fbpx

Текстът на Богдана Спасова е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.

Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 30 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.


Ако щете вярвайте, но аз имам цели шест баби. Те се казват Пенка, Николина, Петя, Маргарита, Диди и Боряна. 

Баба Пенка е на цели 95 години и праща на мен и сестра ми подаръци. Баба Нини е на 81 години, много е добра и прави много хубави бухтички. Баба Петя също е на 81, тя много ни обича и ни купува дрехи. Баба Гити е на 80 години и прави всичко, което ние искаме. Баба Диди е на 58 и не ходи достатъчно, но когато ѝ казах, че трябва, тя веднага започна. Баба Боби е на 56 години и ни води на кино, по планини, на море и на село. Тя е модерна.

Казвам се Богдана Спасова, на 8 години съм и живея в София. Уча във 2А клас в 119 СУ „Акад. М. Арнаудов“.

Текстът на Йоана Михалкова е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.

Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 30 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.


Тези текстове са посветени на моите две любими баби - Лазарина и Иванка. Иванка почина през 1997 г., но споменът за нея ще остане завинаги. Баба Лазарина е на 91 години и е пълна с истории за живота. Ще разкажа една от най-важните.

За баба Лазарина

Сутрин е. Едва отварям очи и се измъквам от под юргана и ето... Тя пристига под ръка с огромна синя тенджера, алпака, пълна с бухти. Топли, пухкави и току-що изпържени. Причудливи облаци, животинки, луни и слънца. Поръсени с пудра захар, побелели като върховете на планина.

Айрянът е с огромни мехури, млякото е от съседската крава. Тенджерата се стоварва директно в леглото. За да бъде като от баба за внуче – хубаво, глезено и само там позволено.

Аз пораснах. Сутрин съм чорлава, сънлива и сприхава. Но баба още ни прави бухти – на внуци и на правнуци. Честит рожден ден, мила бабо! Да си здрава още дълго, усмивката да грее на лицето ти, да ни пееш от твоите песни – онези дългите, които разказват история, носят носталгия, любов, закачки и спомени. Обичаме те!

С уважение към твоите 91 години, позволи ми да разкажа една от твоите истории... Това е любовна история отпреди 70 години. Любов от пръв поглед в тъмния мрак на вечерта.

Всичко започва на Гергьовден. В китно българско село сред разцъфналите пролетни дървета и тучна трева се вие хоро. На мегдана е пълно с хора. Пеят се песни, готви се трапеза, детски смях ехти, реката подскача на буйни вълни...

И там някъде един младеж тревожно дири своята любима. Тя го е поканила на този ден. И тук трябва да върна лентата назад само няколко дни. Вечер е, почти мрак. Същият този младеж разпитва за нея. Къде живее, знае ли я някой? И понеже няма случайни неща, ето го и братовчед ѝ.

Услужливо го води до нейния дом и даже отива да я повика. Ето я, излиза в сумрака. Строен силует, стъпва уверено, заговоря. “Кои сте, защо сте дошли?” Гласът е звънлив, закачлив. Идват да се запознаят с нея, т.е. той. Другарят му е за компания, че не са оттук.

“Може ли да запаля цигара?”, пита той и пали клечката. Пламъкът осветява лицето ѝ, клечката почти угасва... Пали втора... Трета... Пламъкът нахлува в сърцето му и остава да гори завинаги.

Тя го кани на празника след няколко дни, много е весело в тяхното село. Тя обича празниците. Песните и хората са в кръвта ѝ. Дали ще дойде това момче от онази вечер? Цял ден е с другия си братовчед, който е с военна униформа, левент на служба, дошъл за празника. А той е там през цялото време и сърцето му се свива, че е закъснял.

Винаги е бил решителен - сега или никога. Отива при тях и любезно моли да поговори с нея насаме. Казва ѝ, че заради нея е дошъл. Тя сама ли е? Или това е нейният другар? Усмихва се свенливо и той разбира, че има надежда. Решено е. Ще я иска, та каквото ще да става!

И пак е вечер, и пак пристъпва към дома ѝ. Страх го е и му е свито, ама тоя пламък, дето го гори не трае. Семейството се готви за сън. Майката е с дълги до кръста плитки. Шета из къщи и събира децата. Бащата е висок, снажен и респектиращ, макар и скромен. Яйца продава. Така се препитава. Тамън от масата е станал. Децата са сюрия. Едно е починало като бебе, друго преди да тръгне в първи клас. Останалите са порасли и е време да се задомят. Тя е хубавица, но от тия братовчеди все не може да си намери либе.

“Момчета, защо сте дошли? Ей на, седнете.” “Дядо Лазо, за щерка ти идваме! Дай ми я за жена! У нас я чакат нашите да я водя.” “ Щерко, ами ти? Искаш ли го този младеж?” Ами... поискала го! Заплела косите си, събрала багажа си в една чанта и така поели заедно.

И в неговия дом разбрали вечерта, че им води невеста. Малко поизлъгал, ама за добро. Викнали музикантите, нали било и празник, викнали роднините, нали били съседи... А, тя... тя пяла по целия път от бащиния дом до дома на бъдещия си съпруг.

Живяха заедно дълги години. После болестта внезапно ѝ го отне. Отиде си в ръцете ѝ. Сега живее със спомена за него. Пусто е в сърцето ѝ, пусто е и в селото ѝ. И разказва историята на тяхната любов. И така светят очите ѝ. Онези същите, с които го е погледнала тогава с онази любов. Любовта от пръв поглед в тъмния мрак на вечерта.

За баба Ваня, с обич

Тя беше средна на ръст, по-скоро слаба и много добра. Обикновено тича след мен с филия, намазана с масло и поръсена със сол и червен пипер. И, разбира се, с чифт чорапи в ръце, защото ходех винаги боса.

"Хайде бе, дете, обуй ги тези чорапи. От крака се настива", казваше тя. За да не настивам от крака или от нещо друго, пристигаше с чаша ароматна лимонада в ръка. Отваряше книгата за Пипи Дългото чорапче и заедно сядахме на сянка под дървото в двора на Вила Вилекула с лимонади в ръка.

Нея вече отдавна я няма. Остана ми книгата, снимките, шевната машина, чорапите, любовта към приключенията и лимонадата. Експериментирам с аромат на лимони, цветчета от бял бъз, джинджифил, мента, маточина. С първата глътка ставам на осем, чорлава и смела. С втората - тичам боса под дъжда. С третата съм тук и там, преди, сега, и после. Това е любимата ми напитка с дъх на синьо лято, което ме връща отново при нея.

Текстът на С. Гетова е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.

Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 30 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.


Детството е шарен крем във фунийка за сладолед, докато влизаш да гледаш цирк. Палави вълни, които се заиграват с босите ти крачета.

Баба ми никога не седи на плажа да се пържи под силното слънце. Има болно сърце и ходи рано сутрин да диша йодните пари. После излиза час следобед, за да направи бавна и спокойна разходка по плажната ивица.

"Може ли още 5 минути" - 'щото компанията е суперска и не ти се прибира.

Прави ми сандвичи и лимонада за рождения ми ден вкъщи с целия клас и всички съседски деца. Понеже е работила "важни неща" успява да намери тоблерон и шоколадови яйца, купени с връзки от Кореком.

За нея няма невъзможни неща. Само аз имам червени лачени обувки - пак от наши хора. Като я питам дали ще ѝ е мъчно, докато съм на лагери в планината и няколко смени на морето, щото "аз тука се запознах с едни нови деца, ще остана още", тя ме поглежда нежно и ми казва, че съм "на баба крушата".

Обличам си униформата и излизам на концерт с "Бодра смяна", а майка ми плаче (майка ѝ, моята баба, е в болницата, но ще ѝ покажем снимки.). 

Баба да ме вози със зелено такси (защото не виждам как лампата става червена). Не е селска жена, не е гледала кокошки и не ми е мазала филии с мас. Винаги е с направена коса. Пътува до другия край на града при нейната фризьорка да ѝ направи студено къдрене.

Има болно сърце, но не се скъпи да раздава любов. Знаеше рождените дни на всичките си приятелки, в събота се събираха да пият инка. Не ме видя да пея на сцената, не успя да види детето ми. Но е винаги с мен и в съня ми. Когато бързо минава да ми каже, че е добре и винаги ще обича "на баба крушата".

Текстът на Веселина Тинчева е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.

Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 30 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.


„Аз съм я отгледала от ей такава“, каза баба на сватбата ми и посочи две педи. Беше много горда, че съм станала такава красива булка, а тя имаше важен принос в порастването ми. 

Като съм се родила, баба ми толкова много се е зарадвала, че е поела повечето грижи по отглеждането ми, мама е била студентка и ме е кърмила, докато е четяла за изпити по медицина. Баба винаги казваше, че съм кръстена на нея и името ми започва с нейната буквичка – В, и беше много щастлива!

Обожавах летата при баба в уютната варненска къща с двор, асма с бяло и червено грозде, градинки с рози, гергини, зюмбюли и нарциси. Особено обичах аромата на димитровчетата и сега, през късната есен, този аромат все ме връща в бабиния двор. Въпреки че бяхме градски деца, със сестра ми знаехме как да се покатерим по стълбата и да берем грозде, как да полеем доматите, как да съберем яйцата от полозите на кокошките. А в дъното на двора се радвахме на пухкави и сладки зайчета. 

А каква вкусна супа от домашна кокошка правеше баба! Но то си беше цял ритуал: от гоненето на кокошката из двора през скубането на перушина и варенето до сипването на супата в чиниите, разпределението и наричането на коя внучка се пада трътката, за да остане във Варна, на коя крилцата, за да отлети и да се омъжи в по-далечен край на България... 

В топлите летни вечери под асмата баба ни приготвяше и поднасяше най-вкусните кюфтета, пържени картофки, салата с печен пипер, с такъв аромат, че още опитвам да приготвя същите, но не ми се получава вкусът. Разказите и приказките на вечеря под асмата с баба, дядо и сестра ми бяха още по-сладки!

А какви бухти правехме заедно! Баба омесваше тестото, даваше ми и аз да пробвам да меся, разточваше с точилката лист, който нарязвах на ромбове, тя пържеше, а ние внучките овалвахме бухтите в пудра захар. Дядо винаги първо дегустираше резултата и след това ние. Любимо! 

Обичахме да се качваме на покрива на гаража, оттам на покрива на къщата, баба ни оставяше да си играем, но не ни изтърваше от поглед и все ни казваше да внимаваме да не паднем и да не счупим някоя керемида. Свирнеха ли приятелите да излизаме да играем на улицата, ние със сестра ми тичахме веднага навън. Игрите ни през лятото продължаваха до тъмно и късно. Баба ни викаше да се прибираме, а ние все искахме да останем още малко. 

Много обичах следобед като си почивахме, ние внучките уморени от игри, а баба от домакинстване, да  разказва истории за рода ни. Разказваше, че нейният баща е работил в Америка на железопътните линии и като се е връщал е успял да създаде три дъщери, едната от които е баба. Майка ѝ е била много красива и сръчна жена. Свекървата на баба ми пък е ходила на поклонение до Божи гроб и затова са ѝ казвали баба Хаджийка, била е много строга и организирана жена. Благословен род.

Бях в десети клас, когато ходихме на екскурзия със сестра ми и майка ми в Пампорово, и от Чепеларе си купихме много красиви цветни и ефектни прежди. Изплетохме дълги, красиви жилетки и като се прибрахме във Варна, веднага ги показахме на баба, все пак тя ни научи да плетем. Баба толкова беше възхитена, така се зарадва, че взе жилетките и тръгна по съседките, нейни приятелки, да покаже колко са сръчни внучките и какви красиви жилетки са изплели! 

Като родих сина си, баба каза, че е огромно щастие да има правнук - четвърто поколение след нейното, на децата ѝ и на внучките ѝ.

Толкова е хубаво да знаеш, че баба ще те посрещне, ще те чакат с дядо за празниците, баба ще приготви най-ароматните и вкусни ястия, ще ти се радва и слуша разказите от преживяното през деня, ще ти се обажда всеки ден по телефона, ще те обича винаги. 

Текстът на Цветелина Андонова е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.

Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 30 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.


Искам да ви разкажа за моята страхотна баба, която от малко повече от 6 години е горда прабаба.Т

Моята баба е бивш медицински работник. Работила е в Родопите и жени са раждали в ръцете ѝ. Хората от блока, в който живее, и до ден-днешен идват, за да им поставя инжекции (включително и аз).

Когато бях на 6 годинки, тя ме гледаше. Научи ме да чета и пиша. С братовчед ми познавахме буквите от около 3-4 годишни. Интересен беше начинът, по който ги научихме. Тя ни правеше мекици с формата на букви и ние търсехме в една голяма тенджера нашите букви, тези на родителите ни и пр.

Когато синът ми проговори, моята баба продължи традицията с мекици букви. Всеки месец меси заветните вкусотии на правнука си въпреки своите 85 години и факта, че не вижда с едното око. А малкият няма търпение да отидем да я посетим.

Прилагам снимка на специалните бабини мекици, научили две поколения на азбуката.

Inline image

За мен и сина ми моята баба е най-страхотната баба на света. Да са ни живи и здрави всички баби и прабаби!

Текстът на Джина Димова е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.

Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 30 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.


Излишно е да споменавам колко умна, мъдра и търпелива е баба ми, както всяка друга, минала през толкова много изпитания в живота. Как винаги има решение за всеки проблем и никога не се притеснява.

Слава на Бога това нейно качество е прехвърлено на майка ми, а от нея към мен. Та така и аз никога не се притеснявам, когато има проблем. Винаги има решение, защото, както ми казваше баба преди 20 години: "Слушай баба си - човек да станеш!".

И слушах я аз, слушах я винаги, когато можех. Какво имам предвид под "когато можех"?

Дядо и баба живееха извън България повече от 10 години. От малка осъзнах, че ги няма през много голяма част от времето (вече съм на 25 години). Баба си идваше в България най-често и когато настъпваше това време, носеше едни огромни пакети шарени пуканки, големи красиви кукли и куп шоколади.

Чак такива неща нямаше тук по оново време. Боже, как ги мразех тези пуканки все повече и повече с всяка година, в която пораствах, защото винаги ми напомняха как баба и дядо ги няма вкъщи, а са на хиляда километра!

В един от пътите, в които и двамата си бяха тук, бяхме седнали на масата да вечеряме. Няма и нужда да споменавам как готви баба - божествено, неповторимо, уникално и т.н. Баба беше сготвила боб. Едно от малкото неща, които може да готви дядо ,също е боб.

Ядем ние въпросния боб и дядо казва: "Абе, на този боб нещо му липсва." Баба, разбира се, отвръща, че нищо не му липсва, и се почват едни обяснения как е най-правилно да се прави боб.

Баба се ядоса и каза:"Добре! Щом моят начин е грешен, а твоят правилен, утре ти ще сготвиш боб за вечеря!" Сделка.

Идва следващата вечер, дядо е сготвил, сядаме на масата и още с първата лъжица усещам, че нещо не е наред, но си мълча. Баба се подхилва сладко, сладко, но хапва.

Идва моментът, в който дядо казва: "Е? Как е?".

Баба смеейки се казва: "Ми, как е... Ти кажи?" .

Дядо се усмихва и казва: "Признавам си! Не е добре! Беше права!".

Баба вдига гордо главата и му казва: "СЛУШАЙ БАБА СИ - ЧОВЕК ДА СТАНЕШ!".

И така 20 години по-късно след тази реплика аз също винаги слушам баба. И станах човек! Поне така казват близките ми. Слушах всеки един съвет! Жива ми е, здрава ми е, модерна е - има Вайбър и благодарение на това всеки ден си пишем, чуваме се и си говорим, когато те са на село.

Обичам ги и двамата до луната и обратно! 

Текстът на Красимира Костадинова е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.

Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 30 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.


Може да ви се струва странно, но да излезеш пръв от корема на мама си има своите предимства... Дори когато си близнак. Пет минути са си пет минути. Накратко, достатъчни са, за да приемеш статут на батко или, както е в моя случай – на кака. 

Като кака на моята петминутно по-малка сестра, съм имала право на избор в много ситуации и една от тях е свързана с най-милия ми спомен с дядо. 

Когато бяхме още деца, понякога мама и тати ни оставяха за ден-два при баба и дядо, а те, съвсем нормално за възрастни хора, държаха много на следобедната дрямка. Така, станеше ли един и половина всички дейности приключваха и знаехме за какво е дошло време.

Аз, като по-голяма, нали, избирах винаги едно и също – да ме приспива дядо. А сестра ми се примиряваше с категоричния ми поглед и унило придружаваше баба в стаята. Там трябваше да се завие прилежно до носа и да стиска здраво очи, дори и да не ѝ се спи, защото при баба номерата и капризите не минаваха. 

При дядо... е, при него беше супер забавно. Никога не ми е „шъткал“ и не ме е карал насила да спя. Той беше добър, много добър... Разказваше ми приказка – всеки път една и съща – „Тримата братя и златната ябълка“. Всеки път по един и същи начин.

Дали ми е било скучно? Не, никога. Разказваше я с неговия благ, леко дрезгав, дълбок, нежен глас. Понякога дори шептеше. Разказваше я така, че някъде по средата на историята вече спях. Заедно с братята прескачах планини, реки и гори, за да стигна до Долната земя и да се срещна с Ламята. Спях непробудно, топло сгушена в дядо, опряла глава в неговата, сънувайки приказни картини, за да се събудя накрая отпочинала и щастлива. 

Дядо отдавна е на Горната земя – „качи се“ там твърде рано, бях само на 12 години. Винаги ще ми липсва и, макар споменът за него да избледнява, този все още е силен и много мил. И все още ме кара да се усмихвам, връщайки се в миналото. 

Текстът на Цветелина Тенева е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.

Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 30 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.


O, последния път, когато баба беше до мен, беше само преди няколко седмици. Една вечер към полунощ тя бдеше над мен. Точно отново бях вдигнала температура и тялото ми се тресеше от студ и болка, когато плачът на бебето ме събуди, за да отида да го взема, да го гушна и да го успокоя, защото и то беше болно. А баба стоеше там на прозореца и ми се усмихваше.

Баба почина преди повече от десет години. Няма я. С всеки изминал ден я няма все повече. И много странно се получава с мъката по близък човек - с времето тази мъка изтъпява, не се усеща остро и пронизващо, животът продължава, но някак си тази мъка се внедрява в сърцето и когато се сетя за баба, ме поглъща като черна дупка, така сякаш и аз да изчезна.

А баба беше много за мен. И все още е - завинаги ще бъде. Жена, която ме гледаше като писано яйце, жена, която работеше много, но пак се връщаше вкъщи усмихната, за да ми направи пържени филийки и сладко от смокини. Жена, която винаги ходеше изправена и горда. Жена, която имаше голямо кожено палто, което сега аз нося, и когато вдишам малко по-дълбоко, но така, че да усетя аромата на кожата, сякаш усещам аромата на баба.

А, това със сигурност ви се е случвало - да има случки и картини, които да събудят заспал спомен у вас и да се сетите за хора или емоции, останали в миналото. А случвало ли ви се е същото нещо, но с аромати - освен това с палтото, на мен веднъж ми се случи, докато ям грозде - тъмна чепка грозде, чийто вкус ме пренесе на лозето от моето детство, там с баба ми, която бере грозде и ми дава да ям, и изведнъж една експлозия от картини, слънцето в очите, образа на баба ми, аз - малка и незнаеща, градината, небето, космоса, черната дупка. И мъката ме обхвана и това е най-хубавият плач на света, който може да се случи.

Сега плача отново. Просто се сещам за баба.

Знаете ли, когато почина, искам да кажа в момента, в който е вдишала и издишала за последен път, аз го усетих - усетих го като пробождане с остър нож в сърцето. Да, звучи като клише, но в онзи миг аз знаех какво се случва.

Бях на урок по химия и изведнъж вече нямаше учебници, нямаше маса и стол и учител в тази стая, само някаква светлина и мъка. Цветовете пред мен станаха бледи, стана студено. Беше декември. Само колко беше студено навън... Смразяващ последен дъх, очи, които плачат, пръст при пръстта, лицето за последен път, край.

А знаете ли как човек не си спомня вече чертите на лицето. Но това няма значение. Ярко си спомням случки и истории - как ми правеше пуканки вечер пред телевизора, как ми четеше една и съща книжка за животните в зоопарка на Леда Милева, как слушахме щурците вечер на онази веранда на вилата, как правихме доматен сок в градината, как се катеря по черешата, как бяга към мен да ме успокоява, когато плача, а аз плачех, защото случайно бях прочела в един вестник как събират пари за едни бедни деца и някак си ми стана тъжно.

Играехме на карти, беше ме завела на концерт на Васил Найденов, ходехме на плаж и цялата ми коса беше станала в пясък, беше ми купила едни червени лачени обувки, спомням си цвета все едно са пред мен. Ходех при нея на работа в банката и си представях как и аз попълвам декларации и списъци и хора влизат и излизат, и тя е хем банкерът, хем моята баба.

Много бях горда. Имаше копирна машина и копирахме банкноти, така че пред блока моите пари бяха истински, не просто набрани листа от дървото. Да, много бях горда. Коледните празници - огромно дърво в нейния хол, топла печка, адски много подаръци, котките от пред входа влизаха при нас за малко на топло, тя пее „с червените ботушки потропва Дядо Мраз“, детско шампанско, как тази жена успяваше така да напълни къщата.

Спомням си и още нещо, сега ще прозвучи странно, но аз съм сигурна, че е така - спомням си студена вечер, отново е декември, огромна стая, тъмно е, много тъмно, и тя там, по средата на стаята, държи едно бебе, шушука му и го успокоява, за да заспи. А на мен ми е уютно и топло, не искам никога да ме пуска. Аз съм бебето, тя е моята баба.

А сега стои до мен и до моето бебе, с което сме болни, ние сме се гушнали, много се радвам, че е до мен в трудни моменти, като моя втори ангел пазител, който просто е там и ме обича. Завинаги.

Текстът на Алекс Томева е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.

Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 30 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.


Баба и дядо си заминаха през май и оставиха голяма празнина в сърцето ми. С тях имам страшно много мили спомени. Техният дом беше моето пристанище. Винаги миришеше на топла храна и стари книги. Баба правеше най-невероятните кюфтета, а аз стоях до тигана и ги хапвах веднага щом ги извади. Тайно подавах по някое кюфте и на дядо, защото баба не му позволяваше такива своеволия. Всички се хранеха на масата, само аз директно от тигана. 

Когато бях малка обичах да стоя будна до късно. Много ми се караха, все повтаряха как съм имала нужда от сън. Сега наистина имам, синът ми е на друго мнение, но това е отделен проблем.

Една вечер, както си рисувах, чух някакъв силен шум, идващ от тоалетната. Беше се спукала тръба и водата извираше като фонтан. Спалнята на баба и дядо беше отделена с две врати и нямаше начин да са чули. Изтичах да ги събудя, а дядо спря водата по най-бързия начин.

Баба с години повтаряше, че ако не съм била нощна птица, е щял да се наводни целият апартамент. Повече не ми се скараха нито веднъж за късното лягане. Даже дядо винаги държеше шкафа с лакомства зареден, за да мога да си хапвам през нощта.

Когато се роди синът ми, баба и дядо дойдоха, заредени с буркани и хубави домашни продукти, и му направиха толкова пюрета, че май все още има няколко останали в хладилника.

Баба и дядо асоциирам с любов - безусловна и вечна. Дядо все казваше, че внуците ги обичаш по различен, може би дори по-силен, начин от децата си. Май наистина е така. Надявам се някой ден и аз да разбера. 

Текстът на Снежана Димитрова е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.

Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 30 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.


Сега ще ви разкажа и за моята невероятна баба Тани. Тя е моята светица, по-близка и от майка ми. На нея мога винаги да споделя всичко. Тя е толкова мъдра и умна жена.

Когато съм била малко бебе почти на 40 дни, тя ме е взела от майка ми. На нея тогава ѝ е предстоял развод с баща ми, който ѝ е бил в тежест. След хилядите побои и скандали тя е взела важното решение да остане самотна майка с две по-големи деца и мен - новороденото бебе.

Баба ми си е жертвала работата и годините за пенсия и ме е взела, за да може майка ми да работи и да издържа по-големите ми брат и сестра. Заплатата ѝ като учителка е била по-голяма от майчинството и така са взели това трудно решение – да ме повери на майка си.

А аз там изобщо не бях зле. Бях отгледана в едно истинско и любящо семейство от баба и дядо. Живях спокойно и щастливо на село сред многобройните ни животинки, които бяха моите най-добри приятели.

Баба всяка сутрин ми приготвяше палачинки. Как само ги обожавах, лелеее! Сега се опитвам да приготвям такива на моите деца, но някак си не са същите - няма я магията на баба.

Тя ме научи на толкова много важни и полезни домакински умения - квасене на мляко, правене на масло, приготвяне на разнообразни сладка. Научи ме да се трудя ,да копая на нивата, така оцених храната, която ядях. Научих се да готвя, да точа кори за баница. И, да ви кажа, когато ѝ ходим на гости, винаги ѝ нося нещо, което съм приготвила специално за нея - я някое сладко, я някой кекс или торта.

Аз съм безкрайно благодарна на тази Жена. Тя не е само моя баба, а моя мечтана майка. Тя обожава децата ми. През лятото ходим при нея и, колкото и да е зле, без сили и трудно подвижна, тя събира някаква божествена енергия и става, за да играе с децата ми.

Те обожават нейните приказки и винаги лягат до нея със думите: "Бабче, разкажи ни приказката "Когато мама е била малка"! А тя така сладкодумно ги опиянява, смирява и успокоява, че не мога да ги позная.

Моля се на Бог да ни я опази поне още някоя годинка, за да могат и те да я запомнят, а аз винаги ще я нося в сърцето си и ще запазя всичките ѝ мъдрости, съвети и ценности, за да ги предам и аз на моите внуци.

cross