Какво е строг или прекалено взискателен родител всеки разбира по свой начин спрямо своето възпитание и лично убеждение как трябва да се отглеждат деца. Преди време ни попадна този текст на Шамани Джоши от Мумбай, публикуван във Vice, и се замислихме колко от нас могат да се припознаят в част от споделените истории. Макар че България е на хиляди километри от Индия, голяма част от забраните, разбиранията и отношенията между родители и деца звучат много познато. Поне за нас и поне за времето, в което ние сме расли. И особено ако си расъл в семейство с много правила, изисквания и стремеж към перфекционизъм.
Интересно ни е да разберем колко от нас са живели със сериозни родителски ограничения и до каква степен можем да си дадем сметка дали това ни помага, или пречи в живота. Също би било любопитно да се проследи дали възпитаваме децата си по подобен начин или т.нар. консервативно, патриархално възпитание остава все по-назад като нещо неприложимо в наши дни.
Вършим ли добро, когато налагаме строга дисциплина?
Докато растях, имах приятелка, чиито родители бяха изключително строги по отношение на това как може да се облича, какво може да яде и как да се забавлява. И когато се престрашаваше да се разбунтува срещу ограниченията им, те я заключваха за часове в тъмен килер.
Въпреки че в някои култури това се счита за насилие над деца, едно време беше просто „стриктно родителство“, родено от популярната идея, че родителите знаят кое е най-добро за децата им. И макар на Запад „майката орлица“ да се определя като „драконовски” стил на отглеждане на децата, за мнозина свръхдисциплиниращото родителство и тоталният фокус върху постиженията и представянето са напълно естествени.
„Като терапевт съм попадала на много случаи, при които хора, израснали със строги родители, са склонни да имат изкривени вярвания, завладяни са от тревожност или са много самокритични“, казва психологът Сиима Хингорани пред VICE. Хингорани обяснява, че възпитанието на човек има пряко влияние върху начина, по който той гледа на света.
„Родителите може да смятат, че вършат добро, като налагат дисциплина, но в повечето случаи детето или пораства твърде рано, или прави някои неща само за да зарадва възрастните, вместо да открие какво иска като личност. Тези деца впоследствие могат да приемат живота твърде сериозно, постоянно да се съмняват в себе си и дори да стигнат до прегаряне и хронична умора”, добавя Хингорани.
И така, как хората, които смятат, че са отгледани от наистина, ама наистина строги родители, са се справяли в живота си като деца и тийнейджъри? И как това им се отразява като възрастни?
„Криех телефон в дамските си превръзки“
Бях отгледана от консервативен баща в малък град в Северен Бенгал, Индия. Докато растях, не ми беше позволено да ходя на училищни екскурзии или в къщите на приятелите си, дори за рождени дни. Не ми се разрешаваше нищо. Не ми дадоха и мобилен телефон, който повечето ми приятели вече имаха до девети клас. Достъпът ми до интернет беше контролиран от баща ми, който постави парола и времево ограничение, за да мога да го използвам само за образователни цели.
Мисля, че най-лошото в това е, че започнах да лъжа постоянно и за всичко, защото чувствах, че истината няма да ми помогне по никакъв начин. Спомням си, че в 11-ти клас помолих приятел да ми даде резервния си телефон, за да мога да говоря с гаджето си, за който баща ми дори не подозираше. Криех телефона в дамските си превръзки, за да не го намери баща ми, и тайно разговарях с приятеля си от банята. Ако баща ми ме чуеше, щях да му кажа, че си говоря сама.
Започнах да пуша и пия от ранна възраст като акт на бунт.
Тъй като ми беше позволено само да ходя на училище и да не се мотая никъде другаде, започнах да бягам от часовете и ходех в лунапарка, разхождах се или пиех. Когато най-накрая се изнесох от нас заради колежа, получих свободата да правя каквото искам и тотално загубих контрол. Започнах да правя неща, които вредяха както на физическото, така и на психическото ми здраве. Дори излизах с човек, който се отнасяше зле с мен.
Всичко това ми оказа огромно влияние психологически. Имам склонност да се изстрелвам в космоса, когато се окажа без надзор, и съм склонна да лъжа за дребни неща, дори когато не е необходимо. Освен това развих социална тревожност, защото като дете не ми беше позволено да излизам с приятели. Пораствам и работя върху тези неща, но те направиха връзката ми с баща ми много сложна. И все още не се чувствам комфортно да споделям неща с него.
Дебадрита, 23 г., студент
„Казвах, че имам проект, за да ходя на срещи“
Произхождам от консервативно дясно семейство и докато растях, не ми беше позволено да имам приятели мъже. Дори днес имам стриктен вечерен час от родителите ми и те очакват да се прибирам преди залез слънце. Ако опитам да питам защо е така или да поискам разрешение да изляза, те откачат и започват да ми четат конско. И така, намерих начин да заобиколя забраните.
Ако искам да отида на среща или да изляза с някого, измислям сложни истории как трябва да отида на работна среща за даден проект. Живях с родителите си по време на гимназиалните си години, но за щастие колежът беше на час и половина път. Така че винаги, когато исках да отида на парти, им казвах, че имам проект и трябва да работя до късно, за да ми позволят да остана в кампуса.
