Малко преди върлият пубертет да ме тръшне и да започна да се бунтувам на всичко, дори на личния си бунт, всяко лято изкарвах ваканциите на село. Емоцията покрай преместването ми от града в къщата на баба и дядо, разбира се, носеше със себе си и носталгията по родителите, които се връщаха обратно на работа, и в най-добрия случай ги виждах след седмица.
Оставането при техните родители си беше нещо като скаутски лагер, в който на моменти оцеляваш сам или както дойде. И въпреки че в този житейски опит сигурно има пробойни от гледна точка на достатъчно внимание и менажиране на моите дейности, плюсовете да ходиш на село през лятото си остават повече от минусите. Нека изброя няколко позитива.
Баба ми и дядо ми далеч не оставиха купищата домашна работа, за да седнат и да се занимават с мен. Не сме си играли, не е имало площадки и глезотии. Всичко си беше натурална работа. Включително и продуктите в градината. Оказа се обаче, че доматът не идва даром. Да не говорим за краставицата Гергана! И грижата за тях е всекидневна.
Брала съм череши и дори коприва (по безопасен за детските ми ръце начин). Това, че бях хлапе, беше само мотив да имам повече енергия и да помагам повече (според философията, изповядвана от баба).
Физическото изтощение ме навестяваше, но пък след 2–3 неуспешни опита да откликна на дядовото „Хайде, хайде, помагай на баба си!“, се възползвах от факта, че и децата имат права, та отивах да си полегна в хладните стаи.
Благият момент идваше, когато за обяд или вечеря купата за салата се изпълваше със същите тези домати, краставици и чушки, които с баба допреди малко сме орисвали „големи да пораснат“. Огромната наслада настъпваше, когато усетех, че вкусът им няма нищо общо с пластмасовите продукти от градските магазини. И до днес трудно намирам като тоя домат на баба, който не идва даром.
Някога градските ми съученици се спукваха да се подиграват на умението ми, но днес като родител, чието дете няма възможност да ходи на село през лятото, си давам сметка колко готино преживяване е било. Освен че набързо разбираш немалко факти за анатомията на козата, можеш скоро след издояването да пиеш висококачествено мляко.
И докато сме в обора с животните, добавям още няколко урока от живота на село: виждала съм как ражда овцата, изживявах цялото безпокойство на дядо, когато през нощта чуеше блеенето на бременната овца. И когато бурята утихнеше и мъниците се появяваха, започвах да мисля как да се казват.
Въобще няма да преувелича, ако кажа, че малките животни ми бяха нещо като най-добри приятели. Дядо ми дори е подхвърлял ядосано, че съм дете, което обича повече животните, отколкото хората. И беше напълно прав!
Още не сме свършили, скрол надолу
Бабите владеят не просто основите на сторителинга. Те са го измислили.
Познавате ли баба, която да не обича да разказва за своето детство или за младините си? Бабите носят тайни от различни епохи и досегът с една възрастна жена може да те обогати по специален начин. Не знам каква част от приказките на баба бяха реални, но определено звучаха вълшебно, вероятно с прибавени леки преувеличения, които само превръщат историята в жива.
За мен като дете беше първоначално странно да повярвам колко различен свят се крие там назад. Приемах майката на майка ми като вестоносец на времето. Като жена, която предава свещени тайни за поколенията, рецепти от Някога за Днес.
И въпреки че вече стана ясно, че предпочитам общуването с животни, на село намерих невъобразимо щури и верни приятели. С тях обхождахме района около различните къщи, бродехме из изоставеното старо училище, карахме велосипеди, ядяхме джанки от дърветата, пръскахме се със селски водни пистолети (малка пластмасова бутилка с пробита капачка). Измисляхме си истории и правехме детството си нереално красиво. Споделяхме болки, влюбвахме се, понякога бяхме с окаляни дрехи, друг път – с широки усмивки.
Изводът е: водете децата си на село, ако имате възможност. Ще излязат от подредената градска представа за чистота и правила. Редът на село не е във времето. Той е в свободата.
В Майко Мила целият февруари е месец на любовта и искаме да разберем коя е вашата най-голяма любов! Затова обявяваме конкурс на тема – познайте!...
МОЯТА НАЙ-ГОЛЯМА ЛЮБОВ!
