По повод текста, който публикувахме, Работя в ресторант и вече не понасям деца, наша читателка Рая Апостолова, ни изпрати този текст, за да породи дискусия за местата, на които не сме добре дошли с децата.
Когато бях бременна с първото си дете, си представях колко прекрасно ще е да съм по майчинство. Щях да се наслаждавам на всеки ден, далеч от стреса в офиса, да пия кафе с часове, докато бебето сладко спи в количката, и да си пазарувам безгрижно в мола. Дори бях убедена, че ще ходим с мъжа ми по ресторанти.
ДА, БЕ, ДА.
Няма значение на каква възраст е детето, хаосът винаги спохожда избраните майките. Тези, чието дете има вроден радар за спокойствието на околните и го нарушава.
Като един класически случай от учебниците по акушерство, аз качих едни 25 килограма по време на бременността ми. Година и половина по-късно останаха 18 килограма за сваляне до предишната ми форма. Отчаях се след три месеца въргаляне на килима вкъщи във всякакви пози, уж имитиращи най-добрите пилатес тренировки на готините мадами в Инстаграм. Ама ефект нямаше, освен че похарчих над 200 лева за ластици, килими и всякакви безполезни за мен прахоуловители впоследствие.
Решавам, че е време да се погрижа за самочувствието си. И си викам „Ще ходя на фитнес с детето, а то ще си седи тихичко в количката“.
Спойлер: няма как да стане това.
Взимам детето, защото фитнесът няма табелка „забранено за деца“, нали? Още на входа усмихнато момче на рецепция ме пита:
– За първи път ли сте тук?
– О, не, ходила съм много пъти. Просто сега съм на ново фитнес ниво „тренирай с дете“.
Влизам в залата с ентусиазъм и количка, пълна с дрънкащи и светещи играчки, вода и някаква неопределена субстанция, която преди 15 минути беше бисквита. Детето се ококори с поглед сякаш сме в Дисниленд. Аз – с надеждата, че ще стои в количката поне 10 минути.
ДА, БЕ, ДА! ВЯРВАШ ЛИ СИ!?
Настанявам се удобно, давам му любимата му играчка. Започвам клекове... ИИИ то почва да плаче, защото си изтърва играчката на земята. Отивам, давам му я, започва да плаче истерично, за да го сваля от количката. Каква изненада само!? Свалям го на безопасно до мен място, на меко килимче отново с играчка в ръка.
Поглеждам двамата инструктори, които очевидно залагат кога точно ще стане катастрофата.
Опитвам се да направя клекове с гирички, но детето вече е захвърлило играчката си и е започнало експедиция към най-опасните места във фитнеса. Сякаш е Индиана Джоунс... Малкото ми съкровище решава, че най-доброто място за игра е до лежанките. Вече е успяло да се докопа до една гира, очевидно тежаща 5 кг.
Поглеждам около мен – двама мъже тренират на лежанките, именно където се подвизава бебето. И погледите им са далеч от смразяващи и отегчени, защото се хващат на бас колко време ще издържа.
Малкото ми чудо, отново седнало уж кротко на земята във фитнеса, докопа бутилка с вода на момиче, което се настани да тренира до нас, и я търкулна до краката ѝ. Обръщайки се настрани, очевидно усетила как постепенно маратонките ѝ се наводняват, изпищява, сякаш я нападат. Няма да го бъде, казах си аз. Събрах багажа, хванах детето подмишница, защото нямах време да подредя багажа по местата, а просто го нахвърлях отгоре. Потна, изнервена, ядосана... ДЕБЕЛА... ОТЧАЯНА.
На излизане рецепционистът ми се усмихва:
– До скоро.
– До след 16–18 години, отговарям му аз троснато.
Октомври. Изсипва се страшен порой, гърми и трещи. Двегодишният ми син вече е разхвърлял всички 10 кутии, пълни с играчки, и започва от скука да се катери по шкафовете и да се прави на Спайдърмен. Аз решавам да разнообразя заниманията. Казвам си: „Един час в кафенето долу в блока – защо не!?“ Хайде. Отиваме с двегодишното, което е в настроение за снимане на поредица „Как да скъсаме нервите на родителите си“. Поръчвам си двойно капучино. Детето пищи, че иска „сладка топка“. Превеждам на сервитьорката, че това е мъфин.
– Шоколадов или бананов?
– Да – отговаря детето.
– Шоколадов или бананов? – пита сервитьорката.
Мълчание... Детето се скрива под масата и отказва да си поръча. Взима менюто и започва да го ползва като шейна, влачейки се по пода с него.
– Шоколадов или бананов? – Вече с отегчен глас потретва сервитьорката.
– Шоколадов – решавам да поръчам аз.
Следва театрална сцена от млад актьорски състав, но изключително талантлив. Синът ми изпада в дълбока вътрешна драма с изпълнение, достойно за БАФТА, когато вижда шоколадовия мъфин на масата:
– Ама аз исках бананов!!!
Поръчвам бананов. Детето започва да събира менютата в цялото кафене и да ги реди върху нашата маса. Подобно на Бурдж Халифа, кулата от менюта се срутва върху мъфините и те падат на пода. Започва истеричен рев, сякаш му вадят зъб.
Почиствам трохите, докато синът ми продължава да пищи и реве, че няма мъфини. И че му взеха менютата. Сервитьорката ме поглежда със съчувствие, но и с онзи лек ужас, който изпитват хората, когато нещо страшно се случва пред очите им, но те не знаят как да помогнат.
– Искате ли още един мъфин? – пита тя, сякаш предлага сделка с дявола.
– Не, благодаря. Ще си тръгнем, преди някой да извика социалните.
Докато събирам разпилените салфетки, бърша пода и се опитвам да обуя обувките на ревящото дете, мъжът зад мен все още се подсмихва. В този момент искам да му кажа: „Желая ти тризнаци“. Но вместо това просто го поглежда като човек, който е преминал през война с два мъфина и я е загубил.
Излизаме от кафенето – аз, обляна в пот, детето – с размазана шоколадова следа на бузата, напомняща белег на воин. Защото реши да чисти пода с обърнатите мъфини... Дъждът навън все още се излива, гръмотевиците кънтят, но нищо не може да надвика малкия ураган до мен, който крещи, че иска на мокрите люлки пред блока.
Романтичната ми представа за едно спокойно кафе? Удавена в пороя. Заедно с трохите от двата мъфина.
А аз имах капучино. Непипнато – остава да събира прах върху масата.
Тук е още по-зле. „Ще хапнем като едно щастливо семейство“ и решавам да въвлека и мъжа ми в това престъпление (грешно, много грешно).
Решавам да вечеряме навън. Детето вече е на 3 години. Искам смело да започнем да ходим на разни места с него.
Ах, каква наивница съм била.
Влизаме в ресторанта и моментално усещам ледения поглед на сервитьора при срещата с ревящия ми син, който не беше спал следобед. Сервитьорът вече знае, че ще има тежка вечер. Сядаме. Давам на детето менюто. Лоша идея.
Посочва разни неща из менюто и пита какво са. Той не просто пита. Той крещи. Сочи с такава страст, сякаш е открил тайната на вселената.
– Това е нещо сладко, което...
– КОНТИТУРР ЮЛИИИИИИИИИИ!!!
Цялото заведение вече е информирано за съществуването на този специалитет. Хората по масите дискретно вдигат поглед от чиниите си. Една жена оставя вилицата си – дали защото е впечатлена, или защото се страхува, никога няма да разберем.
– Добре, но какво ще ядеш?
– Картофки. Ама, мамо, защо тогава има толкова много неща в менюто?!
Един философски разрез на ресторантьорството, който обаче ще оставим за по-късен етап. Засега поръчвам картофи и тайно се моля на боговете на майчинството.
Минути по-късно – картофите пристигат. Детето ги поглежда. После поглежда мен. После пак картофите. Лицето му помръква. В него се заражда голямата трагедия на неговия малък живот.
– АМА АЗ ИСКАХ ДА СА НА ВЪЛНИЧКИ!
Започвам преговори. Стигам до етапа на подкупи. Пазарене. Дори леко изнудване. „Яж и после ще гледаме Пес патрул“. Детето гледа картофите все едно съм му сервирала панирана змия.
15 минути по-късно. Половината порция е изядена. Другата половина се намира по масата, под масата, на моята рокля, по стола и евентуално в косата на жената зад нас. Една вилица е изпусната на земята точно три пъти. Детето я вдига, изпуска, вдига, изпуска... Вероятно тества гравитацията.
Но ето, че идва кулминацията. Детето решава, че е изтощено от цялата тази епопея с картофите и просто пада на пода. По гръб. С разперени ръце.
– НЕ ИСКАМ ПОВЕЧЕ ТУК! – крещи то с интензивността на герой от гръцка трагедия.
Хората се втренчват в нас. Сервитьорът застива на място пред него, държейки табла с чаши, които леко подрънкват.
– НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ ИСКАААМ!
Започва финалният етап от унижението:
Накрая, с изпотено чело и духовно пречупена, вдигам малкия, гънещ се като октопод, под рамо и го слагам обратно на стола. Той подсмърча, драматично хълца и накрая със съкрушен глас прошепва:
– Мамо... искам още картофки.
Сервитьорът ме поглежда със смесица от ужас и съжаление. В очите му има болка. Пристига сметката. Оглеждам сцената на престъплението. Масата изглежда като декор от филм за края на света. Оставям бакшиш, с който персоналът би могъл да си позволи кратка сесия на онлайн терапия.
Сервитьорът ни изпраща с празен поглед. Вече не е същият човек. Вече е видял... неща. И осъзнава, че не иска деца. Разбираемо.
Следващият път? Ще ядем у дома. Филия с луканка. В банята.
„Ще се разходим и ще разгледаме“ (известно още като „ще похарчим пари за неща, които не ни трябват“).
Влизаме в мола с ясната идея, че „само ще гледаме“. Това, разбира се, е същото като да кажеш „само ще подремна 5 минути“. Мислиш си – добре климатизирано пространство, свободен кът за игра, възможност да си напазаруваш. Реалност – децата бягат като свободни радикали, има шанс да излезеш с 300 нови играчки, които не си планирал. А единственото, което успяваш да купиш за себе си, е кърпа да бършеш потта си при борбата с децата.
Първа спирка. Аз съм с едно дете, трябва да е поносимо, нали!?
ДА, БЕ, ДА.
Детето вижда магазин за играчки.
– Само ще гледаме! – пазаря се аз, сякаш сме на пазара в Истанбул.
– Окей, само ще гледаме – казва уверено детето.
Две минути по-късно:
– Мамо, искам този камион.
Опитвам се да устоя. Със същото самочувствие и увереност, с които решавам да не изям второ парче пица. Това няма да бъде проблем. Аз съм дисциплинирана, няма да се поддам на натиска. Единствено, за да избегна истерия, решавам да проявя дипломатичност. Но всички усилия са напразни. Усещам как ще започне да реве истерично в магазина.
Устойчивостта ми се топи като ледовете на Антарктика. И познайте. За да избегна поредното тръшкане и реване в поредния магазин или каквото и да е обществено място... Излизаме с камионче, което със сигурност вече имаме 3000 разновидности и цветове у дома. Но този камион е небесносин, така че, разбира се, трябва да го имаме.
Продължаваме напред, надявайки се, че ще успеем да преминем без повече щети. Но не. Детето открива ескалаторите. Които предизвикват неописуема радост. И ето я новата драма. Вече двадесет пъти слизахме и се качвахме.
Още не сме свършили, скрол надолу
– Ама още един път?... И поредната нефутболна драма започна, и прекратих така чаканото от мен пазаруване. За да избегна детето да бъде моп и в мола.
Всяка идея, която изглежда като „лесен вариант“, всъщност е капан, който те изчаква да паднеш в него с пълна сила. И не само – всички погледи крещят „ГОСПОЖО, вземете си детето и си стойте вкъщи!“. Единственото, което можеш да направиш, е да се въоръжиш с търпение и да се надяваш, че някъде в този хаос ще успееш да запазиш поне малко от своята психическа стабилност. И малко късче спокойствие за нищо неподозиращите наоколо хора.
Както става ясно, ние наистина много харесваме Сердика Център, и затова решихме да му се обясним в любов в рима. Пазаруването в Сердика Център става още по-вълнуващо с новото им приложение Spot, където има ексклузивни оферти, отстъпки и подаръци.
Подаръци ще има за двама от вас – два ваучера за пазаруване от Сердика Център на стойност 100 лв. Изгледайте видеото, за да разберете как да си ги спечелите и после коментирайте под поста ни във Фейсбук. Успех!
Безспорно най-големият ужас за всеки родител е да изгуби детето си или да го отвлекат. Това е кошмарът на кошмарите. За един такъв малък ад ни разказва Милена Стоянджова-Павлова, само че в техния случай историята, за щастие, е комична и с хепиенда на хепиендовете. Велик е този разказ.
Действието се развива през 2017 г. в Гърция на връщане към България. Точно тогава имаше много случаи на продадени деца, по новините въртяха репортажи денонощно и майка ми сто пъти повтори да не изпускаме детето от поглед, че е бяло и русо.
Все едно някой ще иска да го задържи подобна беснотия…
Кимнах, викам си: АЗ ЛИ, БЕ? АЗ ЛИ ДА СИ ИЗГУБЯ ДЕТЕТО! САМО БЕЗОТГОВОРЕН ЧОВЕК БИ ДОПУСНАЛ ТАКОВА БЕЗОБРАЗИЕ!
След седмица почивка, дето се води почивка на думи, а всъщност е циркът на друга географска точка, събрахме багажите и лека-полека потеглихме. Мъжът ми тогава не беше активен шофьор и седеше на задната седалка до дребния (на 2,5 години), раздаваше сокове, солети, пускаше песни и пуфтеше от скука, съответно поиска да спрем, защото се е схванал.
Харесахме си крайпътен мол до Солун. Навън – дъжд като из ведро, понеже хванахме периферията на циклона Медуза. В мола – пълно със забрадени жени, в тоалетната едвам се уредих от наплива, на всичкото отгоре бях с къса пола и мъжете на тези забрадени жени ме оглеждаха.
Та, сядаме да ядем, Иво обикаля около нас с едно багерче, ние си говорим и му хвърляме по едно око. По едно време се обръщам да му дам пица – няма го. Само багерчето зловещо стои на масата, а той иначе си ходеше навсякъде с него.
Станах, огледах се – няма и следа от детето. Обхвана ме паника и казах на мъжа ми да отиде при охраната и да сигнализира. Докато се въртим и викаме ИВО!, виждам един мургав човечец как леко подтичва към изхода с НЕЩО увито в чаршаф.
