fbpx
И аз съм човек

Даниела в страната на следродилната депресия

29 ноември 2016

Даниела Иванова е една прекрасна майка - казваме го с абсолютна сигурност без дори да сме я виждали. В това, което ни е написала и пратила, се припознаваме на 100% и искаме да ѝ кажем, че напълно я разбираме и подкрепяме. Никога няма да спрем да повтаряме колко важно е жените да споделят и обясняват какво се случва в душите им след раждането на детето. Състоянието следродилна депресия е нещо изключително сериозно и това трябва да бъде разбрано както от майките, така и от техните партньори, приятели, семейство и близки. Ако смятате, че сте в следродилна депресия и имате нужда от подкрепа - винаги може да ни пишете, ние сме насреща! 

***************************

Преди да се роди дъщеря ми (която е на 6 месеца, така че това не е толкова отдавна) си мислех, че не мога да попадна в капана на депресията. Аз съм толкова позитивен човек! С дългосрочни цели, винаги с усмивка и с положителна нагласа се справям с неприятностите. А камо ли като се роди детето ми! Тогава ще съм най-щастливият човек на света! Ако нещо ме притесни, сама ще си помогна, ще анализирам ситуацията и ще се измъкна без да стигам до крайности.

И наистина, първите часове и дни след раждането бяха най-невероятните в живота ми. Благодарение на уникалната ми лекарка и нейния екип раждането не съответстваше на ужаса, за който се бях подготвила психически. Така че, нека да отбележа - д-р Семра Акташ е чудо на чудесата! В родилния дом навсякъде бебета, всички са усмихнати, а за моето какво да кажа... срещата с нея преобърна живота ми на 180 градуса и ме изстреля в облаци от розов захарен памук.

Но дойде изписването и се прибрахме вкъщи.

„Ред сълзи, ред сополи” – това съм аз в следващите няколко месеца.

Малката Сияна се роди 2880 г. Ще кажете, съвсем нормално. Но като сложиш бебе под 3 кг в тая ГИГАНТСКА кошара и те налягат едни мисли – Боже, колко е малка! Та тя е като една прашинка, като пухче на нежно глухарче в цялото огромно поле... И умишлено или не, започна моето притеснение, което след това премина не във вълна, а в цунами от депресивни мисли.

На следващия ден дойде педиатърката. След щателно водените от мен записки колко пъти и с колко различни чисти памучета да ѝ промия очичките, тя твърдо заключи – „Доведете ми я след една седмица да я видя пак, че е много малка”.

Само това ми трябваше да изгони и малкото сън, който чаках през 2 часа 8 пъти в денонощието (оставям на вас математиката колко часа е остатъкът). Добре, де, малка е, но не чак толкова, а и ще порасне, къде ще ходи?!

Но тогава не се бях сетила за това (че все някога трябва да порасне). Мъжът ми явно изобщо не се притесни, защото продължи да си върши задачите спокойно и да се радва на миниатюрното същество, докато аз я гушках все по-силно, сякаш се надявах това да ускори растежа ѝ. А силното гушкане пък често водеше до сълзи от радост и от притеснение за нея, не съм сигурна коя точно беше е първопричината.

Винаги съм минавала за прекалено чувствителна за хората, които ме познават, но сега надминах себе си и мисля, че това се превърна в нечувано черногледство и безумно притеснение за всичко, което можете и не можете да се сетите.

Например, първата разходка на детето. С майка ми беше добре. На следващия ден реших да я изведа сама. Интересно, мисля си, сигурно всички гледат в количката и се чудят как може да има такова красиво бебе. Ааа, чакай малко, тя е толкова малка, че сигурно изобщо не я забелязват. Мислят си, че бутам просто количка. Като ми види човек погледа, нищо чудно да съм излязла с празната количка да обикалям квартала.

Добре, да не си придаваме важност, просто да пресечем по най-внимателния начин 25-те тротоара по пътя до парка без да получа пристъп на паника по средата на някоя пешеходна пътека.

Да не се преобърне количката, да не изпусна бебето, да не съм я облякла прекалено много и да получи топлинен удар, да не е много разсъблечена и да не настине, да не я погледне някой с лоши очи и прочие пълен bullshit ми се въртеше в главата.

Изобщо, това не беше разходка, а обиколка, в която аз се оглеждах като гърмян заек за опасности, а Сияна си дремеше спокойно в количката.

Ще пробвам да сумирам набързо най-странните ми поводи да се разстройвам, за да не стане разказът над 10 страници.

Колко е малка дъщеричката ми сега, кой знае колко бързо ще порасне, въобще няма да усетя. И ще ми е мъчно за тези времена, когато пръстчетата ѝ са били колкото семчици. И това време няма да се върне. Никога. Никога! Никога повече няма да мина през изживяването за пръв път да имам дете. Радостта от раждането му, прибирането ни вкъщи, как мъжът ми залепва лепенка “Baby in car” на стъклото, когато ни взима от родилния дом. И т.н. и т.н. Всичко е толкова тъжно!

Сълзите ми потичат със скоростта на светлината...

Как ли ще се караме като стане тийнейджър?? Сигурно в един момент вече няма да ме обича и ще я изнервя всяка моя дума. А аз винаги ще я обичам и ще съм до нея, независимо от всичко.

Край!

Тук вече съм в поза „лице в шепи” и се надявам да не ми звънне телефонът. Няма да мога да си преправям гласа за пореден път, за да не притеснявам човека от другата страна на слушалката. И най-малкото, за да не ме помисли за луда. Защото аз, дълбоко в себе си, знам, че това са безумни мисли, но те ме връхлитат една след друга и не мога да ги спра.

Аз съм била позитивен човек?! Нямам такъв спомен, оставете ме на мира да си гушкам бебето, докато мога, че утре ще остарея, тя ще порасне, а може и за чужбина да замине. Какво ще правя тогава без нея? Не се бях сетила за това, ужас! Най-добре да се потръшкам още малко, може да предотвратя някое животозастрашаващо събитие.

Колко ли изяжда това дете? Понеже я кърмя, нямам представа и това ме побърква. А и тя, милата, заспива на всяко хранене. И изобщо постоянно спи. Защо не играе, защо не се движи, защо не будува повече от час? Да не би нещо да ѝ има? Жълтеницата от родилния дом още я държала. Е, няма ли да й мине вече, не е нормално това? Нов повод за паника...

Няма да се задълбочавам в темата за кърменето. Само ще кажа, че вариантът кърмата ми да спре и да се наложи да я храня с адаптирано мляко можеше да ме докара до истерия. Добре че сестра на моя приятелка е консултант по кърмене и ми помогна да предотвратя този сценарий (Жени, благодаря ти!). Сигурно иначе щях да се обявя за най-некадърната майка и да изпадна в тройна истерия.

Бебето плаче, аз съм виновна! Бебето не спи, аз съм виновна! Бебето спи много, пак аз съм виновна! Днес съм ѝ дала капки за колики не 5, а само 4 пъти. Край, сега ще умира от болки и пак аз ще съм виновна. Ако ще да не спя 3 денонощия, не мога да допусна да не почистя стаята ѝ днес, защото ще се надиша с прах, ще получи атопичен дерматит и астма и кой мислите ще е виновният?

Изобщо, като не ставаш за майка, защо раждаш деца, ми идваше да питам клетия си Аз.

И върхът на параноята: Заставам на прозореца за малко и какво, мислите, правя там? Не, не се наслаждавам на слънцето.

Аз кроя план как ще реагирам, ако стане пожар и входната врата е блокирана.

Така.

Първо грабвам бебето, след това скачам от прозореца на терасата на съседите долу. Добре, че е по-голяма и няма шанс да я пропуснем. Така, ако се сгъна и гушна бебето, то ще има шанс да оцелее с минимални щети.

Това са само част от поводите ми да се терзая, добре че повечето вече съм забравила.

Спомням си как по едно време си исках обратно барчетата, роклите и джина с тоник. Но тази мъка бързо се разми в морето от памперси и мокри кърпи.

За целия хаос в главата ми май почти никой не разбра, освен няколко приятелки, които щателно облъчвах, ако са ме хванали във фаза и в настроение да държа притеснени речи.

Останалите - мъжът ми, родителите ми, свекърва ми, успях някакси да заблудя, че се справям с всичко и няма какво да ме бутне.

Кого заблуждавам, май побърках мъжа си... Не съм сигурна точно аз ли съм луда или заразих и него. По-вероятно първото.

В един момент се съгласих майка ми да идва вкъщи по-често и да ми помага, междувременно бебето Сияна започна да спи по-дълго нощем, открих и бебеносенето в раница. Благодарение на тази комбинация, аз се почувствах отново човек. Върнах си чувството за хумор (май?! Не мога да преценя със сигурност...).

Благодаря на мъжа ми, че ме изтърпя и беше неотлъчно до мен, въпреки че го обвинявах за всичко съществуващо в живота и в главата ми.

Да си призная, като четях разказа преди да го изпратя, пуснах една сълза за бъдещите ми скандали с тийнейджърката Сияна. Ще ѝ кажа след 13-14 години, сигурно ще има огромен ефект.

P.S.: Хумористичното преувеличение не трябва да се бърка с черногледство. Никой от тези фатални планове и депресивни мисли за бъдещето не помрачи истински радостта ми от появата на моето бебе. Само ми поразхлаби някои чаркове в главата, за да ги наместя после пак и да мога да разказвам с усмивка за тези преживявания.

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross