Нали не си представяте, че в тази година, в която НИЩО НЕ Е СЪЩОТО (ако някой го каже още веднъж, думите ще изгубят значението си – толкова пъти го чухме), ще имате една съвсем обикновена, празнична, бляскава и обсипана с брокат и пайети Нова година?! Не. Всъщност, защо не – може и да имате, но предвид обстановката, вероятно повечето хора ще си бъдат вкъщи с децата.
А как да направите прекарването на този празник с деца забавно преживяване за всички? Даваме набързо три идеи за занимания, останалото е от вас.
С оглед на това, че децата ви може и да са малки и да не успеят да дочакат речта на президента и Дунавското хора, може би ще е забавно, ако започнете да празнувате заедно още с първия часови пояс, в който влезе Новата година. Бенгалски огън и конфети на всеки кръгъл час – идеално звучи.
По този начин може да разказвате на децата за различните държави и култури и да гледате заедно в интернет в реално време кой как чества Нова година.
Облечете се празнично още от сутринта, сипете си малко шампанско в портокаловия сок (ако искате!) и я посрещнете тази 2021-ва един път завинаги (или по-скоро “няколко пъти” завинаги)!
След толкова много танци и празнуване не сме сигурни, че и вие ще можете да дочакате да стане 00:00, но според нас вече ще ви е все тая коя година е и кога е започнала.
Това не сме го пробвали, не знаем дали ще е успешно – но защо пък не?!
Изберете някое видео на топ готвач и опитайте да сготвите празнична вечеря в синхрон с него. Уловката е, че трябва да направите това заедно с децата. Правите каквото прави и шефът и стискате палци да става за ядене.
После всички заедно чистите, за да продължи синхронизацията, и накрая синхронно си хапвате блажено, докато чакате да дойде 2021-ва. Ако ви се е получило много вкусно и попреядете – не се притеснявайте, това ще ви е последното преяждане за 2020-а, така че няма проблеми.
Ако децата ви са малко по-големи, т.е. на възраст, в която могат сами да изложат някакви мисли върху лист хартия, седнете заедно и нека всеки от вас да напише какви са най-важните, интересни, страшни, смешни, тъжни, запомнящи се моменти от отиващата си година.
Започнете празничната вечеря с празнично четене на тези писма, после ги приберете в една бутилка и я скрийте някъде из къщата. След години ще я намерите и ще се умилявате и/или забавлявате с писанията си.
Ако децата са по-малки, може да ги накарате да съберат в една кутия няколко ценности, с които свързват 2020-а, за да ги оставят за “идните поколения”. След това я скрийте някъде и ако я намерите след 10–15 години, им я връчете, за да видят какви бръмбари са им били в главите.
Има и още един забавен начин да запазите спомен от този момент. В сайта Memories има опция да изпратите съобщение на ваш близък, което той да получи и прочете в бъдещето. Един вид, дигитална машина на времето.
Дайте и още идеи за новогодишно прекарване с децата!
Големите задружни семейства понякога са само в рекламите на безалкохолни напитки. И когато това е така и семейната ситуация е усложнена, още по-сложно става, като се наложи да обясняваш на децата си защо леля им и чичо им не си говорят и защо никога няма да сме всички заедно на Коледа. Кристи Тейт попада в такава ситуация заради отколешна вражда в нейното семейство, която рефлектира върху децата ѝ, и се чуди толкова ли е трудно да превъзмогнем обидата и има ли път назад. Дори само заради децата.
От доста време в семейството ми има голямо отчуждение. Детайлите за това разделение не са важни, а и не са мои, за да ги разкривам, но всичко започна на една сватба през 2004 г. и кулминира на едно детско спортно мероприятие през 2013 г., когато почти се стигна до бой. Лошите чувства останаха и до днес като следите от перманентен маркер върху дивана, който синът ми окепази като бебе.
Когато се отвори пропастта между брат ми и сестра ми (и по-късно между сестра ми и родителите ми), децата ми бяха прекалено малки, за да им направи впечатление, че никога не са виждали определени членове на семейството заедно по едно и също време. Идея си нямаха колко много се стараех да прекарваме еднакво време с всяка страна, опитвайки се да разделим посещенията по равно. Като единствената сестра, която все още се разбира с враждуващите страни, ми се налага да лавирам барабар с децата си между наранените чувства и емоционални мини, които изникват, когато посещаваме семейството ми.
Не казвам, че съм се правила, че всичко е било тип-топ, но не съм се впускала в подробности, защото децата не са питали. Обещах си, че ще им дам честни отговори, когато осъзнаят, че имам роднини, които не се понасят дотолкова, че отказват да бъдат в едно и също помещение заедно.
Тази година дъщеря ми е във втори клас. Започна да разбира, че семейството от моята страна, не е толкова единно, колкото това на съпруга ми. И както тя много красноречиво отбеляза: "Мамо, защо не можем да сме всички заедно с твоето семейство, както с това на татко?" В мига щом забеляза, реши, че трябва да се съберем за празниците, за да може да си играе с всичките си братовчеди едновременно.
Бавех се с поканите, знаейки, че брат ми и сестра ми никога няма да седнат на една маса заедно, без значение колко е важно това за дъщеря ми. Тя обаче не ме остави на мира. "Кой ще дойде?", искаше да знае.
Правех се на ударена и избягвах въпросите ѝ, докато това, че не ѝ отговарям не ме накара да се чувствам прекалено виновна. Трябваше да ѝ кажа истината: семейството ми не е в добри отношения и е така отдавна. Можехме да сме със сестра ми и децата ѝ или с брат ми и неговите деца, но никога с двамата едновременно.
Очите ѝ се ококориха в изненада, когато най-накрая ѝ казах истината. "И двамата са с наранени чувства и не искат да са заедно."
"Завинаги ли?", попита тя.
"Поне засега."
Очевидно не можеше да си представи как братя и сестри могат години наред да не си говорят. Погледна към малкия си брат без съмнение в опит да си представи какво би било да отказва да го обича и да си играе с него за седмица, много по-малко отколкото цяло десетилетие. Сподели, че ѝ е мъчно, че не може да се радва на всичките си братовчеди едновременно.
И после каза това, от което най-много се страхувах: "Иска ми се да бяхме като другите семейства."
Това ми разби сърцето, защото и аз искам същото. И съм почти сигурна, че го искат и останалите членове на моето семейство, сигурна съм, че болката от едновремешните наранявания и обиди вече не пари така силно. Не мога да говоря от тяхно име, но мога да говоря от свое. Срам ме е, че членовете на семейството ми не са си говорили от години. Натъжавам се, че понякога ни липсват умения, за да превъзмогнем разочарованията и отколешните разправии, с които другите семейства успяват да се справят достатъчно добре, за да седнат и да хапнат пуйка заедно. Чувствам се безпомощна пред лицето на безкрайната вражда на близките ми.
Докато обяснявах ситуацията на дъщеря ми, се надигна отново тъгата по разбитото ми семейство, което е така разделено, че няма как да го събера. Това е тъга, която се надявах да ѝ спестя, но е невъзможно.
Сега поне знае, че това, че имаш семейство не ти гарантира вечна връзка с него, нито пък е достатъчно, за да се запазят взаимоотношенията. И ми остава само да се надявам, че мога да предам на нея и на брат ѝ достатъчно умения, за да се справят с трудностите така, че да не продължават по същия път на болка и разделение.
Да спим или да не спим с децата в едно легло – това е въпросът! Ще можем ли да ги изкараме от леглото си, щом веднъж сме ги допуснали? Или всъщност спането с децата е много по-лесно за всички? Ще ги превърнем ли в малки, закачени за нас, ултраразглезени създания, или напротив – ще пораснат уверени и спокойни, че винаги има кой да ги закриля? Толкова много въпроси, но и толкова малко отговори. Уенди Уайзнър обаче е успяла да си отговори на някои от тях за единайсетте години, в които спи все с някое от децата си.
Когато се роди първият ми син преди 11 години, не очаквах, че ще спя с децата си толкова дълго време. Докато беше бебе, знаех, че споделянето на леглото е правилният избор за нас. Така кърменето беше далеч по-лесно и изобщо не си го представях по друг начин. Освен това, той се будеше постоянно нощем и ми се струваше ужасно да измъквам изтощеното си тяло от леглото, за да го успокоявам.
Докато се роди малкият му брат, вече бях преместила батко му в кошара в моята стая. Малкият спеше с нас в леглото, точно както и брат му. Но големият все още искаше да спи с нас в нашата стая, така че някак си нещата останаха по този начин. Изглежда имаше нужда от тази допълнителна сигурност, особено след като цялата семейна динамика се обърна с главата надолу, когато се появи новото бебе.
И въпреки това нямаше как да предвидя, че години по-късно все още ще има едно-две деца в леглото или в стаята ми почти всяка вечер.
Да, децата ми си имат тяхна стая с техни си легла. И са напълно способни да си спят там. Обаче в един момент се появяват болести или кошмари, или желание за малко повече гушкане, и накрая пак са при нас. Всъщност, случва се през повечето нощи. Най-малкото почти винаги заспива в нашето легло и остава там цяла нощ. Но той е бебето, така че заслужава специално отношение.
Ясно е, че тази „политика на отворените врати“ не е за всяко семейство. Но ние някак свикнахме да я караме така и си създадохме условия, за да ни е удобно. Имаме матрак 160 на 190 см с по едно единично легло от двете страни, за да може децата да спят с нас или близо до нас и пак да остава достатъчно място за нас.
Още не сме свършили, скрол надолу
В статия за The Natural Child Project антропологът Джеймс Маккийна обяснява, че съвместното спане се практикува навсякъде по света и в много култури продължава дълги години, дори до по-късно детство или даже през тийнейджърските години. Разбира се, това е свързано с факта, че някои семейства имат по-малко място, но е и културно приета практика.
И не, това не създава закачени и разглезени деца.
Робърт и Сара Ливайн, автори на „Важни ли са родителите? Защо японските бебета спят спокойно, мексиканските братя и сестри не се карат, а американските семейства просто трябва да не се впрягат“, споделят пред Los Angeles Times за японските деца, които делят стаята с родителите си много години и въпреки това не са свръхзависими от майка си и баща си. Всъщност е точно обратното: японските деца са сред най-самостоятелните, отговорни и старателни в света, традиционно включващи се в домакинството от много ранна възраст.
Ако имате нужда от още доказателства, че съвместното спане с децата за по-дълги периоди не им вреди, ето едно проучване от 2011-а. То разглежда деца от семейства с ниски доходи и различни етноси, които са спали заедно с родителите си на възраст 1, 2 и 3 годинки. Резултатите показали, че на 5-годишна възрасст децата нямат никакви негативни последствия от съвместното спане с родителите – нито в поведението, нито когнитивно.
Но повечето от нас, родителите, които спят заедно с децата си, нямаме нужда от конкретни доказателства, за да знаем, че допускането на децата ни до нашите легла – дори на възраст, заклеймена като „прекалена“ от повечето хора – е нещо аболютно нормално и естествено. Ние просто споделяме схващането, че децата са деца за толкова кратко и че необходимостта им от сигурност и близост трае толкова малко. Със сигурност не ги принуждаваме да спят с нас.
Вярвайте ми, в мига, в който някое от децата ми каже, че не иска повече да спи в стаята или в леглото ми, ще съм безкрайно щастлива да спрем. Но ще им позволявам този допълнителен буфер, колкото имат нужда от него. Светът понякога е страшно място, така че защо да не им осигуря допълнителен комфорт, ако мога?
Понякога хората питат мен и съпруга ми как успяваме да правим секс в тази разстановка. На тях им казвам: „Стига да имаш повече от едно помещение вкъщи, можеш да действаш.“ Както всички останали, чакаме децата да заспят и да са добре, за да се отдадем един на друг – просто не го правим в нашата стая. Този дребен детайл не е променил честотата или качеството на секса. Честно казано, е забавно да го праим на различни места. Така поддържаме нещата по-интересни.
И пак, споделянето на легло или стая с децата толкова дълго като нас, не е за всеки. Абсолютно го разбирам и никога не бих накарала някой да го практикува. Но ако ви се струва правилно, а сте притискани да не го правите, тотално може да обърнете гръб на тези глупости и да знаете, че няма нищо лошо в това. Не вреди на децата по никакъв начин, може да е един специален начин да се сближите и освен това предлага спокойствие на децата, когато най-много имат нужда от него.
Източник: mom.com
Срещнахме ви с Таня Димитрова и нейната необикновена и свръхинтересна история съвсем скоро. Днес тя отново е в Майко Мила! след един отказ за достъп с детето в спортна зала и искрено ѝ учудване, че доста хора не разбират как и защо иска да е винаги с дъщеря си.
Тия дни се оплаках във ФБ, че са ми отказали достъп до един танцов клас във фитнес центъра, понеже бях с дъщеря ми (на 2 и половина). Очаквах възмутено-споделени истории за подобни абсурдни откази. И имаше няколко такива – една дама разказа как ѝ бяха отказали достъп до църква, за да не издраска паркета с количката! (А душите на вярващите – какво да правят те?...)
Но, шокиращо за мен, повечето от стотиците коментари бяха директна критика към мен като майка:
Защо ми е чак толкова важно да отида да спортувам, вместо да се отдам на детето си? Все пак първите 2-3 години са толкова важни.
Защо не съм ѝ осигурила подобаваща бавачка, докато “си въртя гъза”? (Имаше даже лични нападки от сорта на “Тая приятелки няма ли, които да ѝ гледат детето 1 час?”)
Защо съм я повела на толкова опасно място – там има щанги и движещи се пътеки все пак. Добре, че са имали здравия разум да ми откажат достъп, тъй като на мен очевидно не ми пука за безопасността на детето ми. (За информация, бях я повела към просторната зала за групови тренировки на танцов клас, в който не се използват тежести.)
Почувствах се като внезапно попаднала в Средновековието. Не осъзнавах колко нестандартен е подходът ми.
Истината е, че аз съзнателно избирам да ходя да спортувам, пея, пътувам и да върша всякакви други неща с детето си. И тъй като имаше все пак и няколко практични въпроса как успявам да я укротявам на обществени места, реших да разкажа как се стигна до ситуацията с този фитнес...
Дъщеря ми е почти на 2 и половина и – неизненадващо – е Светлината на живота ми. Но хората около мен често се изненадват, че не е единствената ми “светлина”, че продължавам да съм професионално амбициозна, да спортувам, да пътувам и да практикувам хобита.
Тайната за постигането на това е максималната ѝ интеграция в живота ми.
С други думи, ще разкажа какво (и как) правя заедно с нея:
Често търпя критики, че не съм достатъчно отдадена майка, че приоритетите ми са грешни, че не правя най-доброто за нея. Критиките болят и всеки път ме карат да се замисля. И всеки път стигам до заключението, че това е правилният живот за мен и дъщеря ми.
Доколкото мога да преценя, тя има много щастливо и вълнуващо детство. Изключително спокойна и общителна е, особено на публични места. Сигурно просто е свикнала, понеже я водя с мен, откакто се е родила.
Има много точен биологичен график (здравословно и редовно хранене, следобеден сън, пропълзя и проходи рано за възрастта си) и той се спазва дори когато сме на път. Всички изброени активности се плануват около графика ѝ.
Тя самата е много активна: прави гимнастика, пее, танцува, разиграва сценки, тича много, участва в домакинството. Най-успешният начин да създадеш добри навици у детето си е със собствен пример.
Познавам я добре и знам къде мога и къде не мога да я заведа. Например, като видях, че започва да ни припява на репетициите на хора, намерих кой да я гледа по време на следващия концерт – не би било честно да ни подаде грешен тон и да разстрои звученето на целия хор. И понеже не надхвърлям способностите ѝ с очакванията ми, не се сещам някога да ми се е наложило да си тръгна от някъде, понеже се е разплакала.
От време на време (често?) ми се налага да си тръгна от някое събитие преждевременно – когато тя ми каже “Мамо, искам навън.” И това е ОК. По-добре да сме отишли за малко, отколкото хич.
За щастие ние съвременните жените имаме избор как да организираме живота си, дори (и особено) по време на майчинството. Аз съм щастлива и благодарна за моите избори. Ще ми се повече жени да се отнасят по-скоро с любопитство, отколкото с критика към тях. Достатъчно критика среща всяка една от нас в живота си. И достатъчно усилено трябва да работим, за да избегнем гузната съвест на не-достатъчно-добрата-майка. Защо да си го причиняваме и сами една на друга?
И ето, след няколко домашни тренировки вече сме в залата заедно с Елисавета Белобрадова и Лазар Радков, които ще ни покажат какви да ги вършим сред всички тези уреди и най-вече - как да ги ползваме целесъобразно. Запретвайте ръкави, започваме!
#силатавтеб
За четвърта поредна година Българска Асоциация по Хемофилия организира велопоход „ЗАЕДНО“, който стартира едновременно в София, Пловдив, Варна, Бургас и Стара Загора на 21 април в 11:00 ч.
Маршрутите и в петте града са леки, съобразени с децата и болните, които ще се включат във велошествията.
През последните 3 години над 100 организации от НПО, публичния и частния сектор се включиха в кампанията и над 1500 души се движиха заедно с колело, за да покажат съпричастност и отговорност към хората с хемофилия и другите редки наследствени нарушения на кръвосъсирването. Сред целите на велопоходите е да се повиши информираността на обществото и да се достигне и до недиагностицирани хора с наследствени нарушения на кръвосъсирването.
През 2019 г. социално-спортната инициатива ще премине под надслов „Движението е промяна!“ - посланието, с което Асоциацията призовава всеки един от нас да бъде двигател на позитивната промяна. "Нашата мисия е да продължаваме да се движим ЗАЕДНО, надграждайки с нови сили и знания постигнатото до тук. Да споделяме информация и знание, да мотивираме публичния сектор и здравните институции да бъдат партньори в създаването на по-благоприятна среда с достъп до необходимите лекарства и съвременни методи за лечение на пациентите с хемофилия.", казват от Българска Асоциация по Хемофилия.
Асоциацията ежегодно отбелязва Световния ден на Хемофилията на 17 април с различни публични събития и проекти. Част от социалните цели, за които Асоциацията работи в дългосрочен план, са подобряването на условията за достъп до детски градини и учебни заведения за децата с хемофилия, както и преодоляване на психологическата бариера за тях и родителите им. Паралелно с това тече активен работен диалог с отговорните институции за осигуряване на профилактично лечение за пациентите над 18-годишна възраст, както и за обезпечаване с нужното количество лекарство за плановите кръвни операции.
За хемофилията:
Хемофилията, болест на Фон Вилебранд и другите редки нарушения на кръвосъсирването са наследствени заболявания предавани генетично. Клиничното проявление се изразява с понижаване способността на тялото да съсирва кръвта. Резултатът е по-продължителни кръвоизливи при нараняване, синини и увеличен риск от вътрешни кръвоизливи в ставите и/или мозъка.
Кръвоизливите в ставите могат да доведат до постоянно увреждане (напр. инвалидизиране на индивида при продължителни кръвоизливи в ставите на крайниците), докато мозъчните кръвоизливи могат да се изразят в продължителни във времето главоболия, загуби на съзнание и припадъци.
Каква е връзка между борбите на хората с увреждания и женските права и защо е важно да се борим за каузите не паралелно, а заедно - по тази тема пише Дарина Коконова, която намира пресечна точка между два актуални протеста, ето защо:
Подбуден от постоянните новини за смъртни случаи, на 26-и ноември предстои протест срещу насилието над жени.
Междувременно, едни други „кресливи жени“, майки на деца с увреждания, протестират вече над 22 дни подред.
По целия свят движенията на жените и хората с увреждания се борят за права паралелно, но рядко го правят заедно. В протестите на майките на деца с увреждания виждаме една уникална солидарност, която обхваща много повече дори от тези две каузи.
Техните битки са сходни не защото да имаш увреждане само по себе си има нещо сходно с това да бъдеш жена или майка, а именно защото правят връзката, че се борят срещу една и съща система, която убива „другите“ по сходни начини.
„Биологията не е съдба!“
Още от ХХ век активисти за правата на хора с увреждания и такива за равенство между половете разобличават социалните роли, налагани на хората според физически признаци.
Феминистките отричат, че това, което имаме между краката, решава кой трябва да мие чиниите и кой трябва да пие бира.
Активистите за хора с увреждания пък настояват, че не физическите особености убиват, а системата.
Различни, но равни
Полът и уврежданията са два признака, въз основа на които хората стават обекти на стереотипи, предразсъдъци и унижение, които водят до системна дискриминация.
Жените и хората с увреждания са общо приети като противоположното на нормата „здравия“ мъж - тоест те по дефиниция са по-слаби, пасивни, по-малко интелигентни, по-неспособни, по-зависими и т.н. и т.н. Женските борби не целят и не са длъжни да доказват, че жените са „като“ мъжете, както хората с увреждания не целят и не са длъжни да доказват, че са „нормални“.
И двете движения следват принципа, че не е нужно да сме еднакви, за да имаме равни права и достойнство.
И жените, и хората с увреждания се борят за автономия над собственото си тяло, право на избор и достъп до лечение, включително достойно отношение от страна на медиците, които често гледат на тях като „тела“, а не личности.
Как личното отношение става политическо
Предразсъдъците във всекидневието водят до системна дискриминация и неизбежно се отразяват на образованието, здравеопазването и работните места, достъпни за хората, които засягат. Точно това е идеята на феминистката мантра „личното е политическо“ - че личната сфера и политическата сфера са неразривно свързани. Индивидуалните предразсъдъци се пресъздават и на институционално ниво, както виждаме в лицето на представители на системата като Валери Симеонов.
Колко е важен езикът, с който говорим
Думите не са за подценяване, те определят нашите подсъзнателни нагласи и се отразяват върху културата и обществото ни като цяло. За това е и толкова важно да не допускаме открито насилствен език
помежду ни, както и от трибуните на властта.
Отвъд случая с изказването на Валери Симеонов обаче има и друг проблем. Има нужда от борба за по-включващ и овластяващ език и терминология. Защото много от думите, които сме свикнали да използваме към дадени групи от обществото, са негативни и отчуждаващи. Жените и хората с увреждания в медиите често се представят по деликатно унизителен и/или милозлив начин, представящ ги като безпомощни жертви и пасивни обекти на съдбата...
Заедно можем повече
Знаем, че жените претърпяват насилие по-често, отколкото мъжете. Хората с увреждания са потърпевши повече, отколкото хората без. Жените с увреждания, обаче, претърпяват насилие по-
често от мъжете с увреждания и по-често (според някои данни дори 4 пъти по-често) от жените без увреждания. Те се намират на пресечната точка между две потиснати категории и съответно
изпитват множество видове дискриминация и насилие едновременно. По този повод, Сузан Уендел, активист, теоретик и феминистка с увреждане, казва, че опитът и на двете групи ги кара да възприемат света и живота като „по-свързан и взаимно зависим.“ Именно в това е нашата сила.
Докато четете това, може би усещате, че всички тези неща могат да се отнасят и за много други групи и социални движения. Докато Симеонов оглавяваше Съвета по етнически въпроси например, той си позволи да оприличи майките от ромски произход с „улични кучки“. Но той не беше санкциониран за това и, както можеше да се очаква от такъв човек, унижението не приключи там. Той си позволи да обижда и тях, и майките на деца с увреждания, и българите мигранти и журналисти, и кой ли още не.
Пресечните точки между групите често се пренебрегват поради две главни причини. Първо, защото хората често са настроени едни срещу други и второ, защото смятат, че това ще навреди на каузата им.
Тази повърхностна гледна точка се дължи на йерархичното мислене на което сме обучени от малки, което ни кара да разглеждаме всяко нещо като напълно независимо и да спорим коя от каузите е „по-важната“. Но тази надпревара не води до никъде освен до дъното.
Вместо да се противопоставяме едни на други, какво ли бихме постигнали, ако се противопоставим заедно на тези измислени, сбъркани йерархии и започнем да мислим как бихме могли да си помогнем не сами, а заедно.
Да, #СистематаНиУбива, но #НеСиСама!
Още по темата:
Първите месеци след развода (или раздялата) са бъкани с трудности, които само жените в този жесток филм могат да разберат напълно: притесненията за децата и за начина, по който те преживяват новата ситуация, непрекъснатата битка с бившия, ужасно тежкият стрес, свързан с финансовата част на раздялата и, изобщо, липсата на емоционалното пространство, в което да продължим са бъдем добри родители.
Въпреки това самотните майки продължават да съществуват, да живеят, да се бъхтят и даже да се забавляват. А някои от тях откриват, че това да се съберат на едно място с жени от същия "вид" може да е супер ход не само за преодоляване на временното им лабилно психично и битово състояние. Този ход помага на децата им да минат през трудностите и шока в ранния период след разпада на семейството далеч по-леко.
Такава история ви разказваме днес. The Guardian ни запознава с три майки от Лондон, които си стъкват временна МАМУНА (естествено, че идва от "мама" и "комуна"), за да стъпят на по-стабилен терен преди да продължат животите си независимо една от друга, но запазвайки приятелството си. И урока, че е нормално подкрепата и солидарността да са в женски род.
В продължение на година Джанет Хогарт е самотна майка на три деца – на 1, 3 и 5 години. Положението е непоносимо. „Адреналинът беше изчезнал и се сблъсках с мисълта, че ще си остана сама. Борех се с емоционалната болка, с това, че бях заменена. Живеех полу-живот“, спомня си тя.
Тогава се обажда приятелката ѝ Вики, чиято връзка също се е разпаднала, оставяйки я с 10-месечна дъщеря, къща, обявена за продан, и наем, който не може да си позволи. Като временна мярка, Джанет кани Вики и дъщеря ѝ, Дейзи, да живеят в свободната стая в дома ѝ.
Скоро след това Джанет се запознава с Никола, която разпознава от една от бебешките групи в квартала. Тя живее наблизо, в Южен Лондон. Двете се заприказват и разменят телефонни номера, съгласявайки се, че е добра идея някой ден да пият по кафе. Когато Никола вметва, че уикендите са подходящо време да се срещнат, Джанет правилно заключва, че и тя отскоро е самотна майка.
И така, по-скоро случайно, отколкото планирано и с конкретна умисъл, трите жени попадат в нов вид семейна среда: „МАМУНА“, както е известна в САЩ.
Вики живее в свободната стая, а Никола е обитател на дома през уикенда и всекидневен гост. „Бяхме семейство“, казва Джанет. „Ходехме на пазар заедно, готвехме заедно, хранехме се заедно, помагахме си в грижата за децата. Запознахме родителите си.“ Децата, допълва тя, „станаха като братя и сестри“.
„Мамуната ме спаси“, признава Джанет днес, 7 години по-късно. „Не беше някакъв грандиозен план, просто ни изглеждаше като практично решение. Веднага спряхме да се чувстваме толкова съсипани.“
Животът с хора, които разбират какво преживява, оказва дълбоко въздействие върху Джанет. Когато се разделя със съпруга си след 11 години брак, с това умира и нейният социален живот. Въпреки усилията да запазят приятелствата, които са изградили като двойка, и да предотвратят заемането на страна от страна на околните, ситуацията е неловка.
„Ако отидех на някакво събиране, приятелите ни винаги бяха със своите половинки, а аз бях сама с децата. Ако някой видеше бившия ми съпруг с новата му партньорка, не смееше да ми каже.“
В споделената къща „всяка знаеше какво преживяват другите, без нужда от обяснения. Споделяхме болката. Можехме да се гневим на воля“, казва Джанет. И вярва, че "Ако човек не може да изрази чувствата си пред някого, ехото им непрекъснато се връща и го удря в лицето.“
За Вики лесно достъпната компания и всекидневните разговори с възрастни преобразява не само емоционалното ѝ състояние, но и, доста неочаквано, разбирането ѝ за семейството: „Много бързо почувствах, че изграждаме друг вид семеен съюз“, казва тя. Съюз, основан на споделяне и взаимна подкрепа. - нали именно тези неща правят семейството.
Не чувстват някаква голяма празнина, необходимост от друг човек. И за Никола – прекарваща с децата си поне една вечер през седмицата и всеки уикенд – престоите в къщата са източник на утеха и забавление.
“Преди да се запозная с Джанет и да видя колко много си приличаме, не познавах други разведени хора, освен себе си. Да сме всички заедно беше особено важно, за да не се чувстват децата неловко – за да знаят, че има и други в тяхното положение. И можехме да правим неща, типични за всяко нормално семейство – да прекарваме време заедно, да пием чай, да се разхождаме в парка.“
Отначало Джанет иска да продаде къщата и да напусне града (заради твърде многото спомени), но после осъзнава, че не е нужно да продължава напред – цялата атмосфера в жилището е различна. „Отново го усетих като свой дом. Когато бившият ми съпруг си тръгна, чувството като че ли умря. Но после се възроди.“
Новата договорка възстановява връзката ѝ с къщата, която купува и усърдно обзавежда заедно със съпруга си в началото на брака им. „Мястото отново стана важно за мен.“
Джанет, Вики и Никола (която спи в двуетажното легло на сина на Джанет, когато децата ѝ са при баща си, за да „избегне връщането в празния си дом“), въвеждат свой ред в домакинството. „Беше като брак, но по-хубаво. Имахме си нещо като невидимо разписание на дежурствата. Приготвяхме си вечеря всяка нощ. Всяка имаше своята роля.“
Джанет се занимава със сметките. Вики – с печене на хляб и други вкусотии. Никола приготвя вечеря всяка неделя и почиства след партитата.
Според Джанет, гледайки една на друга като на много повече от съквартирантки, трите са успели да избегнат жалките, типични за студенти домашни разправии. „Всички бяхме много чисти и подредени, но същевременно безгрижни. Ако беше разхвърляно, просто разтребвахме. Когато човек преживее нещо толкова ужасно като развод, подобни неща изглеждат незначителни.“
Възрастните може да са избрали тази необичайна семейна среда, но, разбира се, не и децата им, чието събиране на едно място можеше да създаде сложна и неприятна динамика.
„Беше жизненоважно да се уверим, че преживяването е позитивно за децата. Трябваше да изградим истински дом за тях“, обяснява Джанет. „Но взаимната подкрепа всъщност ни даде емоционално пространство да бъдем по-добри родители.“
В началото трите семейства често излизат заедно – гребане по реката, разходки в парка и други неща, които иначе не биха правили поотделно. С времето децата заформят връзки, които са силни и до днес, 7 години след края на съжителството.
„Взаимоотношенията им бяха истински и дълбоки, така че приятелството им се основаваше на много повече от игри, само че без стреса, които се среща в смесените семейства. Не бяха принудени изведнъж да станат братя и сестри“, казва Джанет.
Както при възрастните, децата извличат ползи от присъствието на връстници със същия опит. По-големите момичета често си споделят как се чувстват.
На дисциплината, потенциален източник на търкания, майките обръщат особено внимание. Имате различни възпитателни стилове. Вики е най-либерална – всички знаят, че от нея могат да очакват допълнително бонбони. Но постигат съгласие за основните неща и не се притесняват да се карат на когото и да било при необходимост.
Днес децата редовно си ходят на гости с преспиване. И доста си говорят за онези времена – партито с фойерверки, на което за малко не подпалват къщата, екскурзиите, майките в костюми на Дядо Коледа, коледната елха, чийто връх е трябвало да бъде отряазан, за да мине през входната врата.
Още не сме свършили, скрол надолу
Втората от съвместните Коледи празнували седмица по-рано, тъй като децата щели да прекарат празника при бащите си. Имало истински сняг. „Тази невероятна не-Коледа беше най-щастливата в живота ми“, казва Джанет.
Но скоро след това тя се запознава с новия си съпруг, Нийл. И необикновеното домакинство достига своя край. Джанет се сгодява; Вики и Дейзи имат нужда от повече пространство; Никола започва нова кариера. „Всички имахме смесени чувства, но усещахме, че е дошъл моментът всяка да излезе от своя пашкул.“
И до днес животът на трите майки е силно свързан и те все още се виждат всяка седмица. Приятелството им е бетонирано от това, че са били заедно, когато са се нуждаели една от друга. В момент, в който заедно са били много повече, отколкото всяка поотделно.“
Българската асоциация по хемофилия за трета поредна година организира велопоход „Заедно“ в подкрепа на хората с хемофилия. Той ще се проведе на 21 април от 11:00 до 13:00 часа в четири града в страната – София, Пловдив, Варна и Бургас.
Всяка година по случай Световния ден на хемофилията – 17 април – асоциацията организира различни инициативи, с които информира обществеността за характера на заболяването и подкрепя хората с вродени нарушения в кръвосъсирването и техните близки, а през 2018 кампанията е под надслов „Споделянето е сила“.
Хемофилията е рядко срещано вродено кръвно заболяване, при което кръвта на засегнатия не се съсирва или се съсирва много бавно. Болният от хемофилия не кърви по-бързо или по-интензивно в сравнение със здравия човек, а по–продължително. В следствие на това се получават външни и вътрешни кръвоизливи, като противно на общото мнение, тези които се случват вътре в тялото, могат да бъдат много по-опасни и дори в някои случаи фатални за страдащите от това заболяване.
Защо точно велопоход? Колоезденето е едно от двете препоръчителни спортни занимания за хората с хемофилия (другото е плуването). Целта на велопохода и кампанията „Споделянето е сила“ е хората да започнат да споделят целенасочено и ефективно знания, умения, ресурси и подкрепа, за да подобрят заедно качеството на живот на страдащите от хемофилия.
Ако имате нуждата да давате познание, това е точно за вас!
Фондация „Заедно в час“ удължава срока за кандидатстване в програмата си за професионално и лидерско развитие, заради засиления интерес от страна на училищата.
Подайте кандидатурите си във формата за кандидатстване до 10 април и се включете в новия випуск учители в страната!
За да кандидатствате, не е нужно да имате предишен преподавателски опит.
Необходими са бакалавърска степен и нагласа, че всяко дете може да постигне успех и заслужава качествено образование. Ако нямате квалификация „учител“, ще преминете през специализирано обучение за придобиване на правоспособност за преподаване при завършване на програмата.
Ще имате възможност да преминете през интензивна лятна подготовка и допълнителни обучения за развитие на уменията както за работа в класната стая, така и за продължаване на кариерното развитие с фокус върху образованието. Хората, минали през програмата се реализират като преподаватели и училищни лидери, както и в сферите на социалното предприемачество и образователните политики.
А какво всъщност правят „Заедно в час“? Ами те работят за това всяко дете в България да има достъп до качествено образование и възможност да реализира потенциала си, независимо от средата, в която живее, и социално-икономическия си произход. Благодарение на организацията, нови хора – успешни професионалисти и завършващи студенти – влизат в системата на българското образование и работят дългосрочно за положителна промяна и намаляване на образователното неравенство в страната.
Вижте подробности на www.apply.zaednovchas.bg и станете движеща сила на промяната в българското образование!