Нещата станаха особено задушаващи по време на локдауна заради Covid-19, когато нямах друг избор, освен да остана вкъщи. Ако поисках да изляза, щяха да ме обвинят, че съм антиваксър или че вярвам, че Covid е измама. Един от начините, по които се научих да им го връщам, е да използвам крайни или предизвикващи думи, например: „Аз не съм терорист, не ме разпитвайте“.
Родителите ми са свръхпротективни и това ме кара да поставям под въпрос всички авторитети.
Моят терапевт посочи, че в резултат на възпитанието ми не обичам да ми казват какво да правя и имам склонност да правя обратното на това, което се иска от мен. Постоянно имам чувството, че живея двойнствен живот - особено след като съм куиър личност, живееща в индуистко националистическо домакинство. Освен това ми отнема време, за да се отворя във връзки и се съмнявам в намеренията на човека отсреща.
Развила съм фалшива връзка с родителите си и от това ме боли, защото чувствам, че те няма да могат да приемат моята истинска версия. Дори ако съм в депресия или ако съм стресирана заради колежа, не чувствам, че мога да им кажа, защото това само влошава положението. Просто с времето трябваше да свикна да бъда постоянно нащрек.
Ж. К., 23 г., студентка
„Майка ми ми режеше косата, ако ме хванеше да нарушавам правилата“
Родителите ми се разделиха, когато бях в седми клас и след това заживях с майка ми. Тя винаги имаше супер строги правила и не ми беше позволено да ходя никъде, освен на училище и после на кандидатстудентски курсове. Дори не можех да гледам телевизия и да играя видео игри, защото тя смяташе, че това е загуба на време.
Един ден си тръгнах половин час по-рано от курса и реших да отида в къщата на приятел, за да играем видеоигри.
Прибрах се вкъщи и майка ми попита къде съм отишъл след часовете. Бях объркан откъде знае, докато не осъзнах, че проследява броя на километрите, които е изминала колата ми. Ако ме хванеше да нарушавам някое правило, ми крещеше, понякога дори ме удряше. Когато това престана да има значение, тя смени тактиката - започна да ми реже косата, защото знаеше, че много държа на нея.
Бунтувах се от 10-и клас - отказах да уча точни науки или медицина, макар майка ми да искаше точно това. Не беше съгласна да се изнеса от вкъщи, но нямаше избор, след като станах финансово независим. Израстването ми с нея като строг родител направи връзката ни много повърхностна и ме накара да търся емоционална компания от приятели. Дори такива, на които знам, че не трябва да се доверявам. Имам чувството, че винаги търся някакъв вид сигурност или утеха, които не можах да получа от майка си.
С. Д., 24 г., маркетинг специалист
„Спусках се от терасата по уличната лампа, за да се измъкна от вкъщи”
Основното ограничение, което имах, докато живеех с нашите вкъщи, беше, че нощните излизания никога не бяха разрешени - независимо колко близо беше партито. Така че, когато исках да изляза през нощта, трябваше да се измъкна. Правех го, като паркирах колата си точно под улична лампа, която стигаше до терасата ми. Слизах по стълба на лампата, скачах върху капака на колата и след това потеглях.
Правех това през ден, но накрая охраната на кооперацията се оплака на по-голямата ми сестра. След това пак се измъквах по същия начин, но вместо веднага да потегля, с приятел бутахме колата до вратата на паркинга. Подкарвахме я след това, за да не разбере пазачът какви ги вършим.
Животът с тези ограничения определено ме дразнеше. Но също така ми помогна да запазя малко контрол и ми даде много спомени, които не бих имал, ако имах пълна свобода. Освен това си поставих за цел да постигам добри резултати в училище и в колежа и мисля, че това помогна на родителите ми да чувстват, че знам какво правя и че могат да ми се доверят.
Чандни, 32 г., асистент учител
„Винаги съм чувствал натиска да бъда перфектен“
Родителите ми винаги са ме притискали да бъда идеалния син и никога не е имало място за грешки. Спомням си, че винаги криех разни неща - от лоши преживявания до оценки - защото се страхувах да не бъда смъмрен или ударен. Не обичаха дори да ходя на гости на приятели.
В началото бях по-послушен, но после започнах да нарушавам правилата. Все още изпитвам нужда да лъжа или да не давам много обяснения, ако трябва да изляза. Започнах да пия в гимназията с приятелите си, и понеже родителите ми бяха вярващи, винаги съм се чувствал виновен, че го правя.
И днес постоянно усещам съмнение и вина, когато правя неща, с които смятам, че те не биха били съгласни. Дори когато става въпрос за кариерата ми или личен житейски избор. Все още чувствам, че не ми е позволено да правя грешки. А това ме натоварва много, защото ако се проваля в нещо, просто ще кажат „Казахме ти“, вместо да ме оставят да се уча от грешките си. Все още опитвам да разбера кой искам да бъда, но чувствам, че очакват да съм напълно наясно с това. И така се създава едно неприятно напрежение помежду ни.
Усман, 27 г., контент криейтър
