Да се върнеш на село, дори да не е твоето, а там да срещнеш хора, с които все едно си израснал. Една история за приятелството и идеята за общност.
Беше от онези мрачно самотни студени дни по COVID, когато не ни пускаха на разходки, ако нямаме куче. Парковете бяха затворени, планините – също, та спасението дебнеше само в близката горичка до квартала, където имаше и детска площадка, на която малкият ми син енергично искаше да се наиграе.
Самата тя беше оградена като в епизод на „От местопрестъплението: Разсадника“. Готови да прескочим огражденията – все пак жива душа не се виждаше освен катерици и врани – от нищото изскочи полицай и дадох знак на детето да не навлиза в така сериозно пазената територия.
Прибрахме се без изразходена енергия, но с много акумулирано желание за промяна и... естествено се забих в социалните мрежи. Там попаднах на приятелка, която си правеше сама „балконинг“ парти и ни уведомяваше какво става из самотната ѝ улица.
Стори ми се най-дивото преживяване за последните месеци.
Но у нас балкон няма. Обадих се на мъжа ми и изстрелях направо:
И ако друг път на подобни мои внезапни хрумвания не съм получавала положителен отговор, този път предложението се прие. Моментално.
Бяхме сред първите от приятелския ни кръг, които отпушиха вълната за търсене на селски имоти. Минахме през близките до София село Лозен, Банкя, Божурище. Цените не ни бяха по силите и се запътихме към по-далечните дестинации.
Така се озовахме в село Боерица до Ихтиман. Набелязахме си къща, която се продаваше, и съвсем скоро покупката беше направена, а ние се заехме с ремонтите на новия ни (стар) имот.
В началото ми беше странно. Винаги съм свързвала селото със среща с роднините, с доматите на баба (може да е клише, но пък е и класика), с дървената люлката, която дядо е опънал на черешата, с връщане към семейното минало.
Тук идвахме абсолютно нови, непознати.
Затова пък хората около нас се оказаха изключително отворени. Едни ни свързаха веднага с местните майстори, някои от които носеха с гордост и напълно подобаващо колоритните си прозвища. Така се запознахме с чичо Митко Водния дух, който отговаря за ВиК на селото, и поднови и нашето водоснабдяване. Има си лафове, които, знаете как е, придават своя чар към идилията на района.
От постоянните е и нашата приятелка Ками, заради която и ние се озовахме изобщо в Боерица. Още като търсихме място, ни беше важно да имаме приятели там.
Та Ками кара трактор и обработва земите в района, като вади най-вкусните картофи. Преди години зарязва живота в София и професията на журналист и се заема с отглеждане на зеленчуци. Но и не само. Облагородява района като сред многото ѝ проекти е и местна библиотека, от която всеки желаещ да може да си взима книга - да чете и връща.
Ако тръгнеш на разходка с нея из селото, няма да стигнеш далеч. Няма човек, който да не я спре, за да я попита едно или да я помоли за друго.
Сред съседите ни са бай Найден и жена му леля Роза. Бай Найден е над 80, но няма да му дадете тези години още с размяната на първите думи. Той е от онези представители на живота на село, заради които си заслужава да се върнеш да живееш там. Единственият човек на такава възраст, когото познавам, който чува, без да се налага да викам.
Напълно съхранил младия си дух и чувството си за хумор, той стана един от най-верните приятели на малкия ми син. Той може да изкара всекидневно в двора му поне час и да му разказва какво прави в училище и какво обича извън него.
Всеки гледа да направи нещо, за да облагороди средата. Така един от жителите отдели част от негова земя и направи футболно игрище. Не потърси средства по европроекти, а със собствени пари и със съдействието на други хора от селото огради терена и сложи метални врати.
Футболното игрище се превърна в сплотяващо пространство, събиращо хора (а оказа се и животни) от всякаква възраст. Към играчите за всеобща веселба се присъединяват често и домашните любимци, които тичат в захлас да гонят я топката, я някое прехвърчащо птиче.
След мача се отпочива в местната кръчма, където – ясно – започва бистренето на всекидневните теми, за да се стигне до тълкуването и на философски въпроси.
