Текстът на Красимира Костадинова е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.
Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 30 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.
Може да ви се струва странно, но да излезеш пръв от корема на мама си има своите предимства... Дори когато си близнак. Пет минути са си пет минути. Накратко, достатъчни са, за да приемеш статут на батко или, както е в моя случай – на кака.
Като кака на моята петминутно по-малка сестра, съм имала право на избор в много ситуации и една от тях е свързана с най-милия ми спомен с дядо.
Когато бяхме още деца, понякога мама и тати ни оставяха за ден-два при баба и дядо, а те, съвсем нормално за възрастни хора, държаха много на следобедната дрямка. Така, станеше ли един и половина всички дейности приключваха и знаехме за какво е дошло време.
Аз, като по-голяма, нали, избирах винаги едно и също – да ме приспива дядо. А сестра ми се примиряваше с категоричния ми поглед и унило придружаваше баба в стаята. Там трябваше да се завие прилежно до носа и да стиска здраво очи, дори и да не ѝ се спи, защото при баба номерата и капризите не минаваха.
При дядо... е, при него беше супер забавно. Никога не ми е „шъткал“ и не ме е карал насила да спя. Той беше добър, много добър... Разказваше ми приказка – всеки път една и съща – „Тримата братя и златната ябълка“. Всеки път по един и същи начин.
Дали ми е било скучно? Не, никога. Разказваше я с неговия благ, леко дрезгав, дълбок, нежен глас. Понякога дори шептеше. Разказваше я така, че някъде по средата на историята вече спях. Заедно с братята прескачах планини, реки и гори, за да стигна до Долната земя и да се срещна с Ламята. Спях непробудно, топло сгушена в дядо, опряла глава в неговата, сънувайки приказни картини, за да се събудя накрая отпочинала и щастлива.
Дядо отдавна е на Горната земя – „качи се“ там твърде рано, бях само на 12 години. Винаги ще ми липсва и, макар споменът за него да избледнява, този все още е силен и много мил. И все още ме кара да се усмихвам, връщайки се в миналото.
