Решението да поверим грижите за възрастните си близки на друг несъмнено е трудно за повечето хора и изисква психическа нагласа и известна финансова обезпеченост, защото частните старчески домове не са никак евтини, грижите от болногледач вкъщи - също. И е редно да е така, защото би следвало, че тези хора и институции полагат специализирана, висококвалифицирана, но и много емпатична и уважителна грижа за възрастните хора.
Тяхната работа е изключително отговорна, трудна и натоварена не само заради грижите, които полагат, но и заради доверието, което трябва да засвидетелстват на близките, поверили грижите за роднината си в техни ръце.
Тъкмо затова постът на Албена Ковачева, разказващ за безхаберие и лоша грижа към баба ѝ и дядо ѝ още в първите дни на постъпването им в частен старчески дом, предизвика голям отзвук и нашето внимание.
Албена разказва и показва със снимки как изглежда дядо ѝ след вземането от дома. Възрастният човек е със синини и охлузвания по цялото тяло - включително и лицето, и с рана на ръката. Освен това възрастната двойка е разделена (предварителната уговорка била да са заедно в една стая) – нещо, което не им се е случвало от 70 години, пише в поста си внучката им.
Албена споделя и че семейството ѝ не е имало контакт с близките си, защото телефоните им са били отнети. Връзката става само през управителката на дома в подходящо време, като за такова е посочено между 11:00 и 13:00 часа.
В допълнение към това заради пандемичните мерки роднините нямат право на свиждания. Оттук и ограничението за телефонните разговори създава почва за съмнения в роднините, че се случва нещо нередно с близките им.
Ние се свързахме с управителката на дома и поговорихме с нея за всичко това. Тя имаше обяснение и контрааргумент за всяка информация, изнесена от Албена Ковачева. Дядото е със синини, защото е паднал по мраморно стълбище и защото е бил нападнат от друг възрастен човек в дома.
Телефоните им не са отнети, а са на съхранение, тъй като възрастните хора са дементни и не могат да се грижат за вещите си. Включително има опасност други ползватели на дома да вземат телефоните, да ги изхвърлят, да ги унищожат, да навъртят сметка или друго.
Бабата и дядото на Албена са разделени след първата им вечер, прекарана в дома, защото бабата е буйствала и е пречела и на съпруга си, и на останалите, казва управителката на дома. За нея такава реакция е очаквана, тъй като дамата е възрастна и дементна и е на чуждо място. Албена подчертава обаче, че баба ѝ не е диагностицирана с деменция до този момент.
За всичко, което казва, управителката на дома посочва, че може да представи доказателства, включително видео материал от охранителни камери. Доколкото разбрахме от Албена Ковачева, вече е подадена жалба и би следвало да започне разследване, по което да се уточнят обстоятелствата и да се види какво точно се е случило с дядото на Албена, както и спазени ли са всички предварителни уговорки и самият договор, сключен за полагането на грижите.
Ние ще следим какво е развитието по случая и оставаме в контакт с Албена Ковачева, за да сме в течение как върви разследването.
Ако имате съмнения, че ваши възрастни близки или познати са жертва на всякакъв вид насилие или лошо отношение – било вкъщи, било в институция, не се колебайте да се свържете с полицията. По-добре да се окаже, че е станало някакво недоразумение, отколкото после да съжалявате, че може би е можело да се направи нещо, но не сте го сторили.
Споделяме ви всичко това, защото вярваме, че едно общество е точно толкова силно, колкото добро е отношението му към най-слабите, беззащитни и уязвими звена в него – възрастните хора, малките деца, хората с увреждания, болните хора, дори ако щете и бременните и раждащите жени. По това как изглеждат тези групи можем да съдим как изглеждаме отстрани като общност.
Е, как изглеждаме?
"Щастието е да имаш голямо, грижовно, тясно свързано семейство в друг град", казал е Джордж Бърнс и тази сентенция се е превърнала в мото на хората, чиито роднини са съвсем близо и се налага да прекарват повече от доволно количество време с тях в края на годината. Точно като снежна топка в лицето на всички, които се оплакват от купищата роднински коледни и новогодишни партита обаче, идва тази красива история.
За съжаление, не всички хора са с близките по време на празниците, тъй като на много от тях им се налага да работят. Например - на служителите на авиокомпании и летища. Това се случва и на стюардесата Пиърс Вон, на която се паднало да прекара Коледа в небето тази година. Въпреки това, нейният любящ баща намира начин да прекарат празниците заедно. Като резервира общо шест полета из САЩ, за да може да бъде известно време с нея преди, след и по време на полетите.
Тази история беше споделена от един от пътниците, с които Хал Вон - бащата на стюардесата - пътува от Форт Майерс до Детройт.
Публикацията на Майк Леви за бащата и дъщерята във Facebook получи повече от 155 хил. харесвания и повече от 30 хил. споделяния.
Малко по-късно Пиърс сподели публикацията на Майк Леви и изрази специални благодарности към всички, направили пътуванията на баща ѝ приятни. Не е нужно да добавяме, че историята се превърна в хит в социалните мрежи. Така че - радвайте са на компанията на близките си, щом ви е предоставена. Очевидно, те така или иначе ще стигнат до вас - където и да сте!
Още:
Моментът за голямото купуване на коледни подаръци е тук, но всички знаем, че и на най-хубавите от тях им трябва красива опаковка, за да засилите празничния ефект и тръпката какво има в кутията под бляскавата хартия.
И понеже светът е пълен с хора с особено чувство за хумор, които не могат да прекарат и светъл празник като Коледа без да се посмеят на нечий гръб, на помощ в опаковането идва Prank-O. Базираната в Минеаполис компания предлага кутии с абсурдни продукти на тях, в които да пъхнете истинските подаръци за любимите ви хора, но и да ги втрещите преди да ги открият.
И така: от пъзел с 12 000 сини парченца до ленти за сушилня с аромат на бекон - превъртете страницата с най-безумните опаковъчни кутии, представяйки си физиономиите на хората, които ги получават.
Евелина Маринова ни изпрати този текст, за да обсъдим въпрос, който избягваме - смъртта. Но не за да се вайкаме, а напротив – за да улесним поне малко любимите хора, които ще останат след нас.
Ева решава да направи списък с основни въпроси, чиито отговори близките ни биха искали да знаят, когато нас вече ни няма, след като за период, по-кратък от година, губи родителите си и съпруга си. Той съдържа конкретни неща, които неизбежно трябва да се свършат около приключването на земния ни път, и за които трябва да се вземат навременни решения, способни да обърнат психически всеки от нас с хастара навън.
Този текст не е тъжен, той е просто предвидливо реалистичен. Защото най-сигурното нещо на света е, че всички ще умрем. Неизбежно е и е просто факт като този, че сме се родили.
Причината за него: наложи ми се челно да се сблъсквам с внезапната смърт на любими хора и в моментите на най-голямо вцепенение и объркване да вземам решения за важни и много на брой неща.
Когато майка ми си отиде, бяхме няколко души накуп и решенията бяха колективни. С баща ми - също. Но когато си отиде мъжът ми, решенията трябваше да взема аз. Еднолично. Без с него да сме ги обсъждали никога преди това. Нито веднъж не ни е хрумвало да си поговорим кой как иска да бъде изпратен, какви са му вижданията по въпроса с кремирането, какво да се случи след това. Трябваше да гадая. Буквално.
А след това... След това разбрах колко много всъщност не знам и колко още подробности ми се губят. Веднъж, например, си бърниках във фабричните настройки на телефона и трябваше да се вържа отново към безжичния интернет. Винаги той се е занимавал с техниката у дома и се оказа, че не знам паролата за wi-fi. Не можех да вляза в собствения си интернет в собствения си дом - адски безпомощен момент.
Или пък въпросът с вещите. Или, когато смятах, че всичките ни снимки за последните десет години са безвъзвратно изгубени.
Изобщо, всички онези неща, които можем да си спестим с един разговор и десет написани реда.
Години след това най-сетне се сритах сама по кокалчетата и реших да отворя темата за умирането като за нещо предстоящо на всеки един от нас. Прагматично и без излишен драматизъм.
Предполагам, че не съм единствената. Затова направих кратък списък, който всеки от нас може да попълни и да остави при доверен човек. За Онзи момент, за който никой не иска да говори.
А трябва да се говори. Смъртта е част от живота. И всички ние би трябвало да имаме думата поне за малка част от времето, когато вече не сме на този свят. И, повярвайте ми, близките ви ще ви бъдат благодарни за това!
Какво искате да се случи след смъртта ви?
-- Първото решение, което трябва да вземете сами, а не да оставяте на близките си, е дали искате да бъдете донори на органи, при евентуална ситуация. Разбира се, животът е непредвидим, но все пак, за хората, които ви обичат, би било по-лесно да се съобразят с вашето желание. Или поне да са наясно какво е то.
-- Искате да ви погребат, или да ви кремират? Искате да ви изпратят в определена църква или на друго място? Ако ви кремират, какво искате да се случи с останките ви след това? Ако ви погребат – искате ли да сте в специални за вас дрехи? Има ли нещо конкретно, което искате да се напише на надгробния ви камък?
-- Искате ли близките ви да направят нещо различно от това, до което ще стигнат сами като идея? Да се съберат на място, което сте обичали; да пуснат определена ваша любима песен; да приготвят или просто набавят нещо конкретно за ядене, просто защото имате общи спомени, свързани с него и т.н.
Какви насоки искате да дадете за отглеждането на децата си, в случай че нещо се случи с вас,а те са все още малки?
Имат тези и тези алергии; вземат това лекарство в тези случаи; този подход им действа най-успокояващо в конкретна ситуация; не се разделят с тази играчка; лягат си в толкова часа, иначе стават раздразнителни; ходят на училище с тези любими съученици; тренират спорт в толкова часа, посещават уроци в онази школа.
Как искате близките ви да се погрижат за домашния ви любимец?
Има ли някакви конкретни насоки, от които ще имат нужда? (Например паспортът на кучето стои еди-къде-си, яде в този и този час, разхожда се с тази дреха, или пък – да го гледа Този човек, защото знам, че двамата ще се разберат чудесно.
Какво искате да се случи с вещите ви след смъртта ви?
Имате ли някъде, освен вкъщи, вещи, за които някой трябва да се погрижи?
Имате ли вещи, които искате да вземе точно определен ваш близък човек?
Какво искате да се случи с останалите ви неща - да бъдат дарени/изхвърлени/унищожени? На кого? От кого?
Базова информация, без която на любимите ви хора ще им е трудно да се справят с ежедневни ситуации, а вероятно само вие знаете:
-- Как се отключва телефонът ви/компютърът?
-- Каква е паролата за интернета? А кой е доставчикът му?
-- Имате ли банкови сметки и кои/къде са те?
-- Имате ли акаунти в социалните мрежи, които трябва да бъдат закрити? Тук пишете юзър и паролите за тях. Паролата за основния ви имейл адрес би била много полезна, тъй като през него може да се влезе в много от ползваните от вас платформи, а на него могат да се получават и нови пароли за местата, в които сте го регистрирали.
-- Имали хора, фирми, или институции, на които дължите пари/чакат ви за завършване на проекти/имате важни уговорки?
Какво послание искате да оставите на хората, които ще останат след вас?
Личните ми отговори на тези въпроси, както и писма, много писма, са в една тетрадка. Вече имам идеи къде да я оставя.
Някои неща съм записала с молив - все пак не съм решила да умирам утре, искам да мога да ги пренапиша.
Планирам дълъг и щастлив живот за себе си.
Просто искам да улесня този на другите. Поне малко.
Когато приветстваме новопопълнението в семейството ни, нямаме друг избор, освен да приветстваме и една непозната нова вълна от(понякога злобнички и болезнени) коментари и оценки за майчинството ни от страна на семейство, приятели и напълно непознати.
С опита и слушането на тези коментари се научаваме да дешифрираме какво всъщност искат да ни кажат хората около нас.
Решихме да подготвим бъдещите майки с кратък списък от най-често изричаните реплики и тяхното кодово значение – някои от тях, уви, и ние самите сме чували, на други сме се натъквали из необятния интернет, включително и в любимия ни ScaryMommy.
Хората казват: Вангелуда – Гуца … какво уникално име сте избрали за бебето!
Всъщностви казват: Защо, защо, по каква причина причинявате това на детето си?! Защо, ЗА БОГА, какво ви е направило?! Защо мразите малкото човече? Защо му отнемате всеки шанс в живота?!?!?!?
************************
Хората казват: Не се притеснявай, ще свалиш килата от беменността за нула време!
Всъщностви казват: Уау. Да не би още или пак да си бременна? Сигурна ли си?
************************
Хората казват: Изглеждаш малко уморена.
Всъщностви казват: Изглеждаш като мокра улична котка, която се е опитала да скочи в Перловската река, но вместо това е паднала на пътното платно и са я сгазили няколко камиона на „Чистота“, след което се е завлякла до контейнер с боклук, където е изяла остатъци от съмнителен кекс и гледа втренчено вече втори ден. В смисъл, изглеждаш наистина ужасно.
************************
Хората казват: Сладуран...ченце! Как се казва?
Всъщностви казват: Възпитано се опитвам да ви кажа, че бебето ви изглежда безполово и не мога да разбера как да се обръщам към него.
************************
Хората казват: Бебето повърна малко повечко май...
Всъщностви казват: Защо го тъпчете това дете? Угоявате ли го? Не виждате ли, че повръща от преяждане? Вие гледахте ли какво го сполетя чревоугодника от филма Седем?
************************
Хората казват: Невероятно е колко много неща събираш, когато имаш деца!
Всъщностви казват: Живеете в коптор, вещомани такива! И децата си ли искате да превърнете в Плюшкин?
************************
Хората казват: Бебето явно си развива дробчетата! (чували сме го и в разновидност: Такъв му е характерът на бебето!
Всъщностви казват: ОБОЖЕМОЙ, колко се радвам, че мога да си тръгна и да не слушам това врещене и рев, и писъци!
************************
Хората казват: Браво, че в заетото ти всекидневие намираш време да качваш всеки ден и снимки на бебето във Фейсбук!
Всъщностви казват: Спри.Да.Ми.Спамиш.Фийда. Никой не иска да гледа 14 еднакви кадъра на бебето ти от различен ъгъл. ВСЕКИ БОЖИ ДЕН.
************************
Хората казват: Синът ни започна да си спи сам и непробудно цяла нощ още на шестата седмица.
Всъщностви казват: НИЕ СМЕ НАЙ-ДОБРИТЕ РОДИТЕЛИ ЕВЪР. Не като някои, да не посочваме (сочат с показалец вас)...
************************
Още не сме свършили, скрол надолу
Хората казват: Искаш ли да погледам бебето за малко, да можеш да си починеш за половин час, ако искаш например да си вземеш душ на спокойствие?
Всъщностви казват: Смъъърдиш на потни чорапи и кърма! МОЛЯ те, изкъпи се! Ако не се изкъпеш, нарочно ще те пръскам с верото и ще те залея с тенджера топла вода!
Йоана (това, разбира се, е псевдоним - по молба на авторката спестяваме истинското ѝ име) ни изпрати този изключителен по своята откровеност текст. Темата е тежка и в България тя често остава необговорена или неглижирана - да, става въпрос за следродилната депресия, на която ние, в Майко Мила, сме повдигали завесата вече два пъти - с текстовете "Скъпи, депресирах се!" и Даниела в страната на следродилната депресия. Сега ви предлагаме един абсолютно изчистен и директен разказ на човек, който все още се бори с причините и последствията от това състояние, и който би се радвал, ако може да помогне на поне една жена със същите симптоми да потърси помощ навреме. Прочетете го и ако се сетите за своя приятелка или близка, която отговаря на описанието - помогнете ѝ преди да е станало твърде късно.
*********************
Детето ми е близо двегодишно, а аз нямам почти никакъв ясен спомен за отминалото време. Добре е, че имам снимки – поглеждам ги - да, на този ден е бил на девет месеца, ето тези панталонки вече са му малки.
Спомням си и как бутам количката нагоре по една по-стръмна улица, както правя неотменно всеки ден и точно там понякога усещам проясняване и нещо като щастие от това, че съм млада, здрава и имам прекрасно дете.
Щастие, на което всяка нормална майка би следвало да може да се радва и тема, относно която всичките ми приятелки изглеждат единодушни, само аз мълча гузно, защото ме е срам да им призная, че през повечето време не съм щастлива въобще.
Подозирах, че ще имам нелек следродилен период по много причини, най-сериозната от които е, че бременността ми премина почти изцяло в болница.
Броях дните и часовете, през които „плодът“, както го наричаха, растеше, а заедно с него и шансовете му да оцелее.
Бях събрала толкова страх, че по време на раждането, когато едва не го изгубихме, стоях напълно безразлична и сякаш безчувствена към случващото се около мен.
Кулминацията на страха, както по-късно разбрах, е просто шок, толкова мощен, че оставя нервната ти система без чувствителност, а ужасът от случващото се рикошира в главата ти седмици, след като събитието е отминало.
През тези следващи седмици всичко, което исках, беше да ме оставят на мира, за да си почина и да поема глътка въздух. Както е добре известно, обаче, глътките въздух на новите майки се отлагат за след първите няколко години на детето. Тези, които имат късмета да имат подкрепящи родители, разбиращи партньори и възможност да наемат помощ, са извадили по-голям късмет и биха могли да подишат и преди това.
На всички останали им стига да оцелеят.
Тази равносметка я правя по-късно, сега на дневен ред са безсънието, неуспешното кърмене, преместването в нов дом, пълната липса на познати и близки наоколо, рутината, безкрайният плач, хранене, миене, преобличане, в обратен ред, отново и отначало.
Аз знам, че съм уморена, но не знам дали е само това, не знам и колко точно съм зле. Имам чувството, че хората са предимно недобронамерени, никой не ме разбира, не ми съчувства, лесно се обиждам, а наоколо няма някого, с когото да (съм готова да) споделя.
Партньорът ми по начало не е въплъщение на емпатията - той предпочита хората да идват с инструкция за употреба и да има на разположение сервиз за евентуален ремонт, тъй като ако някой от близките му даде „error”, той няма никаква идея какво да прави с него.
Аз съм пълната негова противоположност и крайната ми емоционалност в тази ситуация ми изиграва лоша шега - просто прелива от мен и става неконтролируема.
Правя неща, на които не съм знаела, че съм способна.
Преминавам от настроение в настроение.
Плача по абсурдни поводи.
Планирам самоубийство по няколко различни начина, всеки един премислен до най-дребни детайли и готов да бъде реализиран в удобен момент.
Страхувам се от себе си, страхувам се, че някой ден бих могла и да навредя на детето си – не защото го искам, а защото не се владея, а в симбиозата между майка и бебе тя няма право да изгуби контрол.
След доста време ми хрумва, че извън чисто физическото изтощение, обоснованите притеснения и шока от всичко ново, което ми се случва, изглежда преживявам и още нещо.
Започвам да ровя в интернет. Намирам симптомите на следродилната депресия, които покривам идеално като отговори на изпит, за който съм добре подготвена.
Повече от шест месеца след раждането на детето ми, до съзнанието ми успява да достигне мисълта, че по всяка вероятност съм извадила късата клечка и не просто съм сред онези 50% от жените, които имат преходен психологически дискомфорт след раждането, ами и една от тези 15%, които развиват тежка следродилна депресия и имат належаща нужда от помощ.
Намирам се в точната статистика, в идеалната среда на всички клишета, значи няма нищо страшно и непоправимо, нали?
Да, следродилната депресия се оказва състояние, на което може да се помогне, ако имаш достъп до специалист, финанси и време, за да се погрижиш за себе си. Само че специалистите са малко, информацията за тях е оскъдна, в разпределението на финансите по време на майчинство детето е с приоритет, а времето е последното нещо, с което разполагаш.
Въпреки всичко е наложително да намериш някакъв начин и да опиташ да се измъкнеш, защото си наясно, че алтернативата е малкият човек да остане без теб.
Чудото все някак трябва да се случи.
Случват се няколко. Най-голямото е самото ти дете, което расте и се променя, обича, радва се и общува все по-пълноценно. Чудото е и късметът да познавам лекар – не специалист, но достатъчно добронамерен, за да ме изслуша внимателно, да ме изпрати в аптеката с дълга рецепта и да ме задължи да му докладвам за състоянието си всяка седмица със загриженост и човечност.
Той е наясно с няколко неща, които нито жената в следродилна депресия, нито нейните близки приемат лесно:
раждането не те прави майка автоматично
Понякога инстинктът идва по-късно и това е в реда на нещата. Умората се натрупва, напрежението – също, и ти не си длъжна да си безупречна постоянно.
Ти и твоето бебе имате уникални по рода и силата си взаимоотношения, в които обаче има и моменти, когато няма да се харесвате особено - това също е нормално.
Като нова майка имаш нужда от всяка помощ, която може да ти се окаже, и това не те прави нито слаба, нито некомпетентна. Никой няма право да поставя под съмнение или критикува уменията ти, ако правиш всичко, което е по силите ти и го правиш с любов.
Ако имаш дори най-малкото съмнение, че нещо с теб не е наред, напълно нормално е да поискаш помощ - това не означава, че се справяш зле.
Колкото по-рано я потърсиш, толкова по-добре и за теб, и за детето ти.
Към днешна дата аз не зная дали съм излекувана. Последиците за мен и семейството ми са големи, защото натрупването при нас продължи твърде дълго.
Времето, в което стояхме на двата бряга на една и съща река и си крещяхме на различни езици няма как да бъде заличено.
На този етап от живота си съм убедена, че независимо от всичко, което се случва в живота ми и независимо от хората, които идват и си отиват, оттук нататък
най-важно за моето дете ще бъде аз да съм добре, за да бъде добре и то.
Около всичко преживяно знам също така и че не съм единствената, която се бори с подобно състояние. Важно е майките да знаят, че такива усещания могат да се появят, както и да знаят какво да правят със себе си тогава – това може да спаси живота и щастието им.
Не по-малко важно е с проблема и евентуалните му последици да са наясно и близките им, защото две неинформирани и изтормозени страни са в състояние да вземат куп грешни решения, които често се оказват необратими.
Ако поне за миг накарам някого да се замисли и спестя някому болката и объркването, през които все още преминавам, това ще даде повече смисъл и на моето оцеляване.
МАЙКО МИЛА ИЗДАВА ПЪРВАТА СИ КНИГА - МОЖЕ ДА НАПРАВИТЕ PRE-ORDER ТУК
