Да израснеш в семейство с домашно насилие - история от първо лице

Вчера на мейла си получихме този текст от една жена, която помоли да остане анонимна. Вледенихме се, когато го прочетохме и за пореден път разбрахме колко подценяван и неглижиран е въпросът за домашното насилие в България.

Много жени попадат в механизма на домашното насилие и с години (или никога) не могат да се откъснат от него, а заради това страдат и децата им - както е страдала и авторката на този текст. Защо това се случва се опитахме да обясним в текста „В оковите на травмата” или защо жертвите на домашно насилие не си тръгват.

Ако сте жертва на домашно насилие и имате нужда да споделите с някого или ви трябва помощ, пишете ни – анонимно или с псевдоним, в случай, че искате да скриете името си. Помнете, че не сте сама и няма да останете сама! Изход и помощ има – както за вас, така и за децата ви! 

Запишете си и телефона на Фондация "Анимус" - това е горещата денонощна линия, на която пострадали от домашно насилие могат да подават сигнали и да потърсят помощ

0800 1 8676

02 981 7686

А ако още сте на етапа, в който само подозирате, че сте жертва на домашно насилие, препоръчваме веднага да се сдобиете с книгата “ЖЕНИ ПОД ВЛИЯНИЕ” ОТ МАРИ-ФРАНС ИРИГОАЙЕН, и да я прочетете няколко пъти.

Авторката на “ЖЕНИ ПОД ВЛИЯНИЕ” е психиатър, психоаналитик, семеен психотерапевт и автор на няколко книги, засягащи проблемите на моралното и физическото насилие в обществото.

В тази книга тя много точно, конкретно и чрез преки примери показва как се заражда насилието вкъщи, в какво се изразява то (невинаги е физическо, може да бъде под формата на икономически и психически тормоз), и колко опасно може да бъде бездействието и страхът от страна на жертвата, както и неглижирането на проблема от страна на близките.

******************************************

1980 г. Ето ме! Още съм съвсем малка точка в корема на мама. Скоро ще разбере за мен.

Вече знае. Нещастна е. Аз съм нежеланото дете. Мама плаче. С татко решават да ме "махнат". Отиват в друг град, защото е незаконно и срамно. Там никой не ги познава. Мястото е ужасно, тъмно, грозно и мръсно. Мама много се страхува. Стоят известно време, но така и не събира кураж да направи това, за което е дошла. Тръгват си. Ще живея.

Този път бременността е различна, а и коремчето на мама изглежда различно. Сигурно ще съм момче. Мама се радва, макар че с татко често се карат. Понякога той я удря и тя плаче. Веднъж усетих, че мама много се страхува, сърцето ѝ биеше силно, а тя трепереше. Татко беше взел нож и искаше да убие нея и мен. Мама плака дълго след това.

1981 г. Днес се родих. Момиче. Мама е разочарована. След като ме видя, е още по-разочарована, мисли дори, че са ме разменили без да искат и не съм нейното бебе. Не съм бяла и хубава като сестра ми. Тъмна съм и посиняла от задушаването с пъпната връв. Скоро ни изписват, но татко няма да дойде да ни вземе. Срамува се, защото съм момиче. Сигурно ще му се подиграват.

1987 г.  Вече съм голямо момиче и ходя на училище. Имаме си собствен дом и няма да живеем при баба и дядо. Не е голям, но с кака имаме нова секция и мама нарисува с пастели много красиви картинки на стъклените витрини. За съжаление, татко и мама се карат все по-често. Вече знам, че се карат когато той се напие. Всеки път удря мама, а тя дори вече не плаче. Само че аз и кака плачем. Тъжно ни е, че мама я боли. Когато това се случва, ние стоим затворени в спалнята, защото мама се страхува, че татко ще удари и нас. И ние се страхуваме.

Минава осем часа вечерта, а татко още не се е прибрал. Това е сигурен знак, че ще си дойде пиян и с мама ще се карат. Вратата се отключва и чуваме как татко се събува. Треперя. Опитвам се да се съсредоточа върху телевизора, но не мога. Дано да не се скарат, моля те, Боже!

Бог пак не чу молитвите ми. Може би стигат при него много бавно. Мама влиза при нас, но след нея идва и татко. Има нож в ръцете. Господи, моля те, спри го!!! Пак не ме чува.

Ножът полита и се забива в масата точно пред мен. Замръзвам. Мама се развика и ни прибра в спалнята. Тази нощ се напиках и бълнувах. На следващата вечер отново. Мама ме заведе при една баба и тя каза, че съм много уплашена. Няколко дни беше спокойно.

1994 г. С кака вече сме тийнеджърки. Добре осъзнаваме какво се случва около нас. Мъчно ни е, когато татко удря мама, но вече не стоим затворени в спалнята и не си мълчим, за което си понасяме последствията. Мечтая да съм голяма, да не се страхувам от нищо, да мога да работя и да се махна от този дом. Отдавна мечтая за това. Нямах детство, татко ми го отне. Прекарах го в постоянен страх и молитви към Бог. Нямаше и с кого да говоря за това. Срамувах се. Само с кака можех да споделям. Бях затворена и доста притеснителна. Трудно общувах с околните и често бях обект на подигравките им. Бях нещастна.

Тази вечер татко пак закъснява. Към 21 ч. се прибира и отива в кухнята при мама. Чувам ги как крещят и излизат на терасата. Чува се удар. Дано татко да е ударил по стената, а не по мама. С кака тичаме към терасата.

Уви, не е ударил стената. Хванал е мама за косата и удря главата ѝ в ръбестата мазилка. Не издържам и му казвам да спре, моля го. Той пуска мама и се втурва към мен. Удря ме няколко пъти, а след това и кака. Мама ни защитава колкото може. Той побесня и ѝ каза да си взима копелетата и да се маха.

Събрахме багажа набързо (за пореден път) и си тръгнахме. Добре че баба и дядо живеят наблизо. Когато татко ни гони, отиваме там. Там е спокойно, а баба и дядо много ни обичат. За съжаление, обаче, няма да останем там.

Мама и този път ще се върне. Казва, че с нейната мизерна заплата няма да може да се грижи за нас.

Умоляваме я да се разведе, но тя отказва, а и баба и дядо не я подкрепят за такова решение. След два дни телефонът звъни. Вдигам, а отсреща татко ми казва: “Дай ми майка си!”.

Мама говори за кратко с него, след което ни поглежда с онзи поглед, който казва “Съжалявам, деца! Трябва да се връщаме“.

Този път аз и кака отказваме. Поне за още няколко дни ще останем при баба. Мама се съгласи и ни остави. След още няколко дни татко поиска да се приберем, но ние не искахме.

Той забрани на мама да ни дава пари за училище, но тя го правеше тайно. В един момент татко се примири. С кака звъняхме на мама всеки ден, за да разберем как е и дали с татко се карат.

Откакто ни няма се карат доста по-рядко и почти не ѝ посяга. Може би ние сме били причината за скандалите. Вече няма значение. Важното е, че сега мама е по-добре, а и ние също.

1996 г.  Кака започна да пуши марихуана. Твърди, че не може да се пристрасти към това. Когато се събере с приятелките си, карат и мен да пуша, но аз отказвам. Имам приятел - той е много против тези неща, а и аз се страхувам да опитам. Така ми е добре.

1997 г. Кака живее с приятеля си. Той я научи да взема наркотици и на нея май ѝ хареса. От вкъщи започнаха да изчезват скъпи вещи.

2002 г. Омъжих се и чакам първата си рожба. Вълнувам се. Много искам да е момче, за да не му се подиграват, ако има косми по краката, както правеха с мен някога. Моля се и да не е грозно бебе като мен, за да не се разочарова баща му.

Родих прекрасно момченце и му дадох хубаво българско име. Много се гордея с него. Но баща му се държи студено с мен. Подозирам, че има друга жена.

2005 г. Хванах мъжа си в изневяра. В старанието си да избера мъж, който да е коренно различен от татко, не усетих как отдавам живота си на един нещастник. Той никога не ме нарани физически, но ме разби емоционално.

2008 г. Разведох се след редица изневери и прошки и след като съпругът ми се сгоди за любовницата си.

Кака влезе в клиника за лечение.

2017 г. Успях! Простих на баща ми, че не беше баща, а чудовище, простих на бившия си съпруг, че е безхаберен спрямо сина ми и продължих напред. Затворих страницата на страха и болката и днес съм щастлива, но психическите травми, които ми бяха нанесени в детството, оставиха своя отпечатък върху живота ми.

Сестра ми успя да изплува от калта с помощ от мен и мама, и днес има хубава работа и планове за бъдещето. Все още се бори с някои демони, а ние се страхуваме за нея, но се надявам, че ще успее окончателно да се изчисти от калта.