Нашата читателка Людмила Павлова ни изпрати нов текст, който знаем, че много от вас ще четат с огромно вълнение, защото са родители на бъдещи първокласници. Людмила е психолог и психотерапевт под супервизия с дългогодишен професионален опит в работата с деца, юноши, възрастни и семейства. А това, което тя пише в текста по-долу, отново поглежда към емоциите – както на децата, така и на възрастните.
Тръгването в първи клас е един от онези периоди, около които възрастните обикновено имат цял списък с тревоги: детето ни не е ли още много малко, познава ли буквите, може ли да брои, ще се справя ли със задачите, ще слуша ли в час, ще намери ли приятели?
Свикнали сме да мислим за училищната готовност най-вече през онова, което може да се види и провери – буквите, цифрите, фината моторика, способността да се следват инструкции. Всичко това, разбира се, има значение.
Но има и една друга готовност, за която няма тетрадка за подготовка.
Какво се случва с детето, когато не знае отговора? Когато сгреши? Когато друго дете се справи по-бързо? Когато задачата не се получи от първия път? Може ли да понесе разочарованието, да поиска помощ и да опита отново? Точно тук започва онзи по-малко видим психологически преход към първи клас.
За повечето деца първи клас не е първото отделяне от дома. Детската градина вече им е дала опит да бъдат без родителите си, да са част от група, да следват правила, да се съобразяват с други деца и възрастни. Училището обаче носи друга промяна.
Детето започва да среща себе си и като ученик – някой, от когото се очаква не само да играе, да общува и да бъде любопитен, но и да учи, да полага усилие, да изпълнява задачи, да се справя. А понякога – да не се справя и въпреки това да продължава.
В живота му все по-осезаемо присъстват и други авторитети и отношения – учителят, училищните правила, класът, връстниците. Детето постепенно изгражда свой свят извън семейството, в който родителят не присъства постоянно.
И може би точно тук се появява един от трудните въпроси за нас като родители: можем ли да се доверим, че детето ни постепенно ще се научи да се справя и без нас?
Изпращайки първокласника, понякога неусетно изпращаме на училище и част от собственото си детство. Може да си спомним учител, който ни е вдъхновявал. Но може да оживеят и страхът да не бъдем изложени пред класа, чувството, че другите са по-добри от нас, самотата в междучасието или усещането, че не сме били разбрани.
И тогава тревогата „Как ще се справи детето ми?“ може неусетно да се смеси с един много по-стар въпрос: „Ами ако с него се случи онова, което някога се случи с мен?“
Децата са чувствителни към емоционалния климат около себе си. Те улавят не само думите, но и напрежението в гласа, изражението, начина, по който говорим за учителя и училището. Затова една от важните родителски задачи в този период е да различаваме тревогата на детето от собствената си тревога.
Не е необходимо да бъдем напълно спокойни. Нужно е по-скоро да можем да понесем собственото си вълнение, без детето да трябва да го носи вместо нас.
Училищният ден е пълен с малки фрустрации. Понякога трябва да изчакаш. Някой друг е вдигнал ръка преди теб. Не си разбрал задачата. Сгрешил си. Учителят няма възможност веднага да дойде при теб. Тези на пръв поглед дребни моменти изискват голяма вътрешна работа.
Може ли детето да преживее грешката, без тя да се превърне в „Аз не мога“? Може ли да понесе разочарованието, без да се откаже? Да разпознае, че е ядосано, притеснено или уморено? Да поиска помощ?
Това също е училищна готовност. Тя включва способността постепенно да регулираш чувствата си, да бъдеш с другите, да приемаш правила, да се възстановяваш след неуспех и да изграждаш увереността:
„Може да не мога още, но мога да опитам.“
Първите седмици могат да бъдат изненадващи. Дете, което е тръгнало с огромно желание, вечер може да плаче за дреболии. Спокойното дете може внезапно да избухва. Самостоятелното може отново да търси повече близост с родителите. Някои деца се оплакват от умора или болки в корема. Това невинаги означава, че има проблем.
През целия ден първокласникът полага голямо усилие да се ориентира в новата си роля – да слуша, да помни, да спазва правила, да следи какво правят другите, да се справя с нови задачи и отношения. Когато се прибере там, където се чувства сигурен, натрупаното напрежение понякога просто излиза.
Тогава домът може да остане мястото, в което не е необходимо детето непрекъснато да се справя. И вместо бързото „Няма нищо“, „Трябва да свикваш“ или „А другите деца как се справят?“, понякога е достатъчно:
„Май ти е дошло много днес.“
И да останем наблизо.
Готовността за училище не е присъда „готов“ или „неготов“. Тя е цялостен и индивидуален профил. Едно дете може да чете прекрасно, но да се затруднява да намери мястото си сред другите. Друго може да бъде общително и уверено, но да се уморява бързо от продължителното съсредоточаване. Трето има нужда от повече време, за да свикне с нов възрастен, а четвърто влиза смело в класната стая, но преживява грешките много болезнено.
Различните способности не узряват едновременно. Затова сравнението с другите деца рядко ни казва от какво има нужда нашето. Може би по-полезният въпрос е: от какво има нужда точно това дете, за да направи следващата си крачка?
Може би една от най-трудните промени в първи клас е постепенно да преминем от „правя за теб“ към: „До теб съм, докато се учиш да го правиш сам.“
Това не означава да оставим седемгодишното дете само́ с трудностите му. Означава да му дадем достатъчно подкрепа, без да му отнемаме възможността да преживее собствената си компетентност.
Да помагаме, без да поемаме задачата. Да насърчаваме, без любовта ни да започне да звучи като оценка. Да се интересуваме от успеха му, без успехът да се превърне в мярка за неговата стойност.
И може би вместо всеки ден да питаме само „Какво получи?“, „Написа ли си домашното?“, „Другите деца докъде стигнаха?“, понякога можем да попитаме:
„Как ти беше днес?“
„Имаше ли нещо трудно?“
„Кое ти беше интересно?“
„Имаше ли момент, в който се гордееше със себе си?“
Защото първи клас не е само началото на образованието. Това е един от онези моменти, в които детето започва да открива какво е да се справяш в света извън семейството, а родителят – какво е да останеш сигурна опора, без да извървяваш пътя вместо него.
И може би най-важното, което можем да му предадем на прага на училището, не е: „Трябва да се справиш.“ А:
„Вярвам, че постепенно ще намериш своя начин. А когато ти е трудно, има къде да се върнеш.“
Започваме този списък с уговорката, че е ПРИМЕРЕН. Във всяко училище той може да варира според субективна учителска преценка, така че все пак е добре да изчакате родителската среща (ако още не е минала) и тогава да пазарувате. Но сме напълно наясно, че родителите на първокласниците са по-превъзбудени от самите първокласници, като едно от нещата, които вероятно много силно ви вълнуват, е КОЛКО ЩЕ СТРУВА ВСИЧКО???
Наскоро попаднахме на смешка в социалните мрежи, че майка отказва да отиде на родителската среща, защото предпочита да спести парите, които неизменно ще ѝ бъдат поискани за едно или друго, за почивка в Гърция. Е, извън шегата, според Конституцията образованието е задължително до 16-годишна възраст, така че няма мърдане. Но… към списъка. ПРИМЕРНИЯТ СПИСЪК.
Какво пропускаме? Допълнете от вашия опит.
„Ние“ скоро тръгваМЕ на училище!“ Множественото число в граматически и чисто човешки план никак не е правилно, но, от друга страна, стартът на началното образование за детето си е връщане в първи клас за цялото семейство. Въпреки че е естествено продължение на детската градина, първокласникът си е… първокласник. Редом с вълненията е добре родителите да са информирани къде изпращат децата си и какво да очакват от учителите. Как ученикът да се чувства подкрепен, има ли начин да съдействаме за мотивацията, докъде може да се намесваме ние и кои са малките грешки, които е желателно да допускаме да се случват – за всичко това си говорим с нашите приятели от Асоциация Родители.
Защо обикновено сме по-концентрирани в адаптацията в детската градина/яслата, отколкото в първи клас? Преминаването в училище по-малко важно ли е?
Началното образование не трябва да се подценява, защото то е основата на къщата, която строим, за да видим пораснал, уверен и усмихнат млад човек. Но това не означава, че по време на първите четири години в училище детето трябва да учи, без да вдигне глава. В този период то е напълно готово и любопитно да учи, да изследва, да бъде любопитно, да формира емоционални умения, да преживява разочарования с първите приятелства, но и да печели в отношенията си, да усеща удовлетвореност, че е научило нова буква, ново правило и къде се намира планина Рила, да се научи да учи и да мисли критично и творчески.
Тръгването на училище е много вълнуващ момент за децата, но е и много емоционален за родителите. Подготовката за първи клас започва много преди първия 15-и септември, защото в последните години ясно се наблюдава нуждата на родителите да изберат най-доброто място за своето пораснало дете. И какво по-нормално от това! Този избор и вълнение важат за всички родители от големия до малкия град, защото всеки осъзнава ключовата роля на средата, ценностите на училището, незаменимата роля на учителя, който ще формира ключовите знания и умения във всяко едно дете.
Много ценно и полезно е всяко семейство да отдели време преди началото на първи клас, за да си каже откровено какво иска за своето дете, какви са най-важните критерии, с които не може да направи компромис. Ето няколко примера:
- Училището едносменно ли е? Това наистина е ключово, макар и все още мечта за големите градове като София. Режимът в една смяна следва да дава възможност не само за по-късно започване на учебния час, но и за съвсем различен начин на структуриране на обучителния процес, за повече време за изграждане на социални и емоционални умения, за качествена почивка и време за хапване.
- В колко започва учебният ден не само в първи клас, но и в следващите години? Важно е да се получи в аванс информация за старта на учебния ден и за следващите години, защото има и възможност след първи клас детето да премине на две смени или да започва от 7:30 ч.
- Има ли занималня и най-важното – с колко деца в нея? Занималнята може да бъде полезна, но може да бъде и доста уморително място за детето. Важно е да се получи информация дали е занималня само за даден клас, или е сборна от повече от един клас, какъв брой деца ще са, имат ли пространство, различно от това да седят само и единствено на чиновете си, има ли спокойно време за обяд, има ли свободно време за игра?
- Има ли целодневно разпределено учене, което не е традиционното учене до обяд и след това занималня? Това е една истинска мечта, която започва да се сбъдва в някои училища из България. Защо е важно? Ако детето ще е цял ден на училище, то би било чудесно ученето му да е разпределено спокойно. Често учителите споделят, че едно по-спокойно учене и време за почивка дават много добри резултати за сметка на забързания ритъм да се приключи с усвояване на новите знания до обяд.
- Колко време играят свободно и навън? Това е изключително важно за тази възраст и е добре да бъде осигурено, защото понякога като възрастни решаваме, че щом детето започне първи клас, значи вече е време за сериозна работа и малко игра. Играта продължава да бъде и може да е основен инструмент за учене, за изграждане на отношения, за почивка.
- Къде се хранят и с какво? Важно е родителите да знаят какви са предложенията на училището за столово хранене, дали на територията на училището е осигурена и здравословна храна. Помислете има ли възможност децата да носят храна от вкъщи.
След като едно семейство има своите ясни критерии и представа за училищния живот на детето, е важно да потърси информация от бъдещото училище, спокойно и с доверие да изговори очакванията си, да получи информация и да вземе осъзнато решение. Разбира се, много важно е да сме готови да търсим баланс, защото няма как да намерим училището от нашите мечти.
Подготовката на детето за училище и осигуряването на плавна адаптация е по-успешна, когато самите родители са спокойни, използват думи, които карат детето да се чувства уверено и любопитно, че отива на ново и интересно място, където ще срещне приятели, предизвикателства, чрез които ще порасне.
Добре е чрез разказите на родителите да се изгради и ролята на учителя като партниращ и подкрепящ възрастен. Разбира се, полезно е и детето да види сградата на училището, да се разходи, ако е възможно, да чуете мнението му.
Какво се случва с детето, когато прекрачи прага на училището? Какви промени настъпват за него, за които обикновено родителят не си дава сметка?
Детето на 7 години е прекрасно! То е готово за учене, любопитно и търсещо. Всички сме виждали блясъка в очите на бъдещите първокласници. То вече не е малкото дете от детската градина, а иска и може да бъде все по-самостоятелно и това му носи увереност. Така че е добре като родители да насърчаваме децата си да правят малки стъпки в това да са самостоятелни – да ги научим да оправят раницата си (е, разбира се, трябва да проверим накрая с тях дали всичко е на мястото си), да си направят първия сандвич или салата, да изберат дрехите си (дори когато всичките ни модни и естетични часовници светят или навън не е никак за лятната рокля с гол гръб – нека говорим с тях и да им обясняваме, да търсим баланса, не просто да им казваме, че не може, защото малките допуснати грешки ги учат).
Детето на 7 години има нужда от баланс между учене, почивка и спорт, защото работата в училище си е много сериозна. Ръката се уморява от много писане и това не е глезотия, дългото стоене на едно място не е привично за тях, емоциите им са много по-балансирани, но едва сега започват да са все по-осъзнати какво да направят с някое чувство или какво е да се прояви грижа и емпатия към другите.
И много важно нещо за детето на 7 години е, че то обича и иска да учи, важно е да бъде подкрепено и мотивирано. Периодът до тийнейджърството е много ценен за трупане на знания и за формиране на умения за учене.
В тази възраст на детето родителите и учителите са ключово важни и то ги чува, иска да споделя, да говори, ако знае, че е разбрано, уважавано и чувано, защото бързо ще минат годините и на вратата ще почука тийнейджърството и тогава пак ще сме важни, но по друг начин.
Какви промени в поведението на детето, вследствие на новите обстоятелства в живота му, могат да бъдат приети за нормални и до каква степен? И кога трябва да обърнем по-сериозно внимание?
Всеки период от развитието на детето е много интересен, динамичен и си има своите предизвикателства. Винаги помага да се запознаем като родители с типичните задачи на развитие, за да сме спокойни какво следва и какво е нормално за дадения етап на развитие и най-вече да помислим как ние да се променим и свикнем с новостите. За съжаление, често възрастните се опитват да променят децата, а те често имат нужда от разбиране, насърчаване и спокоен съвет.
Както във всяка възраст, и тук е важно правилото, че ако нещо ни разтревожи и намираме детето си различно от обичайното, е добре да проследим с внимание и обич какво се случва.
Когато се тревожим за нещо, свързано с детето ни, не трябва да забравяме, че учителят може да е много ценен партньор в подкрепата и разрешаването на ситуацията, защото той познава детето и прекарва с него голяма част от деня. А и децата са различни вкъщи и в училище, сверяването на гледните точки е много полезно.
Още не сме свършили, скрол надолу
Какви „грешки“ сме склонни да допускаме като родители в първите адаптационни месеци на първи клас?
Всеки родител допуска различни грешки и е много важно е да не се обвиняваме за тях, както и да имаме среда от родители, които не биха ни обвинявали. Една от по-честите грешки е, ако родителят реши, че детето в първи клас е вече голямо и „нещата трябва да станат много сериозни“.
