Димана Мабена живее в Чехия от 10 години и, стимулирана от разказа на Ралица Пейчева "Да родиш в Джакарта" и на Миа Павлова "Анестезиологът влезе и почна да прави йога!", на свой ред ни е пратила разказ за епохалното раждане на детето ѝ в Чехия, започнало в 42-рата седмица от бременността и завършило едно известно време след това. Междувременно Димана е ронила ситен маргарит в чиния пиле с ориз, подскачала е безсмислено на топка и си е взимала безкраен брой горещи душове, за да се стигне накрая до заветното секцио! Признаваме си, че съпреживяхме всичко заедно с нея и с удоволствие ви предлагаме и вие да го направите!
Ще започна историята няколко седмици преди раждането. Бях в 38-ма седмица и вече се чувствах толкова огромна и тежко подвижна, че не можех да си намеря място. Иронията е, че място наистина нямаше поради шокиращите ми размери. Мъжът ми все още твърди, че съм изглеждала прекрасно, но аз го гледам със съмнение, мърморя под носа си и не му вярвам на 100%.
Майка ми си беше купила билет, за да дойде да ми помага в първите три месеца, и я чаках с нетърпение. Една сутрин, в края на 38-мата седмица, ѝ се обадих и ѝ казах, че ще раждам след 2 дни. Последва неловко мълчание около 10 секунди и майка ми тихо каза:
„Ама, Диманче, аз имам билет, купен за след седмица чак. Как така след 2 дни, докторът ли каза нещо?”.
Викам - не, обаче го усещам, нещата не са наред, това бебе много мърда и до 2 дни ще родя. Идвай, ако можеш днес. Жената се съгласи, каза си набързо довиждане с баща ми и пристигна точно след 2 дни, с идеята, че от летището ще дойде направо в болницата и ще поздрави първородното си внуче.
Да, ама не.
Като пристигна, аз продължих да я уверявам, че ще раждам всеки момент, защото отказвах да приема, че майчинският ми инстинкт никакъв го няма и не знам кога ще се появи на бял свят собственото ми бебе. Тъй като вече беше краят на бременността, ходех на лекар на всеки 2 дена да ме преглеждат и да мерят тоновете на сърцето на бебето.
Моето бебе обичаше да спи точно докато бяхме на монитор. Дежурната сестра редовно идваше и недоволно цъкаше с език, мърморейки, че „това бебе е много поспаливо и монитора не излиза както трябва”. Мен ме хващаше нелогичен срам, почвах да се извинявам за несъобразителното си и невъзпитано неродено дене, а тя вадеше нещо подобно на чинели и почваше да ги бие пред корема ми с цел да събуди бебето. Единственото, което постигаше, беше да ме стресне и най-вероятно - да увреди слуха на горкото дете още от утробата.
Както и да е, от лекар на лекар, в края на всеки преглед, аз с надежда гледах доктора и го питах: „Е? Да казвам ли на мъжа ми да ми донесе чантата сега след малко?”, на което докторът отговаряше: „Не, няма и следа от разкритие, бебето не иска да излиза”.
Следващите две седмици минаха в ядене на ананас и люта храна, защото уж предизвиквали раждане. Дори секс пробвахме с мъжа ми, който упорито ми повтаряше колко ме обича и колко съм хубава, а аз му казвах да не говори глупости и да си върши работата, защото ми е адски некомфортно и искам да се върна на дивана. Срам.
Така минаха няколко седмици. С майка ми се примирихме, че излишно си е купила нов билет за самолета, когато дойде заветната 42-ра седмица - НАЙ-НАКРАЯ щяха да предизвикат раждането. Вече нямах търпение. Коремът ми беше станал толкова голям, че имах чувството че бебето ще се роди с размери на 3-месечно дете и вече ще може да пълзи.
Отидохме в болницата рано сутринта и аз за пореден път уверих мъжа ми че до 2-3 часа ще родя, защото бебето иска много да излиза. Усещам го. Викам му - инстинкт е, ти нищо не знаеш.
Вкараха ме в отделението и ми казаха да се съблека и да си сложа болнична нощница. Аз високомерно ги изгледах и казах, че не им искам използваните нощници- имам си своя. Врътнах се и влязох в съблекалнята. Облякох си сладката лилава нощница с магарето Йори и се погледнах в огледалото. Нощницата ми беше с около 8 размера по малка, защото докато я купувах в М размер, бях забравила да сложа огромния си корем в уравнението. Сега не изглеждаше като нощница, а като дълга блуза, която едвам покриваше задните ми части. Така срамежливо открехнах вратата на съблекалнята и им казах, че нямам против да пробвам някои от техните нощници.
В момента, в който пъхнаха онова малко хапченце в мен, което предизвиква раждането, разбрах какво е значението на истинската болка. Два часа по късно започнах да питам сестрите дали могат вече да ми направят секцио и да си ходя (защото аз така си представях нещата), а те учтиво ми казаха, че по принцип се чака до 72 часа, за да се предприеме операция.
72 ЧАСА.
Тръшнах се на леглото, изпсувах ги на ум на всички езици, които знам, и започнах да чакам. Донесоха ни обяд, който аз тихичко изядох, докато пъшках от болка и леко проплаквах, а сълзите ми капеха в пилето с ориз. Не че ми се ядеше много, но така или иначе нямах какво да правя, що пък да не похапна!
Контракциите се увеличаваха, сложиха ми епидурална упойка, а от разкритие и помен нямаше. След 7 часа контракции и молене за секцио, най-накрая ми казаха, че имам 2 сантиметра разкритие. Тези два сантиментра бяха най-добрата новина, която бях чувала. Обърнах се към мъжа ми и с пълна увереност му съобщих, че ей сега ще стигна до 10 за нула време и ще имаме бебе. Той нищо не каза. Просто кимаше с глава и ми казваше, че се справям прекрасно. Според мен просто се беше отказал да спори с мен и ме остави сама в света на криворазбраните ми убеждения.
След някой и друг час дойде докторът да ми пукне водите. Ако на някой не са му пукали води преди - да ви кажа, стряскащо си е. Особено като видиш тази огромна игла, която докторът трябва да вкара във вас. Аз погледнах мъжа ми и му казах да каже на доктора (който беше до мен и чуваше всичко, което казвам, и определено не му трябваше преводач), че не искам да ми пука водите, защото иглата е прекалено голяма и искам да използва по-малка.
Докторът просто каза, че това се използва и толкова. При което последваха куп идиотски въпроси от моя страна, като: „Да не продупчите главата на бебето с това нещо?”, „Сигурен ли сте че знаете какво правите с тази игла?”, „Мога ли сама да си пукна водите, защото по-добре ги усещам нещата там долу” и мислено сбогуване със съпруга ми, защото бях убедена, ще бъда набучена на този мини-шиш и след това захвърлена и изоставена в някое тъмно крило на болницата.
Докторът ме погледна все едно съм най-тъпата и неинформирана жена на света, както и се почувствах, и ми каза да си разкрача краката. Всичко мина наред, бебето и до ден днешен няма дупка в главата, нито аз съм с вътрешни рани от безразборно бодене.
И така, в следващите часове аз виках от болка, докато сестрите стояха отстрани и ме гледаха, кимаха с глави една на друга и си казваха „Май доста я боли”, а след това отиваха да пият кафе и да правят кой знае какво в стаята на сестрите.
Казаха ми да отида и да подскачам на една топка, докато се обливам с гореща вода, защото това щяло да намали болката. Да отида да си взема гореща вана, защото щяло да ме облекчи. Да съм слушала музика и още куп безполезни съвети, които не само не ми помогнаха, а ме изнервиха толкова много, че се кълнях пред мъжа ми как след като родя, ще пиша на мениджъра на болницата (!?) и с кариерите на сестрите е свършено. СВЪРШЕНО!!!!
Ако сте гледали „Приятели” и серията, където Рейчъл е в болницата и куп жени се изреждат да родят преди нея, еми - това е което ми се случи на мен. ВСИЧКИ жени които бяха с мен от сутринта родиха, че и май ги изписаха. Идваха и заминаваха, само аз си стоях там и си виех от болка, и на 10 минути казвах да мъжа ми да отиде да каже на сестрите, че отивам за секцио и да не ме търсят.
Дори дойде една българка, която роди за 5 минути без да извика нито веднъж, после просто говореше на бебето си колко го обича, докато я шиеха. И до ден днешен тази незнайна жена е моят герой без име.
След 22 часа мъчение, 10 душа и здрави бедра от подскачане на тъпата топка, най-накрая провъзгласиха, че ще ме водят към операция.
Заклевам се, че чух ангелски хор да пее, докато ме водеха към операционната. Там ме питаха дали са ми правили други операции преди и дали съм била под упойка, на което аз реших, че е много важно да знаят, че на 5 са ми извадили сливиците и на 10 са ми правили, не една, не две, ами ТРИ операции на очите. Сестрата се изсмя и оттогава горе-долу нищо вече не помня.
Бебето го извадиха, показаха ли ми го, не ми ли го показаха - не знам. Помня, че заспах на операционната маса и това беше най-дълбокият сън в живота ми. Не, не ме приспаха. Просто бях изтощена до край. Помня, че мъжът ми ме събуди, каза че имаме прекрасно момиченце и се прибра да си сипе едно огромно уиски с майка ми вкъщи и да си кимат доволно и безмълвно, защото не говорят на един език.
На другия ден в интензивното отделение бях единствената, която получи цветя по повода. Сестрите дойдоха криво да ми кажат, че имам пратка, която ме чака пред вратата, и да отида да си я взема. „Ама, аз излизам от операция, минали са само 24 часа, не мога да ходя”, им казах, при което последва хладнокръвен и арогантен отговор „След операция трябва да ходиш, отиди да си вземеш букетите!”.
И така, аз криво-ляво, приведена като 95-годишна бабка, отидох да си взема букетите. Момчето, което ги достави, беше в такъв шок, че дори не каза Добър ден или Довиждане. Просто ме изгледа със съжаление и остави клетата майка, в провиснала бяла нощница, сплъстена коса и кръгове под очите, с 2 огромни букета в ръка и избяга.
След два часа ми казаха, че е време да си отивам към стаята. Пльоснаха ме в един стол на колела, тръшнаха ми двата букета барабар с катетъра в скута ми и ме подкараха към незабравимото приключение, което така добре познаваме – майчинството.