Пишете ни до 25 февруари на имейл konkursmaikomila@gmail.com с вашите най-разтърсващи, светоразбъркващи, забавни и/или поучителни любовни истории. Ние ще публикуваме разказите ви в специалната ни страница, посветена на конкурса „Месец на любовта“.
В края на февруари ще обявим двама победители, които са ни споделили най-интересните и майсторски разказани истории. Единият ще спечели ваучер на стойност 200 лв. от SiLVER COURT, които са дом на бижутата от сериите на Pandora, Thomas Sabo, UNOde50, Bliss, Blush и Ti Sento. А другият ще бъде награден от хотел Arte Spa&Park с две нощувки за двама възрастни и две деца до 12 години в двойна стая делукс със закуска, вечеря, СПА, анимация и всичко, каквото си се полага.
Следващият текст е на Десислава Кузманова. Тя ни разказва за любовта към баба си и дядо си, към селото, в което е прекарала детството си, и към всички мили до сърцето ѝ хора.
Тя е навсякъде. Тя кара човек да вярва, да копнее, да прави невъзможното. Всичко друго, което руши, заради което страдаш, не е любов. Любовта сме ние и не е нужен друг, за да те направи щастлив, а обич е да споделиш своето щастие с това на друг.
Обичта не е липса, не е контрол, не е съмнение. Тя е увереност, свобода, лоялност, грижа. Ще разкажа за моята любов към корените си, към простичкото, земно, семпло... Към моето село, което ми даде всичко – смисълът за живота..
Родих се в София и до ден-днешен живея тук, но сърцето ми копнееше за малкия град, за селото цял живот.
Научих се от 5-годишна да плета. Ходих на нива, там хапвахме диня, сирене, домат. На нашата улица имахме пекарна, сладкарница. Дядо ни даваше пари за кифли с мармалад, боза. Лудувахме, играехме, четяхме книги. Имах един клин, тениска, една рокличка... И бях щастлива. Правехме си театър и със събраните пари купувахме награди, лакомства.
Ходех на лагери с баба всяко лято на море, на село пък правехме лютеница – веднъж щеше единият пръст да ми замине, но се разминах. Гледахме звездите вечер, слушахме музика на улицата, събрали сме се отвсякъде. Първите любови, дискотеки и какво ли не. Животните, козите с обичките, обичах да ги галя.
На каручка се возих, ракия видях как правят, грозде събирахме, сливи. Къпехме се на бойлер с дърва и си пеехме „Топъл дъжд“. Правехме си слънчеви бани, чакахме позвънявания по домашния телефон, знаехме всичките номера наизуст. Ходех в мазето и си взимах от домашното сирене. Варяхме си царевица, ядяхме слънчогледови семки, отупани от големите пити. Като наближеше 15 септември, не исках да се прибирам в София и плачех. Колко много писма си пишехме, истински, дори ми бяха парфюмирали едно и се беше размазало.
Не са неща, не е един ден, не е показност, а вътрешно състояние на духа, силно чувство. Не е просто нещо, а моментите с любимите хора. Баба почина млада, малко след като завърших училище. И тогава ми се промени светът. Остана ми един-единствен дядо, който след седмица става на 90.
Разочарована бях от приятелства, любови, но обичта, на която ме научиха моите баба и дядо, ме запази, за да виждам красотата във всяко нещо. Животът е кратът, всичко остава в сърцето ни, всеки може да промени нечий живот.
Вярвам в доброто, в човешкото, в отношението и милите жестове, времето, вниманието. Вярвам в любовта, защото само тя ще спаси света.
Любов към деца, животни, към храната, към всяко нещо. Обичам ви и благодаря, че бяхте скромни, работливи, честни, грижовни, помагащи, разбиращи! Хора с основно образование, но с големи сърца. Сегашната любов не е като преди... И искам да благодаря и на продължението от тяхната любов и това е моята невероятна, единствена МАМА! Хиляди познати, неколцина приятели, и ТЯ – опора, дом, уют, сила, приятел. Това за мен е ОБИЧ – безмерна, безгранична, безусловна. Всичко останало е преходно. Хиляди животи да имам, във всеки ще я срещам.
Бабите и дядовците винаги се стараят да създадат уютна и позитивна семейна атмосфера. За жалост това невинаги се случва. Понякога, макар и несъзнателно, добрите намерения на баба и дядо могат да създадат „несигурна и неудобна атмосфера за внуците им“, казва пред HuffPost Анн-Луиз Локхарт, детскa психоложка и президент на асоциацията A New Day Pediatric Psychology в Сан Антонио. Ето защо е важно да мислим как общуваме с децата.
„Може да е трудно, но е важно да обмисляме добре думите си и да осъзнаваме какъв отпечатък могат да оставят върху живота на внуците ни и върху начина, по който мислят и се чувстват“, казва още Локхарт.
Тя споделя свои съвети като експерт как бабите и дядовците да комуникират оптимално с внуците си. И искаме да ви кажем още нещо – ако се е случвало бабите и дядовците все пак да са казвали тези фрази на децата ви или самите вие сте баба и дядо и сте ги употребявали, не се обвинявайте! Никога не е късно за промяна.
„Никога не е късно да започнеш да обмисляш подхода си и да общуваш по-съзнателно с внуците си“, казва Локхарт.
Може би просто давате още една бисквитка на внучето, позволявате му да стои до по-късно или да гледа повече телевизия и му прошепвате: „Това си е наша тайна, не казвай на мама и тате“. Но всеки път, когато окуражавате детето да прави нещо, което родителите му не биха одобрили, създавате нездравословни отношения.
Зайнаб Дилала е клинична психоложка и споделя, че тази практика може да има дългосрочни негативни последици. „Подобни реплики подкопават родителския авторитет и показват на децата, че има ситуации, в които е по-добре да не се доверяват на родителите си. Това може да бъде особено опасно в тийнейджърска възраст, когато децата започват все повече да откриват света и да експериментират със себе си.“
Бабите и дядовците трябва да насърчават честността в отношенията и да не крият нищо от родителите.
Коментарите относно външния вид и килограмите на детето трябва да бъдат забранени. Такова е мнението на д-р Локхарт, която споделя, че подобно общуване може да бъде пагубно за самооценката на детето.
Като отговорни възрастни нашата задача е да покажем на детето как да се чувства добре в кожата си. По тази причина трябва да избягваме коментари за външния му вид. Не са приемливи коментари от рода на „Отслабнал/а си“ или „Виж, брат ти е станал по-висок от теб“.
Фокусът върху външния вид, както и сравненията с останалите, пораждат в детето чувство на несигурност и ниско самочувствие.
Още не сме свършили, скрол надолу
Коментарите относно храненето на детето могат да бъдат изключително вредни, но и много трудни за избягване от повечето възрастни (не само баби и дядовци). Важно е детето да придобие здравословни хранителни навици, а това няма да се случи, ако му натякваме колко много или колко малко яде. По-добре е да използваме въпроси – „Нахрани ли се“, „Искаш ли допълнително“, „Кое ти беше най-вкусно от обяда“, вместо да даваме оценки на бързината, количеството и качеството на храненето.
Всички баби и дядовци обожават внуците си и искат да бъдат близки с тях и да усещат обичта им, особено ако не се виждат често и усещат липсата им. Но повечето деца не обичат да раздават прегръдки и целувки на поискване и е важно възрастните да уважават това.
„Подобни фрази са абсолютно нормални и показват желанието за близост и общуване от страна на бабите и дядовците, но не трябва да пренебрегваме физическите и емоционални граници на децата. Телата са си техни и те имат пълното право да решат дали ще позволят физически контакт“, споделя д-р Локхарт.
Вместо да настоявате за прегръдка, попитайте „Много искам да те прегърна. Може ли?“ Ако детето каже „Не“, приемете неговия отговор и не го притискайте повече. Не му насаждайте вина, не му се сърдете и просто му задайте някакъв друг въпрос, с който да смените темата.
Източник: BuzzFeed
Валентина Стоичкова сподели с нас някои от летните бисери на внучето си. Споделете ни и вие вашите летни истории и участвайте в конкурса ни.
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com и участвайте за страхотни награди.
Тази година основен партньор на конкурса „Истории от лято 2023“е ePay.bg, които ще изберат един от участниците и ще го наградят със страхотен таблет Samsung Galaxy Tab A8, 10,5-инчов дисплей. Ние от Майко Мила ще наградим още петима от вас с пълен комплект от книгите ни – „Да оцелееш като родител“ 1, 2 и 3, както и с новото и допълнено издание на семейния ни пътеводител „Стигнахме ли вече?“. Ще раздадем и още пет поощрителни награди – тениска на Майко Мила. Пишете ни!
Преди няколко години попаднах във Facebook на страницата Майко Mила. Беше обявен пак конкурс за летни случки с децата. Разказах моята отпреди години, когато заведох сама на море дъщеря ми на 7 години ,племенника ми на 12 и сина на една приятелка. Публикуваха преживяванията ни, за което много благодаря.
Девойката е на 4 години, Анабел се казва, Лъв по зодия и като застане на „Ф“ и вдигне едната вежда е доста опасна... Бърборана – на кого ли се е метнала, след като си има баба, която е учителка (аз/)? Изпях ѝ веднъж песента за село Бреница, където вино кара воденица с идеята, че прекалено говори, и детето схвана намека, но ми прости. Това лято я гледахме доста време на морето и съм запомнила доста нейни бисери, които споделям за кОнкурса.
1. Край басейна си играе с едно момиченце, ние седим наблизо. Тя ни сочи и казва: „А това са баба Валя и дядо Васко. Те много ме обичат и ми дават баница, айрян, а понякога и таратор.“
2. Ще излизаме на разходка. Аз си обувам сандалите, които тя вижда за пръв път и възкликва: „Бабо, ти нови сКандали ли имаш???“
3. Дядо ѝ ми маже гърба с плажно масло. Тя ни наблюдава и казва: „И тати така маже мама“. И след секунда размисъл обобщава: „Хората се женят, за да си мажат гърбовете на плажа!“
4. Седим привечер на терасата на салата и ракийка. Тя наднича, вижда чашките и се изненадва: „Бабо, ама и ти ли пиеш ракия? Ракия пият само момчетата, ти си момиче!“
5. Имам си любим лаф, който обичам да употребявам – за комшийката Гичка, а Анабел като го чу, в нейна интерпретация стана за комшийката Дъгичка.
Има още много подобни бисери, но споделих тия, на които много се смяхме. Внуците са последната ни и най-чиста любов и дай Боже на всеки да се случи в живота му!
Магдалена Трифонова участва в конкурса ни за летни истории със своята за престой с внуци при дядо. Всички са живи и здрави, но дядото не е много доволен.
Включете се и вие, като ни изпратите текст на konkursmaikomila@gmail.com до 1 септември.
Тази година основен партньор на конкурса „Истории от лято 2023“ е ePay.bg, които ще изберат един от участниците и ще го наградят със страхотен таблет Samsung Galaxy Tab A8, 10,5-инчов дисплей. Ние от Майко Мила ще наградим още петима от вас с пълен комплект от книгите ни – „Да оцелееш като родител“ 1, 2 и 3, както и с новото и допълнено издание на семейния ни пътеводител „Стигнахме ли вече?“. Ще раздадем и още пет поощрителни награди – тениска на Майко Мила. Пишете ни!
„Когато излизаш отнякъде – независимо дали е тоалетна, или ресторант, връзка или живот, винаги трябва да се обърнеш за последно, за да видиш какво оставяш след себе си.“ Мина ми през ума това златно правило, но не посмях. Сложих куфара върху новата дупка в ламината (поне малко да забавя откриването ѝ) и се заоглеждах за тримата малки доморазрушители.
И как бих могла да погледна назад в птичите очи на една невинна кокошчица, знаейки, че деветте чужди яйца под нея въобще няма да се излюпят и под декоративното ѝ дупе. Или счупените магнити за хладилник, сега вече наподобяващи магнитен пъзел, и още, и още.
Прекарахме една седмица на село при баща ми с децата.
Още в ПОНЕДЕЛНИК декоративната ограда около един зелен участък с тревичка, но от онзи сорт, предназначен да гали само окото и в никакъв случай боси крака, беше откачена и начупена.
Във ВТОРНИК пострадаха едни саксии с важни цветя със сложни имена, които бяха обилно поляти със смес за сапунени мехури.
В СРЯДА се чудихме къде са изчезнали яйцата от хладилника и защо онази малка бяла кокошчица лежи в сандъчето и не става, а до нея са поставени купички с храна и вода.
Една бременна котка и три големи мъжки котарака бяха примамени с прясна риба и пържоли, и много милувки и решиха да останат за постоянно заедно с всичките си лоши навици.
ПЕТЪКЪТ беше ден за почистване. Децата изсипаха препаратите, които намериха (предимно за миене на чинии, прах за пране и паста за зъби) в две кофи, добавиха вода и миха камъните от кокошия двор и една ръчна количка.
В СЪБОТА баща ми не издържа и изчезна. Откривали лова.
Прибра се чак в НЕДЕЛЯ и аз веднага разбрах, че не е препоръчително да му се мяркаме пред очите. Дано да не му се догледа телевизия, защото опитах да открия къде е заровено дистанционното, но не посмях да правя още дупки в райграса и се отказах.
Още не сме свършили, скрол надолу
Дори и на децата не е викано много. Единствено след всяка открита пакост се чуваше моето име. Аз бях посредничка между поколенията. Ако си спомняте как Фред Флинстоун крещи, само сменете името Уилма с „Магдааленоооо“ и ще добиете представа за висшата степен на ядосаност.
Една седмица не е много време на фона на цяло лято, но ако някой пита баща ми как е минало лятото, той ще каже: внуците идваха. Е сега как да му кажа, че момчетата искат сестричка.
Текстът на Джина Димова е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.
Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 30 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.
Излишно е да споменавам колко умна, мъдра и търпелива е баба ми, както всяка друга, минала през толкова много изпитания в живота. Как винаги има решение за всеки проблем и никога не се притеснява.
Слава на Бога това нейно качество е прехвърлено на майка ми, а от нея към мен. Та така и аз никога не се притеснявам, когато има проблем. Винаги има решение, защото, както ми казваше баба преди 20 години: "Слушай баба си - човек да станеш!".
И слушах я аз, слушах я винаги, когато можех. Какво имам предвид под "когато можех"?
Дядо и баба живееха извън България повече от 10 години. От малка осъзнах, че ги няма през много голяма част от времето (вече съм на 25 години). Баба си идваше в България най-често и когато настъпваше това време, носеше едни огромни пакети шарени пуканки, големи красиви кукли и куп шоколади.
Чак такива неща нямаше тук по оново време. Боже, как ги мразех тези пуканки все повече и повече с всяка година, в която пораствах, защото винаги ми напомняха как баба и дядо ги няма вкъщи, а са на хиляда километра!
В един от пътите, в които и двамата си бяха тук, бяхме седнали на масата да вечеряме. Няма и нужда да споменавам как готви баба - божествено, неповторимо, уникално и т.н. Баба беше сготвила боб. Едно от малкото неща, които може да готви дядо ,също е боб.
Ядем ние въпросния боб и дядо казва: "Абе, на този боб нещо му липсва." Баба, разбира се, отвръща, че нищо не му липсва, и се почват едни обяснения как е най-правилно да се прави боб.
Баба се ядоса и каза:"Добре! Щом моят начин е грешен, а твоят правилен, утре ти ще сготвиш боб за вечеря!" Сделка.
Идва следващата вечер, дядо е сготвил, сядаме на масата и още с първата лъжица усещам, че нещо не е наред, но си мълча. Баба се подхилва сладко, сладко, но хапва.
Идва моментът, в който дядо казва: "Е? Как е?".
Баба смеейки се казва: "Ми, как е... Ти кажи?" .
Дядо се усмихва и казва: "Признавам си! Не е добре! Беше права!".
Баба вдига гордо главата и му казва: "СЛУШАЙ БАБА СИ - ЧОВЕК ДА СТАНЕШ!".
И така 20 години по-късно след тази реплика аз също винаги слушам баба. И станах човек! Поне така казват близките ми. Слушах всеки един съвет! Жива ми е, здрава ми е, модерна е - има Вайбър и благодарение на това всеки ден си пишем, чуваме се и си говорим, когато те са на село.
Обичам ги и двамата до луната и обратно!
Текстът на Красимира Костадинова е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.
Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 30 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.
Може да ви се струва странно, но да излезеш пръв от корема на мама си има своите предимства... Дори когато си близнак. Пет минути са си пет минути. Накратко, достатъчни са, за да приемеш статут на батко или, както е в моя случай – на кака.
Като кака на моята петминутно по-малка сестра, съм имала право на избор в много ситуации и една от тях е свързана с най-милия ми спомен с дядо.
Когато бяхме още деца, понякога мама и тати ни оставяха за ден-два при баба и дядо, а те, съвсем нормално за възрастни хора, държаха много на следобедната дрямка. Така, станеше ли един и половина всички дейности приключваха и знаехме за какво е дошло време.
Аз, като по-голяма, нали, избирах винаги едно и също – да ме приспива дядо. А сестра ми се примиряваше с категоричния ми поглед и унило придружаваше баба в стаята. Там трябваше да се завие прилежно до носа и да стиска здраво очи, дори и да не ѝ се спи, защото при баба номерата и капризите не минаваха.
При дядо... е, при него беше супер забавно. Никога не ми е „шъткал“ и не ме е карал насила да спя. Той беше добър, много добър... Разказваше ми приказка – всеки път една и съща – „Тримата братя и златната ябълка“. Всеки път по един и същи начин.
Дали ми е било скучно? Не, никога. Разказваше я с неговия благ, леко дрезгав, дълбок, нежен глас. Понякога дори шептеше. Разказваше я така, че някъде по средата на историята вече спях. Заедно с братята прескачах планини, реки и гори, за да стигна до Долната земя и да се срещна с Ламята. Спях непробудно, топло сгушена в дядо, опряла глава в неговата, сънувайки приказни картини, за да се събудя накрая отпочинала и щастлива.
Дядо отдавна е на Горната земя – „качи се“ там твърде рано, бях само на 12 години. Винаги ще ми липсва и, макар споменът за него да избледнява, този все още е силен и много мил. И все още ме кара да се усмихвам, връщайки се в миналото.
Текстът на Станислава Ваклина е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.
Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 25 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.
Като малка не съм ходила на детска градина. Майка ми работеше, а баба и дядо ме гледаха. Когато връщам времето назад ми става много мило. Баба винаги ми приготвяше любимите ястия, а дядо ми даваше парички да си купувам каквото поискам. Много ми угаждаха. На братче то ми също.
Още преди да тръгна в 1 клас, баба ме научи да чета, без да сричам. Когато тръгнах на училище, всеки ден ме питаше какво сме правили.
Караше ме да чета и да ѝ разказвам след това. Имах отлични оценки, благодарение на нея. Мисля, че съм добър човек и това пак се дължи на баба и дядо.
Дядо ми почина, за съжаление, но баба ми вече е на 91 г. и има три правнучета. Да ни е жива и здрава още дълги години.
Имах много хубаво детство, сега и добро семейство. Мисля, че аз съм щастлива сега благодарение на доброто възпитание и добродетелите, които те ми дадоха. Винаги ще съм им благодарна!
Обичам ви, бабо и дядо!
Текстът на Диана Петева е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.
Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 25 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.
Бях в 12 клас, когато започнах да пуша. Един ден дядо ми ме видя, докато се криех, и ми дръпна такова конско, че чак ми се възпалиха ушните миди. После ми каза строго:
- Я дай да ти видя цигарите!
И аз - пълен спек. Ами че ако ги вземе и ги изхвърли?! Успях с треперещи пръсти да скатая няколко, докато изваждах кутията от джоба си.
А той я взе, извади една цигара, помириса я и озъртайки се заговорнически каза:
- Хайде да му пушнем по една!
Отдавна дядо го няма и от много години не пуша, но все се сещам за тази весела случка.
Елена Димова ни сподели много лична история за своето семейство с една цел – да се опита да даде сили и кураж на жените, търсещи подкрепа, за да се измъкнат от лапите на тормоза и домашното насилие.
Ако вие или ваш близък е жертва на домашно насилие, обадете се на 112 или на горещата линия за пострадали от насилие на телефони 0800 1 8676 и 02 981 7686. Ако не знаете дали това, което се случва, се определя като домашно насилие, вижте насоките на Министерство на вътрешните работи.
И помнете - винаги има изход.
Не бях сигурна дали ми стиска да простра толкова лична история из пространството. Не бях сигурна, че ще съм добре, ако „вдигна кокалите“ на хора, които много обичам. Не бях сигурна, че трябва да занимавам публиката за пореден път със своите истории.
Обаче си мисля, че ако всеки с подобна история мълчи от неудобство, или щото го е срам, или щото някой ще му се разсърди, или щото не иска да злепостави някого, вероятно ще има още повече бити, нещастни, комплексирани и дори убити жени.