За повече информация, за да си отговорите на най-често задаваните въпроси, може да прочетете нашия наръчник „Добре дошли в първи клас, родители“.
Как да комуникираме с детето за деня му? Как да комуникираме с учителите? А с другите родители?
Банално, но факт – децата ни имат нужда да споделят с нас. Всяко дете споделя различно – някое излиза и ни залива с информация, друго е мълчаливо и може да разберем по поведението и настроението му, на трето му трябват няколко часа, преди да започне да споделя. Децата не помнят всичко, което им се е случило през деня, така че нямат нужда да са на разпит, но имат нужда да знаят, че сме до тях и ще ги изслушаме, че се вълнуваме какво е станало и то не само с ученето.
Винаги може да ги поканим да ни разкажат най-интересно научено нещо от деня, най-хубава игра, какво интересно са правили с децата. Може да разкажем за нашия ден.
Нека избягваме въпроси като „Изпитваха ли те?“, „Еди-кое си дете пак ли развали часа“ или „Пак ли се биеше?“. Разбира се, има и моменти, в които е необходимо да сме сериозни и ясно да покажем, че има граници, че има забранени теми и зони и детето трябва да знае и да се пази.
Любимата и ключова тема на Асоциация Родители: общуването между родители и учителите е възможно, нужно и ценно за детето! И най-вече е напълно възможно да се изгради общност. За съжаление, често това се пренебрегва, остава се на формалната страна или на неизговорени очаквания и притеснение.
За да има силна общност и уважение между родител и учител, то следва съвсем съзнателно да се правят стъпки за опознаване и доверие, изговаряне на правила, очаквания, нужди.
Едно важно правило, което често се нарушава, а то пречи на децата, е да не рушим авторитета на учителите или на родителите, или по-просто казано – никой да не говори зад гърба на другия, още по-малко в присъствието на детето, защото това го обърква и никак не му помага. Ако виждаме проблем, то той се разрешава между възрастните, говори се открито и навреме.
Кога да реагираме и да се намесим и кога да оставим децата да се оправят сами, за да не се превърнем в родители Сини каски, които искат да оправят всичко навсякъде наведнъж?
Когато детето дойде при нас и сподели, че има проблем, най-важното е да сме неговата основа и да го изслушаме, без да го прекъсваме и да го подлагаме на кръстосан разпит, да не му вменяваме вина.
Стъпки, които работят са – след като сме чули, че има проблем, да попитаме детето какво решение мисли, че може да помогне и ако заедно преценим, че е окей, да го подкрепим да го изпробва.
Разбира се, отново тук има и нужда да се обсъди с учителя. Учителите споделят, че искат да знаят навреме, а не след като нещата са изпуснати от контрол, така че потърсете тяхната подкрепа, гледна точка.
Нека бъдем около децата, докато се справят с даден проблем, важно е да сме на една крачка, но те да не усещат грубата ни намеса, защото ако успеят сами да се справят, това ще им донесе много сила.
Много зависи и за какъв проблем става дума, от какво естество е, колко спешно трябва да се реагира и дали е по силите на детето.
Е, готови ли сте? Спокое-е-ен… старт!
Текстът е създаден със съдействието на Асоциация Родители.
Дарина Рангелова е редовен гост в Майко Мила. Текстовете ѝ покриват всякакви сегменти от живота, което е съвсем нормално, защото има три деца. Сред текстовете ѝ са хитове като „Аз не кърмя и не ме е срам от това“ и „С първото дете допуснах всички възможни грешки. Третото е друга бира!“, както и „Какво е да си бременна в Канада? Ами, нищо особено!“, „Едно българче в една обикновена канадска гимназия“ и „Първокласник в Канада“. Сега на дневен ред е да научим какво е да си първокласник в Испания. Вамос! Амунт! (което е като „вамос“, ама на местния валенсиански).
За добро или лошо съм имала първокласник в България, първокласник в Канада и сега първокласник в Испания. Няма да минем без сравнения, напълно субективни, разбира се. Само уточнявам, че става дума за моите наблюдения за конкретно училище в средно голям град в област Валенсия и със сигурност има разлики в сравнение с други области и градове.
Тина започна предучилищна на четири години в Канада, на пет завърши предучилищна в Испания и сега на шест години е в първи клас. От опита ми досега, намирам испанската система за нещо средно между българската и канадската. Най-важното е, че и в Канада, и в Испания се тръгва в първи клас на шест години.
Учебната година започва в началото на септември и свършва в края на юни. Часовете започват в девет сутринта и свършват в 14:00 с изключение на септември и юни, когато приключват в 13:00. Предполагам, защото е много горещо, макар да не намирам логика в това - и в един, и в два следобед все си е мега жега. Който желае, може да запише детето си на занималня до 17:00 часа, като има няколко варианта, макар че ми отне време да ги проумея.
Занималнята всъщност е просто забавачка. Не пишат домашни, само търчат насам-натам и крещят или гледат филми. Това е по описание на големия ми син (беше 6 клас тогава), който прекара седмица на занималня и каза, че нищо не правят и не издържа на шума, но пък храната била много вкусна и разнообразна. Съответно поиска да ходи само за обяд. Няма лавка в училището и няма никакъв шанс децата да излязат от двора и да си купят нещо. Нямат и нужда от телефони до към 6 клас.
Забравих да кажа, че основните училища са до 6 клас и са напълно отделени от предучилищната и от гимназиите. „Гимназия“ може би не е точният термин, но от 7 клас са в училище за „големи“. За справка в Канада (да, да, Онтарио) отиват в гимназия в 9 клас. Занималнята е безплатна, плаща се само храната, в нашия случай 2,50 евро, а за социално слаби има отстъпки.
Тина издържа два месеца, като се оплакваха, че била нервна следобед и не слушала възпитателите (не знам какви са, но не са учителите). Самата тя се оплакваше от главоболие от шума и я спрях от занималнята. Тя също се оплака няколко пъти, че учител е бил груб с нея и много викали. Учителите не се държат лошо, но викат и се карат. И явно това си е съвсем нормално, защото и Тони потвърди. В това отношение ми напомня на българската образователна система. Не знам колко по-шумно е в училище в Испания, но в Канада и двамата не са имали подобни оплаквания.
Часовете са по 45 минути на блокове от по три. Това, което ме учудва, е, че няма малки междучасия, а само едно голямо от 11:15 до 11:45. Така е записано в програмата. Как точно се случва обаче не знам, защото времето тук не им е силна страна. Слагам ѝ храна да хапне във въпросното голямо междучасие, но невинаги има достатъчно време. И понеже става въпрос за време - уж училището е до 14:00 часа, но често вратите се отварят по-рано. И съответно като отида в 14:00, Тина е последната взета. Та леко плаващо е това понятие.
Стаята на първокласниците е с маси по групи с по няколко столчета, черна и бяла дъска, голям екран и разни материали по стените и шкафовете. Доста приветливо изглежда, макар да е далеч от канадската огромна стая с пуфове и играчки. Дворът е голям, целият в гол бетон, освен две-три палми. Има едно ъгълче, в което по-големите ученици отглеждат зеленчуци (или каквото там може да вирее в този климат).
Родителските срещи са пълна загуба на време. Обикновено се обсъжда подготовката за поредния карнавал. Може да е оксиморон, но испанците вземат много насериозно карнавалите. За всеки карнавал и за дискусията около него може да се напише в платформата за връзка с родителите. Чужденците ги наричаме red days, защото са оцветени в червено на календара и нищо не работи тогава.
Платформата е много удобна. В нея качват оценките, програмата, а също така може да пратиш съобщение на съответния учител. В нея са обявени и дните, и часовете за срещи с родители. Можеш да си запишеш час, ако искаш, за индивидуална родителска среща. И вече ще игнорирам общите.
Учебниците се купуват, като се дава ваучер за всички първокласници, който горе-долу покрива половината от стойността им. Купуват се още разни моливи и материали по списък от училището. Всичко това си стои в училището. Като домашно има понякога някой хвърчащ лист за смятане или да пишат букви и думи. В Испания започват директно да учат да пишат ръкописно, за разлика от Канада, където пишат печатно. Дали по тази причина, или заради друга, Тина в момента смята, че главните букви са английски, а малките - испански.
Отсъствията... Ах, отсъствията. Тук е раят на земята за отсъствията. Миналата година Тина беше предучилищна, а Тони 6 клас, а аз едва преди месец разбрах, че през платформата мога да извинявам отсъствия. Не знам при колко неизвинени отсъствия им светва червената лампа, но миналата година, когато децата са отсъствали (с температура, но без да сме ходили на лекар), нито съм ги уведомявала, нито някой не ме е питал защо са отсъствали и да ми искат бележка.
Даже се чудех дали изобщо ги интересува дали ходят на училище, защото не са обелили нито дума по повода. Отсъствията се нанасят в платформата и аз просто пиша, че детето е болно и те ги извиняват. А ако знам предварително, че ще отсъства еди кога си, също пращам съобщение с причината. Никаква бележка от доктор не трябва, пу-пу-пу. При продължително отсъствие предполагам, че редът е друг, но не вярвам да е особено затормозяващ.
Като програма и материал ми напомня канадската система. До 6 клас и в Канада, и тук е супер лесно - хич не си дават зор. Това не го намирам за особено добре, защото пък в гимназията става изведнъж трудно. В България си е трудно от самото начало.
Но сега за първи клас. Предметите са: математика, испански (кастилски и валенсиански), околна среда и социални науки (мой превод), музика и танци, физическо, английски, проекти, визуални и пластични изкуства и нещо, наречено Atencion Educativa, което си представям, че са някакви занимания за концентрация.
Учебната година е от три семестъра и в края на всеки се прави оценяване. Оценките са: високо, средно и ниско ниво. Пише по едно изречение какъв е бил материалът и с няколко изречения как се справя детето и една от горните оценки. Аз много се смях на оценяването за първия семестър. Скоро свършва вторият и с нетърпение чакам новото. Смятам, че или нещо не са добре, или яко им е сбъркана системата на оценяване, или си пишат каквото им падне. С най-добри чувства го казвам, все ми е едно как ще оценят Тина в първи клас.
