Стела Генчева ни разказва за семейното пътуване в Трявна и така става част от конкурса ни с Yettel и Българския туристически съюз за разказ от 100-те национални туристически обекта.
Всеки месец до края на лятото ще награждаваме трима от вас с цели комплекти страхотни награди от Yettel и ще подаряваме нашия семеен пътеводител „Стигнахме ли вече?“.
От вас очакваме истории, свързани с посещенията ви (минали или скорошни) на някой от 100-те национални туристически обекта, както и регистрация в приложението на Yettel, където можете да събирате дигитални печати от обектите, да гледате видео истории за много от тях и да се включите в игра за брой събрани печати със страхотни технологични награди. (Не се изисква да сте абонат на телекома, за да се регистрирате.)
Очакваме историите ви на konkursmaikomila@gmail.com. Нямаме търпение да четем!
Всеки родител с малко дете знае, че пътуването никога не е просто пътуване – това е епично приключение с отворен край. Главните герои са джипиесът, завоите и... Елито!
Нашата мисия? Да достигнем до Трявна.
Първо, джипиесът започна с най-добри намерения. Всичко вървеше по план. Ние бяхме спокойни, а в главите ни вече се въртяха мисли за разходката из старинните улички. Очарователна наивност! Джипиесът, обиден на съдбата и на всеки, който не е изобретил посоката северозапад, реши да ни заведе първо в... Габрово. Да, точно така – трябваше да се върнем 30 километра назад. Защо? Защото може!
И докато се борехме със завоите като истински гладиатори на пътя, Елито запази хладнокръвие... за около пет минути. След това дойде първата криза. „Искам да повърна!" – викна тя с драматизма на малък Хамлет. Ние отговорихме с класическото: „Спокойно, остава още малко!“
И така още малко... и още малко...
Но пътят не свършваше. Завоите продължаваха да се въртят пред нас като атракцион в лунапарк за родители на ръба на търпението.
Накрая, след безкрайни обрати и опити за повръщане от всички пътници, пристигнахме в Трявна! Почувствахме се като герои от средновековен роман, които са оцелели след голямата битка... само за да се сблъскат с второто изпитание – хотела.
„Дали резервацията е наред?“, питах се с лек ужас.
И, разбира се, в духа на класическата комедия, се оказа, че ни бяха настанили в стая с отделни легла. Тъкмо ще си починем с мъжа ми един от друг на безопасно разстояние.
Разтоварихме багажите (които, между другото, почти напълниха стаята), разпънахме походната кошара, която зае цялата останалата площ и... тръгнахме на обиколка!
Елито, естествено, обяви стачка, че няма сладко на секундата. И веднага тръгнахме да търсим нещо за залъгване на глада. Центърът ни примами към пекарна с голям надпис „Най-вкусните ГЮЗЛЕМЕТА!“. Но като всяко хубаво нещо не беше отворена.
Малката приключенка беше готова да надуе гайдата от възмущение, но – о, чудо! На хоризонта се появи шекерджийница. Елито вече си мислеше, че е в рая. Докато обикаляше между бонбоните и ореховките, започна да задава купища въпроси:
– Какво е това?
– Пестил.
– А какво е пестилът?
– Сладкиш от сини сливи.
– А това какво е?
– Балсуджук.
– А балсуджукът какво е?...
В този момент се почувствах като участник в кулинарно риалити шоу, където трябва да обяснявам всяка храна на света с възможно най-простите думи.
След като се подсладихме с няколко локумени вафли, решихме да открием Музея на резбарското и зографското изкуство.
Въведохме адреса в Google Maps и се оставихме на милостта на технологиите. Но Google Maps реши да ни запознае с местната реалност и ни заведе до обикновена къща, която с нищо не подсказваше, че някога е била музей. Човекът, който хладнокръвно си простираше гащите на балкона, също не изглеждаше като уредник на музей. Спогледахме се объркани, после се разсмяхме и решихме да обиколим града по нашия си начин – на око! Единственият музей наблизо беше този на африканското изкуство. Няколко къщи в близост също носеха духа на Африка с големите си бананови дръвчета, които надничаха любопитно от оградите.
След известно време се върнахме към улицата на занаятите и Славейковата къща. Пенчо Славейков, седнал на една пейка със своя замислен поглед, привлече вниманието на Елито. Тя започна да му се сърди, че е заел цялото място на пейката, а той мълчеше като истински джентълмен.
– Ели, това е статуя на един от най-обичаните ни писатели – Пенчо Славейков.
– Като е писател, защо не пише, а стои и е заел пейката?
– Това е неговата къща – Славейковата къща. Тя е жив пример за богатството на българската възрожденска архитектура.
– Е, щом е неговата къща, да седи цял ден пред нея ли?
– Той сигурно просто иска да гледа какво става около него, наслаждава се на гледката и се уверява, че всичко е в ред.
– Мамо, помоли го да се премести за малко. – извиси тон и започна да ме гледа умоляващо.
– Това ще се окаже доста трудно. Хайде да си харесаш друга пейка.
Снимки: Личен архив
Кой може да обясни на малко дете, че и статуите си имат права и те трябва понякога да бъдат оставени на мира?
Накрая стигнахме до музея, където ни посрещна една усмихната жена, готова да отговори на всички въпроси:
– Защо се казва Даскаловата къща? Какво е даскал?
– Защо не мога да седна на стола в средата на стаята?
– Къде е храната?
– Таванът защо е резбован?
– Кой живее в тези стаи?
– Дърворезбите стават ли за оцветяване?
Още не сме свършили, скрол надолу
Може би ще харесате и...
Жената беше толкова търпелива, че си помислих, че работи тук само заради децата. Музеят беше истинска съкровищница – резбовани тавани, икони, истории от миналото. Разказа ни, че Даскаловата къща се нарича още Къщата със слънцата. Тази къща не е просто музей, а истински храм на дърворезбарското изкуство, с резбовани слънца, които приковават погледа с изяществото си. И както Трявна е единственият град в България, където резбарството е живо и кипи благодарение на средното специално художествено училище и ръцете на майсторите, така и Къщата със слънцата е уникално място, което трябва задължително да се посети. Елито не спря да задава въпроси и да се възхищава на всяка дърворезба.
И така, след тази невероятна одисея, научихме много нови думи – гайтанджийство, казаслък, кюмюджийство – които обогатиха не само речника ни, но и представата ни за живота и майсторството в България. Докато се разхождахме по уличките на занаятите, накичени с уютни магазинчета с дърворезби, ръчно изписани бъклици и живописни картини, усетихме каква красота и умения се крият в нашия народ. И въпреки всички завои, джипиеси и въпроси на Елито, разбрахме едно – приключението винаги е по-сладко, когато е споделено с тези, които обичаш!
