Текстът на Цветелина Тенева е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.
Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 30 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.
O, последния път, когато баба беше до мен, беше само преди няколко седмици. Една вечер към полунощ тя бдеше над мен. Точно отново бях вдигнала температура и тялото ми се тресеше от студ и болка, когато плачът на бебето ме събуди, за да отида да го взема, да го гушна и да го успокоя, защото и то беше болно. А баба стоеше там на прозореца и ми се усмихваше.
Баба почина преди повече от десет години. Няма я. С всеки изминал ден я няма все повече. И много странно се получава с мъката по близък човек - с времето тази мъка изтъпява, не се усеща остро и пронизващо, животът продължава, но някак си тази мъка се внедрява в сърцето и когато се сетя за баба, ме поглъща като черна дупка, така сякаш и аз да изчезна.
А баба беше много за мен. И все още е - завинаги ще бъде. Жена, която ме гледаше като писано яйце, жена, която работеше много, но пак се връщаше вкъщи усмихната, за да ми направи пържени филийки и сладко от смокини. Жена, която винаги ходеше изправена и горда. Жена, която имаше голямо кожено палто, което сега аз нося, и когато вдишам малко по-дълбоко, но така, че да усетя аромата на кожата, сякаш усещам аромата на баба.
А, това със сигурност ви се е случвало - да има случки и картини, които да събудят заспал спомен у вас и да се сетите за хора или емоции, останали в миналото. А случвало ли ви се е същото нещо, но с аромати - освен това с палтото, на мен веднъж ми се случи, докато ям грозде - тъмна чепка грозде, чийто вкус ме пренесе на лозето от моето детство, там с баба ми, която бере грозде и ми дава да ям, и изведнъж една експлозия от картини, слънцето в очите, образа на баба ми, аз - малка и незнаеща, градината, небето, космоса, черната дупка. И мъката ме обхвана и това е най-хубавият плач на света, който може да се случи.
Сега плача отново. Просто се сещам за баба.
Знаете ли, когато почина, искам да кажа в момента, в който е вдишала и издишала за последен път, аз го усетих - усетих го като пробождане с остър нож в сърцето. Да, звучи като клише, но в онзи миг аз знаех какво се случва.
Бях на урок по химия и изведнъж вече нямаше учебници, нямаше маса и стол и учител в тази стая, само някаква светлина и мъка. Цветовете пред мен станаха бледи, стана студено. Беше декември. Само колко беше студено навън... Смразяващ последен дъх, очи, които плачат, пръст при пръстта, лицето за последен път, край.
А знаете ли как човек не си спомня вече чертите на лицето. Но това няма значение. Ярко си спомням случки и истории - как ми правеше пуканки вечер пред телевизора, как ми четеше една и съща книжка за животните в зоопарка на Леда Милева, как слушахме щурците вечер на онази веранда на вилата, как правихме доматен сок в градината, как се катеря по черешата, как бяга към мен да ме успокоява, когато плача, а аз плачех, защото случайно бях прочела в един вестник как събират пари за едни бедни деца и някак си ми стана тъжно.
Играехме на карти, беше ме завела на концерт на Васил Найденов, ходехме на плаж и цялата ми коса беше станала в пясък, беше ми купила едни червени лачени обувки, спомням си цвета все едно са пред мен. Ходех при нея на работа в банката и си представях как и аз попълвам декларации и списъци и хора влизат и излизат, и тя е хем банкерът, хем моята баба.
Много бях горда. Имаше копирна машина и копирахме банкноти, така че пред блока моите пари бяха истински, не просто набрани листа от дървото. Да, много бях горда. Коледните празници - огромно дърво в нейния хол, топла печка, адски много подаръци, котките от пред входа влизаха при нас за малко на топло, тя пее „с червените ботушки потропва Дядо Мраз“, детско шампанско, как тази жена успяваше така да напълни къщата.
Спомням си и още нещо, сега ще прозвучи странно, но аз съм сигурна, че е така - спомням си студена вечер, отново е декември, огромна стая, тъмно е, много тъмно, и тя там, по средата на стаята, държи едно бебе, шушука му и го успокоява, за да заспи. А на мен ми е уютно и топло, не искам никога да ме пуска. Аз съм бебето, тя е моята баба.
А сега стои до мен и до моето бебе, с което сме болни, ние сме се гушнали, много се радвам, че е до мен в трудни моменти, като моя втори ангел пазител, който просто е там и ме обича. Завинаги.