За да стане ясно какво имам предвид - по английски е оценена на средно ниво. Учителят е написал, че говори отлично, но има нужда от подобрение в четенето и писането. Е, много ясно, та тя е на шест години. В същото време е на средно ниво и по кастилски, и по валенсиански. Макар вече да говори кастилски и да пише някакви думи, абсолютно съм сигурна, че не различава двата езика и дори си няма идея, че изучава валенсиански.
Днес я помолих да ми каже цветовете на валенсиански, защото в оценяването пише, че ги знае, а тя нямаше никаква идея какво ѝ говоря. Но явно учителите по валенсиански са доста толерантни в оценяването. По всичко останало, включително рисуването, също е на средно ниво. Единствено по математика е оценена с високо ниво.
И накрая - нещо, което ме изненада приятно. Всеки ден в часовете за водене и взeмане на децата има полиция, която затваря улицата пред входа, за да не минават коли и за да не паркират нахални родители. Виждала съм някои да шмекеруват и да се опитват да спорят, но полицията бързо се оправя с тях.
Колкото и да не ни се иска, лятото е към края си (млъкни сърце!) и заминаващите на юг щъркели почват да ни напомнят, че може би и ние трябва да заминем някъде и да гледаме да не се върнем.
Но тъй като тези възможности са изчерпани за повечето от нас, отново ще погледнем живота в очите, а той ще ни накара да си гледаме работата. Една част от нея е да сме родители – някои от нас на първокласници, други – на осмокласници.
На първите – успех, дано всичко да е наред и животът на детето ви в българската образователната система потръгне добре! На вторите – минахте кандидатстването след 7. клас и сте още живи и (горе-долу) с всичкия си – честито!
Може би за повдигане на бойния дух на точно тези две особени родителски категории - на първокласник и на тийн в ново училище, а и по някакви други заслуги и причини, които не са изрично упоменати, държавата дава еднократна помощ за всяко – повтаряме – ЗА ВСЯКО дете, записано в първи и в осми клас в общинско или държавно училище. (Не важи за децата, записани в частни училища.)
Сумата за тази учебна година е 300 лв., които се дават на два транша по 150 лв. във всеки учебен срок.
Няма подоходен признак и не е необходимо семейството да е социално слабо, за да се възползва от тези 300 лв. Трябва да се подаде заявление-декларация, като към нея се прибавя удостоверение от училището, че детето е записано в съответното учебно заведение и копие от удостоверение за назначаване на настойник или попечител, ако вие не сте родител, а сте настойник/попечител.
Въпросната декларация можете да получите в дирекция „Социално подпомагане“ във вашия район или да изтеглите от тази страница.
Можете да подадете заявлението лично в дирекция „Социално подпомагане“ към общината ви по настоящ адрес, като освен заявление и удостоверение, че детето е записано, ще трябва да представите и лична карта за сведение. Може да изпратите документите по пощата. Бихте могли да ги подадете и онлайн с ПИК от НОИ или с квалифициран електронен подпис.
Заявлението се подава след записване на детето в първи/осми клас, но не по-късно от 15 октомври. Изключение се прави за случаите, когато поради здравословни причини, установени с протокол на лекарска консултативна комисия, детето не може да започне училище, но не повече от 6 месеца от започване на учебната година.
Както вече казахме, ще я получите на два транша. Първата половина се изплаща след влизане в сила на заповедта за отпускането ѝ, а втората – в началото на втория учебен срок, но само ако детето продължава да посещава училище.
Отпуснатата еднократна помощ подлежи на връщане, ако детето не постъпи в училище. Средствата се възстановяват, в случай че ученикът не продължи обучението си през втория учебен срок или ако в рамките на един месец е отсъствал повече от 5 учебни часа без уважителни причини.
Вижте пълната информация тук.
След публикуването на текста възникнаха въпроси от читатели дали тази помощ може да бъде получена и за деца, записани в частни училища. След допълнителен разговор с Агенцията за социално подпомагане става ясно, че действително на тази еднократна помощ имат право всички деца в държавни и общински училища, но не и децата в частни училища. Ще изпратим официално запитване до институциите, за да получим обяснение защо това е така и по този начин да можем да отговорим и на вашите въпроси.
Да ви разкажа аз за нашите перипетии с 1 клас. Мислих, мислих, та реших все пак да го направя обществено достояние.
Както ви бях споделила, подадох документи в няколко училища. Не ни приеха, по стечение на обстоятелствата и вероятно поради настоящата наредба на Общината, са ни приели в „елитното“ 32-ро училище.
Много добро, централно, какви възпитаници има - ехее-е-е му се не знае и Оксфорда на Софията.
Вчера, след като съм събрала всички необходими документи, отивам да го запиша (за записване след 1 класиране има точно 24 работни часа). Влизам, седят цяла стая жени, приемат документи. Попълвам, подавам, всичко както си му е редът.
Стигаме до удостоверение, че е завършил предучилищна група.
Понеже Борис не е завършил такава, тъй като по закона за приобщаващото образование е на самостоятелен план и е завършил група за деца със СОП, подавам документите от тази група и заповедта от Инспектората, че Борис има нужда от подпомагане.
Вика се заместник директорката, която ме поглежа все едно искам да измия прозорците на колата ѝ на произволно софийско кръстовище.
„Не може“, отсича тя, трябва да има удостоверение за завършена предучилищна.
Показвам документи, говоря за наредби, закони.
„Не може“, пак отсича тая и се фръцва. Почвам пораженски да си прибирам документите, една жена ме поглежда със съчувствие и казва: "Срокът е до утре в 17 часа, върнахме няколко деца с такова бележки като вашата и никой не се е върнал".
Днес в 9.30 се появявам в 32 училище и вече понеже не могат да ме гонят по устав, че нямам документи, някак си се наложи да ги приемат. Докато попълваме някакви финални неща, се оказва, че говоря с училищния психолог на име Люси, прекрасна дама с чудесни и добри очи.
Покани ме да си поговорим за детето, все пак е в нейния ресор и ми се стори че ѝ важно да знае какво предстои. Отивам в кабинета ѝ и разговаряме какво може и какво не може Борис, с кого работи.
Люси си записва прилежно всичко и е мила, и заинтересована от детето. Докато говорим, звъни телефонът. Люси казва „Да, тук е. Да, ще предам“.
HERE WE GO си викам аз, щото съм наясно, че лайната удариха вентилатора. Люси затваря телефона, и аз даже без да я изчакам, питам:
„Директорката иска да ме види?“
Люси свежда поглед и потвърждава. Казва „Вие знаете как са нещата“.
О, да, знам.
Взимам си довиждане с Люси и тръгвам да излизам. Заместник-директорката ме чака в коридора, кани ме в кабинета. Срещу мен застават трима обвинители.
След разпит какво може и какво не може детето, дали е агресивно и как така ще бъде на индивидуален план на обучение (защото, нали, законът какво му предоставя и те какво искат да му предоставят са две различни неща) следва:
- Защо не му намерите друго училище? Защо при нас?
- Защото никъде не го искат. Само вие го приехте.
- Ама аз също не съм сигурна, че ще го приема!
- Хм, сега точно по кой критерий ще ни дискриминирате?
- Значи, уважаеми дами, искате да ми кажете вие трите, че без да сте видели детето ми, не сте му видели очите, какво може, какво знае, какво иска вие сте готови да го дадем в Помощно училище?!
- (и трите ужасени, в един глас) НЕ НЕ НЕ, не сме казали подобно нещо, ама ако може в ДРУГО училище, не в нашето.
Мълчание. Защото, уважаеми педагози, общинари, държавни служители нашите деца са за ДРУГО училище, да бъдат нечий проблем, на някой друг, не на великото елитно училище, да не им разваляме рахатлъка.
Защото трябва да промените, себе си, начина, по който преподавате, начина, по който третирате всички деца като говеда от едно стадо, начина, по който НЕ разрешавате проблеми.
Мразя е силна дума и не я използвам никога.
Мразя ви. Мразя пълната ви безпомощност. Мразя лицемерието, мързела и изкуствената ви помпозност.
ВИЕ НЕ ЗАСЛУЖАВАТЕ БОРИС.
И той не заслужава всичко, което ще му причините, ако го дам в повереното ви учебно заведение. Затова и няма да го направя.
Продължаваме търсенето. На ДРУГОТО училище. Там, където Борис ще е у дома. И ще бъде обичан и разбиран. А до
тогава, успех на първокласниците и напред - науката, казват, била слънце.
Ето я пак нашата любима Дарина - отново ни е подготвила страхотен текст, но първо нека ви припомним преднишните ѝ.
Всичко започна с Аз не кърмя и не ме е срам от това, след това дойде С първото дете допуснах всички възможни грешки. Третото е друга бира!, както и култовият разказ За ревящото бебе и други демони, проследихме и живота на бременната в Канада с Какво е да си бременна в Канада? Ами, нищо особено!, а след това, логично, научихме и какво е да си Едно българче в една обикновена канадска гимназия. Последният път пък ни разказа как е да си Първокласник в Канада.
Днес Дарина ще ни разкаже за нейното детство в България и защо не намира израза "днешните деца нямат нашето безгрижно и щастливо детство" за верен.
********************
ЕХ, КАКВО БЕЗГРИЖНО И ЩАСТЛИВО ДЕТСТВО ИМАХМЕ. СЕГАШНИТЕ ДЕЦА НЯМАТ ТАКОВА.
Честно, направо се потрисам като го чуя това. Често чувам как хората замечтано си спомнят за своето детство и съжаляват, че децата им няма да имат тяхното. Детството на тези от аналоговото поколение, от които съм и аз.
Помните ли как и на нас ни казваха, че сме невъзпитано и разхайтено поколение Различно от вашето детство не значи липса на детство.
И какво му е лошото на детството с интернет и телефон? Аз лично смятам, че всяко следващо поколение е по-читаво от предишното. Наистина го мисля. Наблюдавам децата ми и техните приятели. Мисля, че са по-умни от нас на тази възраст.
Не знам за вашите деца, но моите не са зомбирани от компютрите. Играят компютърни игри, но чудесно знаят кое е реалност. Децата ми играят и навън, срещат се с приятели, карат колело, играят футбол, ходят на лагери, водим ги в чужбина. Даже мисля, че тяхното детство е много по-разнообразно и приятно от моето.
Не като мен - до Китен и обратно, и то си беше 3 дена път с камили, а и ми ставаше лошо в автобус, ако въобще може да се нарече автобус нещото, с което се таралянкахме.
Не виждам нищо лошо в технологиите. Много бих искала в моето детство да имаше интернет. Само трябва да ги научим как да го ползват безопасно, също както ги учим да пресичат улицата. За разлика от България, където в училище „компютър” е мръсна дума, тук, в Онтарио, компютрите са въведени още от предучилищна възраст. Така наречената дигитална грамотност започва от ранна възраст и аз не виждам проблем в това.
Нищо им няма на днешните деца. Родителите са сбъркани. Всичко, което не ви харесва в днешните деца, идва от родителите. Тези родители, които бяхме деца в онова „безгрижно” време. Тези родители, които играехме без надзор до късно, без телефон и интернет.
Ако мога да обобщя детството си с две думи, то е – недоимък и естрадна музика. Ако трябва да го повторя - не, благодаря.
Много хора обясняват колко сме били свободни, щото сме играли на улицата без надзор.
Моят прочит е друг. Не бяхме свободни ни най-малко, просто бяхме на самотек.
Ненавиждах детската градина. Не обичах да спя следобед, а беше задължително. Храната си беше гадост и помня заплахата, че ако не си го изядеш, ще ти го изсипят във врата. Заради това всяка сутрин се дерях и дърпах колкото можех по улиците. На майка ми ѝ писна да ме влачи и ме оставяха да стоя сама вкъщи, докато са на работа. Бях на 5. Ужасно ме беше страх да стоя сама, но го предпочитах пред детската градина. Родителите ми бяха учители и когато много се разхленчех, че не искам сама, ме взимаха с тях на работа. Цял ден висях в учителската стая, която беше ужасен лисичарник, защото учителите пушеха вътре.
На 6 г. тръгнах на училище. Спомените ми от училище са мрачни. Чавдарчета, пионерчета, на някой празник - караул на някой паметник, в студа, естествено. Помните ли онзи поздрав - Бъди готов! и отговора - Винаги готов! с вдигната дясна ръка над челото. Винаги се чудех за какво трябва да сме готови. Никой не ми каза, а и не смеех да питам.
Да, играехме на народна топка, на ръбче, на стражари и апаши. Но една част от игрите не бяха безопасни. На стражари и апаши се играеше по строежите. Имаше от време на време някой, набучил се на желязо. Между махалите имаше боеве с камъни. А играта на фунийки? Слагаха карфици в тях и едно момче беше уцелено в окото. Повечето приминаха през детството с по някой счупен крайник.
Ходехме да крадем череши от дворовете и цветя от парковете. Беряхме джанки от двора на една жена, която бяхме нарочили за луда. Подигравахме ѝ се и я замеряхме с разни неща. Подлагахме я на тормоз и вероятно не е имало какво да направи.
Момчетата боядисваха котки и ги палеха в кофите за боклук.
Кое от това в нашето безгрижно детство ви се вижда нормално?
Ааа... и не се крадяло!
Крадеше се всичко и веднага.
Нашите ми купиха колело. Не колело, а Балканче, щото само приличаше на колело, а тежеше колкото кола. Казваха ми никога да не го изпускам от поглед. Оставих го във входа на блока докато изтичам до втория етаж да си грабна ключа и пак тичешком да се върна. Нямаше го.
Всяко лято ходех на морски лагер, защото нашите не можеха да съберат пари за семейна почивка, а и нямаше кой да ме гледа. Обикновено беше на бунгала в мизерни условия. Помня обаче един лагер във Варна, който беше в училище. Бяха махнали чиновете и бяха наблъскали легла. Като се замисля, лагер си е много точна дума, имаше си и строева подготовка.
Господи, идея нямам къде сме се къпали в това училище и къпали ли сме се въобще. Май само в морето. Точно този лагер го помня като травмиращ. Бях някъде първи или втори клас и, слава Богу, този път бях с брат ми, който е по-голям. Намериха ми въшки и искаха да ме острижат гола глава. Хубавата ми дълга коса ми беше голяма гордост – разревах се. Брат ми, не знам как, убеди учителката да се обади на майка преди това. Стана скандал и не ме остригаха, предполагам, защото майка ми е колежка, но на другите деца с въшки не им се размина.
Въпреки всичко, смятам, че имах що-годе хубаво детство, защото тези неща тогава не са ми правели впечатление. Сега си давам сметка какви идиотщини е имало. Нищо не ми липсва от тогава. Само мама и татко.
Но като се сещам за детството, си казвам:
Добре че пораснах.
И се радвам, че моите деца имат друго детство. Тяхното си детство, в тяхното си време. Много си е хубаво даже.
