В днешно време има доста родителски стилове на възпитание – всеки със своите плюсове и минуси. Какви родители ще бъдем често се определя от нашето собствено детство, от моделите на поведение, които сме възприели, и от грешките, които не ни се иска да повтаряме.
Такъв е случаят на Емма Хардинг, която разказва своята история пред Bright Side. Тя си служи с един родителски подход, който може да се стори странен на някои, и признава, че често търпи критики за начина, по който е решила да отглежда сина си.
Емма си е обещала да прекъсне един порочен семеен модел, от който самата тя е страдала като дете, а и като възрастен след това. „Имам 8-годишен син на име Джордж. През целия си живот съм искала да стана майка. Когато разбрах, че съм бременна, си обещах, че няма да повтарям грешките на моите родители.“
Решението ѝ произлиза от горчивия ѝ опит: „Израснах с изключително строги и авторитарни родители. И осъзнавах последствията от това. Не беше трудно само за мен, цялото ни семейство страдаше от начина. Бях под постоянно напрежение, което доведе до тревожност и ниско самочувствие. Отношенията с родителите ми бяха отчуждени и обтегнати.
Но колкото повече растях, толкова повече се опитвах да работя върху това и да преодолявам травмите от детството. Важно е да намерим баланс между дисциплината и разбирането, когато отглеждаме и възпитаваме деца. Ето защо искам да създам за сина си спокойна среда, в която на първо място са обичта, уважението и откритата комуникация.
Не искам всичко да бъде дисциплина, наказания, крясъци и заплахи. Не искам детето ми да преживява същото като мен. Проблемът е, че съпругът ми не одобрява моя подход. Той смята, че синът ни трябва да разбира социалните норми и да знае, че действията му носят последици.
Вярвам, че този подход би му нанесъл травми. Когато караме дете да каже „Извинявай“, без да го иска, го учим да бъде фалшиво. Детето ти може да не чувства, че трябва да се извини в дадената ситуация и няма нищо лошо в това.
Изисква време децата да се научат на емпатия и да разберат, че действията им имат последствия. Принудителните извинения ги учат, че чувствата на другите значат повече от техните собствени. Когато самите ние сме ядосани, често ни трябва време да помислим, да се успокоим. Това време ни помага да видим проблема и да осъзнаем къде грешим.
Но когато принуждаваме детето да се извини веднага, то няма време да помисли. Така го караме да игнорира собствените си чувства и да се фокусира само върху останалите хора и техните емоции. Това може да превърне децата ни във възрастни хора, които винаги угаждат на останалите, затрудняват се да отстояват себе си и не знаят как да получат това, което искат и заслужават. Ето защо не карам сина си да казва „Извинявай“ и „Благодаря“, когато не иска.“
Още не сме свършили, скрол надолу
„Джордж блъсна едно дете, но вместо да го накарам да му се извини, аз отидох и се извиних на детето вместо него. Вярвам, че синът ми ще запомни какво съм направила и следващия път ще последва примера ми. Но майката на детето не беше доволна, че Джордж не се извини лично и го изиска от него. Аз ѝ обясних моята гледна точка, а тя ме нарече лоша и безотговорна майка.“
Емма признава, че среща доста критики и от страна на роднини и приятели. „Инцидентът на детската площадка разпали страстите и дебатите у дома. Мъжът ми настоява да бъдем по-строги и да имаме повече контрол. Но аз искам да бъда приятелка със сина ми. Да му помагам да разбира и приема емоциите си, да навигираме заедно живота му. Искам той сам да разбере какво е свободата, но и отговорността, която идва с нея. В никакъв случай не игнорирам авторитета, който трябва да имаме пред него като родители. Просто не смятам, че съм нещо повече от детето си и трябва да се държа с него като с подчинен.“
Текстът на Гергана Върбанова е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки.
Майко Мила ще публикува всички текстове, които носят вдъхновение, красота и обич. Моля, изпращайте текстовете си на имейл konkursmaikomila@gmail.com до 15.03.2021 г.
Мама ли… Какво да кажа за нея?... Цял живот няма да ми стигне да ѝ казвам колко я обичам и колко ѝ благодаря, че избра точно мен за свое дете.
Мама е моят герой, моята пътеводна светлина, най-добрата ми приятелка, моят психолог, учител, съветник, лекар, отдушник, рамо за сълзи и безкраен океан от любов, тя е сърцето и душата ми.
Герой, защото никога не се предаде, за да ми даде най-доброто от себе си. Герой, защото колкото и да падам, тя винаги ме вдига, изтупва ме от калта и ми казва: "Ставай, моето момиче, животът е пред теб!". Герой, защото съм я наранявала безброй пъти, а тя винаги прощава и забравя – това е майчинското сърце, там винаги намирам прошка.
Никога не ѝ благодарих за безсънните нощи (не съм била от добрите феи, които спят по цял ден, напротив дракон в обвивка на принцеса). Не ѝ благодарих за всички промити рани, не бях от добрите момичета с панделки и рокли, които кротко играят с кукли Барби.
Не ѝ благодарих за всички родителски срещи, които е изтърпяла (цигари, счупени столове, слаби оценки, поправки – как да повярва човек, че завърших магистратура!). Не ѝ благодарих за подкрепата, когато отидох на другия край на света, а на летището дори не се обърнах (тийнейджърските ми години бяха ужасни – драконът излезе от обвивката).
Не ѝ благодарих, че седеше по два часа на телефона, докато аз на 3000 км вървях пеша по-тъмните улици и само нейният глас ми носеше успокоение (боже, какво ли ѝ е било тогава?!). Не ѝ благодарих, когато всеки път отивах разплакана и наранена, а тя просто ме прегръщаше (тази прегръдка лекува всичко).
Не ѝ благодарих, когато се изнесох за първи път на квартира, а тя ми даде всичко и ми пожела успех (колко ли е плакала...). Не съм и1 благодарила за толкова много неща, за толкова сълзи, които е проляла.
Не ѝ благодарих, че изтърпя всичките ми истерии – от кофти гаджета до провали на изпити (късали са ме по висша математика толкова пъти, че съм достойна за Гинес!). Не ѝ благодарих, че стоеше по цели нощи да ме чака (докато аз лудеех по софийските барове и дискотеки; едно време имаше и такива работи...).
Не ѝ благодарих, че винаги чистеше масата след мен, сервираше и отсервираше, переше ми дрехите, купуваше ми нови, оправяше ми леглото (под което редовно намираше скрити пепелници с цигари). Не ѝ благодарих, че вървеше след мен и събираше разпилените ми дрехи и фасове от саксиите на терасата (наторявах цветята!). Не съм... За много неща не съм...
А тя заслужава цялата благодарност на света. Защото мама е моето вдъхновение и сила за живот!
Благодаря ти, мамо!
Благодаря ти, че си до мен всеки ден, че винаги ми даваш най-правилните съвети, че даде всичко да ме направиш това, което съм!
Благодаря ти, че не ме остави никога да падна, а винаги стоеше там долу, за да ме хванеш.
Благодаря ти, че си това чудо неземно, което осветява деня ми всеки ден!
Та това е мама - моето чудо! Слънцето сутрин, луната вечер. Най-прекрасното нещо в живота ми.
Това научих от нея, и продължавам да уча всеки ден. Никога да не се предавам, въпреки всичко и всички. След всяка буря да се изправям. След всяка обида да се усмихвам. Просто да се усмихвам – това е нейната рецепта.
Обичам те, мамо – ти си всичко за мен!
Всички текстовете от конкурса може да прочетете в рубриката “Истории с dm“.
Тази година всички си дадохме сметка, че истинските супергерои не носят наметала, а медицински униформи. В следващата лична история става дума за благодарност към всекидневното геройство на медиците от Бърза помощ.
Разказва ни я Боян Петков – баща на 2-годишно детенце, който, за съжаление, изпада в ужасяващата ситуация да види как детето му получава фебрилен гърч пред очите му.
Вече сме ви разказвали какво се случва, когато детето получи температурен гърч и какво е добре да направите вие.
Сега споделяме тази история, за да си напомним взаимно, че доброто е навсякъде около нас и трябва да имаме очи да го видим и сърце да благодарим на хората, които са си на местата и си вършат работата.
Ще ми се да напиша едно “Благодаря”, без да се обяснявам, но най-вероятно ще се прескочи и ще изчезне безследно. Винаги съм смятал, че добрият пример е важен и затова реших да добавя още няколко реда за да споделя това което преживях.
Казвам се Боян Петков, имам детенце на 2 години. На 10 декември нашето семейство изпадна в ситуация, която не пожелавам на никой родител.
След 9 месеца без да боледува от нищо, детенцето започна да вдига температура. Нямаше никакви други признаци, тичаше си като малко дяволче и ни късаше нервите, докато си стояхме всички локдаун вкъщи.
Започнахме да следим температурата – пак нищо притеснително – 37,6–38,2. Числа, които за възрастните са съвсем нормални и не будят никакви притеснения.
И тогава внезапно всичко се промени. Детето направи фебрилен гърч на температура 37,6, нослето му се напълни с някакви неща, започна да хърка, да плюе и повръща други гадости, спря да диша и изпадна в безсъзнание, всичко в рамките на 2–3 минути.
Ние, без да знаем какво става, успяхме да действаме доста адекватно. Сложихме го да легне настрани, придържах му отворена устата и действахме така, сякаш помагаме на нечие друго детенце – без стрес и паника, базирайки се на това, което бяхме чували, чели и знаехме.
Съответно, докато аз му оказвах първа помощ, майка му се обади на 112, обяснихме им всичко. Казаха ни, че линейката тръгва и след малко е при нас, нещо, което на мен както ми влезе в главата, така и ми излезе.
Нямах никаква надежда, че може да отреагират бързо. В момента на тях им се разказва играта предвид кошмара, който се случва в болниците.
В такива моменти времето тече изключително бавно. По протокола после видях, че са дошли на 10-ата минута. Честно, според мен бяха дошли буквално на втората.
Просто нямам думи.
ЕВАЛА на тия хора.
Какво се случва, какво правят, не знам.
При мен имаше притеснение, но не и стрес. При тях имаше много стрес, но не и притеснение. Реагираха супер адекватно. Детенцето вече беше стабилно. Обадиха се на Педиатрията и му направиха тест за коронавирус, за да може докато пристигнем, вече да има резултат и да е готово да го приемат.
Карах след линейката и номерът ми беше пред очите: СВ 6227 РХ – това е, което ми остана. Благодарих им няколко пъти, но и в главата на момчето отсреща, както влязло, така и излязло.
При всички случаи не очакваше благодарности. Може би очакваше вместо да помогна на детето си, да съм седял с хронометъра, да му се развикам, че е дошъл на 10-ата, а не на 9-ата минута, да го наплюя, да го набия…
Знаете, ние, българите, сме си така. Когато имаме лично нещастие, все другите са ни виновни, ще има да плюем наред, ще ги разнасяме по телевизиите, скандали, хейт, новини – това ни измива ръцете и ни прави по-добри. Когато обаче ни помогнат в тежка ситуация – нищо, всичко е точно, хе-хе че как, бе, те са ни длъжни.
ДЪЛБОКО УВАЖЕНИЕ И РЕСПЕКТ към тези хора.
Всеки екип на ден помага средно на по 10 човека. Не знам колко екипа има. Тези хора работят за без пари на такъв стрес, че ако не ти е призвание, ако нямаш огромно сърце и желание да помагаш, няма как да издържиш.
Аз ще подходя различно. Както казах, още не беше дошъл при мене стресът, следях внимателно какво се случва. Наблюдавах как тези непознати за мен хора бяха взели присърце моя случай, как в паузите фелдшерът сменяше цигарите, като че дъвчеше бонбонки тик-так.
Тук всеки път си спомням за друга история – от мой приятел, който работеше в магазин за алкохол срещу пожарната на “Раковски”: как в края на работния ден се прибират пожарните коли и момчетата целите в сажди си взимат всеки по 2 кутии цигари, за да изчистят дробовете.
Трябва да ги споменаваме тия хора по-често, това са хората за пример – ДОБРИЯ пример, който трябва да се възпитава в нашите деца. Аз лично съм им изключително благодарен.
И пак да кажа: ДЪЛБОКО УВАЖЕНИЕ И РЕСПЕКТ.
Сред първите думи, на които учим децата си, са "съжалявам" и "благодаря". Обаче изглежда, че май точно възрастните ги забравят най-много. Особено напоследък. Нина Стефанова е тук, за да ни припомни, че днес, повече от всякога, има за какво да съжаляваме и за какво да благодарим.
"Съжалявам, че това се случва. Благодаря, че си стоите вкъщи и ще се справим."
Миналата седмица в понеделник баща ми имаше рожден ден и стана на цели 70 години. Обадих му се и след като му изпях по телефона "Честит рожден ден на теб", го попитах: "Aко я нямаше пандемията с коронавирусa, как би прекарал днешния си юбилей?"
A той ми отвърна: "Бих поканил теб с мъжа ти и децата да отпразнуваме заедно, а майка ти да направи торта." Попитах го: "Няма да ли поканиш приятели на тази кръгла годишнина?" На което той отговори: "Не, този празник искам да прекарам със семейството." Толкова простичко желание.
И ми стана тъжно, че то няма как да се сбъдне, защото съм на 100 км от него. И на няколко пъти ми капят сълзи, защото много бих искала да прегърна баща ми, да му отделя половин ден и заедно с мама да му приготвим любимата торта, онази, съвсем обикновената, с трите блата, единия с какао по средата, със сироп с вода и захар и крем отгоре, с толкова любим вкус.
И се замислих, че може би на много други хора им е тъжно днес. И им е тъжно по много по-сериозни причини от моето желание да споделя семейния празник с баща ми. Например на работника, когото са повикали утре с трудовата книжка, защото не могат да му плащат заплатата и трябва да го освободят. Или на малкото 4-годишно дете, което много иска също да покани приятелите си на гости. Или на дядото, който иска да отиде на погребението на жена си, но заради коронавируса не успява да я изпрати на последното ѝ пътуване и да си вземе последно сбогом.
И някак си отвътре ми идва да кажа "Съжалявам". Не ме разбирайте погрешно, световната пандемия е далеч извън сферата ми на контрол, но сякаш аз самата искам да чуя тези думи и понеже никъде не ги срещнах, реших аз да ги кажа, ей така, първо да валидирам собствените си чувства, а пък може и някои друг да се разпознае в тях и мъничко да се почувства по-добре.
Съжалявам за всички, които им предстоеше сватба, бяха разпратили поканите, капарирали ресторанта и организирали това голямо прекрасно събитие дълго време с трепет и вълнение, но сега е отложено за неопределено време. За всички, които им е предстоял меден месец, дълго са разглеждали и спестявали, но сега няма да се случи скоро.
На всички, които са бременни и им предстои раждането на бебе, и няма да могат да разчитат на помощта на бабите си. За всички, които вече имат бебе и не могат да му организират така чаканите 40 дни, или погача, или прощъпалник, или първи рожден ден.
За всички музиканти, които се страхуват за концертите си, защото струпването на много хора на едно място ще е мярката, която ще отпадне най-отдалечено във времето. За всички, които отдавна са планували своята екскурзия в чужбина, но тя е пропаднала.
За всички, които имат годишнина от сватбата или пък обичат да ходят на ресторант понякога, ей така, на среща с половинката, със или без повод, за вкусно ястие и чаша вино. За всички, които искат да отидат на дискотека и да потанцуват и да отпуснат душата.
За всички, за които да отпуснат душата значи да отидат на театър, на опера, на концерт или на кино. За всички, които нямат възможност да работят онлайн и са в неплатен отпуск, а имат да плащат кредити и ипотеки и са притеснени финансово.
За всички абитуриенти, които се надяват всичко това да свърши и евентуално лятото все пак да отидат на бала си, за които повечето вече са си купили рокли и костюми.
За всички майки, които за една вечер се сдобиха и с нова роля - учителки на децата си от яслата до 12 клас. На които вече им се налага да пишат домашни, да решават задачи и да бъдат същевременно и приятелите, които липсват на малките деца.
За всички, които не могат да разчитат на детска кухня и трябва да приготвят минимум четири яденета на ден за цялото семейство вкъщи, да организират домакинството, и пазаруването, и чистенето, и прането, и подреждането, и да намерят мила дума, и да работят от вкъщи, поддържайки семейния уют.
За бащите, които също се опитват да работят от вкъщи, и да балансират с поддържането на дома функциониращ и отделянето на време за игра с децата, защото, макар тати в момента да работи, както той може да носи на конче, никой друг не може.
За всички стари и не толкова възрастни хора, които по принцип живеят сами и сега им още по-самотно, защото сега са загубили и малкото контакти, които са имали – малките разговори с магазинерката в кварталното магазинче и чая с приятелка веднъж седмично или онази мила съседка, на която от време на време ходеха на гости. Сега тези разговори или ги няма, или са много набързо от два метра разстояние.
И за теб, мило дете, съжалявам, че на твоя рожден ден нямаше деца тази година. Съжалявам, че не можеш да се катериш на площадката пред блока. Съжалявам, че детската градина не работи, че училището е затворено и ти се налага да учиш онлайн. Съжалявам, че ти липсват приятелите и особено двама-трима, онези най-добрите.
Съжалявам, че нищо не работи и не може да отидеш в зоопарка или в музея, или в библиотеката, или на театър, или на цирк, на който искаше да те заведе мама толкова пъти. Съжалявам, че не можеш да тичаш в парка и не можеш да караш колелото си по алеите.
Съжалявам и за всички спортове, които не се провеждат, и всички мачове, които чакахте с нетърпение. И за всички аматьорски мачове и други спортове, които тренирахте за удоволствие. За всички професионални спортисти и за Олимпийските игри, за Евровизия, за пропуснатите концерти. За всички пропуснати танци и нови рокли. За всички неосъществени срещи с потенциално гадже, с което отдавна си пишете.
Съжалявам и за всички, които отложиха покръстването на детето си и имените дни, и събирането за пенсионирането, и много други поводи за празнуване. За бабите и дядовците, които не могат да прегърнат внучетата, и за внучетата, които не могат да опитат от козунаците на баба и да премерят своя борец с дядо.
За всички, които живеят сами и самотата вече трудно се издържа. За всички семейства, които се учат как да прекарват това време вкъщи, всички заедно наведнъж, споделяйки общото пространство и опитвайки се да измъкнат и малко лично време.
Съжалявам за хората, които са под абсолютна карантина и изобщо не могат да напускат дома си, дори и до магазина. Съжалявам и за тези, които са болни в момента от тази коварна болест и са в болница. Дръжте се! Вярвам, че можете да го победите. Съжалявам и за хората, които са загубили битката с вируса, и искам да изкажа съболезнованията си на техните близки.
Този коронавирус обърна всичко с главата надолу. Показа ни, че хората в света са едно голямо семейство и че за вируса няма значение дали си известна личност като Пинк, или Том Ханкс, или Принц Чарлз и може да се заразиш с него. Но всъщност много от хората, които ще го срещнат, няма да имат финансовите възможности за лечение на известните личности.
Съчувствам ви. Съжалявам, че всичко това се случва. Нормално е всички да се страхувате и да сте уплашени.
И искрено ви благодаря, че си стоите вкъщи. Благодаря ви, че не виждате близките си и не контактувате на живо с тях, за да ги предпазите. Благодаря ви, че спасявате животи с постъпката си. Благодаря ви, че пазарувате за седмицата и не се излагате на опасност излишно.
Благодаря ви за креативността, с която пренасяте част от услугите и продуктите си онлайн и продължавате да творите и да работите. Благодаря ви за търпението, благодаря ви за това, че се държите физически, психически и емоционално, колкото и да е трудно понякога. Благодаря ви, че помагате на съседа си и не сте забравили самотната възрастна жена от третия етаж, която не може да си напазарува, затова редовно ѝ оставяте покупки пред вратата.
Благодаря на жените за спокойствието в дома и погалването на косата на децата вечер, а на мъжете за опората и мъжкото рамо. Благодаря за приказката, която четете за заспиване и за прошепнатото "лека нощ". И благодаря за всяка усмивка, която днес давате на някои приятел или близък, макар и по телефона.
Благодаря, че се грижите и че ви пука. Благодаря, че търсите начини да се справите и този период на социална изолация да премине една идея по-леко. Благодаря, че се обаждате на близките си всеки ден и намирате добра дума за тях. Благодаря, че слушате докрая онази семейна история, която (пра)баба и (пра)дядо ви разказват за 567 пореден път.
Благодаря, че се усмихвате, когато минете пред огледалото. Благодаря, че намирате време да попеете и да поиграете с децата. Благодаря, че никога не ви свършват прегръдките и винаги имате още да раздавате. Благодаря, че казвате на важните на сърцето ви хора, че ги обичате всеки ден.
И особено благодаря на всички лекари, медици и медицински сестри, на всички хора, които работят в болниците, на личните лекари и хората в линейките, и тези в инфекциозните отделения. Поклон за многото усилия, които полагате ежедневно, за отзивчивостта, за човечността и за милата дума, за куража, и за подкрепата, за професионализма и за самоотвержеността. Благодаря ви за всичко, което правите всеки ден, всяка минута.
Благодаря и на доброволците, които неуморно търсиха респиратори, защитни облекла, и шлемове, и маски, и ръкавици, и ги предадоха на болниците. Благодаря на хората, които шиха маски, и на тези, които даряваха време, труд и пари. Благодаря и за големите дарения, и за малките такива.
Благодаря и на аптекарите, и на магазините, които останаха да работят с маски и ръкавици. Благодаря и на оперативния щаб за свършената работа.
И знаете ли някак си ми поолекна и не ми е толкова тъжно вече. Благодарна съм. За живота ми и за здравето на мен и моите близки, за това, че засега мога да прекарам тази пандемия в уюта на собствения си дом и затова, че всъщност имам дом и покрив над главата си и храна в хладилника си. Че имам интернет и мога да виждам близките си чрез него. Че имам семейство, което е с мен.
И ще празнувам 71-годишнината ти, тати. Господ да те пази и дано имам шанс да празнувам следващия ти юбилей, когато станеш на 80. Тогава ще ти направя любимата торта и ще се съберем цялото семейство да го отпразнуваме заедно. А днес съм благодарна, че те има, че си жив, и че мога да ти кажа "Христос Воскресе". Макар и по телефона.
Понякога и на нас ни се иска да се обясним в любов на родителите, които помагат в отглеждането на внуците си. Затова когато попаднахме на есето на Лин Шатък решихме, че е удобен момент да го адресираме до всички баби и дядовци, които участват с любов и подкрепа в живота на децата и внуците си.
Благодаря, мамо и тате.
Не е необичайно да чуем родители да казват какво невероятно преживяване е да гледат как собствените им деца се превръщат в родители. Но не чуваме достатъчно какво е чувството да гледаш как родителите ти се променят и стават баба и дядо.
Никога не съм се съмнявала, че ще бъдете страхотни баба и дядо.
Винаги сте ме подкрепяли - без значение дали когато избрах да стана вегетарианка, когато оставих ученето на пауза, за да попътувам, или когато се впуснах да преследвам най-лудата си мечта да стана писателка. Бяхте неотлъчно до мен из цялата страна. И както много родители на вече пораснали деца, бяхте готови да станете баба и дядо, доста преди самите ние да решим да се гмурнем в родителството.
Никога не съм си представяла всички нюанси на родителството като например ясно сините очи, с които се родиха и двете ми деца, или решителния, волеви характер на сина ми. Никога не съм си представяла и всички страхотни начини, по които доказвате, че сте невероятни баба и дядо.
Благодаря ви.
За начина, по който грейват очите на децата, щом ви видят.
За начина, по който синът ми ми отмъква телефона, щом разбере, че се обаждате вие, защото няма търпение да ви разкаже за футболните си карти, за тренировките по таекуондо, за последната книга, която чете.
Благодаря ви, че може да играете на риболов с часове. Благодаря за всичките пъти, в които сте ги носили на конче. Благодаря за балоните, които надувате в задния двор.
Благодаря за всичките почивки, които ни осигурявате. Не знам дали си спомняте колко е важно човек да има малко време за себе си, когато е постоянно на нечие разположение - това е най-хубавият подарък!
Благодаря ви, че сте свикнали с обичайните ми тиради, когато реша, че сте им дали да гледат повече телевизия или че са прекалили със сладкото. Лека полека се уча да не обръщам внимание на това. Благодаря ви, че никога не поставихте под съмнение родителските ни избори, дори когато са били много по-различни от вашите.
Благодаря ви, че винаги сте на разположение; че ме учите, че родителството не свършва с пълнолетието на децата. За добро или лошо, то си продължава, развива се, променя се, но никога не свършва.
Най-вече ви благодаря за безусловната любов и подкрепа, която ми давате винаги. Това е запечатано дълбоко в сърцето ми и лежи в основата и на моята роля на родител. Научихте ме, че още с раждането децата са отделни хора. Показахте ми как да се справям с различията с уважение и доверие.
Знам, че някой ден децата ми също ще ви благодарят.