С възстановяването ѝ се залавя Катя Иванова. Детството ѝ е преминало именно в Боерица, така че Катето познава всички. Около пандемията – през 2020 г., отецът от Ихтиман ѝ предлага да влезе в църковното настоятелство и да се погрижи за празника на църквата – Свети Покров Боговоричен, който се отбелязва на 1 октомври.
До този момент в Боерица се прави курбан в параклиса на селото на Спасовден, когато е и местния събор.
Катето се залавя с организацията на втори курбан. В началото в църквата има точно 37 лв. и става ясно, че част от иконите са откраднати.
„Ако на хората им се обяснява точно какво е необходимо, те помагат“, разказва тя. И така се оказва, че се намира фирма, която сменя прозорците в църквата без пари – дарява ги.
Друг човек от селото съдейства да се облагороди обраслия с висока растителност двор на черквата и да се направи пътека в него.
Така идва моментът и за първия курбан. Как точно да го организира Катето се осведомява от неин познат от съседното село Живково, който продава свещи в тамошната църква. Така курбанът става факт, събират се хора.
„Сигурно не мина без забележки, но го направихме“ – разказва Катя. Всяка следваща година организацията, макар и сложна за човек без капка опит, се усъвършенства.
Това, което Катя забелязва, е, че всяка година хората стават все повече, а с това нарастват и даренията. Някои даряват месото за събитието, други дават пари. Вече има и професионален готвач, който готви на място в двора на църквата.
Дворът е изчистен от всички насипи и дървета, които са се трупали в годините, докато църквата не е била посещавана.
Пак, Катето, случайно или не, се запознава с хора, които реставрират църкви. Те правят оглед и изготвят проект за реставрация на стенописите, които са доста стари и са започнали да се рушат.
Докато се чака да се одобри проектът, местните майстори правят всяка година частичен ремонт на покрива и го поддържат, за да съхранят запазеното в храма.
Така идва ред и на новия навес в двора на църквата, пресметнато готов за Великден.
Събират се още средства, които се пазят за покрива. Всяко дарение и харчлък се записват в тефтер, достъпен за всеки в магазина на селото.
Още не сме свършили, скрол надолу
Наема се и охранителна фирма от София, която да се погрижи за постоянното видеонаблюдение в църквата. И то ще е под формата на дарение.
По Великден, както и в празничните и топлите дни, селото е пълно. Църквата – също. Въпреки че няма свещеник, който да служи, храмът е отворен и в него се палят свещи. Пуска се и църковна музика. Тази година имаше и професионално озвучаване.
Всъщност именно липсата на свещеник е сред проблемите на малките населени места. Отецът в Ихтиман е един и няма как да води служби във всички околни села.
С красиви орнаменти и стенописи в синьо – наследство от Самоковската школа. Построена е малка, със стъпало надолу, за да не бъде опожарявана по времето на османското робство. Постепенно хората я разширяват. До 1944 г. всяка седмица в нея е имало кръщенета и сватби, но по времето на соца почти никой не я е посещавал.
След 90-те години се назначава църковно настоятелство, но в него влизат само възрастни хора, чията функция била основно да отключват и да заключват храма.
В ново време постепенно хората започват да се връщат към селата, особено около COVID (както направихме и ние).
„Колкото повече грижа има за църквата, толкова повече хора влизат в нея“, казва Катето, но за да я има грижата, си трябва и сериозна организация.
Ето сега е ред да се направи чешмата, за която ще се отзове чичо Митко.
Следващата задача е да се възстанови и параклисът, намиращ се на върха на селото. С него ще се заеме друг човек от Самоков, който обработва земи в района.
„Много се радвам, че двата храма ще бъдат стопанисвани“ – казва Катето – „На това стават свидетели децата, които един ден – дано, покрай примера – да продължат да се грижат за селото.“
Ние, новозаселените, почувствахме Боерица като наше място, макар и да не сме си белили коленете тук като малки. Но тези нови запознанства ме връщат и към моето детство и към моето село, където съм яла до насита бабините домати.
Сега, доматите ги садим ние с мъжа ми. Но вкусът за щастие е същият.
Всички тук сте запознати с безкрайния кулинарен талант на Майко Мила!, а който случайно е пропуснал да ни види как се вихрим в кухнята и хвърляме жълтъци по стените, веднага може да навакса във влога ни.
За незапознатите със скъпоценните ни умения само ще споменем, че на Красимира веднъж ѝ отне около 43 минути да нареже една глава лук, а Елисавета най-добре владее салатата от домати, където доматът е нарязан на три-четири едри парчета и е щедро поръсен със сол.
Ако навремето се бяхме въртели повече около майките ни, в моментите, когато са готвели телешко варено и мусака, може би и ние щяхме да имаме някакви по-съществени умения, но, уви, и двете не сме се въртели изобщо – затова най-високите върхове в кулинарните ни умения приемат образа на сандвич с кашкавал и клето пиле с ориз.
Не е като да не сме имали желание, обаче. Вече съм ви разказвала как един следобед реших да направи шоколадов кейк и отворих книгата с рецепти, писана на ръка от майка ми. Чашите с брашно и двете яйца не ме затрудниха особено, но когато стигнах до следния йероглиф
¾ ч олио
вашата приятелка, тогава в 4-5 клас, се облещи срещу написаното (Красимира освен много талантлива готвачка, е и свръх надарена математичка, и всичко, що има вид на дроби или уравнение с неизвестни, ѝ докарва обрив по врата с неизяснен характер).
След известно пулене реших, че това би трябвало да означава 3-4 чаши олио, така че отривисто грабнах цялата бутилка олио и щедро я изсипах в сместа – няма да се стискаме за 1-2 чаши, нали. Рядката кал, която се получи след добавянето на олиото, доста ме обърка и в паниката си реших, че ще е най-удачно да я изсипя през балкона, където бълвочът засъхна от слънцето и се превърна в една естествена хлебно-мастна топлоизолация.
Уменията ми претърпяха известно подобрение през годините и сега ПОНЕ различавам кога нещо е три четвърти и кога – 3-4. Вероятно никога няма да напълня патица с кестени, нито да направя на детето домашен бухнал козунак, но не го спирам, когато иска да се качи на стол до мен и да ме гледа с удивление как бъркам яйца в тиган (а то си е сложно – установила съм, че ако не ги бъркаш, изгарят) и иска да хвърля - от разстояние! - парчета сирене в него.
Наясно съм също така, че ще дойде момент, в който играта с омлета ще изгуби притегателната си сила, но поне ще съм научила това дете да прави пет-шест (ПЕТ-ШЕСТ, НЕ 5/6) бъркоча, с които ще може да се изхранва сам и няма да чака някоя клета жена (НАПРИМЕР АЗ!) да му свари пилешка супа и да му опече кюфте.
Но вие, мили ни майки, не сте такива. Вие сте едни умели и сръчни жени, които пълнят чушки, правят лазаня и знаят как да опекат гювеч без да си нарежат в него половината пръсти и да разсипят буркан с червен пипер в картофите. Освен това сме сигурни, че имате търпението да учите децата си как се вари яйце, как се пържи филийка и куп други завъртяни кулинарни тайнства.
Затова днес ви хвърляме ръкавицата – готварската, разбира се, и ви предизвикваме в един вкусен конкурс, наречен МАМА И АЗ ГОТВИМ, по едноименната книга на издателство РИВА.
Книгата cъдъpжa здpaвocлoвни и вкусни peцeпти, интepecни фaĸти зa xpaнaтa и зaбaвни общи кулинарни дeйнocти. От нея дeцaтa могат да се нayчaт ĸaĸ дa гoтвят и cepвиpaт xpaнaтa - разбира се, c пoмoщ oт мaмa, татко, по-голям брат, сестра или първа братовчедка.
А същo и ĸaĸвo cъдъpжa яйцeтo, ĸaĸ ce oтглeждaт pacтeниятa, ĸaĸ ce пpaви бpaшнoтo и дpyги въпроси, с които така или иначе децата ще ви застрелят в кухнята, та е добре да сте подготвени какво да им отговорите (в случай, че не знаете какво съдържа яйцето).
А ако ви се прииска веднага да се сдобиете с нея, можете да си я поръчате от Ozone.bg тук.
Та, ето какво очакваме от вас. В следващите 2 седмици (до 1 август включително) да пратите на имейл maikomilabg@gmail.com снимки от процеса на готвене, в който детето активно ви прави компания, като ви подава маслото от хладилника или бърка супата на котлона.
Бъдете креативни, покажете ни как сътворявате вкуснотии заедно с вашето дете (или деца!), илюстрирайте и готовото ястие, и не забравяйте да добавите и рецептата – току виж и ние се запалим по нея (въпреки че, доколкото се познаваме, по-скоро ще се запалим ОТ нея).
Ние пък ще ви наградим петте най-готини снимки и рецепти с книгата МАМА И АЗ ГОТВИМ, за да можете да усъвършенствате готвенето на четири ръце и да взимате акъла на всички, които ви идват на гости – включително и на нас. Защото ние може и да не умеем да готвим, НО УМЕЕМ ДА ЯДЕМ!!
И така – снимайте се докато готвите с децата, пратете ни доказателства за готовата продукция, напишете и рецептата, а ние ще ви наградим. Имате 2 седмици, запрятайте ръкави и започвайте! Успех и котлонът да ви е винаги на 6 (или на колкото там е добре да е включен!)
Помните ли Димана? Преди време в Майко Мила пуснахме нейния прекрасен разказ Сълзите ми капеха в пилето с ориз, докато чаках разкритие!, който бая ни разсмя! Днес Димана вече има ДВЕ деца, едно от които - бебе, и както всички се сещате, денят ѝ не е от най-лесните. Сега тя ще ни разкаже как минава един неин ден, в който едното дете иска да закусва торта, да броди навън босо и да изхвърли бебето на боклука, а второто... е въпросното бебе.
Жонглиране с деца.
*Възможни странични ефекти
-плач
-загуба на нерви и разсъдък
-неуспех с жонглирането
-отказване от живота
-прилив на невъзможна любов към децата
Искам само да започна разказа си със следното – обожавам децата си. Ако в следващите редове някой се съмнява и си каже „Тази мрази децата си”, препоръчвам да се върнат към това изречение и да го прочетат всеки път, когато имат съмнение. Обожавам ги. Живота си давам за тях. Точка.
Голямата ми дъщеря е на 3 години, малката е на 5 месеца. Не знам с какъв акъл казах на мъжа ми, докато бяхме в Гърция и си гледахме кефа, а голямата беше при баба и дядо във Варна, „Хайде да си направим още едно, колко може да е трудно”. И докато си течеше бременността, пак това повтарях. Какво пък му е толкова сложното на 2 деца?
Милиони хора по света се справят с по три, четири, пет, а разни хора от нашата мила държава - и с по 12-13. Аз с две няма да се оплаквам. Не че нямаше моменти, когато се затварях в спалнята и крещях във възглавницата от ярост и ревях, докато чистех пода, че не мога повече и искам всичко да приключи.
Първите три месеца и половина след раждането на второто беше супер. Нямаше ревност. Детето даже не ревеше толкова и си спеше що-годе спокойно. Сестра ѝ даже искаше да помага, да я къпе, да сменя памперси. Човек може само да мечтае за такова дете. И аз си гледах двете дечица с умиление, клатех глава и си виках „От какво се оплакват всички? Толкова е лесно?”
Ей с такива приятни мисли си урочасвате живота. Един съвет от мен – никога не казвайте колко са прекрасни децата ви на глас, защото някой там горе слуша и като ви чуе, си вика „А, така ли! Сега ти да видиш добри деца.”
От този момент нататък, откакто малкото стана на 4 месеца, нещо се обърна. Нека ви опиша нормален ден, когато и двете са вкъщи с мен. Голямата трябва да е на градина, но, разбира се, хвана вирус на третия ден и сега е две седмици с мен. Що пък не.
Мама става в 6.30 след безсънна нощ. Наложително е да стане, защото Дете 1 (нека така да го кръстим) трябва да отиде до тоалетната. Ако не отиде, ще има опикаване на леглото и мокър матрак, което изобщо не е забавно. Не ми се търка матрак в 6 сутринта. Разбира се, след като се събуди толкова рано, не иска да спи повече. Дете 1 решава, че всички трябва да станат и преди аз да успея да се обърна, тя връхлита в стаята на бебето и се качва в кошарата. Изкрещява му в лицето
БЕБЕ, СТАВАЙ ДА ПИЕШ МЛЯКО!!!
То, горкото, се стряска и започва на мята ръце, като удря собственото си лице и съответно започва да плаче. Бебето е заспало само преди два часа и планът беше да си стои и да си спи поне още два. Казвам на Дете 1 да слезе от леглото, защото бебето иска още да спи. Тя казва, че това е нейното легло и ако иска, бебето може да отиде да спи другаде.
Не знам този вид пазарлъци откъде ги е научила. Може би е нещо генетично, което се предава. Инатът си е инат обаче. Обяснявам, че бебето няма друго легло.
Следва рев и молене бебето да се хвърли на боклука. Отново уговорки и опити мама да запази самообладание, защото не искам да започвам да крещя в 7 сутринта. Започвам да се замислям дали да не сложа бебето временно в боклука само и само пищенето да спре. Отказвам се мигновено от тази мисъл. В боклука има бутилка вино от снощи и няма да му е удобно (шегувам се, разбира се).
Закуска.
Слагаме масата заедно. Тишина и мир. Дете 1 много обича да помага. Аз си викам наум, че имам прекрасно дете. Наливам мляко в чашата и я слагам на масата. Слагам храна в чинията. Казвам „Добър апетит” и сядам и аз да си изпия кафето доволна, че всичко върви по мед и масло. ХА-ХА, някой сме смее отгоре. Дете 1 казва, че не иска да яде каквото му е сложено. Аз питам защо не и какво иска. Опитвам се да водя разговор.
Отговорът е, че иска шоколад и торта за рожден ден за закуска. След като казвам, че такива неща не се ядат за закуска и че трябва да си изяде доматите, следва отново рев.
Хората които имат деца между две и три години, смятам, ще разберат следната картинка:
детето слиза от масата, пада на колене, след това по чело и покрива лицето си с ръце, докато плаче.
Това е някакъв вид протест към ужасния живот който аз и баща ѝ предоставяме. ДОМАТИ ЗА ЗАКУСКА, А НЕ ШОКОЛАД. Моите нерви започват леко да къкрят. Дишам дълбоко и казвам, че трябва търпение. Не позволявам на чудовището в мен да излезе. Много е рано още.
Закуската приключва и детето пак иска да помага. Супер. Докато аз разтребвам кухнята, то решава да изтръска покривката с трохите на пода. Въздишам и хващам най-добрия ми приятел в момента – малката прахосмукачка. Тя винаги ми е под ръка и не разочарова.
Таткото отива на работа и аз го гледам със завист как излиза от къщата. Свободата хем е толкова близо, хем толкова далеч. Махвам с ръка. И това ще мине.
Следва що-годе мирна игра вкъщи. Дете 1 иска да рисува. Прекрасно. Едно интелектуално занимание. Аз - горда майка. Давам материали за рисуване и отивам да си чистя къщата.
Изведнъж се чува „МАМАААА МАМАААА МАМАААА ЕЛААА МАМАААА”. Така 45 пъти. Тътря се аз към стаята, откъдето идват крясъците. Поглеждам милото ми дете. То стои и ми се смее, и си рисува по лицето с маркер.
Поглеждам Дете 2 на люлеещия се стол до нея - и нейното лице нарисувано. С ЛИЛАВ МАРКЕР. Хващам мокри кърпи (такива имаме в промишлени количества) и почвам да търкам лицето на бебето. То реве, защото го търкам.
Голямото и то реве, защото малкото е КОТКА И СЕГА, КАТО ГО ИЗМИЯ, ВЕЧЕ НЯМА ДА Е КОТКА. Малкото не приличаше на котка изобщо - прилича на на абстрактна картина от сюрреализма. Почвам да търкам и Дете 1, което също започва да реве и да се опитва да се свлече на земята. Започвам на прилагам хватки, за да я усмиря, ама тя си е жилава.
Отказвам се. Колкото съм изтъркала, толкова. Да си ходи надраскана. Довечера ще я изкъпя. Псувам на ум и проклинам живота си.
Следва обяд.
Аз, глупавата майка, решавам да направя супа, с която да нахраня Дете 1. Дете 1 не иска супа. Иска кекс. Няма кекс. Какъв кекс. Откъде го измисли този проклет кекс. Има супа с пиле и фиде. Направила съм грешката да сложа магданоз в супата.
Дете 1 гледа чинията и казва, че ТОВА ЗЕЛЕНО НЕЩО НЕ ИСКА ДА ГО ЯДЕ И ИСКА ДА ГО МАХНА. Започвам да пощя супата. Махаме магданоза. Дете 1 вече не е гладно. Иска кисело мляко. Нервите ми са вече опънати като струни. Давам кисело мляко. Не ми пука вече. Да си яде млякото и да отива да спи.
Ляга да спи с 300 уговорки. Сега да нахраним малкото. То още не може да се храни с лъжица както трябва и съответно пюрето е навсякъде освен с устата. Изяжда някаква част от домашно направената тиква и го слагам да спи и него.
Тишина. 13:00 часа. Дали е рано за вино? Рано е. Ще си пийна довечера. 45 минути минават и децата са будни. НЕ ги усетих как минаха.
Време е да ходим на площадката. Вадя шорти и блуза за голямата. Тя иска да си сложи най-официалната рокля. Викам - не може. Следва отново лягане по чело и рев. Аз започвам вече да повишавам глас и да викам. Съседите ще повикат полиция всеки момент. Всеки си има предел на търпението. Обличам я насила.
Дете 1 се опитва да открадне биберона на бебето и бебето започва да плаче, защото си го иска обратно. Хваща, без да иска, косата на кака си, защото тя отново си е навряла лицето в лицето на бебето. Бебето дърпа, каката реве. Каката отново моли бебето да се хвърли на боклука. Вместо в боклука го слагам в количката.
На площадката пристигаме в целия си блясък. Майка, натоварена като магаре, с количка. Запъхтяна и запотена. Детето пристига на площадката и си маха обувките. Защо - не знам. Нова мода.
Време е да си ходим. Минаваме през магазина. Следва постоянно повтаряне на „Остави го. Няма да го купуваме сега. Не ходи зад касата. Не влизай в склада. Не покривай бебето с продукти.”
Успяваме успешно да се приберем.
Дете 1 е хвърлено във ваната и изкъпано набързо, като мръсно куче. Нямам нерви да пълня вани и да чакам да се наиграе. Един душ и толкова. Реве, докато го къпя, защото ВОДАТА Е МОКРА. Не съм сигурна как да отговоря на това. Пускам си го покрай ушите. Всичко това, докато бебето реве, защото вече е гладно.
Храня бебето. Дете 1 идва и казва, че иска то да храни бебето. Казвам, че само мама го храни, защото знае как. Дете 1 казва, че това е нейното бебе, а не на мама. Казва пак, че иска мляко и кекс. Пак този кекс. Ще взема да купя утре и да миряса.
Звъня на мъжа и ми и му изкрещявам в телефона, че не издържам вече и че ще си изгубя разсъдъка. Той отговаря спокойно, че е в среща и че не може да говори. Трясвам му телефона.
Слагаме масата. Таткото се прибира и пита как сме. Аз го поглеждам и му казвам „КАК ДА СМЕ!!”. Той казва, че всичко му изглежда наред. Подминавам го и му казвам, че вечерята е готова след 5 минути. Има пет минути да се оправи и да дойде.
Сядаме на масата. Дете 1 не иска да яде. Не иска ориз. Не иска пиле. Не иска домати. Отново тръшкане по чело. Със сълзи на очи се обръщам към мъжа ми и му прошепвам:
„Ще полудея!”
Той ме погалва по ръката и казва, че разбира. Моят прекрасен мъж, който нищо не разбира, но се опитва, милият. Целувам го. Добре, че ме търпи.
Време да нахраним и бебето. Каката тика биберона с млякото в устата му и му крещи в лицето БЕБЕ, ПИЙ МЛЯКО! Бебето пие уплашено. Оригва се. Повръща половината мляко и ляга да спи.
Слагаме всички да спят. След 5 минути настъпва тишина.
9:30 часа.
Имам чувството, че денят е не 24 часа, а 54. Пльосвам се на дивана и усещам как силите ме напускат. В 9:30 вечерта. Сипвам си една голяма чаша вино и си го пия с кеф. Любимото ми време на деня. От 9:30 до 10:30, когато вече не мога да си държа очите отворени. Лягам си и нямам търпение да посрещна новия ден утре. Ха-ха.
Отново повтарям. Обожавам децата си. Но, Бог ми е свидетел, някой път ме сърбят ръцете.
Есен е - астрономически, гастрономически и всякак! И понеже в Майко Мила, както вече знаете, ОБОЖАВАМЕ да ядем, какво, смятате, ни се е дояло днес? ЛЮТЕНИЦА! Добрата лютеница обаче изисква майсторлък в приготвянето и ние си го намерихме в ето този подробен Пътеводител на лютеницата. Благодарим от сърца, души и най-вече - от огромните си стомаси, на Яна Ноел, която разкрива чушково-доматения си ноухау за нас и вас. Пък ако вие знаете още някой пиниз, който не е написан тук, не се свенете да ни го кажете. А ние отиваме да мажем филии. Чао!
Стъпка 1!
Както моята приятелка Leah Davcheva започва всяка своя рецепта: Ставаш в 6 часа...
Взимат се много, МНОГО червени чушки. От автентичен селски производител.
Стъпка 2.
Изчистват се от семките и дръжките. Тоест - изтърбушват се!
Стъпка 3.
Миене с ВОДА. Някои хора направо ги печат, че нали "минавали през огън", но ние не ги признаваме тия работи.
Стъпка 4.
Пекат се на цинкия. Излишно е да казвам, че е нужен селски двор. Пали се огън, а когато има огън, има и пушек. Ако живеете в лъскав комплекс (да кажем на име "Магнолия"), съседите няма да одобрят тази практика.
Стъпка 5.
Или на скара.
Правило: ако пламти огън, сложи цинкията. Ако има само жар, слгай направо на скарата.
Стъпка 6.
Задушават се и се обелват.
Ей така се бели чушка-образец. Не всички са такива, страхувам се.
Стъпка 7.
И така първият ден е минал. Ляга се да се спи.
Стъпка 8.
На другия ден се взима доматито. Пак от село.
Колкото чушки, толкова и домати сложихме. Без няколко, които разумни хора спасиха за салати.
Стъпка 9.
Измива се.
Красота!
Стъпка 10.
Потапя се за 30 секунди във вряла вода, за да се обели. По Раймонд Вагенщайн.
Стъпка 11.
Нарязва се. Ама на кубчета.
То човек да реже ли, да снима ли... нямам снимка на доматите на кубчета.
Стъпка 12.
И започва едно варене...
Стъпка 13.
Докато трае горното варене, чушките от предишната вечер се нарязват на ситно.
Този етап е познат като "медитация с чушки".
Стъпка 14.
И се сипват при доматите.
Стъпка 15.
И пак едно варене и бърканеее... докато се сгъЗти според вашето желание.
Когато желанието ви се изпълни, се слагат сол, захар и олио - пак по желание.
Стъпка 16.
Като се сипе в бурканчета, започва варене номер петнайсет.
Използва се автентичен и опитен казан.
Стъпка 17.
Докато бурканчетата се варят, можете най-накрая да си вземете един душ.
Стъпка 18.
И накрая да се насладите на българския червен хайвер. Около петстотин чушки и домати са преминали лично през ръцете ви няколко пъти. Лютеницата се заредила с вашата положителна енергия, която ще ви топли цяла зима! Приятен апетит!
