя диви прасета и понеже още беше твърде малка, за да различи собствения си вид, реши, че тя е една от тях... И започна да се държи по същия начин.
От опит вече знаеше, че винаги след дъжд кварталната градинка се превръща в Рая на всяка свиня. Софи внимателно запамети какво точно правят прасетата: лягат в калта и се търкалят в нея, а ако някоя част от тялото им остане непокрита, започват да рият със задните си крака, размятвайки я навсякъде. Беше чувала и удовлетвореното им грухтене по телевизията, но не смееше да изгрухти, защото този звук ѝ се струваше труден за възпроизвеждане. Затова и мълчеше – по-добре тишина, отколкото да предаде четирикраките си братя и сестри с някаква жалка имитация.
Майка ѝ нямаше никаква представа за идеалите на Софи. Тя смяташе малката за неразгадаема мистерия. През ум не ѝ беше минавало, че документалките, които трябваше да бъдат гориво за речта, всъщност са неговия стопер. Единствено бе забелязала афинитета на Софи към дъжда – след който следваше и маминия кошмар.
Излизането беше неизбежно. Софи забелязваше върху прозореца първата паднала капка и личицето ѝ се озаряваше. Побутваше майка си с гумените ботушки и ако тя имаше дързостта да игнорира този намек, наставаше бунт: отваряне и затваряне на шкаф, тропане с крака по пода и най-тежкото изпитание – големите тъжни очи на Софи, в чийто крайчец сълзите си бяха направили невидима пързалка. Малката плачеше, сякаш навътре в себе си и липсата на какъвто и да е звук, правеше тъгата ѝ да изглежда непоносима за крехкото създание. Мама се пречупваше винаги на този плач, да стои безучастна беше като да не разчупи малко хляб на бездомното улично пале.
Още не сме свършили, скрол надолу
затваряше плътно завесите, пускаше музика... Но това имаше обратен ефект. Софи следеше метеорологичните условия повече от опитен планинар. Освен това ѝ стана ясно, че има нещо скрито зад затворените завеси и те се превърнаха в най-ясен знак за развалянето на времето. Мръщеше се на нагло сияещото слънце и приветстваше всеки по-тъмен облак: вече знаеше, че те са тези, които правят дъжда.
Единственото нещо, което объркваше Софи, беше, че с мама не ходят на четири крака и нямат такъв смешен нос като на прасетата. Това понякога я разколебаваше и я хвърляше в дълбок размисъл за нейната идентичност. Взираше се в образа си в огледалото и се чудеше защо изглежда като неправилно прасе.
За радост или съжаление, работата, която мама беше свършила дотук с нейното развитие, беше приключена. В дъждовните утрини майка ѝ я оставяше с онова напрегнато спокойствие, познато на сапьор, и се надяваше да не прави проблеми. Интересното бе, че нито веднъж не ѝ се обадиха разтревожени жените от яслата. Даже напротив, хвалеха Софи, че е изключително наблюдателна – всеки път с прецизна точност знаеше кога ще завали, дори и времето да изглеждаше безупречно добре.
Текстът на Александрина Андонова е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.
Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 30 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.
Изобщо имали ли сте детство на село, ако баба ви не е кръщавала козичка на ваше име, не ви е отделила специална мотичка, за да копате градината заедно и не ви е дала да ù разрушите къщата и двора съвсем без проблем?
Спомням си и като филм пред очите ми се виждам малка, омазана с кал, колената ми в рани, тревогите ми бяха само каква беля да свърша днес и как баба и дядо да не ме хванат.
Сутрин баба ми даваше един купон и 20 стотинки, за да взема хляб. "Абе, бабо - казвах - колко си смешна! Това не е купон, това е картонче просто!" - и баба ме гледаше с недоумение. И аз нея гледах така, какви купони са ù в главата на тази жена, мислих си, какви неща ми говори това дете, мислила си е баба.
Най-любимо ми беше баба като отиде да пие кафе в някоя съседка, да забъркам една кофа с кюфтета от кал и да ги "пека" на умерена фурна на дувара. Ама от външната страна, хууубаво да се вижда отвсякъде.
Сега си представете как съм наплескала една голяма кофа с кал, мажа кюфтета, цялата съм в кал, а дувара е нареден с кръгли неща, по земята кал и, абе... сякаш това не ми стигаше, ами слизах до мазата, където баба и дядо държаха много вестници и ги взимах, домъквах една малка масичка пред къщата и ги продавах.
Бях написала на един лист "Продавам вестници: ползвани - 80 ст., цветни - 1 лв.". Страхотна бизнес ниша, мислила съм си навярно, само че всичко беше страхотно, докато баба не се зададе от ъгъла и не види цялата каша, която бях сътворила.
Много беше смешна как хем ù е смешно, хем бърза да ми събере чаршията, за да не гледат хората. И така, кюфтетата ми бяха безмилостно почиствани с маркуча, а вестниците ме пращаше да ги прибирам, а аз се зачитах в тях и там, в мазата откарвах още час, два в четене и разглеждане.
След тази успешна беля, се залавях за нова - с мотичката копаех дупки из двора, наливах ги с вода и ги превръщах в море. Няма да казвам, че баба беше стъпвала в такава дупка и главата ми какви ги чу тогава, само ще кажа, че ме прати да спя на втория етаж и всъщност добре ми се отрази.
После, когато вече беше време да си идва козичката ни, с баба двете отивахме да я чакаме. И тук вече е най-силен споменът за сладкото, незаменимо безгрижие на моето детство - там, седнала на ъгъла на един дувар, чакаща козичките по залез, аз бях най-щастливото дете на света.
Там, с една пръчка рисувах по земята, в джобчетата си хапвах сливи и си носих хляб, там времето беше спряло, там постигах Нирвана, както се казва. Идваха различни хора от селото и всеки си чакаше животинката, бабите и дядовците си говореха ведро, закачаха ме, беше вълшебно.
И приближаваха животинките, а аз се радвах, че нашата козичка се прибира, а после с баба заедно се прибирахме, защото вече бях уморена от пакости и цялото село вечер заспиваше, за да се събуди на сутринта с нови сили и още по-вълшебно. Има много благословии на този свят и една от тях е да имаш щастливо детство.
Ако завали днес, докато сте навън, и детето ви се насочи към някоя кална локва, за да се цопне в нея, ще му позволите ли?
Когато бях малка, скачането в локви беше немислим процес. Най-важното беше да запазим дрехите и обувките непокътнати и тежко и горко на детето, което си изкаля моряшкото костюмче. Получаваше строго мъмрене и дори наказание.
Още помня случая, когато с най-добрата ми приятелка си направихме сал от палета и стиропор и се спуснахме да плуваме из една огромна, огромна локва, по-скоро прилична на езеро, която се беше образувала в един изкопан канал, нейде из столичния квартал младост.
И тъй като бяхме малки и не особено умни, качихме с нас и кучето на моята приятелка, което стоеше до нас на сала кротко на каишка. До момента, до който не видя птичка във водата и енергично се хвърли във водоема, а след него, стиснала здраво каишката, падна и моята приятелка, облечена в най-хубавата си бяла рокля.
Балансът на сала отиде по дяволите и аз цопнах в цял ръст с полу-официалните си дрехи от другата страна на сала. Докато шляпахме тъжни и мокри от горе до долу по улицата към вкъщи, вече си представяхме как ще бъдем изпратени от родителите си във вечно изгнание в специална пустиня за деца, които са си нацапали дрехите с кал.
Не помня какво ни казаха нашите родители, но със сигурност не са се смели весело и закачливо.
Слава Богу, нещата се променят с времето и тази стигма върху падането и скачането в локви лека полека изчезва.
Когато родих първото си дете преди 15 години бях една от първите „мърляви“ майки, които оставяха детето си да се търкаля в калта, да яде камъни и да пада надолу с главата в малки езерца. За това си нехайство редовно получавах погледи, изпълнени с укор, но много малко граждани се осмеляваха да ми правят забележка, защото по принцип изглеждам малко зла. Сега, 15 години по-късно с трето дете на 4 години, мога да кажа, че нещата са се променили истински и все повече родители нямат нищо против децата им да се цапат с все сила.
А да се цапаш е важно. За имунната система, за двигателната култура. Важно е да опознаваш света около себе си пипайки, миришейки, опитвайки дори света около себе си. И ние вярваме, че децата трябва да имат право да се цапат на воля.
Затова и направихме една кокетна кампания с ОМО. Те измайсториха сайт за дрехи OMG store за „цапане“, който не беше съвсем истински, а искаха просто да повдигнат въпроса за това дали позволявате на децата да се цапат, вие ни отговорихте подобаващо със страхотни снимки на децата ви как играят на воля, а някои дори си поръчаха от дрехите за ‚цапане“, но вместо това ще получат подаръци от ОМО.
Много се надяваме нашият малък съвместен експеримент да доведе до това да позволявате на децата да се калят, да експериментират и да цопват в локви, както вие като малки сигурно сте искали да правите.
А дори и да не сте искали, вашите деца може и да са различни.
Децата обичат да се цапат, защото това е начинът, по който изучават света и всичко, което ги заобикаля. А ние с Красимира сме едни доволни майки, които оставят децата да се мажат и цапат, да ходят боси през април и да пробват какви са камъните на вкус.
Ще се радваме да ни споделите и вашия опит, който е от голямо значение за нас.
По темата:
Има една възраст, в която децата се разстройват от всичко и избухват в неутешим рев. И тъй като доста често причините за това са нелепи, някои родители са решили да увековечат тези силни моменти и да ги споделят с всички нас. Вече сме ви показвали няколко "Основателни" причини за детски рев в снимки и кратки разкази по тях, а сега следва още по-силна втора част:
