Публикуваме текст на наша читателка, която говори по тема, за която на никого не му се говори – самоубийството. Но точно с мълчанието си подкрепяме проблема.
Мила Атанасова е психолог, работи като консултант „Човешки ресурси“, а в момента е в майчинство. Тя е майка на две деца.
„Написах текста, който Ви изпращам, в израз на личните си емоции по темата. Впоследствие ми хрумна, че може да е полезен на повече хора, отколкото биха го прочели в личните ми контакти, и реших да го изпратя на Вас. Виждам, че правите много за информирането на по-широка аудитория за теми като следродилната депресия чрез видео поредицата с д-р Сотиров“, пише Мила.
Ще започна с лична история. Моята баба имала трима братя. Но приказката не е „Тримата братя и златната ябълка“, а „Тримата братя и въжето“ – в някакъв момент от живота си и тримата се обесили. Първият загубил коня, когато бил на 17. Конят сигурно е можело да се намери, но малкият брат – вече не. Вторият го обвинили несправедливо за нещо, бил млад баща. Третият бил болнав, кой знае още какво го е мъчило.
В България последната статистика е, че на 100 000 починали мъже 11 загиват от самоубийство. При жените цифрата е 3 на 100 000. На пръв поглед не звучи много, нали? Средно 7 души от 100 000? Но самоубийството е като експлозив в социалното обкръжение – катастрофална болка в близост и летящи надалеч шрапнели.
В същото време смъртта от самоубийство е една от най-предотвратимите, ако ние сме по-информирани и по-рационални като общество. Не е достатъчно най-близките да знаят повече по темата, защото те често са твърде близо – твърде притеснени, твърде емоционално въвлечени, за да предприемат правилните действия.
Нужна е промяна на ниво общество – институции, които работят за превенция, не само когато една тема стане „гореща“. Специалисти, които изпълняват и роля на обучители. И най-вече всеки от нас да има поне базисно разбиране за това какво е депресия, как да я познаем и какво да правим. Едва когато имаме социална среда, в която търсенето на психологическа помощ се подкрепя, а не стигматизира и осмива, тази смърт наистина ще бъде предотвратима.
Ей тази зловредна фраза е част от отговора на въпроса защо мъжете, които умират от самоубийство, са повече, въпреки че жените правят повече опити и имат повече мисли за край на живота. В традиционно-патриархалните култури социализираме момчетата да са СИЛНИ. Само че криворазбраната сила се превръща в трудност да търсиш помощ, изолация и липса на подкрепяща среда, неспособност да разпознаваш и споделяш емоциите си. Започва да звучи като „аз ще се справя на всяка цена, няма да се предам, няма да си почина, няма да позволя да ме видят слаб“.
Един от най-силните мъже, които някога съм срещала, се самоуби наскоро. Остави деца, любяща съпруга и купища хора, които му се възхищават. И ако дори за миг ви е хрумнала мисълта: „Как може да си остави семейството, силните хора не правят така?!“, моля, прочетете този текст. Може за някого да сте човекът, чиято информираност ще спре таймера на тиктакащата бомба.
60% от хората, които се самоубиват, страдат от депресия. Разбира се, не всички, които страдат от депресия, се самоубиват (до суицид се стига при 10-15% от случаите на тежка депресия). Но ако близък човек има такива симптоми, бъдете този, който ще ги забележи и няма да каже „Ще ти мине!“ (За списък на още фрази, които не помагат, изчакайте малко, ще има.)
Репликата „депресиран съм“ се е превърнала в изтривалка напоследък и се използва за всичко от рода на потиснатост, тъга, меланхолия, лошо настроение. Но ако лошото настроение продължава седмици или е придружено от някои от тези неща, включете първа сигнална лампа:
Ако чуете някоя от тези или подобни реплики: „В нищо не виждам смисъл“, „То няма за какво да се живее“, „На другите ще им е по-добре без мен“, „Искам всичко просто да приключи“, включете втора сигнална лампа и една аларма.
Инстинктивната човешка реакция, когато чуем такива тежки чувства и мисли, е да избягаме надалеч от тях. Правим това, казвайки подобни неща (ето и обещания списък с фрази, които не помагат):
Вариации на тези фрази има много, но посланието отзад е едно и също: „Не ме натоварвай със своето страдание, не искам да го чувам, това е страшно!“. И огромното опасение – да не споменем думата „самоубийство“, защото може да наведем човека към тази мисъл.
Изследванията системно показват, че, зададен по подходящ начин, въпросът дали човек има мисли за самоубийство, носи облекчение и дава пространство за споделяне. Какво значи подходящ начин? „Съжалявам, че се чувстваш така и се тревожа за теб! Минавали ли са ти мисли за самоубийство?“
За самоубийството се шепне. Тихо, да не чуят съседите, да не разберат децата. „Страх ме е да направи нещо“, казват хората. Нещото не се назовава. Темата е обградена с митове и заблуди, които пречат на справянето с проблема. А статистиките са ясни – в културите, където самоубийството се стигматизира и темата е табу, честотата е по-висока.
От една страна заради това табу хората не искат да питат. От друга – не знаят как да реагират, ако се окаже, че има суицидни мисли. Намесва се и друга заблуда – щом говори за самоубийство, значи няма да го направи наистина. Не е така. Повечето от хората, които правят опит за суицид, са заявили намеренията си и/или са демонстрирали други сигнали за риск. В някои ситуации обаче знаците може да не са толкова праволинейни.
При част от хората (особено при мъжете) депресията може да не се прояви като потиснатост и чувство за безнадеждност. Вместо това те могат да са по-раздразнителни и гневливи от обикновено; да се оплакват от телесни симптоми – особено болка в гърба, главоболие и отпадналост; да прибягват по-често от обичайно до алкохол или други упойващи вещества.
Основните фактори, които влияят върху риска за самоубийство, се отнасят до човека – генетични, социални и психологически. Интуитивно усещаме, че след негативно лично събитие като загуба на работа или партньор, човек е по-уязвим. Но има и някои общи фактори от средата, които утежняват страданието на хората с депресия и се отразяват върху честотата на самоубийствата:
В такива моменти бъдете особено внимателни, ако имате близък в риск. Не знаете кое камъче ще затъркаля лавината.
Още не сме свършили, скрол надолу
Някои знаци са особено притеснителни и от тях трябва алармената ви система да свети като коледна елха:
Когато забележите, че някой е в депресия и чуете или подозирате за мисли за самоубийство:
Няколко думи обаче за психотерапевтите в България. Не всяко нещо, което се преструва на психотерапия, е такава и можете да попаднете на абсолютни шарлатани. Един от най-ужасяващите моменти в професионалния ми живот беше, когато чух една дама, работеща като терапевт, да дава съвет в следната ситуация:
Мениджър в компания има служител, който споделил намерения за самоубийство, като казал, че няма да се видят на следващия тиймбилдинг, защото не планира да е жив. (Вашата алармена система вече пищи, нали?) Въпросната терапевтка“ посъветва: „Кажи му, че понякога и на теб ти иде да се гръмнеш“... (Това също влиза в списъка за реплики, които не се казват!)
Така че избирайте внимателно. Проверете в какъв тип терапия е обучен да работи специалистът, при когото отивате. (Пример за различни психотерапевтични школи са когнитивно-поведенческа терапия, психоанализа и т.н) Вижте дали има научни доказателства, че този метод действително работи и за какъв тип проблеми е най-подходящ. При депресия най-много доказателства има за ефективността на когнитивно-поведенческата терапия и специфични методи от нея.
Докато тази проста истина не достигне до умовете на повече хора, много трудно ще преодолеем стигмата към самото състояние и тази към посещаването на психиатри и психолози. Масово тази идея не може да „захване“, защото хората все още възприемат тялото и ума като отделни неща, а те НЕ СА.
Съжалявам, ако го чувате от мен, но нямате безсмъртна душа. Имате си мозък, в който текат химични процеси. Когато нещо в тях се обърка, имате „психични проблеми“. Конкретно депресията е промяна в начина, по който работят определени невротрансмитери в мозъка – съвсем пълноправна болест. Тогава какво казваме, когато твърдим, че някой е „избрал да умре“ в такава ситуация? Здравото, рационално „аз“, което би избрало да живее, не е там в този момент. Болестта дърпа спусъка, връзва въжето, прескача парапета. Самоубийството е антиизбор. А на нас остава да променим мисленето си, за да стигнат по-малко хора до него.
Аз не съм експерт по темата. Психолог съм, магистър по семейно консултиране и съм преминала обучение за работа с хора със суицидни мисли, но съм далеч от най-добрия човек, който да дава специализирани съвети. Но впечатленията ми са, че хората не са наясно с темата и по-добре малко и непълна информация, отколкото никаква.
Ако имате притеснения за близък, познат, колега не стойте в надеждата, че всичко ще се размине, а потърсете повече информация и подкрепа.
При спешни ситуации, обадете се на 112!
В София има спешно психиатрично звено в Център за психично здраве „Проф. Н. Шипковенски“ – ул. „Екзарх Йосиф“ 59. Телефонът на спешния кабинет: 02/9810006
Текстът на Цветелина Тенева е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.
Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 30 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.
O, последния път, когато баба беше до мен, беше само преди няколко седмици. Една вечер към полунощ тя бдеше над мен. Точно отново бях вдигнала температура и тялото ми се тресеше от студ и болка, когато плачът на бебето ме събуди, за да отида да го взема, да го гушна и да го успокоя, защото и то беше болно. А баба стоеше там на прозореца и ми се усмихваше.
Баба почина преди повече от десет години. Няма я. С всеки изминал ден я няма все повече. И много странно се получава с мъката по близък човек - с времето тази мъка изтъпява, не се усеща остро и пронизващо, животът продължава, но някак си тази мъка се внедрява в сърцето и когато се сетя за баба, ме поглъща като черна дупка, така сякаш и аз да изчезна.
А баба беше много за мен. И все още е - завинаги ще бъде. Жена, която ме гледаше като писано яйце, жена, която работеше много, но пак се връщаше вкъщи усмихната, за да ми направи пържени филийки и сладко от смокини. Жена, която винаги ходеше изправена и горда. Жена, която имаше голямо кожено палто, което сега аз нося, и когато вдишам малко по-дълбоко, но така, че да усетя аромата на кожата, сякаш усещам аромата на баба.
А, това със сигурност ви се е случвало - да има случки и картини, които да събудят заспал спомен у вас и да се сетите за хора или емоции, останали в миналото. А случвало ли ви се е същото нещо, но с аромати - освен това с палтото, на мен веднъж ми се случи, докато ям грозде - тъмна чепка грозде, чийто вкус ме пренесе на лозето от моето детство, там с баба ми, която бере грозде и ми дава да ям, и изведнъж една експлозия от картини, слънцето в очите, образа на баба ми, аз - малка и незнаеща, градината, небето, космоса, черната дупка. И мъката ме обхвана и това е най-хубавият плач на света, който може да се случи.
Сега плача отново. Просто се сещам за баба.
Знаете ли, когато почина, искам да кажа в момента, в който е вдишала и издишала за последен път, аз го усетих - усетих го като пробождане с остър нож в сърцето. Да, звучи като клише, но в онзи миг аз знаех какво се случва.
Бях на урок по химия и изведнъж вече нямаше учебници, нямаше маса и стол и учител в тази стая, само някаква светлина и мъка. Цветовете пред мен станаха бледи, стана студено. Беше декември. Само колко беше студено навън... Смразяващ последен дъх, очи, които плачат, пръст при пръстта, лицето за последен път, край.
А знаете ли как човек не си спомня вече чертите на лицето. Но това няма значение. Ярко си спомням случки и истории - как ми правеше пуканки вечер пред телевизора, как ми четеше една и съща книжка за животните в зоопарка на Леда Милева, как слушахме щурците вечер на онази веранда на вилата, как правихме доматен сок в градината, как се катеря по черешата, как бяга към мен да ме успокоява, когато плача, а аз плачех, защото случайно бях прочела в един вестник как събират пари за едни бедни деца и някак си ми стана тъжно.
Играехме на карти, беше ме завела на концерт на Васил Найденов, ходехме на плаж и цялата ми коса беше станала в пясък, беше ми купила едни червени лачени обувки, спомням си цвета все едно са пред мен. Ходех при нея на работа в банката и си представях как и аз попълвам декларации и списъци и хора влизат и излизат, и тя е хем банкерът, хем моята баба.
Много бях горда. Имаше копирна машина и копирахме банкноти, така че пред блока моите пари бяха истински, не просто набрани листа от дървото. Да, много бях горда. Коледните празници - огромно дърво в нейния хол, топла печка, адски много подаръци, котките от пред входа влизаха при нас за малко на топло, тя пее „с червените ботушки потропва Дядо Мраз“, детско шампанско, как тази жена успяваше така да напълни къщата.
Спомням си и още нещо, сега ще прозвучи странно, но аз съм сигурна, че е така - спомням си студена вечер, отново е декември, огромна стая, тъмно е, много тъмно, и тя там, по средата на стаята, държи едно бебе, шушука му и го успокоява, за да заспи. А на мен ми е уютно и топло, не искам никога да ме пуска. Аз съм бебето, тя е моята баба.
А сега стои до мен и до моето бебе, с което сме болни, ние сме се гушнали, много се радвам, че е до мен в трудни моменти, като моя втори ангел пазител, който просто е там и ме обича. Завинаги.
Приятелят на Меган Девайн умира на 39-годишна възраст, докато плува в любимата си река. Всички смятат, че Меган бързо ще превъзмогне мъката, защото не са женени, а са били "просто" гаджета. И това само увеличава болката ѝ.
Приятелят ми от пет години се удави в един прекрасен, обикновен ден през 2009 г.
Мат беше силен, трениран, здрав и имаше нужда от регулярни дози река и гори, за да се чувства добре. Шегувахме се, че е наполовина планинска коза, която може да се катери по отвесните скали на водопад, ако се налага.
В онзи ден, първия слънчев ден след няколко дъждовни седмици, отидохме до река Призъмскът, обичайното ни място. Мат влезе да поплува, а аз се разхождах в гората с кучето. Когато извика за помощ, се обърнах и го видях как вече изпуска спасителното дърво, за което се държеше, и го повлича силното течение на придошлата река. С кучето се втурнахме след него, опитвайки се да го спасим, но бяхме завлечени от същото необичайно бързо течение. Тялото на Мат беше открито от претърсващите екипи три часа по-късно.
В тази сутрин планирахме как ще се преместим от Мейн във Флорида. Вечерта вече започнаха да валят съболезнования:
“Ти си млада и хубава. Ще си намериш някой друг. Ще видиш, всичко ще е наред.”
“Искрено се надявам възможно най-бързо да срещнеш някой друг и да оставиш всичко това зад себе си.”
След няколко дни започнах да дочувам и други коментари, първите на погребението:
“Изобщо не знаех, че има приятелка, едва ли е било толкова сериозно.”
“Не е като да са женени от 30 години.”
Постарах се доста, за да игнорирам тези “благопожелания”. Много от тях идваха от хора от поколението на родителите ми, за които бракът е едва ли не цивилизационно изискване. По-лесно щеше да ми е просто да отхвърля предположенията, че “ще срещна някой друг” – като че ли това щеше да реши нещо… Да определям живота си според романтичната си връзка, никога не е било моето нещо. Не живеехме заедно през цялото време. Нямахме деца и не планирахме да имаме. Приятелските съвети да си намеря някой друг просто засилваха усещането ми, че съм извън очакваните норми.
Но заличаването – оценките на валидността на връзката ни – това беше много по-трудно за понасяне. Да чувам пак и пак от хора, намиращи се в периферията на живота ни, че връзката ни никога не е имала значение или даже не е съществувала, беше ужасно оскърбително.
Както по-късно разбрах, моят опит в подобна ситуация, не е уникален. Виждам го постоянно в текстовете на студентите ми и в писмата на читатели: ако младият ти партньор, с когото нямате брак, почине, не е толкова сериозно, по-скоро е временно неудобство, отколкото ако това е законният ти съпруг.
Както ми каза една жена, чийто приятел е починал на 33 от мозъчна аневризма: “Къде-къде по-удобно щеше да, ако можех да се определя само с една дума: “вдовица”. Тази дума не би изисквала допълнителни описания колко дълго сме били заедно или обяснения дали сме живеели под един покрив… Знаех много повече за него, отколкото членовете на семейството му, знаех повече за личния му живот и финансовите му дела, но всичко, което можех да направя, е просто да предам нататък това знание. Защото не бях негова съпруга.”
Дори без външна намеса, когато човекът, когото обичаш, изчезне внезапно, това може да те накара да поставиш под въпрос всичко. Губиш ехото от живота си. Вече няма как да правиш проверките на реалността, които правим всички, разчитайки и на партньора си за успокоение. Останали сте ти и паметта ти и артефактите от живота ви. Това, че връзката ви е поставяна под въпрос постоянно и едва ли не отписвана, добавя странно измерение към нея.
Преживях тези първи седмици и месеци като премълчавах. Разчитах на приятелите и семейството ми, които бяха свидетели на живота ми с Мат, които знаеха кое е истина и кое не. Уповавах се на това, което знам за себе си, и на това, което съм научила в кариерата си на психотерапевт. Прекарвах много време в гората с кучето ни. Накрая се оказа истина това, което много приятели ми бяха казали в началото – обидата от преценките и от предложенията “да сменя човека” избледня.
Колкото и да беше трудно тогава, колкото и да болеше, в известен смисъл връзката ни оцеля. Това, което имахме с Мат, и живота, който живях, ми принадлежи. Нищо не може да го промени – нито мненията на околните, нито новият живот, който започна, след като него вече го няма.
Не съм омъжена, не съм сгодена, не се виждам с някой специален в момента. Отне ми години, за да спре да ми прилошава само от мисълта да започна да се срещам с някого. Сега е по-леко – излизането е забавно, странно, досадно – точно каквото е за много хора, без значение със или без починал партньор. Отворена съм към нови връзки. Липсва ми да ме обичат по този начин. Липсва ми да съм част от екип. Не виждам това желание за партньорство (или връзка в различни форми) като замяна. Любовта на Мат е част от историята ми и от всекидневието ми по много начини.
В годините след неговата смърт, се преместих в другия край на страната, кучето ни почина след дълъг, щастлив живот и много от другите белези на общия ни живот изчезнаха. И въпреки това той е тук: в реките, които никога не видя, в начина, по който се държа, в начина, по който обичам.
По това време на годината последният ден от живота на Мат отеква в сънищата и мислите ми. Колко лесно един обикновен, хубав летен ден може да се превърне в необикновен. Как най-хубавите ти планове могат да се изпарят внезапно. Как външният свят може да изказва мнение за живота ти спрямо това, което са виждали отвън, но никога не могат да заличат истината: любовта, която си споделял, и живота, който сте изградили заедно. Да приемеш в себе си тази истина е най-доброто лекарство срещу мъката.