Изкрещях: ДЕТЕТО МИ!
Хукнах след него, викам "СТОП", "ХАЛТ", други езици ако знаех, щях и тях да включа… Той тича към паркинга, където е паркиран мръсен бус. Прескачам с въпросната къса пола някакви храсти, за да взема преднина, преди да е отпрашил, газя кал в импровизираната градинка и го настигам.
С целия си ужас дърпам чаршафа и на английски крещя:
"GIVE ME BACK MY SON!" (тук следват аплаузи от страничните наблюдатели за атлетичните ми умения и пауза за връчване на Оскар в категорията драматична роля)
Чаршафът пада на бавен каданс, дъждът и той вали бавно, посетителите в мола са се наредили по прозорците и очакват развръзката... Човекът се обръща ужасено и ме гледа все едно съм Анджелина Джоли в екшън и ще му резна главата всеки момент.
Под чаршафа е някаква дървения, той е уплашен, аз съм объркана. От буса излиза забрадена жена, гледа ме с късата пола и започва да крещи нещо, аз само казвам: "СОРИ" и продължавам да сканирам паркинга за евентуални похитители.
Докато съм обляна в студена пот и дъжд едновременно, чувам мъжа ми да крещи "МИЛЕНА, ЕЛА, БЕ! СТИГА СЕ ИЗЛАГА! НАМЕРИХ ГО!" Влизам в мола, там свидетелите на сцената се подсмихват, аз съм червена като домат, но и облекчена. Иво стои до баща си и мига невинно.
– КЪДЕ БЕШЕ, МОМЧЕНЦЕ?!?
– ДОЛУ, ПОД МАСАТА.
Скрил се нашият под съседната маса... Ама кой да се сети да клекне вместо да гони случайни хора… До границата мълчахме в колата и дълго време не говорехме за тази случка.
Още се чудя обаче онзи мъж, когото едва не набих, какви ли обяснения е давал на жена си... Дано не е имало скандал!
Диляна Данчева е в Майко Мила със страхотен кратък текст по темата "Как да се справим с кофти ситуации и да си останем добри майки". Ние доста се смяхме и обещаваме да пробваме очевидно изпитаните съвети в първия удобен момент!
Мили майки, тук накратко давам две работещи идеи, в които няма нищо нелегално, но би трябвало да бъдат морално заклеймени.
1. Лоша идея Номер ЕДНО – връщане на скъпи стоки.
Значи, представете си как се моткате из разни молове, само за да може отрочетата да има къде да потичат в студеното време.
Сега си представете едни обуФчици, чиято цена е колкото две „майчински“ за първата година.
Сега си представете, че сте точили лиги по проклетите обуФчици вече два месеца, представете си как накрая са били намалени наполовина и, жертвайки всичкото памперс, пюрета, бодита и друга гняс, която можете да купите с тези пари, стискате зъби за предстоящия скандал с благоверния на тема „пак ли обувки???“, и смело ги купувате.
Скоро обаче разбирате защо е останал точно вашият номер - проклетите обуФчици имат дефект в хастара! Прищипано или недобре скроено отвътре парче, на тайно място, незабележимо убиващо в първите десетина минути и превръщащо обувките в уред за средновековно мъчение всяка следваща секунда.
Дефекта ви сочи опитен обущар, при когото ги носите за разпъване и който ви връща обувките с думите
„Гуспожа моа дъ въ земъ пърите, ама таа нема да стане – тоа ни мой се опине. Требва да се резне и пришие с парченце“
Връщате се в магазина, но там любезно ви казват, че няма проблем, няма дефект и въобще да ви няма.
Правилният начин за справяне със ситуацията: Пишете на Комисия за защита на потребителите, премиера и арменския поп, те се свързват с НАТО, задейства се ЮНПРОФОР и след кратки дипломатически совалки, включващи Еманюел Макрон и Ангела Меркел, ви връщат евентуално отговор през следващия ноември и ви сменят обувките през юли 2021 г.
Ефективният начин: Взимате децата с вас (колкото по-малки и жизнерадостни, толкова по-добре), взимате и момчето на съседката – трябва да е от ония с разбита глава и течащ сопол. При желание може да вземете и един брой отегчен и атрактивен тийнейджър, ако може с пънкарска или метълска визия, и да си носи телефон с музичка.
Нахранвате обилно децата със сладки и бонбонки.
Обещавате им нова игра: да влезете в ей онзи лъскав магазин и да им разрешите да подредят обувките по цвят и височина.
Изсипвате се всичките в магазина в час пик.
През първите десет минути повечето нормални клиенти вече са напуснали.
На петнадесетата управителката се е появила и е склонна да преговаряте.
2. Лоша идея Номер ДВЕ – послушни баби.
Случвало ли ви се е, въпреки вашата изрична и стриктна забрана, някоя от бабите да храни редовно любимото внуче с шоколад, бисквитки, вафлички, сокче и солетки точно преди вечеря, докато са на детската площадка, щото и без това сте лоша майка и, в края на краищата, от малко сладко никой не е умрял?
После вие се чудите до 3 часа как да приспите „ангелчето“ и как да събудите себе си и него няколко часа по–късно за работа и за градина.
На мен ми се е случвало няколко пъти.
Правилният начин: говорите с бабата, говорите с внучето, говорите с мъжа си, говорите със съседките оторе, отдолу и на партера, обаждате се на „Господари на ефира“ и на Парламентарната комисия по младежта и спорта.
Стартирате кампания за полезността от здравословността на здравословното здраво хранене.
Лепите плакати около детските площадки, училищата, пенсионерските клубове и парламента. Няма начин да не тръгне слух и евентуално бабата да се повлияе! Вероятно малко ще се обиди, че я разнасяте из квартала, но е почти сигурно, че ще има ефект, защото ХОРАТА ЩЕ ГОВОРЯТ. Ще ви го върне, като натяква по същия гореописан ред каква лоша дъщеря/снаха сте.
Ефективният начин: Уговаряте се с бабата да гледа детето през седмицата;
Взимате си половин свободен ден, взимате детето на обяд от градина, оставяте го да поиграе и го приспивате около три, три и половина, четири, оставяте го да спи до когато иска;
След ставане му давате за следобедна закуска (около 18-19 часа) тортичка, желирани бонбони или каквото му е там любимо и колкото иска.
За игра му опаковате любимата раничка с всички китайски, виетнамски и хонг-конгски играчки с пищяща, виеща и неспираща музика, които детето така обича и които все не му разрешавате да слуша едновременно.
Ако святкат, мигат и блестят – още по-добре.
Доставяте го на адреса на бабата.
Оттегляте се и си почивате цяла седмица, а след края ѝ нещата вече не са както преди.
Ако някой навремето ни беше казал на нас, майки клети, че някой ден децата ни ще могат да се возят на балон, ние щяхме да се изсмеем и със сигурност да се притесним, защото знаете какво се случи на Незнайко, когато се качи на балон. Отлетя и не се видя за доста дълго време.
Но нашите приятели от Мол Сердика (и то истински, защото ни подават ръка при всякак инициатива на Оле Мале напълно безвъзмездно) са подготвили изумителна програма на вашите деца, които ще могат не само да летят на балон. О, нееее, вие само вижте какво става:
От 1-ви юли небето над Сердика Център принадлежи на най-малките летци, които покоряват небосвода. Полет с балон нависоко за деца чака малките приключенци! На ниво -1, Голямата ротонда, специалният кът очаква своите летци от 16:00 до 19:00 часа през делничните дни и от 11:00 до 18:00 часа през уикендите.
И за да е забавлението по-голямо, работилници за изработка на балони, оцветяване, изложба с история на балоните от първия полет, рисуване на лица и куп забавни експерименти очакват всички желаещи.
И такаq приключенията във въздуха и на земята са в Сердика Център до 9-ти юли, така че нека се позабавляваме заедно. И да полетим с истински балон. Нависоко!
А ето и програмата на събитието:
Полет с истински балон: 16:00 до 19:00 часа през делничните дни и от 11:00 до 18:00 часа през уикендите.
Направи макет на балон: делнични дни от 16:00 до 19:00
Работилница с експерименти и демонстрации: уикенда от 13:00 до 17:00
Рисуване на лица: уикендите от 11:00 до 18:00
Работилница за оцветяване: всеки ден от 1-ви до 9-ти юли
И така, деца! Отивайте да летите с балон! Да изобретявате балон, да рисувате балон, да рисувате себе си и НАЙ-ВЕЧЕ да експериментирате.
И ако успеете да запазите за майка си едни 15 минути, в които тя, милата, да изпие едно кафе, ще сте били най-страхотните деца на света!
Елена Михалева е гост в Майко Мила с един разказ за деня, който е изкарала в мола с ДВЕ ДЕЦА, опитвайки се да им купи дрехи. Гарантираме ви, че и на вас ще ви стане тежко след третия абзац и пак ще сте по-добре, защото Елена я е било и срам! И така, какво да очаквате, когато отидете с едно 6-годишно и едно 3-годишно в мола?
******************
Имам две дечица. На 6 и почти 3 години. Да са живи и здрави, растат като гъбки и неизбежно дойде денят, в който трябваше да подновим гардероба им. И понеже сме работещи родители, които ценят времето си, решихме да го направим на място с много и разнообразни магазини. И къде, къде... в мола, естествено. По-късно осъзнах, че това беше ОГРОМНА грешка. Но това беше по-късно.
Сега ще ви разкажа как пазаруването се превърна в низ от плач, спринт между витрини и коридори, крещене, сополи и много възмутени граждани. Трудно ми е (и малко ме е срам) да ви опиша ситуациите, в които изпадахме, но ще се опитам да пресъздам обстановката максимално точно.
Първата дестинация - магазин за дрехи. За жалост, не само детски. След като обиколихме по пет пъти всички щандове с наредени дрехи, подреждахме всичко съборено от децата, подбрахме една камара неща за пробване. Навряхме се в малка съблекалня, в която въздух почти нямаше и беше около петдесет градуса. Потна и метнала през рамо пет анцуга (понеже няма къде да ги оставиш), започнх да преобличам ревящия за футболни панталонки батко. Малката му сестричка, есествено, натикана при нас, за да е „зад перденцето”, разбърква закачалки, горнища и долнища, така, че да не могат да бъдат подредени в близката една година.
И току на петата проба, нещо му стана на това дете и той се развика с пълно гърло: “Имам ако, имам ако, бързо, пускааам!” Ами сега? Още е по гащи (и реве, вече не знам за какво), тоалетната е на другия край на света, баща им отиде да пуши, а на мен вече ми се ще да съм в друга вселена. Но няма как, трябва да реагирам. Тръшвам всичко в съблекалнята, обяснявам на намръщените девойки в магазина, че ще се върна, и хуквам с пътуващия цирк към тоалетната. След 15-минутно суетене и крясъци от сорта на „Не си мокри ръцете!”и „Не дърпай от тази хартия” се връщаме обратно в магазина.
Този път бях по-разумна. Извиках таткото да наглежда малката, докато аз меря дрехи на баткото. Да, но тя хич не беше доволна от наложената ѝ изолация, ловко се изплъзнала от баща си, и хукнала да дърпа всички перденца на съблекалните, за да ни търси.
Разнесоха се викове
„Заето, заетоо” и „На кого е това детее?”
Настана всеобща суматоха. Към нас бяха насочени най-възмутените погледи на света. Платихме избраните неща и тихомълком (доколкото е възможно това с две деца) се изнесохме от магазина.
След още половин час обикаляне и за маратонки бяхме толкова изцедени, че някак естествено се насочихме към заведенията за хранене, без дори да сме го обсъждали. Мислех само за мига, в който ще им връча по кутийка с пържени картофи, никой няма да реве и всички ще отдъхнем. Дори бяхме на косъм това да се случи.
Но не. Тъкмо започнаха да ядат и малката се разкашля. Баткото я потупа по гърба, а аз, почти разплакана от умиление как се грижи за сестричката си, вече се обвинявах за истеричното ми крещене по магазините.
И в този мил момент тя се обръща към батко си с вик: “Ти защо ме удряш, бе?” (с рев) „Мамоо, а пък батии ме удря докато ям”. (писък), „Не е вярно, аз само.......”
Нататък не ми се разправя. Вярвам можете да си представите продължението.
И така....няколко анцуга и два чифта маратонки ми струваха поне 3 загубени килограма (за които не се оплаквам) от препускане по коридорите на пустия мол и своеобразната сауна в съблекалнята, и още един бял кичур в косите ми.
Пътували ли сте някъде по работа с приятелка? Изобщо пътували ли сте с приятелка? Не може да не сте. Ако не сте, тутакси трябва да го направите, защото няма друг начин да опознаете жената до себе си така добре, както ако тръгнете заедно на път. Сами. Без мъже, деца и домашни любимци.
Вероятно много от вас си представят, че ние с Красимира се виждаме едва ли не всеки ден, разменяме си дамски превръзки, дрънкаме си безкрайни часове за шампоани и кремове, проверяваме си главите за въшки и висим в градинките, а децата ни си мислят, че са първи братовчеди. Уви, това е далеч от истината. Ние с Красимира се виждаме ужасно рядко и даже понякога, когато я видя, ми се струва, че е пораснала на ръст от предишния път (тя е по-високата от двете).
Та, когато трябваше да пътуваме заедно, за да представим книгата "Да оцелееш като родител" в три града - Пловдив, Варна и Бургас, нито една от двете не знаеше какво да очаква освен обичайните неща, която всяка очакваше при всяко пътуване. Например, Елисавета очакваше, че ще си изгуби чантата,
и тя няма да забележи, или ще излезе пред публика и ще изпусне някоя цветиста псувня, защото, когато Елисавета е далеч от хорски очи, кълне като каруцар.
Красимира, от своя страна, очакваше, че ще ѝ се случат безброй ужасяващи неща, като например, че ще трябва да спят в канавка, защото нищо не са резервирали 15 дни по-рано, че ще умрат, минавайки през Твърдишкия проход (РИШКИЯ проход, Елисавета!), че няма да пият кафе, че няма да оживеят и, както винаги, се притесняваше, че ще получи пристъп пред хората и ще вземе да се напикае пред аудиторията.
Но както и да е, всяка със своите страхове тръгна. Натоварихме си раниците и багажите и веднага си пролича кой какви реалистични очаквания има от пътешествието.
Красимира не само че имаше къде да спи и то не беше канавка, но и не мина през Твърдишкия проход
пи кафе и оживя, докато Елисавета установи, че си е забравила гащите, фланелките, пастата за зъби и пижамата, та се наложи да си купи всичко това.
И ето ги, седят двете в Мол Пловдив, и какво, мислите, правят? Вместо като едни две венетирайкови да си купят златни пръстени и да пият тънки коктейли, те се гримират в тоалетната, бутат се пред едно огледало и тичат из мола да търсят на Елисавета дезодорант, защото, естествено, тя си го е забравила. После трябва да се наядат, защото гладна мечка хоро не играе. Особено тия две циркаджийски мечки.
Към тоя момент, макар и да са на път само от няколко часа, Елисавета е разбрала една особеност за Красимира. Когато Красимира иска нещо, тя вмъква това нещо във всяка тема на разговор. Ето пример:
К: Трябва да пием кафе следващите десет минути. Да е хубаво. Аз от машина не мога.
Е: Добре, ей сега ще спрем. Взе ли паста за зъби?
К: Да, мисля, че взех, но не мога да съм сигурна преди да пия кафе ей сега, след десет минути.
Е: Да, ей сега. Божеее, гледай, котка на пътя.
К: Тая котка дали е пила кафе? Защото на мен много ми се пие. Ама да не е от машина, че не обичам.
Е: Красимира, гледай, пада метеор!
К: Начи, дано не падне върху мястото, откъдето трябва да си купя кафе!
За ваше успокоение, Красимира пи кафе, пристигнаха, ядоха, обгрижиха Елисавета и нейния бабешки мозък и представянето започна. Хората в книжарница Сиела в Пловдив бяха ужасно мили и грижовни –
Уви, Красимира не разбра, защото тя през цялото време избягваше въглехидратите под формата на тесто, с което направо унищожи надеждите на Елисавета да си има алиби за безпаметно тъпчене (не че тя много има нужда от алиби, за да се тъпче).
Дори по-късно вечерта, когато Елисавета заведе Красимира във великия турски ресторант „Паша“, Красимира гнусливо погледна най-великото произведение на сладкарското изкуство – кюнефето, и отказа да има ккаквото и да било общо с тази работа (тук Красимира иска да вмъкне, че го е погледнала гнусливо не защото е видяла един огромен въглехидрат, а защото е яла и по-добре изглеждащи неща от печено фиде с кашкавал, захар и шамфъстък, положено в канче).
Колко ли не я моли Елисавета, как ли не се опита да я примами да надебелее. „Айде, бе, Красимира, хапни само хапчица кюнефе. Моля те, заклевам те в името на Баязид първи, хапни!“, но Красимира бе по-твърда от камък. Дори не близна.
Елисавета през това време в умопомрачението си изпи два огромни турски чая без да си дава сметка, че часа е десет вечерта и се налапа до смърт. И когато се прибраха в стаята си, не подозираше, че няма да заспи до 3, защото е глупава.
Хотелът в Пловдив с гръмкото и изискано име „Алюр“ предложи на Красимира и Елисавета една схлупена, тясна мансарда с две легла (РАЗЛИЧНИ ПО РАЗМЕР!!), малко телевизорче, по което дори нямаше кабелна, но истинското очарование на мястото се състоеше в това, че стените бяха направени от картон и докато Красимира сладко спеше и дори не помръдваше, Елисавета, възбудена от турския чай, стана свидетел на цялата симфония от отделителни звуци, които съседите по мансарда произведоха.
А те не се пестяха. До два и половина, те се секнаха, храчиха, подпръцкваха, въздишаха унило, подвикваха си, плацикаха се и дори разсъждаваха напрегнато, а стените бяха толкова тънки, че Елисавета дори имá тегобата да чуе и разсъжденията им. Най-сетне, към три, съседите се напъхаха в шушкавите си чаршафи и решиха да поспят. С тях заспа и Елисавета, която вече бе преработила чая.
На сутринта двете станаха на съмване, като едни истински кокошки, и бегом, марш към Варна през Бургас. Още в 10.30 двете майки мили бяха акостирали пред световноизвестния Галерия Мол и се хвърлиха да ядат, да пият кафета и да пазаруват.
после фланелки, после прах за пране и памперси, ЗАЩОТО НИЕ В СОФИЯ ПАМПЕРСИ НЯМАМЕ, НИТО ПРАХ ЗА ПРАНЕ. После си купиха дори чорапи и ластици за коса. А накрая си купиха една обща пудра за лице и тръгнаха весело и ведро към Варна.
Както знаете, една жена като се напазарува, и все едно камък ѝ пада от сърцето. Или както Красимира цитира О.Хенри с топлина в гласа, помъкнала праха за пране на Елисавета: „Изстрадалото сърце заслужава трошичка радост поне веднъж годишно“.
Пристигнахме във Варна, където ни очакваше безкрайно любезна жена на име Магдалена, нейният безкрайно любезен мъж и тяхното мило дете, за да ни приютят и да ни предоставят своя чисто нов празен апартамент, в чисто нова сграда. Още щом видя милата жена, Елисавета я халоса с вратата на колата, за да си знае, жената, с кого се е забъркала.
Но тя се оказа много упорита и вместо да избяга, когато е имала възможност, тя взе, че заведе и двете на вечеря с приятели след срещата в книжарницата, която, между другото, беше великолепна.
