fbpx
И аз съм човек

Синьо лято на къмпинг, или кога почивката е джакпот за цялото семейство

20 август 2023
къмпинг каравана

Теодора Илиева и преди е писала за това колко обича да ходи на къмпинг през лятото. Сега тя обобщава всички причини, които правят този престой в каравана на морето толкова специален.


Когато открих този къмпинг, исках да си тръгна. Търсихме бюджетен вариант за лято с малко дете и куче. Но не очаквах да попадна на място, в което времето беше зациклило в началото на 80-те. Бунгалата бяха реновирани последно покрай снимките на „Оркестър без име“ край Созопол. Дръжките на прозорците капеха като несбъдната ракия от презряла слива всеки път, когато опитвах да затворя плътно, за да не чувам махленските разговори на съседите. Един фургон ти е магазинът, друг фургон ти е ресторантът. Между двете има олющен баскетболен кош, на който освен да се обесиш на втория ден от неравната битка с комарите, друго не ти остава. 

Интернетът беше по-нередовен и от влаковете на БДЖ. 

А трябваше да работя периодично. Мобилният ми къмпинг офис се крепеше върху маса за карти, която трябваше да балансирам с кутии от цигари и други подръчни средства, за да не залита при всяко трепване на въздуха. Рециклираната мрежа, тип тента на палатка, превръщаше този квадрат от жизнено пространство пред бунгалото в задушевен апокалипсис. Оцеляхме десет дни и за моя огромна изненада, докато събирах катуна на прощаване, знаех, че ще се върна. 

Вече 12 години прекарвам летата си в този къмпинг, но на каравана

Имам постоянни съседи, с които отношенията ни от „Здравей-здрасти“, „Имаш ли място в хладилника за тия карначета“ и „Да поръчам една боя за коса, ако ходите към града“ прерастнаха в истински приятелства. 

Част от тях израснаха на плажа и продължиха да ме топлят и в София. Други останаха там, на брега, от който всяка година си тръгвам освен с по-добрата си версия и с бижута – рапани, чиято форма ги превръща в перфектния пръстен. Или гердан със съвършената мида, който нося целогодишно. Добрата енергия и слънцето на мястото остават в този амулет дълго след като тенът и пясъкът в кецовете ми са отишли в канала. Подарък ми е от една от любимите ми жени там. Тя е учител по рисуване, който събира речни камъни и създава върху тях произведения на изкуството. 

12 години не са малко. Хората ми там са ме виждали във всякакви емоционални фази, килограми и финансов статус, вариращ от „държа света за топките“ до „кака знае 2 и 200“. Съществуването в гората без огледало и с два потника за сватби и погребения извършва  ювелирна работа по душата. И независимо от това на коя стъпка в балета на живота си - щурците, морето, розето, неочакваната доставка на мекици и домати сутрин и на колоритна компания край огъня вечер –

всичко това те оставя само по човещина

и те връща презареден за останалите 11 месеца цивилизация в годината. 

Дъщеря ми расте там от 2-годишна и сега, когато е почти на 14, не иска да чуе за Гърция, Италия или Испания, където самостоятелна вила с басейн за цяла седмица струва колкото уикенд с олинклузив в комплекс край Лозенец. 

Или три нощувки на бунгало в стерилно „Ориндж Каунти“ с хайку плажна ивица като къмпинг „Гардения“. Детето си има сезонно племе, към което принадлежи, и не иска да занулява социалния си живот през лятото, само защото чистотата в караваните става все по-голям мираж, а пътят до тях може да бъде взет най-безаварийно с магаре или ATV

Истината е, че почивката на къмпинг с дете на възраст от предучилищна нагоре е джакпот за всички в семейството. Ето защо.

В режим „Свободна България“

На това място просто... пуснах дъщеря си. Бих шута на синдрома „майка орлица“ в името на собственото си спокойствие и добро прекарване на детето. Открих здравословния егоизъм в сигурна среда, която му дава аналогови забавления като каране на колело, игра на федербал, гоненица, сляпа баба... В първото си лято тръгвах на превантивна експедиция из бунгалата да видя къде е тя – дали не цели с кюфтета от кал нечие пране, дали не чака с очи на влюбена панда да бъде нагостена на аванта пред нечия маса, дали не гонят местното ято токачки за спорта... Нито един от тези кофти сценарии. Обикновено рисуваше с детето на съседката. Или се събираха цяла тумба на беседката да разцъкат „Не се сърди, човече“ и да си бърборят. За мой късмет, периметъра на игрите ѝ остана в полезрението ми. 

Позволих си лукса да я оставям да се наспива сутрин, а аз изчезвах за 4-километров пробег до близкото село. Отивах на плаж – на 10 минути пеш от караваната през черен път, с телефон и книга под ръка. Оставях освен закуска, пълен хладилник и някакви джобни под свещника на масата. Детето се обаждаше, ако има нужда от нещо, но изключително рядко. Научи се да следва своя ритъм на забавление и за разлика от мен, която може да се пържи по 8 часа нон-стоп на слънце, тя си взимаше дозата морска сол според компанията, или здравината на нервите ми като аниматор във водата. 

Понякога откривах солидно количество безалкохолни и опаковки от сладоледи на масата. После разбирах, че имам отворена сметка в кръчмата. „Ако реши да си поръча мастика, обади ми се. До тогава всичко е наред. Нека си взима каквото поиска за хапване и пийване до X-пари на ден“, казах на барманите, докато плащах поредната сметка. 

На дигитална диета 

Странно е, но докато бяха по-малки, децата ни не припарваха до телефони. Правехме им лятно кино вечер, използвайки мушама за екран на проектора. Сутрин се събираха да гледат филмчета на компютъра на някой от родителите и почти винаги си тръгваха с купа нарязана диня, милинки, или с друга благодат за хрупане. Рисуваха камъчета. Ходеха на лов за миди за герданчета със съседката. Разхождах ги до близкото село и ядяхме смокини като разпрани от дърветата в изоставените дворове. 

С възрастта телефонът стана повече тонколонка, отколкото източник на зомби информация. На плажа се слуша музика с техен плейлист, привечер прекарват цивилизовано време в Tik-Tok и Instagram. Но това е нищо в сравнение с дигиталния апокалипсис в града, който заема почти на 100% свободното им време. На къмпинга дъщеря ми не се затваря да монтира клипчета, не снима нищо и мрази да бъде снимана без нейно съгласие, което абсолютно уважавам. Следобед нещо във фабричните ѝ настройки се променя и ляга в нечий хамак да чете книга с всички останали. Но от този исторически момент, прераснал в морска традиция, вече имам снимки. Ползвам ги като доказателствен материал, че когато попаднеш в добра среда на себеподобни, нещо „апокрифно“ в живота ти като четенето става яко „вайръл“.

Къмпинг социална мрежа

Когато си част от комунална общност като тази, макар и от лято на лято, ти ставаш част от празниците на хората. Децата се хващат да помагат с приготвянето на погачи. От кръчмата регулярно правят курбан на ниво национален празник с оркестър, и малките се приобщават я в паленето на огън, я в украсяването на тортата, я в това да поведат хорото с „хип-хоп Робокоп“ движения. Вълнуват се за детски рожден ден като че ли е Коледа, независимо дали празнува 2-годишно дете, което познават от вчера, или някой от тяхната банда. В гората чувството за задружност се обостря, радостта от малките неща също. Просто си извън напомпания със събития и изкушения балон на града.

По стечение на обстоятелствата повечето деца от компанията ни са на разделени родители и темата за другия човек в живота на мама или тате се коментира прозаично, но забавно. Промяната се нормализира и валидира от детската общност. А това в комбинация с адекватния подход на родителя по темата, минимизира щетите. 

Обичам да казвам, че си „отивам на село“ като натоваря покъщнината за къмпинга. И наистина там сме като вилна зона. Тръгвам с дете и куче, но никога не съм сама в оня клиширан парти смисъл на думата. Нямам нужда от антураж, за да се чувствам добре. А и там винаги ме чакат поне двама души, благодарение на които се връщам по-добра в живота си. Детето ми пък, макар и вече лют тийнейджър, все още разпуска с реални елементи от класики като „Войната на таралежите“ и „Синьо лято“. Годината е 2023 и аналоговата магия на доброто прекарване още я има. Алилуя. 

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross