И даже е известен! Говорим за свръхсимпатичния и доста смешен Раян Рейнолдс, който – представете си – въобще не съжалява, че не е баща на момче.
Ще кажете “Защо да съжалява?” Ами не знаем, кажете вие! Обикновено когато един мъж има три дъщери всички го оплакват и ожалват и му пожелават “Е, хайде, нека пък четвъртото (ЧЕТВЪРТОТО?!??!!) да е момиченце”.
Същото важи, разбира се, ако имаш и три момчета.
Но не ни е за това думата. Искаме да ви разкажем за Раян Рейнолдс, който в едно много сладко интервю, проведено от децата на водещия, си казва съвсем откровено, че е адски щастливец да е баща на три дъщери: Джеймс (да, момиче е) на 5, Инес на 4 и Бети на 1 годинка.
Според нас още по-голям щастливец е и защото жена му е разкошната Блейк Лайвли, но това също е една друга тема.
Та да се върнем на Раян и интервюто му. В него, както предава People, той казва, че никога не си е представял, че може да е баща на 3 момичета, защото е от семейство изцяло с момчета.
Самият той има трима по-големи братя и трите му дъщери идват като тотално ново преживяване.
Според него най-важното в това да си добър баща е да прекарваш време със семейството си. “Опитвам се да присъствам колкото се може повече. Снимам филми, жена ми също снима филми и пътуваме всички заедно навсякъде. И мисля, че това е по-хубаво от всичко. Всъщност изобщо не прекарваме време разделени. И имам много време с момичетата.”
На въпрос дали не се чувства изолиран като единственият мъж в къщата, особено сега по време на пандемията и социалната изолация, Рейнолдс отговаря така:
“Изобщо не ми липсва мъжка компания. Повечето мъже са архитекти на някакъв провал и унищожение. На мен си ми харесва да съм си с момичетата и да си правим момичешки неща.”
А ето какво казва и за това дали момичетата му си играят с кукли:
“Откакто са родени, се опитвам да не им налагам някакви стереотипи, но те просто искат да правят рокли и да ходят облечени в ярко розово. Така че това правя и аз. Тази сутрин правих рокли от салфетки и беше забавно.”
Браво, Раян, браво, Рейнолдс! Харесваме те още повече.
Забелязвали ли сте, че хората говорят с по-емоционални думи на дъщерите си, отколкото на синовете? Оказва се, че родителите не говорят на момчето си по същия начин, по който биха говорили на момиче.
Има проучвания, които доказват, че използването на стереотипни послания към момчетата може да им нанесе травма. Така се случва и с момичетата, когато се употребяват сексистки, закостенели модели при общуването с тях, пише mom.com.
Изследване на Университета Емори, цитирано преди време от The New York Times в техен материал за общуването със синовете ни, показва, че бащите се усмихват и пеят много повече на момичетата си.
Освен това използват и доста по-аналитичен език и са склоннни по-често да обръщат внимание и да зачитат емоции като тъга и притеснение при момичетата, отколкото при момчетата.
Лексиката използвана при синовете е обвързана повече с постижения, победа и гордост.
Според учените начинът, по който се говори на децата от бащите им, може да повлияе на работата им в училище. Показателен пример според тях е традиционно по-доброто представяне на момичетата в клас.
Оказва се обаче, че не само бащите използват различен подход и подбор на думи при дъщерите и синовете. Правят го и майките.
И двата пола говорят различно на момчетата и момичетата, когато се е наложило да тичат в спешното заради някакво нараняване.
Родителите са склонни 4 пъти по-често да предупреждават момичетата си да бъдат по-внимателни, отколкото момчетата.
Дългогодишно изследване, протекло в продължение на повече от 3 десетилетия, на Харвардския медицински факултет, водено от д-р Едуард Троник, показва, че несъзнателно майките общуват повече с малките си момчета, отколкото с момиченцата, защото първите имали по-голяма нужда от подкрепа, за да контролират емоциите си.
Обикновено, когато момче падне и се удари, му се казва да стане, да се изтупа и да продължи. Рядко това се случва с момичетата. Там обикновено има целувка и прегръдка.
Би следвало същото да се случва и с момчетата, но се наблюдава някакво несъзнателно емоционално ограничаване.
Според някои изследователите това вероятно се прави с цел да ги подготвим за битка (буквално и метафорично). Според харвардската психоложка Сюзан Дейвид обаче стабилните момчета/мъже не се създават по този начин.
“Изследванията посочват, че хората, които потискат чувствата си, са по-малко устойчиви не достатъчно емоционално здрави”, казва тя.
За да променим културата на говорене на момчетата, може би трябва да им позволим да изпитват всички емоции, без да ги осъждаме. Трябва да ги научим, че чувствата не са добри или лоши и не са нещо, от което трябва да се страхуваме или да се притесняваме.
"Мъжки рожби в изобилие!" “Нека Бог те благослови със син!” “Хайде сега след момиченцата и едно момченце!” Не е рядкост да се чуят такива пожелания на много места по света. Ако си част от семейство с много момичета обаче, вероятно след като чуеш нещо подобно, доста ще му се ядосаш. Защо, по дяволите, мъжката рожба да е благословия, а тия с момичетата да са за оплакване, се чуди и Йенсен Брадшоу – майка на четири момичета, сестра на още две и горда съпруга на мъж, който изобщо не се страхува от това женско царство.
Наскоро родих четвъртата си дъщеря.
Месеци преди това, когато отидох на първия си ехографски преглед, лекарят ми каза: "Прекалено рано е, за да сме 100% сигурни, но на мен ми се струва, че ще имате момиче."
Разплаках се от щастие.
Със съпруга ми вече имаме три малки момичета и не си позволявах да се надявам много, че ще успеем да си заформим личен комплект "Малки жени".
Няколко седмици по-късно, в 17 гестационна седмица, разбрахме със сигурност, че чакаме още едно момиченце. И след това коментарите, които вече бяха започнали след третата ни дъщеря, се възвърнаха с пълна сила.
Навсякъде – особено след като ставах все по-бременна – хората казваха: "За момченце ли опитвате?" или "ЧЕТИРИ момичета?! Горкият ти съпруг."
Как само ме дразнят тия коментари... Особено когато се правят пред момиченцата ми, които се чудят защо по-точно баща им трябва да е толкова нещастен, че ги има. Защо всички предполагат, че баща им е крайно разочарован, че те са му деца, само защото са момичета?
Съпругът ми е фантастичен татко на момичета. Чете им книги, води ги на скално катерене, гушка се с тях на дивана в съботните сутрини и им купува подаръци за Свети Валентин. Има си свое мнение за дрехите им (мрази каквото и да е в тюркоазено) и се грижи за прическите им. Вечер, когато вече са заспали, си разглежда техни снимки на телефона и иска да знае какво забавно са правили или казали, докато е бил на работа. Измисля им смешни игри и гледа филми с тях в петък вечер.
Никога не е изразявал разочарование, че нямаме синове.
Обича четирите ни момиченца, както и аз, и не можем да си представим живота си, без която и да е от тях.
И все пак всеки предполага, че мъжът ми трябва да е страшно разочарован, че всичките са момичета. И никой не се смущава не само да пита за семейното ни планиране, но го прави и пред впечатлителните ни момичета.
Имам понятие как звучат тези коментари на децата, защото съм най-голямата от три момичета седем години преди нашите да имат две момченца, като по-голямото се роди, когато аз бях на 10. С години чувах "Баща ти сигурно много иска момче." След като братята ми се родиха, хората продължиха да обясняват колко "развълнуван" трябва да е баща ми, задето "най-накрая" има син. Тези коментари ме влудяваха като бях на 10 и продължиха да ме дразнят и през тийнейджърските ми години.
Разбира се, че баща ми беше развълнуван за новите попълнения в семейството ни, както и ние. Но не беше от облекчение, защото най-накрая има синове, а просто защото си обичаше децата, без значение момчета или момичета. Винаги ми се искаше да извикам: "ТОЙ НИ ХАРЕСВА! Не е разочарован, защото не сме момчета!"
Татко никога не е ме е карал да се чувствам все едно му се иска някоя от нас да е момче или като да е чакал със затаен дъх години наред най-накрая да му се роди син. Даже много често цитираше Матю от "Ан от фермата Грийн Гейбълс", който казва на Ан: "Не бих те сменил и за цяла дузина момчета." Винаги съм се чувствала много обичана и желана и винаги съм съжалявала хората, които предполагаха, че семейният ни състав е разочароващ за баща ми.
Няколко дни след като се роди четвъртото ни бебе, я заведох при педиатъра за консултация. Лекарката ме попита дали имам други деца и като ѝ казах, че това ни е четвъртото момиче, тя се усмихна широко.
"Четири момичета?", каза тя, "Какъв щастлив татко!"
Няма как да го знае, но вече сме ѝ пациенти за цял живот.
Няма начин да не познавате огнения и приковаващ стил на Мария Касимова-Моасе - независимо дали пише за социални теми, култура, предприемачество или просто за човек. Или за себе си – безпощадно разголващо (включително в следващите редове).
В най-добрите години на печата е била в екипите на няколко издания (периодите като главен редактор на "Капитал Light" и "НЕЯR" са сред любимите ѝ), помните я и като и водещ на рубрика за етикет в "Преди обед" на бTV. Днес е любим автор както в лайфстайл, така и в бизнес списания и е един от най-ярките колумнисти в малкото онлайн платформи, които не те заставят да шикалкавиш със съвестта си. Автор е на книгите Близки срещи със смесени чувства и Балканска рапсодия.
Майка на две дъщери, вече студентки, с чийто баща е разведена. Със сегашния си, втори съпруг, който е французин, се запознава преди няколко години онлайн. Първият им чат е от любов към кучетата (тогава той има магазин за кучешки аксесоари в Париж). След няколко години живот между френската столица и София, двамата заминават на остров Менорка, където превръщат дома си в къща за гости. Сега са на друг романтичен адрес, а, ние, с цялата си несъобразителност, им прекъснахме новото задомяване, защото много искахме да чуем Мария:
Точно сега съм на върха на една скала, по която са накацали къщи и аз съм в последната, най-високо. Мястото се казва Адор и е село, разположено близо до град Гандия, недалеч от Валенсия, Испания. Тук сме под наем за следващите 6 месеца. До момента непрекъснато се занимаваме с битови неща – спира токът, гръмна помпата за вода, проливните дъждове пробиха на места покрива, та течеше вътре, парното не работеше…
Понякога си мисля, че съм създадена да оправям проблеми от всякакво естество. Ситуацията в момента го потвърждава - и в Испания да отида, пак се боря с битовизми! Хубавото е, че като българка, съм свикнала на всичко.
-- Значи, живеете с французин, оправяте покриви във Валенсия, а сте автор на едни от най-силните социални текстове, свързани с родната действителност – как става това?
Можеш да работиш това, което правя аз, отвсякъде и по всяко време – стига да имаш компютър и достъп до информация. От опит обаче знам, че истински се чувстват нещата, когато си част от тях, затова и всеки месец си идвам в България. Реално прекарвам една трета от месеца там. Следя всеки ден всичко, което се случва, чета много и всякакви източници, гледам български медии, разговарям с хора. Не назидавам от позицията на напуснала страната, както е много удобно да се коментира у нас. Работя за български издания и компании, плащам си данъците там, всичко, което притежавам, също е там.
Българите сме обсебени от физическото присъствие - по света никой няма да се сети да те съди, че пишеш на социални теми, пък не си 24/7 в страната си. Рефлексът е важен, способността да отделяш и съпоставяш, да коментираш и обобщаваш, за да дадеш повече гледни точки. Има толкова много хора, които са непрекъснато вътре в страната, а не знаят как се казва, например, социалният ни министър и какво е управленското устройство на България!
Но Балканът, Черно море, върховете на Пирин и Родопите ще ги надживеят. Заради тях, децата и приятелите си винаги ще се връщам, докато съм жива.
-- Често пишете за взаимоотношения, полови стереотипи, дискриминация – какво е в този смисъл посланието на последната ви книга „Балканска рапсодия“?
Това е история за любовта. Любов между мъж и жена, майка и дъщеря, майка и син, любов между две сестри, между хора, които си разменят топлина - просто, защото са човешки същества. Историята е базирана на истински случки от моето семейство, така че това не е просто фикция, която да обслужва някаква имагинерна идея за човешката добрина и разни клиширани лозунгарски послания.
Има ограничения, които доброволно сме приели за себе си. Те дават удобни граници на чувството ни за свобода - религията, манталитета, традициите, националността, общественото функциониране на половете.
Човешката свобода е свобода дотолкова, доколкото можем да изберем от какво да зависим - това не е абсолютна свобода, защото природата ни не може да поеме такова понятие, такава отговорност и мощ.
Но над всички тези доброволни граници, над условностите, заради които се делим непрекъснато, има нещо, което трябва да ни води. И това е човечността. Да помогнеш на падналия. Да подкрепиш слабия. Да нахраниш гладния. Да стоплиш премръзналия. Да обичаш този, който влезе в душата ти, без да правиш дисекция на неговата душа. Да не съдиш от своята камбанария. Да прощаваш, но да не забравяш. Да помниш, че си уязвим, самотен и крехък. И да не забравяш, че и другите са така.
Този проект ми е особено скъп. Мариан Бачев, с когото сме приятели от детските години, ме помоли ме да напиша няколко монолога за децата от школата му - актуални, със съвременен език, близки до проблемите на тийнейджърите. Така се родиха десетина текста, които писах с много искрено - не само като майка и писател, но и като човек, който добре си спомня онази възраст и начина, по който светът преминаваше през мен тогава.
Темите в тях са тези от живота ни - разводът на родителите, новите им семейства, вечно недоволните от децата си майки и бащи, които възпитават само чрез забрани, насилието в училище, неприемането на различните, отговорностите на децата, които често те понасят с повече сила и увереност от нас, възрастните, темата за порастването и взимането на решения, за смъртта и, разбира се, за любовта.
Монолозите, които написах, са споени от прекрасни текстове и от други автори. Получи се един много вълнуващ спектакъл, който излиза далеч от това, което бихме нарекли “художествена самодейност”.
За мен най-ценното беше, че докато са работили по текстовете ми, децата всъщност много са се сближили. Оказало се, че много от тях преживяват или са преживявали това, за което става дума в монолозите, и са го споделили с останалите.
Наложи ми се и бързо да порасна, защото бях само на 13, когато баща ми се разболя от рак на белите дробове и едва на 16, когато почина с всички възможни мъки и ужасяващи подробности, чиято тежест мама отнесе. Твърде рано разбрах какво е смъртта. Преживях я само благодарение на изкуството, приятелите си и… Нощният хоризонт по националното радио. Слушах го по цели нощи, обожавах есетата на водещите, знаех музиката наизуст. Тийнеджърството ми мина в премеждия и съзряването беше скоростно и наложително.
Бях на 19 пък, когато пък майка ми се разболя тежко от бъбреци и прекара два месеца в болници, където преживя сериозна операция. Наложи се да поема всичко покрай нея и у дома. И да бъда опора - не можех да загубя и нея, не можех дори да го допусна като мисъл, а много, много ме беше страх! Така трябваше рано да се разделя с детството и да стана човек, на когото може да се разчита. Монолозите ми бяха свързани с това да се убеждавам, че мога да понеса всичко това и да се справя. И се справих.
-- Как реагирате, когато ви питат как сте се справила с развода си? И как се променя гледната ви точка към него през годините?
Реагирам с разбиране. Хората, особено когато са пред подобен момент в живота си, искат да имат нещо, на което да се опрат, някой, който да им каже, че всъщност няма страшно и дори ще е по-хубаво! Затова и винаги говоря за развода си откровено и с всеки.
Аз лъвски се борих за оцеляването на онзи мой брак, защото след като почина баща ми смятах, че само и единствено смъртта може реално да раздели двама души, които са се обичали. Всичко друго е поправимо, така си мислех!
Е, беше отредено да разбера, че понякога двама души се разделят и защото любовта свършва. За моя тогавашен съпруг тя беше свършила.
и чакаше аз сама да стигна до това решение.
Бяха ми необходими шест години, за да разбера, че се боря за нещо, което той не иска да спечеля. Толкова време ми беше необходимо и да осъзная, че понякога отсрещната страна се опитва да те направи по-лош, отколкото си мислел, че можеш да бъдеш, за да има оправдание да те напусне и ти да си виновен за това.
Тогава се появи и насилието в дома ни. На което един път и аз отвърнах! Когато един път в отговор му издрах цялото лице с нокти, разбрах, че съм станала по-лоша от възможното. И капитулирах, за да не започна да се мразя.
че някой може да прави с тях каквото си поиска, докато те търпят мълчаливо. Не исках и да имат за майка една горчива жена, която сама не може да си прости, че не се е борила за щастието си.
Моят развод беше тежко изпитание. Разбрах, че има непростими неща и е важно те да не се прощават, дори само защото така омаловажават прошката като такава. Разводът обаче ми донесе и много светлина, самоуважение, нова любов, прекрасен нов живот и кариера. Днес съм му благодарна!
-- Кой е най-важният женски проблем в момента в България?
Насилието над жени. И подценяването на жените от самите тях. Нямате представа колко пъти чувам жени да казват “това не е женска работа”, “чудесна професия като за жена”, “мъжът трябва да има по-добра кариера от жените”, “жена съм му, той носи парите, той да решава”…
Жените сами са си проблем, защото не вярват, че са самостоятелни същества, които имат абсолютно същите права за кариера, личен живот, мечти и желания като мъжете. Не осъзнават, че не са подчинени на никого, освен на собствените си съвести и отговорности. Не разбират какво означава партньорство и че любовта не е притежание.
пък тогава да искаме и обществото да ни уважава и да ни приема сериозно. У нас да кажеш, че си феминистка, значи да получиш спонтанен обстрел с отровни стрели, защото това за 80% от хората означава, че искаш да имаш мустаци и да не носиш сутиен! Това е нивото!
А феминизмът не е мъжемразие - той е срещу сегрегацията в обществото на тема пол и определянето на типично“женски” и “мъжки” области и дейности. Защо например момиченцата да не мечтаят да станат велики архитекти, да летят в Космоса или да строят мостове?! И защо момчетата да не стават медицински сестри, учители, готвачи или да не остават с бебетата си у дома да ги гледат?! Тази нагласа трябва да се промени с много търпение и обяснение, с много акции и разговори. Но най-вече с примери, които ние, жените трябва да даваме с начина, по който избираме да живеем.
Винаги съм смятала, че правим много повече за децата си, чрез действията и изборите си. Затова и съм се стремяла да съм добър пример. Но и много сме говорили. За това, че никой никога не може да ги накара да направят нещо насила, против волята, нагласите, вярванията или чувствата им. За това, че са свободни хора, които трябва да ползват тази свобода с отговорност.
Не искам децата ми да са ми благодарни, защото изборът да ги имам е мой, не техен. Искам просто да вървят спокойно и уверено в живота си и да знаят, че щом аз съм успяла, значи и те могат да се справят с всичко.
-- Какво харесвате и какво - не в работата си?
Журналистиката е начин в рамките на един живот да изживееш много други. Обичам тази професия, защото ми дава възможност да умножа живота си по хиляда - с всяка нова тема, всяко интервю, всеки репортаж аз съм на ново поле, с нови хора, в нова среда. Това е велико! Не харесвам цинизма, продажността и бездушието, в което лесно можеш да попаднеш, докато я практикуваш.
Няма да се правя на герой и да кажа, че никога не съм се колебала кой път да поема. Имало е моменти, когато е трябвало да слагам на везните храната на децата си и тогава чувството за справедливост и независимост е охладнявало. Но съм щастлива, че все така са се развивали нещата,че съм оцелявала и без да правя компромиси със съвестта си. Сега знам, че е било точно толкова важно, колкото и да имаме хляб на масата. И съм сигурна, че децата ми го ценят.
-- Какво бихте посъветвали момичетата, които искат да тръгнат по вашия път?
Всяка от тях носи по един свят, въплътен в звуковете ѝ. Да си отговорен към тези малки светове и комбинирането им е много важно. То е есенцията на професията, на писането изобщо, на регистрирането на фактически и духовни факти. Затова трябва да се пише мисионерски, с преклонение към езика и свобода във фантазията.
-- Кои са най-интересните актьори, музиканти и писатели, които следите? Препоръчайте ни нещо, което ще ни порази?
Чета книгите на Веселина Седларска, на Крум Филипов (“Синът на авиатора”), слушам формации като “Еструна” (наскоро спечелиха латино Грами за музика), следя работата на Ясен Гюзелев, слушам музиката на Белослава, Михаил Йосифов, Соня Йончева, фолклорна формация “Нуша”. В световен мащаб последното ми откритие беше Ара Маликян. Не познавам по-голям дявол на цигулката от него!
Имам един приятел дърворезбар - той е космически творец! Казва се Симеон Шопов, запомнете това име! Под ръцете му дървото е като восък, като мисъл се лее и пронизва дълбоко.
У дома гледаме много сериали. Горещо препоръчвам испанския La casa de papel - невероятна актьорска игра, страхотен сценарий! В момента съм пленена и от актрисата Маги Джилънхол от един страхотно пипнат сериал - The Deuce, който разказва за проституцията и порно индустрията в Ню Йорк от 70-те и 80-те години на миналия век. Гледам да опитвам всичко, което се появи на сцената и да го преживявам. Няма загубено време, когато е прекарано в изкуство.
Оооо, това е тема за книга! Най-милото беше “ти си най-добрата жена на цветя!” Искаше да каже “на света”… Последното, което ми каза, беше по повод “Балканска рапсодия” и публикуването ѝ. На премиерата, като видя колко хора имаше, ми каза на ухо “И сега ти вече си една писалка!”… Имаше предвид писателка… Но писалка е далеч по-точно.
*INSIDE OUT TEEN на Театрална Работилница „Мариан Бачев и Аркадия Фюжън Арт“ е в неделя, 25 ноември, на малката сцена на театър “Сълза и смях” от 19.30 ч. Следващото представление е пак там, на 16 декември.
Снимка: Виолета Апостолова
Джеймс Брейкуел е баща на 4 дъщери и комедиен писател, който споделя в Туитър колекция от забавни разговори със семейството си. Многодетният татко твори под псевдонима Xploding Unicorn ( Експлодиращият еднорог) и дори наскоро издава първата си книга – „Only Dead on the Inside: A Parent’s Guide to Surviving the Zombie Apocalypse“ (Само мъртъв отвътре: Ръководство за родители за оцеляване на зомби апокалипсиса).
Вижте селекцията на неговите туитове, направена от Bored Panda и не се колебайте да споделите какво си говорите с вашите деца.
------
6-годишното: (Превърта напред някакъв филм)
Аз: Не може да прескочиш директно на щастливия край.
Тя: Нямам време за проблеми.
------
3-годишното: Имаш много писма от приятелите си.
Аз: Това са сметки. Те искат пари.
Тя: Трябват ти по-добри приятели.
------
Аз: Хари Потър може да поправи очилата си с магия.
6-годишното: Защо не ползва магията, за да си оправи очите?
Аз: (Поставям под въпрос всичко, което знам.)
------
3-годишното: Може ли торта за рожден ден?
Аз: Но сега не ти е рождения ден.
Тя: Тортата няма как да знае това.
------
4-годишното: Може ли нещо сладко?
Аз: Какво каза мама?
Тя: Не.
Аз: Тогава защо аз да ти давам?
Тя: Тя не ти е шеф.
Това е капан!
------
Моята 6-годишна дъщеря иска да стане лекар, за да може да помага на болните деца.
Моята 4-годишна дъщеря иска да е таралеж, за да може да боде хората с дупето си.
------
Устната на дъщеря ми кърви.
Никоя от сестрите ѝ не знае какво се е случило.
Е, поне знаят първото правило на „Боен клуб“.
------
Моята съпруга е раждала четири пъти и все още може да влезе в роклята от бала си.
Аз не съм раждал нито веднъж, но не мога да вляза в панталоните, които си купих през март.
------
Аз: Може ли да дойдеш тук, принцесо?
5-годишното: Татко! Аз съм прекалено стара, за да бъда принцеса!
Аз: Е, как да те наричам тогава?
Тя: Кралицата.
------
Аз: Какво правихте в училище?
5-годишното: Нищо.
Аз: Как може да си била там цял ден и да не си правила нищо?
Тя: А ти какво прави на работа?
Шах и мат!
------
4-годишното: (Прави някакви гримаси в огледалото.)
Аз: Отражението ти винаги прави същото, което и ти.
Тя: Тя понякога не го прави.
Изнасяме се!
------
Аз: Някой ден ще започнеш да имаш чувства към момчетата.
6-годишното: Аз вече имам чувства към тях.
Аз: Наистина ли?
6-годишното: Ядосват ме.
------
4-годишното: (Плаче.)
Аз: Какво има?
Тя: Коремчето ми е пълно, но искам да продължа да ям.
Битката е тежка.
------
Децата играят на карти.
Аз: На какво играете?
6-годишното: Война.
Аз: Кой печели?
Тя: Никой не печели.
------
Моята 2-годишна дъщеря си мисли, че всеки човек с брада, който се появи по телевизията, съм аз.
Току-що гледахме заедно страхотен документален филм за това как съм освободил робите.
------
Произволен човек от интернет: Ти не си известен, защото пускаш яко съдържание. Известен си само, защото имаш яки деца.
Аз: Ако трябва да бъда честен, и тях съм ги правил аз.
------
3-годишната ми дъщеря нарече веждите си „мустаци над очите“.
Щях да я поправя, но вместо това си обогатих речника.
------
4-годишното: Може ли да използвам офис стола ти?
Аз: В момента аз го използвам.
Тя: Не се въртиш.
Аз: Не искам да се въртя.
Тя: Използваш го грешно.
------
Децата ми се редуваха да се очертават с тебешир.
Сега изглежда, все едно 25 деца са убити пред гаража.
------
Прекратявам свада.
Аз: Кажи на сестра си, че съжаляваш.
5-годишното: Ти си ми казал да не лъжа.
По повод предстоящите няколко почивни дни решихме да ви помогнем да си направите плейлиста, която да пуснете като непрестанен фон на празничния обяд, така че всеки на масата да си спомни, че майка го е раждала и без майка, която да опече агнето и да нареже салатата, тоя свят буквално е на свършване.
Тук е моментът да признаем също така, че избрахме героят да е майката, понеже не намерихме много песни във възхвала на агнето.
И така, какво щяхме да правим без майки? Дали е успокояващата майчина ръка, която подава бисквита и топло мляко, или която ръкопляска на стихчето в детската градина, майката винаги е до детето си, дори когато детето не е спечелило първото място на училищното състезание или се е прибрало със скъсан нов панталон от ритане на топка зад двора.
Ние, като майки, и нашите майки, и дъщерите ни, които може би някой ден ще бъдат майки, заслужаваме момент на благодарност и признание за търпението и упоритата работа и най-важното – за любовта, която даваме. Ето нашата плейлиста, с която да си припомним какви невероятни жени сме ние, майките - в случай, че сте го забравили.
Една от най-великите песни на ABBA, изпълнявана във всякакви кавъри до съвършенство. През 70-те тази песен е оглавявала първото място в световните класации. Можете да я чуете и във филма Mamma Mia с „надценената актриса“ Мерил Стрийп.
