Кърмата е храната, която всяка майка иска да осигури за бебето си. Да иска да кърми бебето е най-естественото състояние за почти всяка родилка. Често за майката да кърми бебето си е толкова важно, че всеки проблем с недостиг на кърма може да я накара да изпитва вина и да се чувства зле.
Въпреки че в повечето случаи с количества кърма, които не отговарят на нуждите на бебето, става дума за лоша организация и неспазване на съветите за увеличаване на количествата, в някои случаи майката просто няма какво повече да направи – нещата не зависят от усилията и действията ѝ.
Има много причини за забавяне на млякото или липса на кърма. Чест случай е преждевременното раждане - особено ако бебето трябва да бъде отделено от майката веднага след раждането. В този вариант освен че бебето още не е узряло да суче и гърдите не са достатъчно узрели да кърмят. Те също преминават своята деветмесечна подготовка и когато се наложи да хранят бебето по-рано не са готови. Често са срещани и хормоналните проблеми. А има и други, които се срещат по-рядко.
Основната причина, поради която много жени спират да кърмят, е извън техния контрол. Повечето хора предполагат, че жените могат да направят повече кърма, ако просто се стараят повече. Майките, които са се сблъскали с това да треперят от нерви и усилия за няколко капки мляко, знаят колко погрешно е предположението.
За да се изгради механизмът за мляко в тялото, хормоните и рецепторите трябва да бъдат в точните количества, време и място, където са необходими на организма. Естрогенът и прогестеронът стимулират развитието на гърдите по време на пубертета и бременността. Пролактинът се проявява по време на бременност. И след това, заедно с инсулина и кортизола, стимулира производството на мляко. Окситоцинът пък задвижва млякото през каналите. И ако някоя от тези важни роли се провали, нещата се прецакват.
Пролактинът е необходим за секрецията на мляко от клетките на алвеолите. Нивото на пролактин в кръвта се увеличава значително по време на бременност и стимулира растежа и развитието на млечната тъкан, като подготовка за производството на мляко. Тогава обаче отделяното на млякото е блокирано от прогестеронът и естрогенът. След раждането нивата на прогестерон и естроген падат бързо, пролактинът вече не е блокиран и започва секрецията на мляко.
Когато бебето суче, нивото на пролактин в кръвта се увеличава и стимулира производството на мляко от алвеолите. Нивото на пролактин е най-високо около 30 минути след началото на храненето, така че най-важният му ефект е да се произведе мляко за следващото хранене. През първите няколко седмици, колкото повече бебето суче и стимулира зърното, толкова повече пролактин се произвежда. И съответно има повече мляко за всяко следващо кърмене. Този ефект е особено важен по времето, когато млякото слиза. Въпреки че пролактинът все още е необходим за производството на мляко, след няколко седмици няма тясна връзка между количеството пролактин и количеството произведено мляко. Ако обаче майката спре да кърми, секрецията на мляко също може да спре - тогава и млякото ще спре.
Повече пролактин се произвежда през нощта, така че кърменето през нощта е особено полезно за поддържане на добри количества кърма.
Сученето влияе върху освобождаването на други хипофизни хормони, които водят до потискане на овулацията и менструацията. Следователно честото кърмене може да помогне за предпазване от нова бременност. Още една важна причина за кърменето през нощта.
Окситоцинът кара кара млякото, което се е събрало в алвеолите, да тече и да запълва каналите в гърдите. Превръща го в течна храна и тя стига по-лесно до бебето. Окситоциновият рефлекс понякога се нарича още „рефлекс на изхвърляне на мляко“. Окситоцинът се произвежда по-бързо от пролактина.
Окситоцинът се задейства, когато бебето суче, но и когато майката иска да кърми. Рефлексът се влияе от усещанията и чувствата на майката. Докосване, помирисване, виждане на бебето, чуване на бебешкия плач... Дори само когато майката мисли с нежност за детето си.
Съответно ако една майка изпитва силна болка или е емоционално разстроена, окситоциновият рефлекс може да се прекъсне и млякото ѝ да спре да тече добре. И обратно - при емоционална подкрепа, ако тя намери комфорт и продължи да кърми, млякото ще потече отново.
Окситоциновият рефлекс обяснява защо майката и бебето трябва да прекарват време заедно. И защо трябва да имат често контакт „кожа в кожа”. И преди сме писали за близкия контакт - ето тук.
Окситоцинът също така е виновник за контракциите на матката на майката след раждането. И помага за намаляване на кървенето. Контракциите могат да причинят силна болка в матката, когато бебето суче през първите няколко дни.
Признаци, по които може да разберете, че окситоциновият рефлекс действа:
Принципно липсата на кърма или оскъдното количество кърма не е нормално състояние. Това е знак, че нещо не е наред в организма ви и трябва да му обърнете внимание. Трябва да бъде открита причината за ниските количества на кърмата или нейната липса. Колкото по-ясна е тя, толкова по-добре ще може да реагирате с лечение. Важно е да минете през прегледи от всички специалисти, които имат отношения към проблема ви. Това са личният ви лекар, ендокринолог, хирург и задължително консултант по кърмене.
Началото, разбира се, е с лабораторни тестове. Ако имате хормонален дисбаланс, е време за лечение. С лекарства, с промени в храненето, с често извличане на млякото с кърмене, изцеждане с помпа или с ръце.
Трябва да лекувате нарушенията на функциите на щитовидната жлеза. Те оказват влияние върху здравето по принцип, дори да не е свързано с кърменето.
Наднорменото тегло също може да наруши хормоналния баланс и да се отрази на кърмата ви. Диетите могат много да помогнат, но задължително трябва да ви наблюдава специалист. Друга не особено популярна причина за проблеми с кърмата е продължителната употреба на контрацептиви.
И е важно е да се свържете с други майки с ниски количества кърма - за подкрепа и насърчение. Особено жени, които вече са се справили с проблема си. Това ще ви даде надежда, което е първата стъпка в правилната посока.
Всички ние имаме различно поведение като родители. Идваме със своя си багаж, претенции, умения, запаси от търпение и любов, колкото поеме. Но на всички ни се случва (рано или късно) едно и също нещо - ти я мислиш една, тя става съвсем друга.
Това е аксиома в родителството - едно си представяш, съвсем друго излиза.
Не казваме, че винаги е така, но се случва често. А при някои се случва още със самия старт на начинанието, така да се каже.
Подобна е ситуацията и на Вяра Янакиева (Меме Мама), която още на първата обиколка от родителския маратон (разбирай раждането) осъзнава, че тая работа не е баш както си я представяш.
Особено ако по коридора се зададе бодро акушерка с една банка окситоцин и с ведрото намерение да ти я пусне.
Ето ги и преживяванията на Вяра. Ако искате да ни споделите вашите, не се колебайте да ни пишете на maikomilabg@gmail.com или във Фейсбук.
Ако се чудите кой е вечният въпрос, с удоволствие ще ви кажа. Повярвайте ми, не е „Кокошката или яйцето?“, а любимият на всички: „Как мина раждането ти? Наистина ли боли толкова?“
Искаше ми се да мога да кажа: „О, беше невероятен момент, толкова докосващ, изпълващ ме с невероятни емоции и сълзи от щастие.“ Да, горе-долу беше така, с няколко отклонения.
Още през деня имах нерегулярни контракции, съвсем леко болезнени и тъй като вече веднъж бях вдигнала на крака всички познати и роднини до 9-то коляно, че ще раждам, реших, че този път отново е фалшива тревога.
Така или иначе се бях разбрала с една приятелка да се разходим и тъй като „к`во толкова, едни контракции“, не отказах срещата и отидох. Обиколихме огромния парк поне три пъти, говорихме си за минали и неминали неща, смяхме се, задъхвахме се (АЗ) и си прекарахме невероятно, докато леките ми контракции продължаваха.
Прибрах се в страхотно настроение, изчистих, измих си чиниите (за всеки случай, ако родя), почивах си, подремнах си (Ах, ако знаех, че това ще е последната ми дрямка, в която няма да бъда обезпокоявана, как щях да спя!). Вечерта се настаних удобно пред дивана, за да гледам любимото си шоу, тихо нашепвайки на корема си „Не се раждай до 22:30, защото ми е много важно да разбера дали Елизабет ще се върне от острова на отшелника“.
ДОКАТО в 2 без 10 не се събудих от силна менструална болка. Пробвах пак да заспя (защото е фалшива тревога и никой лекар не обича да му звънят за глупости посред нощ), но след 2-3 минути отново ме заболя.
Не беше кой знае каква болка, напротив, дишах по съветите на Елена Василева (акушерка Елена Василева, бел. ред.) и смея да твърдя, че се справях много добре. Към 3:30 реших да звънна на доктора, защото очевидно нещо странно се случваше. Разбрахме се да се чуем отново в 5.
Запазих пълно спокойствие, събудих сладко спящия ми нищо неподозиращ съпруг по възможно най-нежния начин – „Ъъъ, май раждам“. „Сигурна ли си?“, чух отговора му, докато се прозяваше и запазих голямо самообладание, за да не бъда саркастична и отговорих със скромното „Да“.
Аз, правейки се на мега-супер-много-хипер подготвена родилка, реших, че трябва да започна да скачам на фитнес топката, за по-бързо разкритие.
Съпругът ми влезе в свещеното място наречено тоалетна, а аз реших да си полежа, че „тежък ден ме чака“. Иии в 5 без нещо почувствах едно силно "пук" и си казах "Ехе, т`ва бебе как ме изрита!". Нооо... изведнъж усетих как потича нещо по мен и с 200 км/ч станах от дивана, защото е нов и не си заслужава да бъде изцапан с разни течности.
След като цялата бях подгизнала и малка локвичка се бе образувала на ЧИСТО НОВИЯ ПАРКЕТ констатирах, че може би водите ми изтичат. И така, кранчето на „чешмата“ бе пуснато и водата се изливаше (колко благозвучно, нали?).
Звъннах на доктора, той, вдъхвайки ми цялото спокойствие на света, ми каза да тръгвам към болницата. Преоблякох се, спокойна, че вече няма какво да тече, докато не си сложих якето и отново подгизнах.
Отказах се и просто тръгнах. Контракции имаше, вървях като ранен пингвин, но все още всичко бе поносимо.
След като ме провериха за разкритие в 6:00 (дори няма да споменавам колко „приятен" е този преглед), бях с жалкото един сантиметър (много зор за нищо, както се казва).
В 7:00 дойде и моят лекар, провери ме (тук отново няма да споменавам за този „любим“ мой преглед.) - имах цели 4 см. (ПО БИВА!) Вече, доста по-болезнени, контракциите ставаха и по-начесто.
Въпреки всичко се чувствах подготвена и дори горда с представянето си досега. Нито ме болеше толкова, че да викам, нито се тресях от болка. Гордостта ми се издигна на нивото, в което си мислех колко е глупаво всички да ме плашат, че било много страшно! (Бла, бла, бла – смела съм и държа на болка!).
Всичко вървеше като мед и масло, докато не стана 8 часа сутринта, слънцето се бе показало на хоризонта, хората бяха щастливи, някои пиеха кафе, други вече закусваха, трети спяха в топлото легло, а към мен се отправяше акушерката, която носеше една банка система.
Съгласих се разбира се, нямах търпение да видя малкото личице на живота, който растеше цели девет месеца в мен. И така, тази малка „системчица“ се оказа окситоцин. Какво мога да ви кажа за него...
ЕМИ, ИЗПИТВАМ СТРАШНА АГРЕСИЯ КЪМ ОКСИТОЦИНА, ПРИЗНАВАМ!
Започнаха едни болки, едни топли и студени вълни, контракциите - доста по-силни, напредваха стабилно. Аз стоях и се превивах на леглото като риба на сухо, извинявах се на акушерките, че викам. (А иначе бях твърде убедена, че ще се разхождам... Да, да).
Ако си мислите, че контракциите са гадни, то не сте усетили напъни, породени от тях (АМА КАКВИ НАПЪНИ!). Казах си: "А, не. Спирам да раждам, аз бях дотук, стой си вътре, младежо!"
Забравих лекции, забравих си името, забравих да дишам, единственото, което помнех беше фразата на мъжа ми "Коте, хайде да си направим бебе!" и лекичко се агресирах. (Къде ми беше умът?)
Акушерката ми обясняваше как да дишам, как да напъвам, изпълнявах заповедите така, както може само един войник пред генерал.
В цялата суматоха, трябваше да се придвижа от предродилна зала до магарето. Движех се като баба на 90 години с дископатия. (Най-трудните три крачки в живота ми!) Качиха ме на магарето, а аз продължавах да се извинявам, че крещя и невинаги дишам правилно.
Докторът ми масажираше гърба, повтаряйки ми, че „ей сегичка ще излезе бебето“, докато аз почти изкъртвах дръжките на магарето и в един момент усетих... Празнота, облекчение, болката я нямаше. (УАУ, колко яко! Не знам дали има по-невероятно чувство от излизането на бебето от теб!)
Погледнах напред и едно малко лилаво картофче със страхотна прическа и цялото омазано със слуз, ревеше и се чудеше защо излезе на студено, аджеба, и какви са тез лели, които го пипат така безобразно!
Успокоих се, сетих се как се казвам, почнах да дишам, осъзнах колко е прекрасно беззащитното същество пред мен и си казах: "Това са 2 часа от живота ми, които не искам да преживявам отново скоро!".
Много ми се иска да кажа, че забравих болката в мига, щом го видях, но... минаха почти четири месеца и колкото и сладко да е бебето, все още помня! (О, само как помня!)
П.П. Таткото се разплака! А съм го виждала да плаче, само когато Върколакът от Х-men умря! (SPOILER ALERT)
Винаги ще помним Кърмене, amore mio - прекрасният текст на Полина Костова, в който тя сподели, че в продължение на една година не просто е сънувала, че пуши - сънувала е как една цигара я сваля в един бар. Разбира се, в редките моменти, в които е успявала да спи.
В откровението на Ваня Савкова Жива, полужива, разполовена, срязана – тази майка ще кърми! се разпознаха всички, които се борят за всякак капка кърма и страдат, когато не стига.
Акушерката Илона Нешкова сложи ред в емоциите с текста За жените, кърменето и правото на избор, напомняйки, че внимание и подкрепа заслужават както желаещите да кърмят, така и майките, които не са сигурни какво искат.
Всички сме съгласни, че кърмата е безценна грижа за бебето. Когато обаче започнем да искаме повече от това да бъдем 24-часови майки, имаме нужда от рационална подкрепа, а не от чувство за вина.
Днес публикуваме разказа на Ина Тонева с апела да се разбираме повече, когато усетим, че някоя от нас иска да спре 11-месечното кърмене, но е объркана от вътрешните си колебания, от страха да не прекъсне най-специалната връзка с бебето. Защото специалните моменти предстоят.
________________________________
Детската стая, лежа. Върху мен пълзи муха. „Дали пък не съм умряла?”, мисля си.
Май още мърдам, но енергията ми е обратно пропорционална на тази, с която около мен пълзи едно бебе. Моето.
Опитва се да бутне дъската за гладене (аз се опитвам да спечеля конкурса за супер майка, която глади веднъж седмично), или пък да падне. Пада.
Надигам се рязко. Вратът ми пулсира прекалено осезаемо за умряла... Явно няма да е днес. Бебето допълзява до мен и отново опитва да падне. Окончателно излизам от света на мъртвите.
Чувам глас, моят, но не съвсем: „Не!“ Бебето отново е на път да падне, опитва да
докопа забранените играчки на брат си. С ужас осъзнавам, че всичко тук е потенциално опасно: контакти, лего, магнитна дъска и буквите към нея, бухалка за бейзбол, парфюмчета на батко, четка за коса на батко (5-годишен, но със стил), безбройни преспапиета (не че пътуваме постоянно, но наваксваме с купуване на сувенири), чекмеджета (потенциални разбивачи на глава), играчки от шоколадови яйца, човечета на плеймобил, няма край…
Бебето намира току-що падналия от косата ми ластик, докато се опитвам да изтръгна
буквите от ръцете му. Разменяме ги за доза кърма.
Окситоцинираме се и се чудя: „Как да го откажа от кърмене?” Всички около мен ме гледат с недоверие относно разсъдъка ми при поредното кърмене. Аз гордо заявявам, че не съм психически нестабилна, а просто съм модерна майка на поискване.
Въпросът е „Докога?”. Достатъчно модерна ли съм да поддържам лактация до сватбата, или по-консервативна? Кога е най-безболезнено и за двама ни?
За мен определено вече е болезнено, но не физически, а от болката на съмнението… Не съм искала да бъда модерна, просто бяхме аз и той, той и аз. Сами, ден след ден, 11 месеца…
Поглеждаме се с бебето, обичаме се и си имаме тази специална връзка. Но трябва да я приключа. Не знам как, вероятно от раз, както с баткото, не знам и кога, но и мисълта, че, отлагайки, го правя зависим непрекъснато е в главата ми.
Или става дума за свобода… Но какво пък толкова ми тежи? Спи до мен, яде, когато иска нощем… Как обаче ще го успокоявам без кърмене? Нямам идея.
Все повече затвърждавам опита си с големия си син, че възпитанието е да направиш
една грешка, която да опиташ да поправиш с втора, което неминуемо се превръща в
кръговрата на грешките в природата. Който пък е в пряка връзка с кръговрата на
мъжките майки в природата.
Пак го поглеждам. Разбира се, че ще ме обича и без кърмене. Или?
Вадя поредната забранена вещ от устата на бебето, а то недоволно се отправя към
следващата. Окситоцинираме се.
Настъпва вечер, чакам другата половина родител. Надявам се на свежи сили,
посрещам оклюмани нерви. Но все пак утре е събота, почивка. Да бе… Планът за
забавление на 5-годишен и бебе е в ход.
Мислех, че с две деца е просто по две, а то било друга игра. Като да си състезател по баскетбол и да те пратят в отбора по шахмат по заместване.
Когато в Майко Мила! получим разказ като този на Паулина Пламенова, си припомняме защо толкова много си обичаме работата - защото имаме шанса да четем невероятните ви истории и си казваме „Лелеее, какви неща се случват по света и у нас!“. За съжаление, тези разкази понякога ни и ядосват - с много от методите в тук описаното раждане, например, ние сме категорично несъгласни, но, за съжаление, голяма част от жените в България продължават да раждат при такива условия. Ние обаче смятаме, че за да се стигне до промяна, трябва да публикуваме текстове като този, които да вадят на показ порочните практики из родилните отделения в страната, вместо да остават скрити между четирите стени на болниците. И така, вижте как е протекло второто раждане на Паулина и ако имате и вие някоя подобна история – веднага да ни я пратите!
Ще се опитам да ви разкажа и аз за моето второ НЕнормално раждане. Ето малко предистория: нормална бременност, терминът е определен за 24 ноември, определено е и раждането, а именно – естествено, въпреки че беше на ръба да ме разпорят като коледно прасе, защото бебето си стоеше е така... наникъде.
Но се обърна след прословутите упражнения “кравичка пасе трева“ и аз започвам да чакам. Датата на термина мина и два дни по-късно започна онова - ненормалното раждане.
Лягам си аз вечерта и заспивам под благозвучното хъркане на щъркела (таткото е това) и изведнъж се събуждам – под дупето ми е леко мокро, а насреща ми – Милен Цветков. Не в спалнята ми, разбира си, а по телевизията - води си, човекът, предаването, а аз знам защо ми е мокро, както и че имам 2 часа на разположение да стигна до болницата, намираща се на 40 км от вкъщи.
Сега сигурно ще кажете - „Еее, 40 км не са много!” - е, не са, ако всичко е нормално, но нали ви казах,че това е Ненормално раждане! Та, лежа аз в леглото и бутам моя хъркащ щъркел, казвам му бързо да става,че ми изтекоха водите, а той, като един новобранец в казармата, скочи до леглото, козирува (макар и с недобре отворени очи) и започна да търси ключовете за колата и чантата за болницата.
Абе, чакай малко, бе! Къде си се забързал?? Знаеш ли, че аз тепърва ще отида в банята да си бръсна краката? Човекът седи и ме гледа с недоумение... Ставам и аз най-после от леглото и ти да видиш какъв теч, какво нещо! Тече ли, тече... мокро е навсякъде – килим, чаршафи, пижама, следи в стаята, по коридора... нали ви казвам, теч има и това е!
Стиснала силно бръснача в едната ръка, все едно държа сабя и съм тръгнала на фехтовка, в другата – хавлията, и гордо крача към банята. Вървя си аз, а следите след мен са все едно от ауспуха ти излиза бензин - нали знаете как капе? Е така и аз.
Слизам по стълбите, минавам и другия коридор и вече съм в банята - започвам да кръстосвам шпага по моите крака, а моят щъркел пуши цигари и ми дава зор. Ама той си е добре - пафка си, няма да се дере като животно и не му пука, че поне пет човека ще му гледат и ровят в детеродния орган.
Приключих за около 20-25 минути, краката са гладки, аз вече съм облечена и настанена в колата, където седя и чакам Господин щъркел да зареди “95 за 20“, че да не бутам някъде по трасето от точка А до точка Б.
Първото дете сме оставили на свекърва ми и пътуваме към болницата. Пътуваме си ние, течът си покапва (аз съм подложила от онези, гооооолеееемите превръзки) и тъкмо да се завъртим на кръговото и – баммм, палката долу.
Униформеният идва да ни провери, но преди да го направи, казва на моя мъж да намести хубаво колата – така, встрани, за да не запушва движението (а то едно движение в 2 ч през нощта, в края на ноември, на морето...). Моят човек е примерен водач и намества колата, въпреки че преди това се опита да каже, че леко съм започнала да раждам и бързаме - но не успя.
Идва униформеният, подава глава на отворения ни прозорец, представя се и иска цялата тапия на МПС-то. Моя мъж пак се опита да му каже, че ние наистина имаме желание да родя в болница, а не на кръговото в Поморие, но човекът си върши работата и не чува.
Започваме търсене на документите, а на мен ми е още повече мокро, сръчквам моя мъж и му казвам “Кажи му, че раждам и да тръгваме!!” - тогава светлината от полицейския фенер ми блесна в лицето, след това - в корема и униформеният най-накрая разбра,че нещата отиват на към болница, а не пренасяме труп в багажника, нито оръжие в жабката.
Изведнъж размаха дясната ръка с думите “Бегай, бегай!!” и ние тръгнахме! Урааа! Пътуваме си ние и изведнъж - капки по предното стъкло! Започва да вали, при което аз казвам “Еее, ще ми върви по вода!”, а моят щъркел отговаря “То хубаво ще ни върви, ама чистачките не работят”...
Караме с не повече от 60 км/ч, капките се струпват една върху друга върху стъклото, на моменти става даже едно такова, вълшебно, защото блесват като Голямата мечка от някой преминаващ автомобил. Красота ви казвам, но по-хубаво щеше да е, ако все пак имаше поне една перчица да минава по стъклото и да ги събира, че течът, нали знаете - ТЕЧЕ!
Както си шофира моят господин, решава леко тактично да пусне десен мигач (слава на Бога, че поне той работи) и да спре на бензиностанция, за да почисти малко прозореца.
Слезе в 3 часа посред нощ, взе четката и доволен започна да мие стъклото - то не беше пяна, после я обира с гумената част, после реши, че не е лошо да “тръкне малко” и задното, а аз седя вътре, гледам и си мисля - “тоя човек да не би да иска да измие цялата кола????”
Седя и чакам и най-накрая Господин щъркел излиза от бензиностанцията с усмивка и с кафе в ръката. КАФЕ! Е, к'во пък, дай сега да заспи за 10 км, които остават до болницата... пали колата, потегляме и за наша радост - спряло да вали!
Остават по-малко от 5 км преди да остана по нощничка за родилки и виждам, че стъклото започва пак да става цялото в едри капки. Намаляваме рязко скоростта и какво мислите че започваме да правим?
Отваряме и двата предни прозореца, за да може единият да гледа маркировката, а другият - да не закачим мантинелата, иначе си слушаме радио и моя човек си сърба сладко-сладко от кафенцето. Бавно, но славно паркирахме пред болницата, дъждът вали, аз също аз валя и панталонът ми е мокър, защото онази, гоооляяямата превръзка, не издържа нито на проверките на органите на реда, нито на автомивката, нито на нищо.
Влизаме в болницата, мирише на ароматизатор, чисто и спретнато - все едно влизаш в хотел (частна клиника), а аз съм спокойна, защото предварително съм заявила в онлайн формуляра избор на акушерка (за мен тя е главно действащо лице в раждането) и чакам тя да се появи.
Изборът е направен защото раждах първото дете при нея (чиста случайност) и по вода ни вървя... обаче сега ударих на камък. Моята акушерка не е предупредена, че има избор за нея и тя сега е на смяна до 7 часа и след това си тръгва, защото няма кой да заведе детето ѝ на училище. Егати късмета.
Нищо де, каквото - такова, само да мине всичко успешно. Седнах пред кабинета да изчакам лекарката да слезе да ме прегледа - дойде жената, приветства ме в кабинета и аз влязох. Тя - с филъри в устните, дълги руси буклички, миглите – чисто 3D (косъм по косъм от щастливо оскубани норки), маникюр с камъни Сваровски. Чаках само да запее “Хааабибииии, спиш ли добре...” . Е, не ми запя, но за сметка на това ми зададе към 80 въпроса, след това ме прегледа на ехографа, на магарето и каза:
“Ще се раждаме!!!”
Оооо, наистина ли? То оставаше и да не се “раждаме” и да трябваше да си ходя вкъщи, с тия неработещи чистачки, в тоя дъжд. Излизам от кабинета, акушерка ме чака с инвалидна количка (малко ми беше кофти първия път, когато ме возиха, но сега се метнах в нея все едно сядам в Ламборгини).
Господин щъркел ме изпраща с леко стискане по ръката за успех (цуни-гуни няма, неудобно му е от акушерката) и вратите на асансьора се затвориха. Настанявам се на леглото и акушерката ми казва, че към 5 часа ще ми пуснат система с окситоцин, защото искат да видят как ще протече раждането дотогава. Удря 5 ч и до мен пристига система, и започва да тече във вените ми, защото раждането никакво го няма.
Идва и онази лекарка с 3D косъма и решава да ме прегледа - вдигам нощничката нагоре и чакам преглед, а тя седи втрещена и казва “Ама ти си с бельо!” - е без гащи ли да ходя в тази ноемврийска дъждовна нощ?! Свалих го и се почна ровене и човъркане, за да установи, че бебето ми е с тилно предлежание и ще иска наместване - каквото и да значеше това.
Стана лекарката от леглото и ми каза,че си тръгва в 7 часа и ще ме поеме шефът на отделението... А аз леко започвам да потрепвам с едното око, защото не знам какво значи “наместване” и какво - “поеме”... СТРАХ ме е от секцио!!!
В 8:00 идва шефът (сигурно ще ме намества), казва ми да легна за преглед, след това установява че разкритието е станало от 2 на 4 см и не може така (представяте ли си до 10 см колко часа ще минат, а вече имам и болки, освен теч) – затова ще засилят системата.
Изведнъж се появява оная страшна болка, дето ми къса главата направо, минава за около 10 секунди, в 8:30 ч шефът излиза на хоризонта да ме рови отново, установява че и с бързата капка нещата не вървят добре и пак засилва системата.
Браво на моята мускулеста приятелка, която трябва по-бързо да се отвори и да извадят бебето (което, според лекарката, следяща бременността, няма да се роди повече от 3.300кг). Вече ме боли много и коридорът ми се вижда малък.
В 9:00 ч шефът идва отново и ми казва “До 9:30 нямаш ли 8 см разкритие започвам дирижирано раждане”. Какво, за Бога, значи това? Той ще сложи черен смокинг и с пръчка в ръка ще напътства целия персонал, докато ме преглеждат за разкритие, да изпълняват Алелуя?
Часът е 10 без нещо, аз съм легнала на леглото, телефонът звъни - Господин щъркел иска да ме чуе. Аз бясно вдигам и събирам сили да се провикна в слушалката “не ми звъни, че умирам от болки!!” и затварям.
Започвам да усещам напъни и викам акушерката, за да споделя моите усещания, след това с бърза крачка ме превеждат до магарето. Качвам се аз и се започва: “напъвай-не напъвай, напъвай-не напъвай”, до мен стои една млада лекарка, на която се опитвам да счупя лакетната кост, шефът и той е тука, но бебето се “заглави” някъде по пътя (а уж малко и би трябвало да излезе бързо), акушерката крещи “НЕ НАПЪВАЙ!!“, а аз се дера вече от болка и напъвам, защото не мога да го контролирам това мое тяло!
И тогава шефът взима едно столче, стъпва на него (той е висок около 1,60) и започва много силно да ме натиска по корема няколко пъти, след което започва целият да ляга върху мен с всичка сила, а аз се опитвам да го избутам, но не успявам - той е по-силен от мен, аз отново събирам сили - и да напъвам, и да бутам скачащия доктор, и накрая - бебешки плач!
Роди се! Олекна ми! Честито! Момиче! Аз съм с насълзени очи - вече не ме боли! Докторът слезе от пиедестала, на който се беше изкачил, и чакам да чуя колко килограма и сантиметра е бебето ми.
4.220 кг и 53 см, браво, голяма мома - това чух от неонатоложката и почти седнах на магарето!
Как така 4 кг, че и 200 и 20 грама? Лекарката, която ме следеше, каза в 38 седмица "малко бебе, няма да се роди повече от 3.300 кг" - как за 2 седмици е наддало с 1кг ? И тогава видях бебето – по лицето ѝ имаше 50 нюанса на лилаво и синьо, но беше пак хубава, цунках я по бузката, набързо преброих пръстите на ръцете и дойде време за израждане на плацентата.
Пред мен застана младата лекарка и аз веднага разбрах, че щом тя ще изражда плацентата, не съм ѝ счупила лакетната кост. След това ми сложиха лед на корема, пооправиха ме и опънах вече краката да си почивам 2 часа.
Минаха двата часа, свалиха мен и лилаво-синьото ми “малко” бебе в стаята и чакам Господин щъркел и Каката да пристигнат на посещение.
Отваря се вратата и влизат двамата - каката върви първа и колкото повече се долижава до мен, толкова повече пъпки виждам по лицето ѝ. Честито!! БАБА ШАРКА....!
The end 😱😱😱
Знаете, че в Майко Мила, наред със смешните неща, говорим доста и за сериозните. Следродилната депресия и изтощението са теми, по които неведнъж сме пускали текстове - само преди два дни публикувахме откровения разказ на жена, която все още се бори с това състояние – Депресията не пита кога ни е удобно да дойде. Днес ще ви запознаем с един изключителен текст, даващ отговор на въпроса, който хиляди жени си задават в продължение на години след раждане - защо се чувствам толкова зле? Австралийският лекар д-р Сералак ще ви отведе в дълбините на това какво ни коства да станем майки - от биологична и психо-физична гледна точка, защо в днешно време жените страдат самотни и не споделят, какви мерки да предприемем, за да си върнем жизнеността отпреди бременността и какво да правим, за да се поддържаме здрави. Запазете този текст и го препрочитайте всеки път, когато се почувствате зле - ние така правим. Разбира се, би било още по-добре и тук да си имаме някой като доктор Оскар, който да превърне здравето на майките в толкова лична цел. Дотогава можем просто да четем и да се опитваме да поправим нещата, които са се повредили в процеса на превръщането ни в "идеални" майки. Приятно четене!
*****************************
Помислете хубаво над това, което ще прочетете сега: ако сте родили дете през последното десетилетиe, може все още да страдате от някои последствия – летаргия, нарушения в паметта, ниски нива на енергия, наред с доста други симптоми.
Според д-р Оскар Сералак, семеен лекар в провинциалните части на Австралия, това не се случва само защото да си родител е тежко – просто от физическа гледна точка растежът на бебето в матката коства наистина много.
Плацентата подава близо 7 грама мазнини на ден към растящото бебе в края на бременността, като в същото време пренася от майката и желязо, цинк, витамин В12, витамин В9, йод и селен, плюс омега 3 мазнини (като докозахексаеновата киселина) и специфични аминокиселини от протеини.
По време на бременността мозъкът на майката се свива със средно 5%, тъй като поддържа растежа на бебето (голяма част от мозъка са мазнини) и се препрограмира за родителството.
Д-р Сералак е прекарал по-голямата част от кариерата си в изследване на този синдром, който нарича „следродилно изтощение“, докато наблюдава от първа ръка трудностите и неуспехите – хормонални, здравословни и емоционални - на жени, които се опитват да се изправят на крака след появата на бебето.
Лекарят диагностицира проблема за първи път, когато при него идва пациентка на име Сюзън - майка на пет деца, толкова изтощена и изчерпана, все едно „работи на празни обороти“. След доста продължителен преглед, по време на който докторът взима всякакви кръвни проби и препоръчва на пациентката да потърси професионална помощ от психолог и диетолог, тя поглежда часовника и изхвърча от кабинета. Той повече не я вижда, докато един ден не я докарали в спешното отделение с пневмония, която била толкова напреднала, че се наложило вливане на антибиотици венозно.
Жената останала в стационара по-малко от ден и настояла да бъде изписана въпреки неговите лекарски нареждания. Този образ се запечатва в ума на доктора – една жена, която изтръгва сама иглата на системата от вените си и бяга от реанимацията, за да се върне при семейството си – това е образът на майката, която жертва абсолютно всички свои нужди в полза на децата си.
Доктор Сералак обяснява, че така нареченото свиване на мозъка представлява препрогамиране:
„Това помага на жените да развият нещо като „бебешки радар“, чрез който майката усеща интуитивно нуждите на детето си - дали му е студено или е гладно, или дали плаче нощем“, обяснява той.
Тази хипер бдителност е много опасна за майката, когато тя самата има нужда от помощ и грижи.
Когато съпругата на доктора ражда третото им дете, той установява, че тя е пълна развалина и „вече не е същата“.
Звучи ли ви познато?
„Майката получава помощ и подкрепа отвсякъде преди раждането на бебето“, казва докторът, „но след това цялото внимание бива насочвано към бебето. Майката остава на заден план. Тя всъщност бавно изчезва в сянката на новата си роля.“
Както при всяко друго нещо, знанието е сила. С този материал д-р Сералак очертава точно какво трябва да направите, за да разсеете мъглата в мислите, да възстановите енергията си и да се изправите пак на крака.
Разкажете какво се случва с майката, физиологично и емоционално, докато бебето расте в нея?
Днес много бъдещи майки всъщност са изтощени от самото зачеване и бременността. Природата така е проектирала този процес, че развиващият се плод да вземе всичко необходимо от майката. Това, което гарантира, че този процес ще се случи безопасно, е плацентата. Тя е с огромна площ, а причината за това се крие в мозъка на плода и огромната му потребност от енергия и мазнини (под формата на специфични мастни киселини като DHA, описана по-горе).
Към края на бременността до 7 грама мазнина преминават през плацентата всеки ден, за да нахранят и спомогнат за растежа на бебето (много повече отколкото при всяко друг животно!). В допълнение, 60% от цялата енергия, която преминава в бебето чрез плацентата, се използва за хранене на мозъка (при приматите, включително и горилите, това число е около 20%).
Плацентата обслужва две основни цели: растежа на бебето И майката. По време на бременността майката доставя всичко необходимо за бебето, поради което много бременни и родилки страдат от недостиг на желязо, цинк, витамин В12, витамин В9, йод и селен. Намаляват и запасите им от омега 3 мазнини и аминокиселини от протеини.
Плацентата също така настройва и синхронизира майката към бебето ѝ, както и бебето към майката и в това няма нищо случайно. Плацентата се развива по същото време, когато и ендокринна система на плода (жлезите, които ще произвеждат хормони в хипоталамуса или висшия център на вегетативната нервна система на бебето), като хормоните, произведени от плацентата, много наподобяват тези, произведени от хипоталамуса – отново неслучайно.
Много красив пример за това се случва по време на раждането. Това, което предизвиква родилните болки (контракциите на матката) е окситоцинът, познат също и като „хормон на любовта“. Когато бебето е притиснато в родовия канал, от хипоталамуса му се отделя окситоцин, който се абсорбира в кръвта на майката, причинявайки още повече контракции. Все едно бебето помага на майка си за собственото си раждане! След като бебето се роди, в неговия организъм и в този на майката има огромни количества окситоцин, като един своеобразен облак от любов, който на запад наричат „бебешки балон“.
Това трябва да бъде поощрявано и уважавано, болничният персонал, бащите и близките на родилката трябва да осъзнават важността на този следродилен момент, когато се изгражда връзката между майката и бебето. Кърменето, което започва от този момент, поддържа тази връзка силна. Така го е създала природата, затова колкото повече се отдалечаваме от тези порядки с интервенции като раждането със секцио или решението бебето да не е кърмено, толкова повече се очакват усложненията и трудностите след раждането за майката и за бебето.
Част от функцията на плацентата е и да препрогамира майката. Представете си го все едно майката получава „актуализация на софтуера“, при която някои части от мозъка се подсилват, а други - заглушават. Общото свиване на мозъка по време на бременност е около 5%, но това не значи, че мозъкът става по-малък, а по-скоро, че се модифицира, за да усвои новите умения да бъдеш майка.
Това не се обсъжда в обществото ни и сякаш е омаловажено, затова ми се струва, че майките имат нужда от подкрепа и признание в този нов етап от живота. Част от тази актуализация е придобиването на „бебешки радар“, чрез който майките усещат интуитивно от какво се нуждае бебето, дали му е студено, гладно или плаче нощем.
Тази хипербдителност очевидно е жизненоважна за оцеляването на бебето, но ако майката се намира в неподкрепяща среда, това може да доведе до
проблеми със съня, съмнения, несигурност, ниско самочувствие и чувство на безполезност
Краен пример за това какви вреди могат да бъдат нанесени е описаният по-горе случай на майката, която изтръгва от ръката си венозна система и бяга от спешно отделение с пневмония, защото трябва да се върне при децата си – без никаква подкрепа и помощ, препрограмираният ѝ мозък ѝ нарежда да се погрижи за децата си дори с цената на собственото си здраве.
Наблюдавали сте определен синдром при майките, който наричате Следродилно изтощение – какво точно представлява?
Това е често срещания феномен на умора и изтощение в комбинация с чувството, наречено „бебешки мозък“.
„Бебешки мозък“ е термин, който обобщава симптоми като липса на концентрация, лоша памет и емоционална нестабилност. Емоционална нестабилност е налице, когато чувствата и емоциите на един човек се променят от една крайност до друга много по-често, отколкото в предишни периоди, или както се казва - „плач без причина“.
Често всичко това е съпроводено с чувство на изолация, ранимост и самомнение, че „не съм достатъчно добра“. Много майки изпитват това, което е разбираемо и не е изненада, като се има предвид колко изискваща е ролята на майката, от която се очаква не само да отгледа, но и възпита детето.
Наред с описаните симптоми, успях да установя и характерен биохимичен „отпечатък“, който отчасти е причина, отчасти резултат от следродилното изтощение.
Според Вас колко жени страдат от това състояние? Колко време продължава?
По мое мнение близо 50% от майките страдат от някаква форма на следродилно изтощение – вероятно и повече, но предвид основната мисия на клиниката ни, наблюденията ми може да са малко неточни. Майки, който се чувстват „страхотно“, не идват в моя кабинет.
Следродилното изтощение, според мен, може да засегне една майка от раждането на детето ѝ докато то навърши 7 години (или дори по-дълго).
Има много голямо припокриване между следродилното изтощение и депресията от гледна точка на симптоми и биохимични данни. Някои жени изпадат в следродилната депресия, след като са прекарали крайно следродилно изтощение.
В Австралия най-високата честота на проявяване на следродилно изтощение е четири години след раждането на детето, а не в първите 6 месеца от раждането, когато се смята, че е най-честото проявление на депресията.
Това показва, че следродилната депресия се получава заради натрупани фактори от бременността, раждането и периода след раждането. Същото е и със следродителното изтощение, макар че много майки, които страдат от такъв вид изтощение, не са в депресия, както е възможно и обратното – някои майки да страдат само от депресия, без следродилно изтощение.
Какви са симптомите?
Изпитвате умора и изтощение
Събуждате се уморени
Заспивате несъзнателно
Свръхбдителност (усещане, все едно „радарът“ ви е винаги включен), което често се свързва с безпокойство или напрегнатост. Често чувам описанието „като опъната струна“ от устата на преуморени майки!
Усещане за вина и срам като майка и загуба на самочувствие. Това често се свързва с чувство на изолация и боязън, понякога дори до страх да се социализират или да излязат от вкъщи
Раздразнение, несигурност, усещане за неуспех, опасение, че не се справят. Често чувам майки да казват: „Нямам време за себе си.“
Както вече беше споменато, разсеяност или „бебешки мозък“
Загуба на либидото.
Какви са причините?
Причината не е само една.
1. Живеем в общество на постоянен стрес и действително не знаем как да си почиваме или да изключваме. Това оказва силно влияние върху хормоните, имунната система, мозъчната структура и храносмилателната система.
2. Жените раждат в по-късен етап от живота си. В Австралия средната възраст на майките, които раждат първо дете, е 30,9 години.
3. Обществено прието е жените да са уморени, когато станат майки, тъй като от тях се очаква да преминат в майчинството непосредствено от своята кариера, натоварена обществена програма и хронично недоспиване.
4. Обществото не позволява на майките напълно да се възстановят след раждането преди да забременеят отново. Не е рядкост майка да роди две или повече деца от различни бременности в една и съща календарна година. С методите за асистирана репродукция по-често се раждат и близнаци, което влияе още повече на изтощението на майката.
5. Съществуват изследвания, според които нарушенията в съня около грижите за новороденото бебе до неговата първа година са около 700 часа пропуснат сън! Това, обаче, обикновено се смята за нормално от семейството и обществото.
6. Храната ни не е достатъчно питателна. Необходимо е двойно количество храна, за да компенсира ниската хранителна стойност.
7. Макар и да няма още достатъчно изследвания на темата, педполага се, че характерни за начина на живот през 21 век аспекти също допринасят за следродилното изтощение. Това включва замърсяванията в околната среда, например мръсният въздух, тежките метали, хлорираната вода, „електросмогът“ и други.
8. Наложило се е схващането, че майката трябва „да бъде и да може всичко“ и в резултат от това много майки се затварят в себе си и не дават гласност на болката си, като и не търсят информация или подкрепа. По целия свят векове наред майките са били подпомагани от групи за взаимопомощ, съставени от хора от различни поколения, което, за жалост, липсва в нашата пост-индустриална култура.
9. Епигенетичните промени (или наследствените изменения, които се случват между поколенията) в проявлението на гените ни са много сложни, но обясняват отчасти високия процент на алергични и автоимунни заболявания, които виждаме в обществото.
Накратко, не може да правим същото, което са правили родителите или бабите и дядовците ни и да очакваме същото добро здраве. Едва ли не, трябва да надскочим себе си, за да сме толкова здрави, колкото нашите родители, а какво остава за по-здрави.
Откъде да започнат възстановяването си жените?
В нашата клиника говорим за четирите колони на здравето: Сън, Цел, Активност и Захранване. На английски тези думи образуват съкращението SPAN, подобно на английската дума за продължителност на живота – life span, като целта на тази игра на думи е да подчертае, че докато общата продължителност на живота ни се удължава, годините на добро здраве (годините на независим живот) намаляват.
Създали сме програма за поддържане и на четирите стълба чрез хранително насищане, възстановяване и личностно израстване. При приключването на всяко ниво, изследваме заедно с майката всеки стълб в дълбочина и надграждаме върху усвоеното при предишните нива. Стремим се да не заливаме с твърде много информация майките, но за да се възстанови жизнеността ѝ е важно да се надгражда непрекъснато.
Опитите да се научи една майка на нови хранителни навици, кои пластмаси да избягва, да познава пестицидите, да знае кои почистващи препарати и козметика могат да влошават умората и хормоналните нарушения може да е изключително натоварващо за нея, особено ако в този момент се бори с липсата на концентрация от т. нар. „бебешки мозък“. Въпреки това обаче тази информация е от съществено значение за фазата на възстановяване, за да даде на майката знанията да продължи да поддържа здравословен начин на живот не само за себе си, но за цялото семейство.
Ние сме въвели 3-степенна програма като насока в помощ на майките.
ЗАХРАНВАНЕ и ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ на микроелементи и макроелементи
1. Консултирайте се с добър диетолог и си направете обстоен анализ на състояние на микроелементите, витамини и минерали в организма ви: често откриваме дефицит или нарушени нива на желязо, витамин В12, витамин С, цинк, витамин Д, магнезий и мед.
2. Препоръчвам приема на DHA (омега 3 есенциални мастни киселини), това е изключително важно за възстановяването на нервната система и мозъка. Такива киселини могат да се намерят в редица добавки и риба или водорасли.
3. Изследвайте се за непоносимост към определени храни или алергии, тй като често те се появяват или засилват по време на бременност.
4. Един от първте съвети за здравословно хранене е да се отървете от „картонените хидрати“, така наречените кухи въглехидрати, от които не се повишава теглото, и да се фокусирате върху богатите на въглехидрати питателни храни.
5. Потърсете помощ, подкрепа, съдействие! Помощта никога няма да е излишна и бавачката със сигурност ще струва по-евтино от развода.
6. Физически упражнения, терапии, които помагат да се отпуснете са много полезни в тази част на възстановителната програма. Горещо препоръчвам възстановителна йога и акупунктура.
7. Изследвайте хормоните си.
8. Консултирайте се с психолог или ментор, потърсете помощ за емоционалното си възстановяване.
9. Даваме конкретни препоръки за подобряване на цялостната енергия, качеството на съня и физическата активност, които са еднакво важни при общото възстановяване.
10. Хормоналният баланс е изключително важен. Изумително е, че често, след като са решени проблемите около хранителния режим и здравословния сън, хормоналното здраве също се подобрява. За изследване на хормоните смятам за най-полезно използването на въпросници и тестове със слюнка. Най-обстойният хормонален скрининг се прави чрез анализ на урина, но той е по-скъп, изисква повече време за тълкуване на резултатите и отнема повече време.
Кръвните тестове за хормони не са много полезни, заради вариациите в стойностите им денем и нощем и заради натрупването на глобулин в кръвта, което може да доведе до неточен резултат.
„Чистият“ хормон, който се съдържа в слюнката, е това, което всъщност се използва от организма. Предвид това, кръвните тестове, които биха били от полза, са тези, които изследват тироид - стимулиращ хормон на щитовидната жлеза, DHEA - дехидроепиандростерон сулфат е стероиден хормон,който се произвежда в кората на надбъбрека и е с много ниска андрогенна активност, и тестостеронът. По отношение на терапията е важно да се вземат предвид характеристиките на стила на живот, физическата активност, съня и нивата на стрес.
Всъщност най-важното е да се проследи дали опитите за релаксация са действително ефективни и дали тялото наистина си почива. Може да звучи странно, но много от нас не знаят как да си почиват наистина и на практика вместо да релаксираме, ние се стресираме. Възстановителна йога, акупунктура, лечение чрез звуци и техники за намаляване на стреса са пример за дейности, които могат да помогнат за активната почивка.
11. След оценка и решение на проблемите около начина на живот, описани по-горе, следващият аспект от хормоналното здраве е индивидуално лечение чрез билки и добавки като Ashwaganda или индийски женшен, Rhodiola (Розов златовръх), Hypericum (Жълт кантарион) и Phosphyltidyl Serine (Фосфатидил-серин).
Големият проблем около билките е качеството – установих, че само качествените билки вършат работа, затова много внимавам с марките!
Понякога се налага и директното приемане на хормонални заместители, особено при тиреоидна дисфункция.
ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ е втората стъпка от програмата ни, която включва:
Оптимизиране на съня
Оптимизиране на физическата активност и упражненията
Образоване за здравословния дом и храна
Възстановителни и оптимизиращи отношения
При възстановителната част от програмата следваме същите принципи за Сън, Цел, Активност и Захранване, но навлизаме в по-голяма дълбочина, тъй като майките вече се чустват по-добре, мисля по-ясно и се справят с повече от гледна точка на домакинство, готвене и „време за себе си“.
Образоването на тема здравословен дом и кухня обикновено започва с източници като Здрав дом, здраво семейство (Healthy Home, Healthy Family) с автор Никол Бийлсма и Environmental Working Group.
Най-добрата активност са физическите упражнения, те са забавни и социални и е по-лесно за една майка да свикне да прави упражнения.
Препоръчваме да продължите консултациите с психолог или ментор, според мен това е от съществена важност за възстановяването и за майката да направи преоценка на смисъла на живота си, за да намери правилния баланс между семейството и личностното ѝ израстване и подкрепа.
Горещо насърчаваме това и обръщаме все повече внимание на този аспект в терапията, която провеждаме в клиниката. Това хвърля светлина и върху отношенията с партньора, семейните връзки и приятелите, които може да са били пренебрегвани и дори загубени, което е довело до още по-малка подкрепа за майката. Основната връзка между майката и другия родител (ако такъв присъства), без значение дали това е биологичен баща, пастрок или втора майка, често се нуждае от допълнително внимание. Има психолози и терапевти, които специализират в изграждане и възстановяване именно на такива връзки.
Умората е най-честият симптом на следродилната депресия. Жизнеността и неизчерпаемата енергия са резултат от синхрона в работата на всички системи на тялото. Дълбоката хронична умора е резултат от липса на такъв синхрон. Мисля, че комбинираното разрешаване на проблема с дефицита от микро и макроелементи е добро начало за справяне с този проблем.
Най-важниите микроелементи за начало включват желязо и витамин В12, цинк, витамин С и витамин D. Макроелементите трябва да включват увеличаващ се прием на здравословни мазнини и качествени протеини, като яйца, риба и месо, както и висококачествените въглехидрати, които се съдържат в „надземните“ зеленчуци, например броколи и зеле.
Сънят е главоблъсканица за много майки, тъй като те са преуморени, твърде стресирани и заети, за да спят. Хигиената на съня е важна част от целия процес, тъй като какво правите един час преди лягане прави огромна разлика за качеството на съня ви. Това включва да се заобиколите с мека жълта или оранжева светлина, успокояваща среда и релаксираща музика и, доколкото децата ви позволят, да третирате спалнята си като „храм“. Всъщност, ако има само една стая в дома ви, която винаги трябва да е подредена, това е спалнята ви.
След угасване на светлините, помещението трябва да е хладно, тихо и възможно най-тъмно. Използването на компютър, телевизия и всякакво емоционално натоварване ще влоши качеството на съня ви и трябва да се избягва, особено в часа преди лягане.
Според вкуса ви можете да приемате добавки за подобряване на съня, които съдържат мелатонин и магнезий под формата на хапчета, чай или соли за вана.
Ако проблемът е в „изключването“, използвайте техники за релаксация и успокояване, като например binaural beats – това е аудио вълна или звук, при който две различни вълни от чист тон, и двете с честоти по-ниски от 1500 Hz, с разлика по-малко от 40 Hz между тях, се възпроизвеждат дихотично (в двете уши се подават различни звукови сигнали), които ще помогнат да заспите по-бързо.
ЛИЧНОСТНО ИЗРАСТВАНЕ е третата стъпка от програмата, която представлява разбиране и възприемане на майчинството и себеоткриването през този процес.
Планирам да публикувам книга по-късно тази година, която отчасти представлява ръководство за майки в трите етапи на програмата. В книгата ще има и четвърта част, която обяснява какво представлява следродилното изтощение и как ние, като общество, сме стигнали до това да имаме изтощени, дистанцирани и изолирани майки. Към книгата ще има и уебсайт, на който ще има много въпросници с онлайн анализ на резултата и генриране на протокол. Уебсайтът ще съдържа всякакви секции за съпорт, блогове и като цяло информацията, която бихте търсили в подобен източник на онлайн взаимопомощ.
Защо за този проблем се говори едва сега? Това съвременен проблем ли е или едва сега е признат за такъв? Жените изпитвали ли са това и в миналото?
Определено е много по-често срещано днес. Повечето от така наречените примитивни култури или първите хора на света са имали много характерни традиции, с които да гарантират, че майката ще се възстанови напълно след раждане. Днес не се говори много за това. Такива практики се наричат следродилни. От Китай до Индия, от Аборигенска Австралия до Америките, в продължение на векове са практикувани традиции на захранване, духовно пречистване и защита и е осигурявана допълнителна социална подкрепа.
В традиционната китайска култура има традиция, наречена месец на "Зоу Ю Зи", в който майката не напуска къщата в продължение на 30 дни, не посреща гости и няма други задължения освен кърменето на бебето. Специални топли храни за възстановяване се дават на майката, като не ѝ се разрешава да се охлажда или дори да се къпе през това време.
Древните култури са осъзнали това, което западното общество, за съжаление, не е:
за да бъде едно общество здраво и успешно, майките трябва да бъдат здрави и подкрепяни – във всеки смисъл на думата.
МАЙКО МИЛА ИЗДАВА ПЪРВАТА СИ КНИГА! ВЕЧЕ МОЖЕ ДА НАПРАВИТЕ PRE-ORDER ТУК, А МОЖЕ ДА ДОЙДЕТЕ И НА ОФИЦИАЛНОТО Ѝ ПРЕДСТАВЯНЕ НА 23 ФЕВРУАРИ – ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ЗА СЪБИТИЕТО ТУК!
—-
Оскар Сералак завършва Медицинското училище в Оукланд, Нова Зеландия, през 1996, преди да се премести за постоянно в Австралия през 1998. След като приключва задължителния си стаж, работи в няколко болници и общностни центрове в сферата на спешната медицина, психиатрията, здравните проблеми на мъжете аборигени и пристрастяванията. През 2003 се мести в Нимбин, Нов Южен Уелс, и започва работа в алтернативна общност, която го запознава с диетологията, хербамедиката и домашното раждане. Създава свое семейство и има три деца в Нимбин, след което се мести в Мълъмбимби през 2011, където основава Mullumbimby Integrative Medical Centre. Там той се задълбочава върху диетологията и енвироменталната медицина с фокус върху подкрепата за възстановяване на жените в следродилния период. Доскоро той е член на управителния съвет на ACNEM (Australasian College of Nutritional and Environmental Medicine), понастоящем е редактор на списанието на колежа.
Текстът на английски език може да намерите тук: Postnatal Depletion—Even 10 Years Later
Оля Идва е любимата ни луда. И ако някой може да има лудо раждане, то това е тя! Прочетете историята ѝ, но никога, АМА НИКОГА не правете това у дома. Или където и да е другаде. Дори с риск да ви се провалят фенг шуя и астрологичните планове.
Беше януари, а аз бях 95 кила. Разбира се, че бях 95 кила, след като хапвах по 7 принцеси на едно сядане. Вярвах в яденето „за двама“ и го следвах стриктно. И до ден днешен не мога да си обясня как може да ядеш и никога да не ти става тежко.
Имах наблюдаваща лекарка, но ѝ изневерявах с друг. Защото това:
„Как ти е кръвната захар?“ (въпрос в последния месец от бременността)
„Не знам?.....“
„Е, как не знаеш“?
„Еми, не съм се изследвала.“
„Еми, изследвай се!“
„Еми, дайте ми някаква бележка!“
Видимо отегчена, лекарката взе една от онези жълти Post-it бележки, скъса я на две (пестелива, защото вземаше само по 40лв на консултация), на едната половинка написа „Оля- кръвна захар“ и ме прати в лабораторията.
Докторът, с който изневерявах на тази буфосинхронистка, погледна резултатите. Беше от онези високи, слаби, възрастни, запазени, стерилно чистоплътни мъже, които са излезли от роман на Удхаус и току-що са си оставили цилиндъра на закачалката.
„Мило момиче.....гледаш ли Discovery channel?”
“Да?.....“
„Значи знаеш, че големите слонове раждат трудно, нали?“
От този момент нататък той с умиление и родителска загриженост ми викаше „дебел човек“. Това си беше нашето нещо и на мен ми харесваше. За него аз бях „дебел човек“, а за мен той беше моят висок, прям джентълмен, който щеше да ме отърве от мъките ми в сублимния момент. Бях се уговорила, че искам да родя естествено, бях казала, че не искам упойки, бях го предупредила, че ще използвам всякакви похвати, за да получа облекчение и в никакъв случай да не поддава. Изглеждаше непоклатим и преди да го предупредя.
Терминът ми беше на 17 януари. Рожденият ден на мъжа ми. Аз обожавам мъжа си с няколко паузи и много ми се искаше и синът ми да е Козирог.
16 януари. Няма и помен от контракции. Купувам си пъзел на Густав Климт от 2500 части. Седя на огромна топка, ям принцеси и нареждам пъзел, за да минава времето.
17 януари. Гледам последни епизоди от MISFITS и не искам да знам какъв ще е животът без нови сезони.
18 януари. Няма помен от контракции. Завършвам пъзела, флиртувам с мисълта да започна гоблен.
19 януари. На сутринта се обажда кумата ми Вероника. Тя разбира от фенг шуи, африкански шампоани, хороскопи, хюман дизайн и безглутенови модни тенденции.
„Само ще ти кажа, че от утре влиза Водолей, ти си знаеш“.
За мен това е преломният момент в който ставам (може би за първи път от 2 дни) от шибаната топка, бутам пъзела, той се пръска по пода, поглеждам го снизходително, защото не съм си вързвала обувките сама от 3 месеца, камо ли да се навеждам за теб, нещастнико.....
Отивам на компютъра и започвам да търся в интернет как да предизвикаме раждането по естествен път.
1-ви резултат. Чай от листата на малини. Януари е. Ние имаме 95 декара с малини и нито един шибан лист от храст.
2-ри резултат. Тестостерон. Според статията бременната жена е естрогенна бомба и ако в тялото ѝ влезе тестостерон под някаква форма, това ще предизвика раждане.
3-ти резултат. Загряване. Бременните не трябва да взимат вани, сауни и да се загряват генерално. Особено в последните дни.
Обмислям. Трябва ми тестостерон.
Обръщам се към мъжа ми. Той си прави някакви козирожки неща в кухнята и това ми изглежда толкова мило, че още повече усилва моята припряност да родя Козирог. Моля го да ми направи един чай от каквито и да е листа и ако може да еякулира в чашката, за да ми спести мъките.
Той ме гледа със същия поглед, с който ме гледа през последните 3 месеца, и ме моли да си легна.
Обяснявам му, че тази голяма маса, предимно изградена от принцеси, трябва да роди днес.
„Аз. Ти. В банята. След 15 минути“.
Съгласява се. Не съм сигурна, че на този етап осъзнава, че това е покана за интимност.
Банята е голяма. Ваната е триъгълна, с масажор. Сега би ми се сторила огромна. Тогава обаче беше с размер на касетка за мандарини. И в тази касетка Зуека и Делян Пеевски се опитваха да се изкъпят и да се съвокупляват.
И до ден днешен, ако само за секунда се усъмня в любовта на съпруга ми, си спомням онази борба за живот в касетка от мандарини и знам, че този човек много, много ме обича. Повече от себе си.
Излизаме от банята. Лягам да се завия и да се загрея. Лежа сама на втория етаж около 15 минути.
И тогава ме изтрещява първата контракция. О, да веднага познавам контракцията.
Изкрещявам до роднините ми на долния етаж:
РАААААЖДААААААААААААААААААААААААМ!!!!!
Долу се чува падане на чинии и суматоха. Макар и чантата ми за родилното да е готова от седмица поне, цялата къща да е пренаредена 16 пъти, всички картини, играчки и дрехи до 2-годишна възраст да са изпрани и сгънати по цветове по няколко пъти.......се оказа, че никой не е готов за този анонс.
След няколкосекундно блъскане един в друг, прегръдки, сълзи, "наздраве!", „каквощеправим“, „спокойно!”, майка ми и мъжът ми влизат в стаята.
Слизам и звъня на джентълмена-гинеколог, който ще ме изражда.
„Здравейте, дебел човек се обажда. Имам контракции“.
Въздишка......казва ми да си стоя в нас, докато станат едисиколко дълги през едисиколковреме. И тогава да тръгна към болницата и да му звънна.
Сядам на масата в кухнята. Поръчвам си принцеси. Радвам се на контракциите ми. Записвам всичко с таймера на първия айфон в света.
4 часа по-късно вече съм в ада. Изгледала съм любимия си документален филм, който мъжът ми е пуснал, знаейки, че това е единственото нещо, което може да ме разсее от болката.
Ставам сама от легнало положение за първи път от 3 месеца. Тръгваме. Сядам в колата. Крещя към хората в съседните коли през прозореца. Мъжа ми кара с 200 и минава на червено на всички светофари. Влизам в болницата. Вече не крещя.
„Избръсната ли сте?“ е първия въпрос, който ми задават.
„На доктора обадихте ли се?“
Господи. 11:30 вечерта е. И не съм се обадила на доктора. Звъня му. Казва, че идва.
Качвам се във ВИП стая, пукат ми водите, правят ми клизма. Това са най-добрите неща на света и се моля срещу заплащане да ми го направят пак. Обясняват ми, че имам само едни води и това се прави по един път на дете. Оставят ме да се разхождам, да клеча, да подпирам стени в коридори и да крещя на майка ми „НЕМЕДОКОСВАЙ!“ Джентълменът минава от време на време и ме проверява за разкритие. Минали са 12 часа от първата контракция. Няма разкритие. Местят ме. Майка ми е с мен. Вързват ме към система окситоцин. Крещя. Заплашвам. Казвам, че цялото ми семейство са адвокати. Моля се за упойка. Изнудвам ги за наркотици. Мисля, че псувам. Само от време на време, когато казвам нещо абсурдно, докторът се обръща и ме поглежда, както аз поглеждам сега сина ми, когато ми каже „Мамо! Аз повече никога няма да ходя на детска.“
Някой се пречупва и ме вързват към система с диазепам. Когато окситоцинът задейства контракция - тя е адът на болката и страданието. Когато контракцията спре, хваща ме диазепамът. И аз съм в рая, заспивам и въобще не ме интересува нищо.
Някъде далеч от преизподнята чувам майка ми: “Оли, дишай, губим го“. Диазепамът е спечелили и аз с неохота давам един дъх, все едно почиствам очила. Докторът пита „екипът готов ли е?“
След 10 секунди влизам в операционна. На входа и тримата човека, които влачат тялото ми - храм на принцесите - започват да ми задават въпроси - Алергии? Някакви лекарства?
„Яла ли сте?“
"Леко...."
„Преди колко време?"
"А....отдавна"...
„Колко леко?“
"5-6 принцеси".
В този момент те се споглеждат над трупа ми. Някой ми слага упойка.
В 6:30 се ражда Козирог с асцендент Скорпион, който ще ми разкаже играта още в първите 4 години от живота си. Ще се пропия. Ще намразя всички слаби хора, със снимки от плажове и ски.
Ще бъде моят рай и моята утопия. Моя затвор и свобода на духа. Ще искам да съм с него постоянно и да не го виждам по една седмица. Ще ме направи шизофреник със завидни умения в кухнята.
Събуждам се в реанимация. Последното нещо, което съм чула, е „дишай, губим го“. Около мен няма бебе. Има една хигиенистка, която оправя леглото до мен.
Питам я: „Моето бебе живо ли е?“
Тя се обръща, поглежда ме намусено, защото съм ѝ прекъснала житейския път, и ми отговаря „Не знам“.
Аз започвам да плача неистово. Влизат майка ми и мъжът ми. Изглеждат като на екстази и двамата. Очите им са големи, бузите им са червени и всичко им е наред. Завиждам им както всеки на болнично легло завижда на нищо неподозиращите за щастието обикновени здрави хора. Казват в един глас „ЗНАЕШЛИКОЛКОЕКРАСИИИИИИИИИИИИИИИВ!“
Аз плача. Защото съм разочаровала целия свят и не съм родила естествено. Това е началото на най-дългата следродилна депресия в историята на винопроизводството и най-вероятно ще има още материали по темата.
Поздрави.
Дебел човек.