Мислих за Евгения тия дни. За „момичето в куфара“, както ще си остане за много. Мислих си за статистиката. За нарицателните. За силата и за слабостите. Много неща се изписаха и казаха, но да видим дали, какво и кога ще се направи. Аз няма да пиша за това момиче, а ще разкажа нещо за баба ми. Баба, която все още е жива и здрава и би могла и сама да го разкаже.
Баба ми Елена, на която съм кръстена, сега е на 86. На 22 ноември ще стане на 87. Дядо ми (който вече си пие уискито някъде отвъд заедно с майка ми), беше художник, артист, бохем от тия, дето ще те научат, че уискито трябва да се пие с бира, щото да смесваш плодов със зърнен алкохол си било живо самоубийство. От тия, дето навремето пушеха Житан качак и не спряха да пушат дори с копче на гърлото.
От тия бохеми, които влизат вкъщи заедно с касата на вратата, щото нямат ключ; от тия, дето готвят много вкусно, реват на филми, псуват като каруцари и спят на пода, когато леглата са заети от пияните им приятели. От тия, заради които аз и майка ми многократно сме спали в съседите по цели седмици. От тия, дето колекционират оръжия, с които гърмят по тавана, когато се ядосат. Или през прозореца. Точно тоя ми дядо Гого, който никога не ми позволи да го нарека „дядо“, освен че обичаше да пие, обичаше и да бие.
Влюбили се с баба ми, когато била на 16. Когато станала на 17, с дядо ми вече били женени и родители на майка ми. Гого бил малко по-голям от баба и непосилната „лекота” на битието го затиснала много тежко. Отгледан от невероятната ми прабаба Цена и изключително суровия ми прадядо Златю (също художник), Гого опитвал да си извоюва място в артистичния свят на художниците, но това не било никак лесно.
Години наред кандидатствал в Академията, но не го приемали (това е друга история, политическа). Започнал да пие. Много. Станал агресивен. Много. И започнал да бие баба ми. Да я пребива.
Баба казваше: „Биеше ме всеки ден за нищо. Не знаех за какво. Не разбирах. А аз бях дете и продължавах да го обичам. Обичам го и сега!“
И знам, че е така. Побоища, скандали, крясъци… Веднъж дори ударил мама, докато е била бебе. На дни. Не на месеци! Щото плачела. Действието се развива през 1953 година. Дори тогава, баба не си тръгнала.
Мога да разкажа още много кошмарни случки. Случки, в които е била съучастник! Няколко години по-късно, след поредната появила се жена и поредните синини по тялото, подала молба за развод. Тогава! Преди 60 години, че и повече! И досега, когато ми разказва, ѝ виждам очите.
„Не можех повече да търпя. Толкова унижения и болка… не знам как не ме уби от бой и не знам как не умрях от мъка.“
Той, Гого, остава най-голямата ѝ любов. Въпреки всичко. Имаше много за обичане в него. Знам, защото го познавах много добре и защото го обичам и до днес. И имаше грамаден талант. Ама какво от това?!
С тая история искам да кажа, че зад маската на умен и талантлив съсед с потекло, може да се крие убиец! Не казвам, че Гого беше такъв. Искам да кажа, че и баба е могла да завърши историята си в куфар, изхвърлен в Марица. Обаче тя е намерила сили да си тръгне. Въпреки родителите си - бедни като църковни мишки, пуритани и крайно консервативни. Но се измъква жива.
Ако тя е могла да си тръгне тогава и при тези обстоятелства, всеки може да го направи в днешно време.
Всеки! Не бъдете съучастници! Сигурна съм, че има кой да помогне!
Има кой да помогне, мамка му!
Любовта не бива да е драматична, не трябва да позволяваме да ни убива - нито емоционално, нито физически. Любовта е уют, топлина, грижа, нежност. Тя е тази, която трябва да ни извисява, а не тази, заради която ще ни натъпчат в куфар и ще ни хвърлят на дъното на някоя река…
Ако с тази история помогна на поне едно момиче, на поне една жена, то няма да е писана напразно. Ако с тази история дам силата на поне една жена да си тръгне, ще съм благодарна и ще знам, че има смисъл да се говори. Защото всички знаем, че да признаеш проблема е първата стъпка към решаването му.
(На снимката са майка ми и дядо ми Гого. Нещата не изглеждат, каквито ги пиша, нали?)