Рапърът с груби обноски и нежно сърце (особено, когато пее за майка си). Слушайте тази песен с кърпичка в ръка, защото от всяка дума се усеща искреното възхищение и благодарност на изпълнителя към майка му, която минава през трудности и предизвикателства. Дори и да не харесвате рап, това е страхотна песен. За да привлечен интереса ви към нея, ето малко от текста:
„Когато пътят е труден, ти си сама
Опитваш се да отгледаш две лоши деца сама
И никога няма да мога да ти се отблагодаря
Но искам да ти покажа колко те ценя
Разбирам те и те ценя“
Това е песен за майката, която не само работи от 9 до 6, но прави така, че да се прибере вкъщи навреме, за да помогне на децата си с домашното по математика, да приготви вечерята и да изглади дрехите на цялото домочадие. Това е песен, която майката си пуска в няколкото минути тишина, когато всички спят, а тя е още будна, довършвайки някаква задачка. Алиша, която също е майка, пее:
"Това е песен за всички борбени майки
Които се борят за по-добро бъдеще
Това е песен за всички момичета
Всички момичета и жени, които правят каквото могат
За да свършат всичката работа, която има за вършене."
Girl power, както се казва. През далечната 1997 няколко момичета са изпели тази хитова балада на майките си, а думите им все едно са взети от устите ни:
Когато бях малка, не разбирах
Но сега знам и не ме е срам да го призная
Всяко малко нещо, което ти ми казваше и правеше за мен
Беше правилното нещо
Явно майките на момичетата от Спайс гърлс често са ги засрамвали на обществени места или в училище - например са показвали бебешките им снимки на родителска среща. И въпреки това, спайските ни напомнят, че никой не може да замени мама - нещо, с което сме напълно съгласни.
Да, правилно прочетохте – Тейлър Суифт. За изненада на всички, Тейлър може да пее и за други неща освен за бившите си гаджета. Всъщност тази песен е част от дебюта ѝ. В кънтри поп песента си Тейлър възпява жената, която я е отгледала и е била до нея, особено в тежките моменти на раздяла с гаджето (няма как да го пропуснем това нейно гадже...).
Oh Mother - Christina Aguilera
Кристина не е забравила жената, която я е създала. Песента ѝ от 2006-та е благодарност към жената, която ѝ е дала живот, буквално и преносно. Текстът е изпълнен с болка, осъзнаване и благодарност.
„О, майко, ние сме по-силни
Заради всички сълзи, които си изплакала
О, майко, не поглеждай назад
Той никога повече няма да ни нарани.
За това, майко, аз ти благодаря
За всичко, което направи и все още правиш
Ти си до мен, аз съм до теб
Заедно винаги ще се справим
Ние винаги се справяме
О, майко, о, майко, о майко“
Този списък няма да е пълен без баладата на Boyz II Men "Песен за мама". За първи път излиза през 1997 година, като част от саундтрака на филма Soul food. The Boyz пеят:
"Мамо, ти си кралицата на сърцето ми
Твоята обич е като
Сълзи от звездите
Мамо, просто искам да знаеш
Да те обичам е приятно за душата ми.“
За завършек ви предлагаме и три родни песни, посветени на майката.
Предупреждаваме ви, че текстовете и на трите са уникални, затова първо седнете и после четете.
„Майчице, Майчице , много ли болка
болка и мъка ти причиних
много ли, майчице, трудно понесе
туй, че на този свят се родих.
Трудно е всичко, но ти ме научи,
залъкът свой да споделям до гроб
две ризи аз ако имам, едната
без да му мисля ще дам и на Бог
Днес ми е хубаво, майко, че ти си
жива и здрава до мене сега , аз
побелявам и в твоята зима
с теб до камината, с теб до камината
ще продължа.“
Нямах време, мамо – Росица Кирилова
„Нямах време, мамо,
с тебе да остана –
все пътувах, мамо,
време не остана...
A в живота, мамо,
времето минава.
Всичко имам,
само, само теб те няма!
Всичко имам, мамо,
и пари и слава.
Време имам, мамо,
ала теб те няма!
Ако можех, мамо,
времето да върна,
за да мога само
пак да те прегърна!“
Ако не се притеснявате, споделете коя е вашата любима песен за майката или пък, ако си имате любима песен за агнето - споделете ни я нея!
