В поредицата си Наръчник на (п)объркания пациент адвокат Мария Шаркова напомня, че медицинският персонал трябва да работи в атмосфера, която създава необходимите условия за нормално изпълнение на задълженията му, но това не може да бъде „на гърба“ на пациента.
България, 2019 г. болница в гр. София, педиатрично отделение: Двегодишната Елена* се лекува от инфекция на бъбреците, придружавана от майка си Ваня. Тъй като трябва да се направят контролни изследвания на Елена, лекар и лаборант влизат в стаята и казват на майката, че трябва да напусне, защото ще взимат кръв на детето. Ваня не желае да остави двегодишната си дъщеря сама в такъв момент, дъщерята стиска мама за ръката и я гледа в очите.
Оказва се, че вътрешни правила задължават родителите да напускат помещението, когато се взима кръв на детето. Това било задължително правило, а ако се направи изключение, щял да стане прецедент и „всеки да иска“.
Ваня моли персонала да остане, следва отказ. Тя е категорична, че няма да остави дъщеря си сама в такъв момент. Те отказват да вземат кръв на детето и да извършат контролните изследвания. На родителят се обяснява, че е длъжен да се подчинява. И че ще се съгласят да извършат изследването в нейно присъствие, но трябва да им посочи разпоредба от закона, която да ѝ дава това право.
Гренобъл, 2018 г. Университетската болница, детско интензивно отделение: На стаж съм в болницата и през следващите 12 часа ще дежуря заедно с една от сестрите в Интензивното детско отделение. Прави ми впечатление, че във всяка стая има поне по един родител, а някъде и двама. До леглото на детето дори има специални кресла за тях, сестрите водят разговори тихо и продължително с всеки родител, който желае.
Намирам се пред една стая, в която е настанено новородено след тежка сърдечна операция – майката и бащата са до него, а сестрата ми казва: „Сега ще попитам майката съгласна ли е да влезете при тях. Тя говори руски, а вие сте българка, нали? Струва ми се, че ще е щастлива да чуе близка до нейния език реч. Ужасно са притеснени.“
Аз обаче повече се интересувам от причините, поради които родители са допуснати в интензивно отделение и никой не върви след тях да ги хока, няма надпис на вратата:
„Информация между 12 и 13 часа!“
„Не звъни!!!!!“
„Тук не е информация!“
Питам как така допускат „цивилни“ в интензивно отделение, дори когато сестрата провежда различни по вид манипулации, а те с учуден вид ми отговарят: „Госпожо, има достатъчно доказателства, че присъствието на родителя ускорява оздравителния процес и успокоява детето, ние дори ги задължаваме през деня да са тук. През нощта, ако желаят, могат да се приберат и наспят. Не разрешаваме чести и дълги посещения само от братчета и сестри на малка възраст, просто има много апарати, а освен това се стремим да пазим тишина“.
Покажете ми правна норма, която ви дава право да сте с детето си!
Признавам си, често пиша и говоря за правата на пациента (а и за тези на лекаря също), но когато Ваня ми се обади за консултация, се затрудних. Дори не ми беше хрумвало, че подобно правило може да бъде въведено някъде, а още по – малко допусках, че законодателят се е досетил да напише изрична разпоредба, уреждаща неща, които са свеждат до елементарна проява на човещина и етика при упражняване на хуманна професия.
Защото Кодексът за професионална етика на лекарите в България, който е приет от съсловната им организация (т.е от самите лекари) гласи следното: Лекарската професия се основава на следните ценности: професионална компетентност и отговорност; честност, човечност, милосърдие; добросъвестност; тактичност в отношенията с пациентите, колегите и обществото; неприязън към самонадеяността и самохвалството; вежливост към пациента и неговите близки; психологичен подход към болния. Лекарят, освен това, действа в интерес на физическото и психическото здраве на пациента.
Правото на родителя да взима участие при лечението на детето си и да не го оставя само при извършване на различни диагностично – лечебни дейности, се извлича от множество нормативни актове, както национални, така и наднационални.
Конвенцията за правата на детето изискват във всички случаи да се спазва и съблюдава най-добрият интерес на детето, особено когато се взимат решения, касаещи неговото здраве, а чл. 8 от Европейската конвенция за правата на човека гарантира правото на неприкосновеност на личния и семейния живот.
Родителите осъществяват постоянна грижа и надзор върху детето си (чл. 125, ал. 1 от Семейния кодекс и чл. 8, ал. 8 от Закона за закрила на детето), като всяка намеса в личния живот следва да бъде пропорционална и обоснована от закона. Така например, ако има данни за насилие над детето, Законът за закрила на детето предвижда определени мерки за закрила, които се осъществяват от органи със съответната компетентност.
Задължаването на родител да напусне помещение, в което се извършват манипулации на невръстно дете, свързани с болка и психическа травма обаче не е пропорционално. Само мога да предполагам какви са целите на подобно ограничение – удобство за персонала, ограничаване на намесата на родителя в този процес или други причини. Те обаче следва да са ясно посочени и аргументирани, за да може да се изследва въпросът за пропорционалността и правната обоснованост на тези намеса.
Така например определени ограничения могат да целят превенция на вътреболнични инфекции или защитата на интересите на други пациенти. Съвсем обяснима би била забрана за присъствие на родител в операционна зала при извършване на операция на детето му, заради завишените изисквания за антисептика в тези помещения.
В конкретния случай взимането на кръв е следвало да се осъществи в болнична стая или манипулационна, като няма данни да са били въведени специални изисквания за превенция и контрол на вътреболничните инфекции (съгласно медицински стандарт по превенция и контрол на ВБИ). Извеждането на майката от болничната стая не е пропорционално, а и винаги би могла да бъде инструктирана да дезинфекцира ръцете си и да ползва предпазно облекло, ако е наложително.
Съгласно чл. 86, т. 12 от Закона за здравето, всеки пациент има право да бъде предотвратена болката и страданието му по време на лечение. Ето защо, ако няма основателна причина, медицинският персонал няма право да утежнява страданието на най- малките си пациенти, като принудително ги лишава от присъствието на родителите им при извършване на конкретни дейности.
Вярно е, че има всякакви ситуации и в някои случаи присъствието на родителя може да постави в риск дадена манипулация. Вярно е също така, че това зависи от конкретния случай и пациент. Ето защо и съгласно чл. 89, ал. 1 от Закона за здравето, се предвижда при инвазивни процедури родителят да има право да изрази писмено информирано съгласие след като получи достатъчно информация за предстоящите интервенции, рискове и възможности. Въвеждането на вътрешни заповеди с коментираното съдържание отричат този индивидуален подход и въобще изключително важната роля на комуникацията в отношенията лекар – пациент.
Неподчинение и отказ от лечение?
Кодексът за професионална етика на лекарите в България предвижда възможност да се откаже оказването на медицинска помощ в два случая: когато лекарят е убеден, че между него и пациента липсва необходимото доверие или липсват условия за изпълнение на неговите професионални права или задължения, както и когато е застрашен пряко и непосредствено животът му.
Много често лекарите приемат, че когато пациентът поставя под въпрос дадени указания или търси второ мнение или допълнителна информация, това означава липса на доверие.
Упражняването на права, които са предвидени и гарантирани от Закона за здравето не следва да се тълкуват като проява на недоверие към лекаря и не са основание за отказ от лечение. Такова би било налице в случаи, когато пациентът системно не спазва предписанията и с поведението си създава обективни затруднения за провеждане на лечението (например напуска болницата без да е изписан, съзнателно препятства извършването на важни диагностични дейности, демонстрира неспазване на законосъобразни вътрешни правила). Дори и в тези случаи не може да се откаже оказване на спешна медицинска помощ.
Втората възможност за отказ да се окаже медицинска помощ (включително спешна) и при пряка заплаха за живота на лекаря – например когато пациентът проявява агресия към него.
В конкретната ситуация отказът от извършване на изследването е незаконосъобразен поради две причини. Първата беше подробно разгледана горе и касае характеристиката на вътрешното правило, цитирано от лекарите пред Ваня.
Втората причина е, че не може да се откаже лечение на пациент заради поведението на друго лице. Поведението на родителя не може да рефлектира върху правото на детето да получи медицинска помощ. Ако персоналът смята, че родителят поставя детето си в риск чрез своите действия или взима решения, които не са в негов интерес, може да информира органите за закрила на детето, но не и да откаже да предостави медицинска помощ.
Защо има такива правила?
В моята практика като адвокат съм се обучавала и съм посещавала много държави и никога не съм попадала на подобни ограничения. За жалост в България няма носталгия към патерналистичния модел в отношенията лекар - пациент, защото той не е отминал и все още съществува и се прилага в много болници. Все още съществуват и много правила, които се въвеждат изцяло заради удобството на медицинския персонал или здравна администрация, дори да създават затруднения за пациентите и да им причиняват излишно или допълнително страдание.
Работата ми с много болници в страната ме е направила свидетел на трудните условия, в които работят отдадени на професията си лекари, медицински сестри, акушерки и санитари. Никой не отрича тяхното образование, опит, познания и хуманност на професията, която упражняват. Съвсем приемливо и обосновано е изискването пациентите да спазват конкретни правила и да уважават хората, които се грижат за тяхното здраве, агресията е недопустима и двете в посоки.
На една конференция в Стокхолм преди година на тема „Участие на пациента в подобряването на качеството на медицинската помощ“ отношенията лекар – пациент бяха наречени от един лектор „Танго за двама“.
В тези отношения е недопустима демонстрацията на сила и превъзходство (интелектуално или йерархично). Действително персоналът трябва да работи в атмосфера, която създава необходимите условия за нормално изпълнение на задълженията му, но това не може и не следва да бъде „на гърба“ на пациента.
Такъв пример е правилото за извеждане на родителя от стаята на детето при взимане на кръв – за сметка на детето и неговия родител се създават по-комфортни условия за персонала.
Само че нека не забравяме нещо много важно: пациентът не избира да стане такъв, докато да си лекар е призвание.
*Имената на детето и майката са променени.
Още:
"Je suis #кресливажена, понякога протестиращ, принципно тиха и културна, но винаги принципна и непоколебима." Така се описва Любомира Попова, която ни изпрати този текст с убедителното послание, че каузата на майките на деца с увреждания е обща. Ето защо
Защо протестиращите са страшни?
Защото това е последна мярка на реакция на недоволството. И щом се е стигнало дотам, значи нищо друго не е сработило и положението се влошава. Защото, макар безлична на пръв поглед, тази тълпа се състои от истински хора от плът и кръв, стоящи там с лицето, името и безопасността си.
Защото протестиращите разкриват показно, шумно и болезнено, че народът не е процент бюлетини, а хора със съдби и тези съдби са преплетени в рамките на обществото.
Защото протестът не може да бъде заметен под килима на медийната слепота.
За 30 години се нагледахме на протести, част от които бяха потушени с пари, програми и откровени обиди към цели прослойки. Този протест обаче не спира и е предшестван от десетилетия борба със системата и ходене по мъките чрез "правилните" начини за изразяване на граждански позиции. И не спира.
Не им бяха запушени устите с едни милиони, които да се прелеят от пусто в празно; не им бяха запушени устите с половинчати мерки; не им бяха запушени устите с тотален игнор; не им бяха запушени устите с обиди към тях и децата им; не им бяха запушени устите и с поредния опит за унижение... Може би наистина са кресливи.
Те са кресливи, защото ние мълчим. Не само днес, ние мълчим ежедневно. И това ни убива. Понякога буквално.
Знаете ли защо това ни засяга?
Знаеш ли защо това те засяга?
Защото това е отношение към всички нас и към теб на всяко ниво, по всяко време, от всеки към всеки.
– Ходил ли си на лекар с болки, за да ти се изсмее той, че всеки го боли? Какво направи? Затрая ли си, излизайки свито без диагноза, но с рецепта в ръка?
– Водил ли си детето си на лекар с температура 39,9, залитащо отпуснато и вяло, за да ти се накара, че си изпуснал работното време на педиатъра? Какво направи? Стисна ли зъби, за да не го претупат заради устатата му майка? И тръгна ли си пак с неясна диагноза и рецепта за антибиотик в ръка?
– Имаш ли болна майка/баща/роднина, която с години е подхвърляна по болници и специалисти с погнуса и отвращение, вместо лечение? Докато умре в мъки сама, на тъмно в болничното легло, защото не е лекувана адекватно? Какво направи? Даде 20 лева на санитаря да й сменя подлогата, затваряйки си очите, че е груб и унижава? Искаш ли утре твоето дете да плати 20 лева за теб, оставяйки те сам с груби непознати в безпомощно състояние?
– Имаш ли възрастни родители, изнемогващи с пенсия, която не стига дори за лекарствата? Какво направи? Помагаш им финансово? Браво, утре е твой ред.
– Ходил ли си да подаваш документи в държавна институция? Срещна ли там зли лелки, които надменно те препращат от гише на гише? Какво направи? Стисна ли си послушно хартийките в ръка, докато обикаляш чинно, където те пратят по няколко пъти?
– Мислил ли си си някога за здравето и безопасността на близките си и какво би правил, ако нещо (тук споменавам задължителното "недай-си-боже") им се случи и се превърнат в "зеленчук"? Свива ли ти се стомаха? Какво направи? Започна ли да пресичаш на зелено, намали ли скоростта, започна ли да живееш по-здравословно?
– Имал ли си работодател, който да не те "пусне" да си тръгнеш навреме, защото "имаш да си довършиш" и защото "не, това не е извънреден труд"? Какво направи? Цитира ли му Кодекс на труда? Настоя ли да се признае за извънреден труд? Мъцна ли нещо изобщо? Остана ли? Послушно ли остана или с възражения?
– Чу ли за работодателите, които са готови да "докарат" 20 000 човека и да ги насъскат срещу майки? Какво направи? Отдъхна си, че контрапротестът няма да се състои? Или те е яд, че зрелището не се състоя? Няма значение, утре твоето дете ще бъде подкарвано в услуга на бизнеса.
– Имаш ли дете в детска градина, което е наричано мързеливо, защото още не може да се обува; което е заплашвано, че мама няма да го вземе, за да е послушно и което е наказвано показно пред групата с думите "няма да те обичаме повече". "Чупил" ли си си краката от бързане, за да стигнеш до яслата поне час и половина преди края на работното време, защото иначе лелите те гледат лошо, а безпомощното ти дете е останало само и "му се връща" заради теб? Какво направи? Започна да бързаш още повече?
– Имаш ли дете училище, което е обиждано от съученици под одобрителния поглед на преподавателите, които са единствените отговорни възрастни в ситуацията? Какво направи? Смени училището? Записа го на бокс? Каза му да си трае,за да не стане по-лошо?
– Чу ли, че протестиращите са платени? Какво си помисли? Че са? Че не са? Вярваш ли, че един и същи човек може едновременно да взима пари и да е принципен и то с години? Виждал ли си изобщо платен протестиращ и неговата тотална неспособност да обясни какво изобщо прави тук?
– Чу ли, че протестите са подкрепени от БСП? И? Наистина ли вярваш, че има нормална държава, в която при недоволство към властта, опозицията няма да реагира? Е, ние не сме нормална държава, та затова и реакциите на опозицията ни са такива. И какво общо има това с недоволството на самия протестиращ?
– Гледаш ли новини? Шокиращи ли са? Чу ли за последните убити "жестоко" деца и изнасилени "брутално" жени? Какво направи? Поговори ли с децата си (нашето бъдеще) за неприкосновеността на тялото, личната свобода и обществената отговорност? Зает си? Браво. Сипи си още една ракия.
– Имаш ли дете? Невинно ли е? Докога?
Снимка Desislava Dimitrova
На 11 май, от 18:00 до 19:00 часа, ще имаме възможност да се срещнем със световноизвестния британски лекар д-р Рос Фишър. Той е консултант по детска хирургия в Детската болница в Шефилд, който работи в областта на детската онкологична хирургия и справянето с емоционални травми.
От разговорите си с децата и техните родители д-р Фишър научава, че истинският хирург трябва да бъде добър комуникатор, който обръща специално внимание на нуждите на хората и помага на пациентите си да бъдат информирани. Той изгражда специфични методи на преподаване, с които мотивира младите лекари и печели признание по света.
Сега д-р Рос Фишър гостува на Софийския фестивал на науката за завладяващ разговор, в който ще сподели своето виждане за медицината и ролята на вдъхновението в неговата работа и в живота. За да се присъедините към събитието, е необходима само онлайн резервация, а домакините ще осигурят превод на български език.
Адвокат Мария Шаркова е управляващ съдружник на "Шаркова и партньори".
През 2009г. става член на Адвокатска колегия-Пловдив и оттогава работи като адвокат, основно в сферата на медицинското право и проблемите, свързани с управлението и функционирането на лечебните заведения, обществено здраве, анализ и приложение на здравното законодателство, процесуално представителство.
През 2013г. е един от осемте адвокати, избрани да вземат участие в програмата „Млади лидери в правосъдието“, проведена в САЩ от International Institute of Education и Фондация „Америка за България“.
Член е на Association of Bulgarian Leaders and Entrepreneurs (ABLE).
Има множество специализации в областта на медицинското право и правата на децата.
В Майко Мила! вече сме публикували текст на адвокат Шаркова по въпроса за информираното съгласие и правата на раждащата жена - Митове за раждащата жена. Днес отново повдигаме темата, за да изясним някои неща, които остават скрити и неясни за пациентите, които в 90% от случаите се оказва, че подписват документи, чието съдържание не разбират и не знаят за какво се отнасят.
Прочетете този текст и го споделете, защото всеки от нас трябва да знае правата си по време на получаване на медицинска помощ!
********************
Помня момента преди тринадесет години, в който аз, млада и наперена студентка по право, влязох в болницата да раждам. Смятах, че трите години в юридическия факултет ще ми бъдат напълно достатъчни, за успея да се справя с всички премеждия, придружаващи щастливото семейно събитие.
Веднага щом акушерката мълчаливо ми подаде една купчина декларации за подпис с бързината и точността на крупие в казино, осъзнах, че правните ми познания няма да ми помогнат.
С течение на времето, вече като адвокат, разбрах, че всеки пациент знае и е чувал за информираното съгласие, но никой не го е виждал, не знае как изглежда или има смътни спомени за него.
Аз например от онзи прием в родилното помня подписването само на един документ, защото се осмелих да задам половин въпрос, на който получих рязък, съскащ отговор.
Декларация, че нямам въшки.
Въпросът ми се състоеше в повдигане на вежди, отговорът беше нечленоразделен. Ето защо днес отговарям на някои важни въпроси за информираното съгласие.
Какво представлява информираното съгласие?
Най-добре на този въпрос мога да отговоря, като първо обясня какво не е информираното съгласие:
Информираното съгласие не е лист хартия или бланка с текст, който пациентът подписва. Информираното съгласие всъщност представлява процес, който се развива между лекаря и пациента.
По време на този диалог пациентът узнава определени факти и обстоятелства, които са пряко свързани с неговата диагноза и лечение, и които му помагат да вземе информирано решение за своето лечение.
Документът, който се подписва, отразява волята на пациента, но не заменя процеса, който описах.
Информираното съгласие не е разрешение, което пациентът дава завинаги. Съгласието може да бъде оттеглено по всяко време по начина, по който е дадено.
Информираното съгласие не е затормозяващ документ, съдържащ термини (олевяване на кръвната картина, антикоагуланти, тромбоцитопения), номера на клинични пътеки (ще ви лекуваме по клинична пътека No 64), неясни формулировки (давам разрешение за извършването на всички други дейности, които лекарят прецени, че следва да бъдат извършени във връзка със състояние, което може да възникне занапред), диагнози на латински (colica renalis dextra), съкращения (ПКК, ЛКК) или място, където с грозен почерк се дописва информация, която може да разчете само фармацевт с дългогодишен стаж в аптека.
Информацията, която се предоставя на пациента, трябва да бъде разбираема и достъпна, съобразена с неговите възможности и ситуацията, в която се намира.
Информираното съгласие не е процес, който се осъществява в коридора на болницата, нито на родилния стол, докато пациентката се напъва.
Диалогът между лекаря и пациента трябва да се осъществява своевременно, така че да осигури достатъчно време на пациента да се запознае с информацията, да я възприеме и да вземе решение.
Изключения се допускат при спешни състояния, когато на практика горното е невъзможно, но изискването за своевременност следва да се спазва и преценява според ситуацията.
Информирано съгласие не се предоставя след оказване на медицинската помощ или преди пациентът да е получил цялата необходима информация.
Кой предоставя информацията и кой изразява информирано съгласие?
Пациентът лично получава и изразява информирано съгласие, ако е пълнолетен, ако не е поставен под запрещение и не се намира в психическо или физическо състояние, което му пречи да изразява воля.
Първите две обстоятелства се доказват с документи, третото не се предполага.
Много често в практиката си съм получавала запитвания дали пиянството, бременността, болките при контракции или обикновената тъпота водят до невъзможност да се изразява воля.
Не!
Ако някой смята, че пациентът се намира в състояние, което му пречи да разбира и да взима решения, трябва да го докаже.
Родителите изразяват информирано съгласие вместо малолетните си деца (до 14 г.), както и съвместно с децата си над тази възраст до навършване на пълнолетие.
Законът за здравето не урежда усложненията, които могат да възникнат в тези случаи, а те са много.
Например при противоречие между родителите относно лечението на тяхното дете; противоречие между детето и родителите; случаи, при които самият родител не е пълнолетен и други.
Когато пациентът се намира в състояние, в което не може да изразява информирано съгласие, изразеното такова от неговите роднини, съседи, гаджета и близки и далечни приятели не е релеватно. В този случай законът позволява да се оказва медицинска помощ само при спешни състояния и само в полза на живота на пациента. Нищо повече!
Каква е информацията, която пациентът задължително трябва да получи?
Пациентът трябва да бъде информиран за своята диагноза. След което трябва да бъде разяснено предстоящото лечение, очакваните резултати, прогнозата, както и алтернативите (ако има такива).
Важно е да бъдат обяснени всички рискове при прилагане на лечението (странични ефекти, възможни нежелани лекарствени реакции, болка, неудобства и други).
Накрая пациентът трябва да разбере какви са рисковете при отказ от лечение или избор на друг метод, различен от предложения. Тази последна част от списъка с необходима информация е особено важна, защото пациентът може да изрази както съгласие, така и несъгласие с предложеното му лечение. И в двата случая обаче то трябва да бъде информирано.
Какви са последствията при оказване на медицинска помощ без информирано съгласие или при неспазване на изискванията за предоставянето му?
Медицината е сложна наука (и изкуство) и крие сериозни рискове от възникване на различни по вид и интензитет усложения по обясними причини.
Въпреки че почти всеки българин “разбира” от футбол, политика и медицина, всъщност не може да се очаква от пациентите нито да предполагат какво е здравословното им състояние, нито да поемат риска от приема на дадено лекарство или извършването на определена интервенция без предварително да разполагат с достатъчна информация, която да обоснове тази толкова сериозна намеса в личната им сфера.
Информираното съгласие действа на принципа “комуто ползите, нему и рискът”.
Това означава, че изразяването на информирано (не)съгласие прехвърля риска от всички странични ефекти и възможни усложнения върху пациента, защото той получава и ползите от лечението.
Обратното, ако волята на пациента не е била изразена или е била опорочена по някакъв начин, целият риск остава за медицинския персонал и води до възникване на отговорност.
В моята десетгодишна практика винаги съм си задавала въпроса защо медицинският персонал толкова много иска да взима решения вместо пациентите си и с лека ръка се отказва от най-добрата защита, която има.
Важно е да се подчертае, че информираното съгласие не освобождава лекарите или специалистите по здравни грижи от отговорност, когато са извършили правонарушение.
Пример от практиката ми беше случай, при който пациент беше изгорен по време на операция заради неправилно боравене с медицинска апаратура. В този случай информираното съгласие не освобождава от отговорност оператора, защото не може да се очаква пациентът да се съгласи с неправомерни действия (или бездействия), а само с рисковете, присъщи на конкретното лечение.
Всичко това означава, че информираното (не)съгласие прави пациентите и лекарите отговорни.
Стряскащо е, нали?
Информираното съгласие не е обикновен разговор между лекар и пациент или поредната декларация от купчината документи, които подписваме.
С поставянето на своя подпис пациентът поема цялата отговорност за своето лечение и не е редно тази привилегия да му бъде отнемана.
Получихме този разказ, след като публикувахме текста на Барбара Пейчева За раждането в Англия и България от личен опит, и днес го пускаме, тъй като е в интерес на всички да чуем и прочетем различни истории и преживян опит, включително и такива от други държави.
Авторката на днешния текст - Поля Йорданова, ни написа: "Аз също имам две деца - едното момиченце, родено в Англия, другото момченце, родено в България! Надявам се с написаното по-долу да не засегна пряко никой, но от личен опит ви казвам - нека не подценяваме системата ни до такава степен, нека да погледнем на реалността от малко по-различен ъгъл, нека чуждите държави и техните понякога безплатни, но и масово безразлични здравни грижи, не бъдат поставяни на пиедестал безрезервно".
Темата за пациентската грижа (особено към родилките) ни вълнува много, тъй като, за съжаление, в България все още се случва пациентите са обект на агресивно/незаинтересовано отношение, да не получават достатъчно информация и да трябва да плащат за всякакви процедури и манипулации въпреки здравноосигурителния си статус.
Наясно сме обаче, че има и положителни примери, затова приветстваме конструктивните дискусии и споделянето на личен опит - от всякакво естество - по въпроса. Ако някой от читателите иска да ни разкаже нещо, може да ни прати текст на имейл maikomilabg@gmail.com!
**************************
Когато разбрах, че съм бременна, вече бях завършила образованието си и работех успешно като учител в Лондон. Първото, което направих, е да се свържа с регистратурата на GP поликлиниката, в която се намираше така нареченият ни личен лекар (винаги различен човек, на когото попадаш всеки път, когато ти се наложи - непознаващ нито теб, нито здравословното ти състояние).
От регистратурата ме попитаха дали искам да задържа детето (забележете кой и по какъв начин ти задава този въпрос). Разбира се, моят отговор беше положителен, съответно ми дадоха час за въпросното GP. Часът дойде, беше вял и кратък разговор, завършващ с “чакай писмо от еди коя си болница” - да, най-близката, но и най-ниско рейтингованата по отношение на хигиена и грижа за пациентите спрямо адресната ми регистрация.
Слава Богу, успях да я сменя с друга - уж по-квалифицирана. Тук идва въпросът: Къде е прословутият избор, който уж ти дават?
В дългоочакваното писмо имах насрочен час за преглед с ехограф - (един от двата за цялата ми бременност, отпуснати от здравната каса във Великобритания), който беше в 12-та седмица от бременността ми.
Демек, ако преди това се случи нещо, като кървене, неразположение или друго, което нераждала досега жена може да изпита, ами... може би трябва да пробва в спешното или... абе, не се знае точно къде какво да правиш и кого да търсиш. Поради тази причина моя колежка направи спонтанен аборт в 11-та седмица от бременността си, точно преди заветния ехограф.
След въпросния първи преглед ни дадоха снимки - 2 на брой, които, ако ги искаш, трябва да заплатиш на машина отвън, до кабинета, на цена от два паунда на снимка.
Следващ ехораф имах в 20-та гестационна седмица и това беше. По собствена инициатива отидох и на трети 3D преглед, който чинно заплатих. Дадох 120 паунда, но получих диск със снимки, включени в цената.
Бих искала да отбележа, че никога не съм излизала от кабинет с дадени ми витамини - това се случва след регистрация в определени сайтове, след което наистина ти изпращат Goody Bag (плик с мостри на кремчета, памперс и омекотител за пране).
По отношение на чакане и комуникация с акушерките не мога да кажа нищо лошо, винаги съм била търпелива, както там, така и тук.
Цялостната грижа за мен в Англия, като съвестен гражданин и данъкоплатец, определям като ниска, клоняща към неадекватна, имайки предвид, че:
1) За цялата ми бременност бях измерена веднъж, като се има предвид, че качих над 25 килограма и имах огромен корем, което предполага елементарна дискусия, сиреч как се храня, движа ли се, и прочие. Движение имах в излишък, тъй като, за да имам възможност за по-дълго майчинство, след като детето се роди, работих до първата седмица на деветия месец;
2) Когато вече преносвах с 6 дни и за втори път бях на процедура “sweep membrane” (отлепяне на мембраните на околоплодния сак от стените на матката – процес, по време на който се отделят хормони, които може да предизвикат начало на родовия процес) попитах акушерката (там с лекар не се комуникира, освен при извънредни случаи) дали бебето няма да е доста голямо, тъй като аз съм била над 4 кг., а и имах огромен корем.
Акушерката, жена на възраст с видимо дългосрочен опит, ми каза: “Не, ще имаш relatively small baby” (сравнително малко бебе), с което, разбира се, ме успокои.
Бебчето ми се роди 4,426кг... Защо ли пък да те прегледат с ехограф и да го измерят?
3) Екстрата “Birth Plan” (план за раждане) съществува наистина, тя е част от книгата, в която ти вписват бележките от консултациите, но поне в моя случай нищо от това, което бях написала, не беше дискутирано с мен по време на раждането.
Раждането... то продължи точно 24 часа и определено беше запомнящо се. Връщаха ме вкъщи 3 пъти, окуражавайки ме да си взимам вана и парацетамол, но да не прекалявам с него, тъй като имам само 2 см разкритие, нищо че буквално виех от болка и имах контракции с честота на 5 минути.
В болницата ме приеха, след като ги заплаших, че ако още веднъж ме накарат да хвана такси, ще умра пред вратата им, и те, сякаш от срам от всички други хора, които чакаха отвън, ме сложиха в една стая заедно с горкия ми мъж (без, който между другото нямаше въобще да се справя).
Спомням си, че в един момент крещях в агония, а той, милият, търсеше някой да дойде.
Спомням си, че в един момент дойде свекърва ми, която явно ги понатисна, та ме прегледаха и ми дадоха да дишам нещо за обезболяване.Спомням си колко бях щастлива, като чух плача на прекрасното си бебе и изведнъж установих, че в стаята имаше повече от 10 души медицински персонал (чудя се защо?)
Няколко мои приятелки стигнаха до дърпане на бебетата им с форцепс, а когато и това не помогна, им направиха спешно Цезарово сечение...
Защо трябва да се стига дотам?
Спомням си, че имах ушна инфекция, която екзотичният ми личен лекар лекуваше с парацетамол, докато не стигнах до спешното, където чинно чаках 3 часа, бременна в края на 7-ми месец, за да ми изпишат антибиотик.
В заключение ще кажа - радвам се за личния ми опит, иначе и аз щях може би да хуля нашата система. Ами да, плаща се. Предпочитам да си платя, да имам избор на лекар, на болница, на грижа.
В България имах честта да родя при чудесен лекар и прекрасни акушерки, които направиха раждането на Андрей истински празник.
През всички 9 месеца имах достъп до телефон, вайбър и месинджър на избрания от мен специалист и, повярвайте, тя беше денонощно на разположение за всички мои въпроси и неволи. Това в Англия - или където и да е, не може да ти се случи.
В България получих персонално отношение и се чувствах сигурна. Благодаря!
Публикуваме този текст на Барбара Пейчинова, защото смятаме темата за здравеопазването в България - и особено в частта на майчиното такова - за изключително важна. Почти за никого не е тайна (най-малко за родилките), че качеството на родилната грижа на много места в страната е на светлинни години от тази, която е в други държави.
В интерес на истината трябва да кажем, че постът е оригинално публикуван в групата Майките на София и впоследствие – изтрит от нейните администратори заради възникналите спорове под него. Ние обаче се свързахме с авторката и с нейно позволение публикуваме разширения за целта на публикуването му в Майко Мила! текст.
Вярваме, че само с дискутиране и обсъждане на темата ще се стигне до промяна в статуквото, което за момента може да бъде обобщено с две изречения. Едното взимаме назаем от нашите партньори – Йоана Станчева и Илона Нешкова от акушерски кабинет „Зебра“, които описват раждането в България с една дума - „Забравя се“.
Второто пък е реплика на доктор Захариев (гинеколог) от лекарския сериал „Откраднат живот“ към жена със започнало раждане - „Сега не е важно вие какво искате...“.
Надяваме се, че ще доживеем време, в което родилките в България ще могат да ползват качествени и съвременни медицински услуги, а грижите и отношението към тях ще бъдат плод И на човешки, а не просто търговски интерес. Както и че ще дойде ден, в който жените няма да се надяват час по-скоро да забравят изживяването, наречено "раждане".
Първото си дете родих в Англия, второто тук, в България. Естествено, че от самото начало на бременността започнах да сравнявам как стоят нещата тук и там, и от ден едно до края, а и след това, съм, меко казано, озадачена как се случват нещата при нас.
Още по-озадачена съм, че ние дотолкова сме ги възприели за нормални и не чувам, и виждам някой да разисква проблемите, че така едва ли някога ще тръгнем към промяна.
Първата и най-естествена причина за драматичната разлика е в устройството на здравната система. Разбира се, става въпрос и за различни култури и възприятия.
Докато в Англия след първия преглед изпращат бременната жена с безплатни витамини, листовки и листче с датата и часа на следващия преглед, тук те изпращат с рецепта за близката аптека и куп главоболия.
След това се започва с направленията и чуденето кое се покрива и кое - не от здравната каса, за която плащаш чинно всеки месец. Накрая се оказва, че тя покрива тук-там, но не всичко. И че вместо да си причиняваш стреса от ваденето на направление за всяко изследване, е по-добре просто да си платиш някъде така наречения “пакет за следене на бременноста”, който включва всичко (почти).
Започва се с трескавото мислене при КОЙ доктор да се следиш. Тук се намесват роднини, съседи, колеги, приятели, познати, които стрелят напосоки всевъзможни имена на корифеи в областта.
Защо трябва да избираш доктор? Как се очаква да избереш такъв без да ги познаваш?
Доктор се търси през девет планини в десетата, като за това сме получили поне 10 препоръки, проучили сме го в Гугъл, групите, енциклопедиите и т.н. Защо е практика да знаем имената и лицата им? Да ги проучваме до 9-то коляно дали са достатъчно добри и надеждни? От страх, от несигурност, които витаят във въздуха всеки път, когато стане въпрос за доктор и болница?
След това започва едно безумно плащане или чакане. По наш избор. През дългия си престой в болницата по всевъзможни поводи станах свидетел на не един случай, в който пациентката трябваше да чака доктора за консултация не с минути, а с часове, само за да получи така важния за всяка жена преглед. Както и уверение, че с бебето и нея всичко е наред.
При един от тези случаи, жената - на ръба на силите и нервите, си тръгна, казвайки, че по-добре оттук нататък да си наеме доктор и да си плаща всеки път, отколкото да търпи това.
И така, направленията биват заменяни от все повече частни консултации, допълнителни видеозони и прегледи. Като оправдаваме всичко това в името на детето и здравето.
Очакванията ни към доктора стават все по-големи, докато накрая сякаш отиваме не при специалист, помагащ на хората, а при „нает“ от нас лекар, длъжен да отговаря на нуждите ни 24 часа в денонощието - само защото плащаме.
А даваме ли си сметка, че така подпомагаме по-ясно да се очертае разликата между държавна и частна практика? И че правим някои доктори по-алчни и безотговорни? Дали така някои от тях биха върнали пациентка, която иска да се следи при него? И може ли да отговори един такъв лекар на нуждите на всяка жена, независимо от броя на записаните пациентки? Или стигаме до момента “количество за сметка на качество”?
В Англия през цялата бременност не ми се наложи да мисля нито веднъж при кой лекар да си запазя час, дали ще мога да си позволя някое изследване. Или дали този, който ме преглежда, го е грижа или си разбира от работата.
И всеки път продължаваш да напускаш кабинета с нови пакети за безплатни бебешки принадлежности, купони за мляко, плодове и зеленчуци и други малки бонуси, с които все пак те карат да се чувстваш, че държавата не ти е враг и не те наказва за това, че искаш да имаш дете, а напротив - поощрява те.
И докато там никога нямаше опашки пред кабинета, напрежение и стрес, и имах възможност да задавам всички въпроси, които ме вълнуваха, та дори и да обсъдя план за раждане, тук всеки път ставах свидетел на недоволство от всевъзможен характер.
Основно жените страдаха, че не им се обръща достатъчно внимание, че няма достатъчно време, че не получават отговор на всички въпроси. Масово по лицата се четеше умора, страх и несигурност. Това ми влияеше и до края на бремеността вече бях събрала толкова напрежение в себе си, че буквално ме беше страх да постъпя в болницата да раждам.
Истинската драма обаче настъпва, когато деветият месец вече чука на вратата и трябва да си решил къде ще родиш. Дълго време не осъзнавах, че всъщност ще ми се наложи да взема такова решение. И че мога да избирам измежду над 10 болници.
За справка, първия път знаех къде ще родя без да се замислям. Болницата беше една - най-близката. В България обаче мога да избирам от цял каталог. А каква беше изненадата ми, когато, взимайки си болничния лист, жената на гишето едва не припадна, като разбра, че не съм избрала екип и нямам лекар, който ще ме изражда.
Тогава се запознах и с термина “избор на екип”. Кой и защо е казал, че трябва да се избира екип? Това го знаем само ние, в България, а по какъв критерий си избираш лекар, когато никога не си ги чувал и виждал - това пак си остава мистерия.
За какво плащаме здравни осигуровки? За какво изобщо съществуват? Да станем държава с частно здравеопазване?!
Нещата до толкова са се изкривили, че постъпваш в болницата да раждаш и чуваш определения от типа на “моя” и “ничия” пациентка. Докторите, които са “избрани” с опция избор на екип, буквално държат пациентките си за ръка. А останалите са разпределяни както дойде.
Прочетох много ужас и страх по лицата на жените, които раждаха без екип.
Защо?
Защо трябва да се молим да сме добре и да се държат човешки с нас, когато искаме да получим това, което ни се полага по право? Защо винаги трябва да стигаме до задънената улица, че и раждането включително е продукт, който трябва да бъде закупен?
Защо трябва просто да се отказваме да имаме второ дете? Или да стигнем до извода, че ще трябва да се платят едни пари?
А първобитните условия в болниците? Къде се намираме? На никой ли не му се искат нормални болнични стаи, коридори и санитарни възли, отговарящи на 21 век, а не такива отпреди 100 години?
Стискаме, защото над всичко, най-важното е да сме живи и здрави.
За щастие, раждането преминава добре, лекарите в болницата са мили. Но ти се налага да направиш редица компромиси, докато престоят в болницата и цялото преживяване останат само далечен спомен. Оставаш с чувството, че ако повториш преживяването, този път ако трябва ще теглиш кредит и ще взимаш заем, но ще се насочиш към частна болница.
Одисеята обаче не приключва с това. Започва се трескаво търсене на педиатър. Къде са добрите педиатри? Няма ги, няма места при тях, или са много далеч? Отново биваш насочвана към частна болница, където ще трябва да си плащаш за всеки преглед…
Докога?
В Майко Мила! споделяме много човешки истории, свързани с родители и деца, които ни трогват, разсмиват и разплакват. Ето че дойде момент, в който ще ви разкажем историята на две малки същества от друг вид - лъвчетата Масуд и Терез, родени... в така наречения зоопарк в Разград. Няма как да не сте чули за Масуд и Терез.
Тяхната съдба е превратна, ужасна и, уви, въпреки кратките изгледи за светло бъдеще, вчера всичко се срина, защото стана ясно, че разградският кмет е пуснал докладна записка двете лъвчета да бъдат дарени на зоопарка в... ПАЗАРДЖИК, вместо да заминат на вече уредения им престой в резерват в... АФРИКА.
Да, това е България, това се случва само тук, и по темата днес публикуваме текста на доктор Мила Бобадова - ветеринарен лекар, управител на клиника "Добро хрумване" и носител на наградата "Човек на годината" за 2011 г. на Хелзинкския комитет заради приноса ѝ в криминализирането на насилието върху животните.
Днес, от 14 часа, пред сградата на Министерски съвет започва протестът в защита на двете лъвчета - моля, нека всеки, който може, да отиде на него, за да спасим от сигурна смърт тези две екзотични за нашите ширини същества, които заслужават да живеят пълноценно и достойно!
*************************
Когато преди 4 месеца една женска лъвица роди на метри от панаир в град Разград, никой не подозираше какво ще се случи.
Лъвицата ражда в клетката, сред погледите на посетителите, при цялата дандания наоколо. Персоналът не реагира. Пред очевидци мъжкият наранява малките, едното лъвче умира, а по-късно майката отхвърля малките заради стреса.
Масуд и Терез са днес имената на малките оцелели. Плод на кръвосмешение, тези две лъвчета, оцелели въпреки тежкото си начало, минаха през много. Почти веднага след раждането си дойдоха в София. Пое ги фондация „Дивите животни“.
Лъвчетата бяха настанени в клиника, където бяха обгрижвани денонощно. В началото Масуд дълго отказваше да забозае заради травмите си. Беше му направен ЯМР, за да се разберат причините. Хранеше се с хранопроводна сонда.
Но трудностите не изплашиха никого. Нито екипа на клиниката, нито фондация „Дивите животни“.
От фондация „Четири лапи“ се включиха с помощ, намирайки начин двете оцелели лъвчета да бъдат настанени в резервата Lion’s rock big cat sanctuary в ЮАР, като преди това уреди настаняването им в спасителен център в Холандия, където да ги подготвят за живота в Африка.
В Разград живееха още лъвове. Асен – тежко болен млад лъв, в покъртително състояние, буквално живееше в коптор. Днес той вече е преместен в Софийския зоопарк, където се подобрява с всеки ден под грижите на специалисти.
Още една двойка, Рая и Хектор, които също са брат и сестра (и двамата са на 12 години), пристигнаха в София също тази седмица. Рая, разбира се, е бременна... В разградския зоокът остана друга двойка, но на мъжкия му бе направена вазектомия след развихрянето на скандала.
Ето какви други изумителни подробности по случая излязоха наяве в последните месеци.
Стана ясно, че разградският зоокът няма лиценз, няма условия, няма специалисти, но за сметка на това развъжда лъвове с близкородствени връзки.
Макар и мъчително, управата на зоопарка се съгласи да подпише Меморандум за коопериране с фондация „Четири лапи“ и нещата горе-долу вървяха. Бавно и трудно, но вървяха.
Цялата страна се вълнуваше от съдбата на Масуд и Терез. Всички се умиляваха, плакаха за тях, смееха се с историите за пакостите им.
Хората даряваха с тонове мляко за малките, пари, мокри кърпички, играчки. Хиляди чакаха новини за лъвчетата и се вълнуваха, че тези двамата някой ден ще заспят под звездите на Африка, в среда, която е типична за тях.
Диви.
Два български лъва!
Радостта продължи до миналата седмица, когато всички замесени разбраха, че разградският кмет е пуснал докладна записка, в която предлага лъвчетата да се дарят на.... зоопарка в Пазарджик, защото те ги поискали.
Как го разбраха, ще попитате?
От вестник.
Кметът на Пазарджик стъписано съобщи пред bTV, че зоопаркът в града нито има условия, нито специалисти за отглеждането на малки лъвчета...
Последва вълна от недоволство. Хиляди мейли с молби за вразумяване, укори, сълзи...
Нищо.
На 21.12.2017 Общинският съвет в Разград прие докладната записка на кмета. С това решение съдбата на Масуд и Терез направи остър завой.
Те няма да живеят в Африка, няма да бъдат сред себеподобните си.
Ще живеят в клетка... в Пазарджик.
На място, което няма условия за тях, няма и хора, които знаят как да ги обгрижат. Без за миг да се поинтересуват как са лъвчетата тези месеци, без да си помръднат пръста за тях, разградската община реши съдбата им.
Имаме лъвове на герба си. Големи, могъщи. Смели, безкомпромисни. Свободни, горди.
Но ние не ги харесваме такива.
Искаме си ги в клетки. Смазани, унизени, болни. Зад решетки. На бетон. В безобразни условия.
За да задоволим нечия еснафска прищявка и инат.
Каква символика, а?
Този текст ще бъде преведен на английски. И разпратен по всички възможни точки на света. Защото това не може да продължава.
Волята на българите е българските лъвчета да идат в Африка. А не в нечия клетка... в Пазарджик.
****************************
Ако искате да изразите несъгласието си с решението на разградската община за преместване на лъвчетата в Пазарджик, моля, присъединете се към протеста, организиран от „Четири лапи“. Той ще се проведе днес, от 14 часа, пред сградата на Министерски съвет. Нека всички, които могат, да отидат на протеста, за да спасим две малки, невинни същества от алчното, безхаберно и реваншистко отношение на хора, за които техният живот няма никакво значение.
Най-честото оправдание, което чуваме от жертви на домашно насилие, е „ЗАРАДИ ДЕЦАТА“ (вижте „Заради децата“ – най-честото оправдание на жените, които търпят насилие и унижение).
Това, разбира се, е абсолютно неразбираемо за хората, които не са били в подобна връзка или поне не са били свидетели на такава отблизо. Та кой би приел да живее в една къща с насилник, само и само да не нанесе психически травми на детето от една евентуална раздяла, и вместо това да обрече и него на ужасен живот, изпълнен с грозни сцени, побоища и унижение?
Да, но колкото и парадоксално да звучи, „заради децата“ продължава да е водещият мотив за жертвите на домашно насилие, с който те оправдават оставането си в тази болна връзка. Много често жените избират да вярват в него, защото:
1. Насилникът е смазал самоувереността им (и е ограничил социалните им контакти, направил ги е зависими, включително и финансово) и те наистина не вярват, че ще се справят сами.
2. Нямат подкрепа от роднини, близки, приятели, институции. Обикновено насилниците са хора, които поддържат чудесен имидж в обкръжението си. Те са забавни, хората ги харесват и никой не може да повярва, че този човек вкъщи удря и унижава жена си.
Днес публикуваме разказ от първо лице, който илюстрира точно този парадокс – решението да останеш „заради децата“.
Авторката (помолила ни да остане анонимна) е жена, израснала (със сестра си) в семейство с тежко домашно насилие и с майка, която така и не си е тръгнала. С този текст тя иска да даде кураж на жени, които в момента са в такава ситуация и да им каже: „Не стойте заради децата! Махнете се заради тях!“.
Споделяла съм само на четирима души на този свят за моето „детство“, но в такива подробности – само на един. Въпреки че съм щастливо омъжена жена с прекрасно дете, кошмарите ме преследват където и да отида.
Може би трябва да излязат, за да си отидат и кошмарите заедно с тях.
И понеже мълчанието ни е най-големият враг, днес реших да споделя, провокирана от една история, много близка до моята, която прочетох в Майко Мила (текстът е Да израснеш в семейство с домашно насилие – история от първо лице)
Не съм била желано бебе, защото мама не е обичала татко, тъй като той я биеше.
Клише.
Имам си по-голяма сестра. Имаме голяма разлика, защото мама е правила много аборти, преди да ме остави мен. Просто не е искала още едно дете да живее така.
Избрала е да остави мен, без да ме познава.
Нямам почти никакви спомени от първите ми 9–10 години. Седят заключени някъде дълбоко и вероятно така е най-добре. Приятели споделят истории от детската градина, от училище, първи клас. Имам проблясъци оттук и оттам.
Един от спомените ми е как се криех под масата в кухнята, докато той я удряше. Този път беше, защото аз се родих руса, а той е с черна коса. Значи мама трябва да му е изневерила и я наказва. Вината е моя.
Пропълзявам до спалнята при кака. Тя се е сгушила до бюрото и ми казва:
„Иди да те види, като те види и спира, защото си още малка и му е гузно.“
Отивам.
Вдигам шум, за да му привлека вниманието, за да не трябва да гледам още много. Спира. Извинява се на мен и на мама. Никой не спи тази нощ. Друго не помня.
Бегли спомени как карам колело с приятели.
Кака замина да учи в университет, останах сама с мама и него.
Днес я удря, защото го гледала с безразличие в погледа.
Вечерта ѝ се молех да го напусне. Ходих да търся адвокати сама. Намерих и заведох мама, но ѝ обясниха, че ще отнеме години и той вероятно само ще се ядоса още повече.
Така и стана. Спряхме делото след 3 години, защото той обеща, че ако го прекъснем, вече няма да я удря.
Чуваме входната врата, той влиза. Пиян, ядосан. Псува. Обижда. Ходи из коридора и реди ужасяващи думи и закани. Заканите бяха много страшни.
Някои вечери влизаше в стаята и я извличаше от леглото, други – не. Всяка нощ се молех със свито сърце, притаен дъх и стегнато гърло да не влезе. Молех се да катастрофира с колата. Почти всяка вечер кара пиян...
Но него някой го пази, така и не се случи.
Започна да раздава правосъдие в кухнята, като заключваше вратата, за да не се намеся. Заключваше и входната врата и взимаше ключа, за да не успеем да се измъкнем случайно. Спях с телефона под възглавницата.
Веднъж извиках полиция. Влязоха точно когато той я влачеше за кичур коса по пода.
Скараха му се, заплашиха го и му казаха, че аз съм се обадила. И си тръгнаха.
После спря за малко.
Веднъж се прибрах от училище и ги чувах през вратата, седях така половин час, търсих съседи, исках някой да се обади на полицията. Никой не си беше вкъщи.
Никога не им споделих. Не можех. А трябваше.
Веднъж беше много страшно и виках лекар. Дойде лекарка, тя не можа да повярва, че татко е „такъв“.
Вече и аз бях голяма, приеха ме в университет. Беше ме страх да ида и да я оставя сама.
Говорих с него. Заплаших го. И кака дойде. Уплаши се и май спря. Или поне така мисля. Звънях често да я проверявам, след това ѝ купих компютър и камера, за да я виждам на скайпа и да съм сигурна, че няма нови синини и липсващи кичури коса.
Трябва да го гледам в очите на всеки празник. Червата ми се обръщат при мисълта, че трябва да му се усмихвам. Целува ме по бузата за чао. Притрепервам.
Радвам се, че аз и кака сме момичета, защото ако бяхме момчета, може би и ние някой ден щяхме така да се държим, защото така щеше да е „нормално“ за нас.
Аз и сестра ми пребродихме света, за да открием мъже, които са пълна противоположност на баща ни. Щастливи сме и двете. Аз сънувам кошмари, понякога без причина плача. Но сме добре.
Толкова години съм се молила мама да го напусне. А тя седяла заради нас.
Ако някоя жена прочете това и е в подобна ситуация – моля ви, от дъното на душата си – не стойте с него заради децата. Махнете се заради тях.
P.S. Като дете, израснало в дом с насилие, съм прекарала много часове, търсейки отговора на въпроса „Защо?“. Търсих в книгите, учебниците, песните, филмите, хората. Хубавото, което излезе от цялата тази работа, е, че развих една дарба да разпознавам както насилниците, така и страдащите жени и момичета. И мисля, че разбирам и двете страни по-добре.
Много от тях споделят характерни маниери и привички. Повтаряема тенденция е насилникът да страда от различни комплекси, мания за надмощие, несигурност и преди всичко – желание да поддържа своя собствен имидж.
Повечето насилници са приемани като „добри“ хора в обществото и рядко някой подозира за истинските им лица. Тези индивиди държат истинското си поведение в тайна и в това се крие и тяхната власт над жертвата.
Затова и едно от първите неща, което предприема един насилник, е да отдели своята приятелка или съпруга от нейното семейство (ако има такова), приятели и среда. Когато човек е изолиран и се чувства сам, е по-вероятно да не сподели какво се случва с него и да не може да намери подкрепа. Така насилникът запазва своето надмощие и нещата започват да ескалират.
Не е случайно, че това ескалиране на тормоза и отключване на епизодите на насилие започва, когато жената забременее или роди дете (вижте Бебето беше в ръцете ми, когато той ме удари!, бел. ред). Тогава жената става по-зависима и по-уязвима, което я отдалечава от шанса за избягване от ситуацията.
Отстрани всеки много лесно коментира – просто си тръгни, не може да те спре. Като иде на работа, си стегни куфара и си тръгни.
Освен че е нужно самата жертва да осъзнае проблема, да разбере, че тя не е виновна, че тя не е тази, която трябва да се срамува, че трябва да събере куража да потърси помощ – тя трябва да има план.
Да има финанси и място, където да може да отиде.
Темата е безконечна и може да се пише с години, но това, което искам да кажа на всички жени е, че всъщност те притежават силата да отнемат властта на насилника. При това съвсем лесно. Един насилник, този същият, който поддържа определен имидж извън дома, този, който разчита на вашето мълчание и изолираност – той би станал слабият, когато вие дадете гласност на проблема.
На приятелите му, на семейството му, на колегите му. Дайте гласност на проблема и не оставайте с него насаме от този момент нататък.
Разберете, че вие сте по-силни, отколкото си мислите. Ако стоите с мъжа си, въпреки че ви тормози (тоест, стоите заради децата) – моля ви, недейте – точно заради тях.
Ако сте с него, защото вярвате, че ще се промени и че ви обича – знайте, че такава любов ви трябва точно толкова, колкото ви трябва и да изпиете чаша с живак.
Не сте сами. Говорете.
Официалната статистика сочи, че всяка четвърта жена у нас е жертва на домашно насилие. Много жени попадат в механизма на домашното насилие и с години (или никога) не могат да се откъснат от него, а заради това страдат и децата им.
Защо това се опитахме да обясним в текста „В оковите на травмата” или защо жертвите на домашно насилие не си тръгват.
Ако сте жертва на домашно насилие и имате нужда да споделите с някого или ви трябва помощ, пишете ни – анонимно или с псевдоним, в случай че искате да скриете името си.
Запишете си и телефона на Фондация „Анимус“ – това е горещата денонощна линия, на която пострадали от домашно насилие могат да подават сигнали и да потърсят помощ
0800 1 8676
02 981 7686
Ако още сте на етапа, в който само подозирате, че сте жертва на домашно насилие, препоръчваме веднага да се сдобиете с книгата „ЖЕНИ ПОД ВЛИЯНИЕ“ ОТ МАРИ-ФРАНС ИРИГОАЙЕН, и да я прочетете няколко пъти.
Авторката на „ЖЕНИ ПОД ВЛИЯНИЕ“ е психиатър, психоаналитик, семеен психотерапевт с няколко книги, засягащи проблемите на моралното и физическото насилие в обществото.
В тази книга тя много точно, конкретно и чрез преки примери показва как се заражда насилието вкъщи, в какво се изразява то (невинаги е физическо, може да бъде под формата на икономически и психически тормоз) и колко опасни могат да бъдат бездействието и страхът от страна на жертвата, както и неглижирането на проблема от страна на близките.
Д-р Александър Кръстанов, дм., е уролог в УМБАЛ “Александровска“. Днес е в Майко Мила!, за да продължим темата за мъжкото здраве, която подехме през ноември, водени от световната инициатива Movember.
По темата можете да прочетете текста на Петър Хераков Говори с него, както и интервюто с двамата български предприемачи – собствениците на Brave Creation и BradaBrat - Методий Иванов и Владимир Балканов, стартирали акцията Are you OK, bro? в подкрепа на мъжкото здраве.
Жени, споделете това интервю с мъжете около себе си и ги окуражете да си запишат час за преглед при уролог. Знаем, че мъжете са малко трудни, когато стане дума за лекари, затова нека лично прочетат думите на д-р Кръстанов - може да им подействат стимулиращо.
********************************
Д-р Кръстанов, бихте ли посочили основните рискови фактори за развитието на рака на простатата? Само възрастните мъже ли са застрашени?
Като рискови фактори за развитие на рак на простатата на първо място трябва да се отбележи възрастта. С нарастване на възрастта рискът от простатен карцином се увеличава. Наследствената предразположеност значително увеличава риска. Хората от азиатската раса страдат от рак на простатата с 2-2,5 пъти по-малко от тези от европеидната раса. Тютюнопушенето, радиацията и производствените лъчения също се определят като рискови фактори.
Що се отнася до втората част на въпроса, за съжаление, имаме значително подмладяване на тази болест. Това означава, че откриваме заболяването вече и при доста по-млади мъже. Мъжете на възраст между 45-50 години вече трябва да имат “едно наум” за простатната си жлеза и при първи симптоми да потърсят уролог.
Докато мъжете след 50 години задължително трябва да посещават уролог веднъж годишно.
Има ли статистика на заболелите от рак на простатата в България?
В България, както и във всички европейски страни, се води статистика за раковите заболявания. През последните две години ракът на простатата се превърна в най-често диагностицирания рак при мъжете. Близо 24% от всички новооткрити неоплазми при мъжете се дължат на карцинома на простатата.
Какви са причините, поради които мъжете не обичат да посещават лекар? Кои са основните предразсъдъци и страхове, които живеят в обществото ни?
Не само мъжете не обичат да посещават лекари. Но според мен все още посещението при уролог от мъжете се свързва с ректалното туширане. Има го и другият момент - хората не посещават лекар, за да не би “да им намери някоя болест“. Както всички би трябвало да знаят, профилактичните прегледи са задължителни и само с тях могат се “хванат“ в ранен стадий много от сериозните заболявания и лечението им да бъде по-успешно.
С цел да разсеем митовете около посещението при лекар, бихте ли описали как, де факто, протича един профилактичен преглед? Колко време отнема, какво включва, какви процедури и манипулации се правят. Боли ли?
Наистина е добре да се разясни на пациентите как протича един преглед при уролог. Малко да развенчаем мита, че още с влизането на пациента ще му бъде направено ректално туширане или други неприятни изследвания. В днешни дни почти всеки лекарски кабинет (не само на уролога) е оборудван с ехограф.
Ето как нормално протича еднин профилактичен преглед: започваме с подробно снемане на анамнеза (разпитване) на пациента, като преди това той може да е попълнил някой от въпросниците за симптомите на долните пикочни пътища. Следващата стъпка в прегледа е да се направи ехография на простатната жлеза и на бъбреците. Тук е мястото да спомена, че е удачно пациентите да идват на преглед при уролог с пълен пикочен мехур.
Следващата и една от задължителните стъпки е изследването на PSA. Това е така нареченият туморен маркер на простатата и се изследва чрез взимане на кръв. Както се вижда дотук, никъде не споменах ректалното туширане. То може да се извърши, когато лекарят види нещо съмнително при ехографията на простатната жлеза или при завишени стойности на PSA.
Не е тайна, че в българските семейства разговорът между бащи и синове, касаещ здравето и половата система, почти напълно отсъства. На каква възраст съветвате бащите да инициират разговор със синовете си за половия им живот и рисковете, свързани с него?
Днешната младеж съзрява по-рано или поне така им се иска. Не е тайна за никой, че сексуалният живот на децата вече започва в ранните тиинейджърски години (14-15 години).
Благодарение на свободния достъп на маладото поколение до интернет, те се информират самостоятелно за много неща, както и за секса. Според мен не бива да се допуска един сексуално активен тиинейджър да знае всичко за секса само от интернет.
Тук идва ролята на родителите да обяснят на децата си за начините на контрацепция, за начините за предпазване от полово-предавани болести, рисковете от нежелана бременност и др.
Категорично тази разговор трябва да се проведе преди началото на сексуалния им живот, тъй като първите стъпки в секса могат да оставят трайни и неприятни последици.
Преди няколко дни в Майко Мила! повдигнахме темата за мъжкото здраве – напълно непопулярна и необговорена в България. Стартирахме с текста на Петър Хераков „Говори с него“, следвайки глобалната инициатива Movember, тръгнала от Австралия и посветена на идеята да се говори много и открито за основните здравни проблеми, с които мъжете се сблъскват – рак на простата, рак на тестисите, депресия и самоубийство.
У нас въпросът за мъжкото здраве наистина не е особено известна кауза, но за създателите на брандовете Brave creation и Bradabrat - Методий Иванов и Владимир Балканов, идеята зад Movember се превърна в лична и социална иницатива.
Двамата предприемачи се обединиха и решиха да се обърнат към мъжете в България и да ги попитат „Are you OK, bro?“, превръщайки въпроса в мащабна кампания за по-силна и масова обща здравна профилактика сред мъжете.
И за да стимулират всеки, който има желание да участва, предлагат следното – да сподели визията на кампанията с хаштаг #areyouOK, защото няколко от споделилите ще получат награди от двата бранда.
Днес ще ви разкажем повече за двамата инициатори на кампанията – Методий и Владимир, в едно интервю за мъжките проблеми, тревоги, отговорностите към здравето и страха от това да идеш на лекар.
*********************************
Разкажете с две изречения нещо за себе си?
М: Последните няколко години се занимавам с развиване на брандове за дрехи с дизайни на български артисти, т.нар. „градска мода“.
В: На 34 години съм и се занимавам с производство на мъжка козметика и аксесоари за поддръжка на брада.
Как стигнахте до идеята за инициативата?
М: С Влади наскоро се заговорихме по темата, основно как никой от мъжете у нас не се интересува, особено младите. Покрай работата си ние сме в постоянен контакт с тях и виждаме как стоят нещата. Няма и много информация по темата. Постоянно плашат хората с какви ли не черни новини и измислени проблеми, а реалните опасности и възможни мерки за предпазване са някакси табу.
В: В това отношение сме доста по-изостанали от жените, които в последните десетилетия положиха много усилия и резултатите в обществото са налице – на практика всички, от 14-15 годишни момичета нагоре, са информирани по въпросите на женското здраве, ходят на профилактични прегледи за рак на гърдата, обсъждат свободно и редовно тези свои проблеми.
Самите вие отидохте на лекар да се прегледате, нали?
В: Разбира се! Наскоро посетих уролог за консултация и преглед на простата. Здрав съм и се радавам, че се прегледах!
М: Аз още не съм, но планирам да го направя.
Една от идеите на „Movember“ и „No shave November” е да се говори за наследствените болести и за това, че когато има такава болест в семейството, трябва да обръщаме повече внимание на себе си в тази посока. Вие имате ли в семействата си история на заболяване, което може да бъде унаследено и обръщате ли му внимание?
М: Точно от тази област - не, но от друга – да. Става дума за диабетната болест. Имам едно наум и си следя ежегодно кръвната захар.
В: Не, но на всеки 2 години си правя задължителните профилактични прегледи и медицински изследвания. При мен проблема беше свързан с липсата на физическа активност. Друг глобален проблем!
Защо мъжете толкова мразят да ходят на лекар? Страх ли е или от небрежност?
В: Според мен причините - освен страх и небрежност, са и липса на средства или време, както и недоволството към здравната ни система.
М: От една страна, всеки се мисли за безсмъртен и изобщо не ходи на лекар, само в наистина краен случай – това е част от културата ни, от манталитета. От друга страна, е съобразяването със средата – какво ще кажат аверите? В общия случай, ще се почнат някакви тъпи подигравки, подмятания, насмешка. И точно това отношение искаме да променим, защото реално проблемите могат да бъдат сериозни.
Вие сте здрави и двамата. Как според вас може да се мотивира човек, който е напълно здрав да участва във вашата кампания?
М: Всеки е здрав, докато не се разболее от нещо. В повечето случаи това е нещо нормално – отиваш на лекар, взимаш лекарства, оправяш се. Но понякога може да се окаже, че си закъснял, и това да ти се отрази крайно негативно, или направо фатално.
Адски е тъпо да си отидеш, само защото не си обърнал достатъчно внимание на здравето си, независимо по какви причини.
В: Да, особено когато от теб не се изисква кой знае какво усилие – да отидеш веднъж на година-две на преглед, за да провериш дали си ОК. Или ако си под 30, да накараш баща си да отиде да се прегледа, или дядо си. Това важи и за жените – накарайте мъжете до вас да го направят, нали ги обичате?
М: И като минимум да подкрепите кампанията, за да научат повече хора и профилактиката да стане нещо нормално. В крайна сметка, може да спасите нечий живот с едно споделяне – малък, но смислен жест, който нищо не ви струва.
Разбираме, че ще раздавате награди. Какви точно и как може да се участва?
В: Всеки от споделилите поста за кампанията с хаштаг #areyouOK ще участва в томбола за награди, която ще направим в края на месеца. Ще наградим 10 участника с козметични продукти от BRADABRAT - 4 вакси за мустаци, 2 масла за брада, 2 балсама за брада и 2 сапуна за брада и тяло.
М: Наградите на Brave creation ще бъдат 10 тишърта с посланието на кампанията – „Are you OK, bro?“ и една допълнителна награда – тишърт с някой от дизайните ни по избор.
Но най-голямата награда ще е да се окаже, че всички са здрави.