Хората бяха изключителни, книжарницата – прелестна, а Красимира и Елисавета дори си накупиха книги.Сега, още едно малко разяснение за битието и житието на двете майки мили. Те не са никакви майки мили, а два утрепани вола, които по цял ден работят като изоглавени, мъкнат, готвят, чистят и работят. И толкова рядко имат време да излязат, че понякога, като излязат, и не знаят какво да правят и къде да се денат.
Но днес и двете решиха, че няма да работят до полунощ, както мислеха да направят. НЯМА!!! Ще идат на кино. Единственият филм, за който постигнаха съгласие, бе немски и толкова сложен и протяжен, че двете съжалиха триста пъти, че са си го причинили, излязоха по средата на прожекцията, унили, и се прибраха в апартамента в необитаемия си блок.
В този момент Елисавета разбра друго за Красимира. Че тя доста се страхува да спи в безлюден, необитаем блок. Един блок с две самотни жени, които заключиха всички ключалки, провериха всички врати на балконите, а Красимира, за да се разсее от мрачните мисли за варненски убийци, изнасилвачи и други дребни престъпници, реши да пусне музика на лаптопа си.
„Не надувай музиката така, Красимира. Ще привлечеш изнасилвачите. Те ще чуят тази емоционална музика, ще видят , че горе свети, ще проумеят, че горе има две беззащитни жени, и край!“, подиграваше ѝ се Елисавета, на която толкова ѝ се спеше, че просто искаше да легне и да умре, а клетата Красимира намали музиката и се огледа, докато Елисавета безжалостно ѝ се смееше, защото освен тъпанарка, беше и злобарка.
След като Красимира обяви, че сигурно няма да мигне, остави лампата в коридора светната, за да обикаля из апартамента цяла нощ, тя легна и заспа моменталически като мъртвец, а Елисавета получи такива болки в корема от злобата си, че не мигна до 4 и на сутринта приличаше на изтощено зомби от филм за апокалипсис.
Все пак тя успя да дремне 2-3 часа и сутринта - айде на колата и към Бургас за последно представяне, и най-сетне за среща на живо с великата Елка Стоянова – писателка от най-висок клас, която дойде да ни удари едно феминистично рамо.
Но колкото и да е хубаво едно нещо, то има своя край (дори и кюнефето, което е кръгло). И Елисавета, и Красимира трябваше да се върнат в София заедно с праха за пране, памперсите, новите си чорапи и цветята, които получаха в Пловдив (разкошни фрезии, между другото).
И сега тези две изморени, изтощени жени искат да благодарят на всички – на тези, които дойдоха, на книжарниците на Сиела, на майките на деца с увреждания от Варна, които участват в кампанията ни "Търся втора работа" и продават свои неща в сайта OLEMALE.BG - те дойдоха, за да се запознаем лично и ние им благодарим от сърце!
Благодарим и на на милите жени, които им правиха компания - специално на Бистра, София, Магдалена, които им търпяха идиотщините, водиха ги насам-натам и ги пуснаха в апартаментите си, а също и специално на детето на Магдалена (жената, която Елисавета се опита да утрепе с вратата на колата си) – това дете ни беше оставило прекрасен, ръчно направен кораб от плат, който ние ще си гледаме, когато ни стане мъчно за морето.
Благодарим също така и на слънцето, че беше с нас през цялото време, както и на бабите, бащите и дядовците, които гледаха децата ни, докато ние БУКВАЛНО се мотахме три дни по моловете!
1. Красимира си мислеше, че е най-страхливият човек, когато някой друг я вози с кола, но се оказа, че жестоко бърка. Най-страхливият пътник се нарича Елисавета, която, само при вида на друга кола пред нас, започваше да нарежда кресливо: МНОГО Е БЛИЗО ТАЯ КОЛА, НАМАЛИ, НАМАЛИ, ТОЯ ТИР ЗАЩО КАРА ТУК, ТОЙ НЯМА ПРАВО!!!, НАМАЛИ, ОХ, МНОГО МЕ Е СТРАХ, СЕГА ЩЕ СЕ УДАРИМ, МНОГО БЪРЗО ИЗПРЕВАРВАШ, НАМАЛИ! (всички шофьори знаят, че най-удачният момент да намалиш е когато изпреварваш, та да може всички участници в движението хубавичко да се изнервят и наистина да се ударят).
2. Елисавета не пие вода. Пие турски чай, пие италиански чай, пие всякакви народности чайове, айрани и бира, но вода не близва. Сега, може би тя има скрита гърбица някъде, в която тайно посред нощ си налива вода и после цял ден кротичко си лочи от нея, но Красимира не може да се закълне, защото не е виждала гърбица, нито дори манерка.
3. Елисавета е най-разсеяното същество на Земята. То е във вечно търсене - на ключа от колата, на самата кола, на запалката от колата, ама къде е тая запалка, бе, боже мой??, на маратонките си, на четката си за зъби, на якето си, на панталоните си, А, ето я запалката от колата, какво прави в джоба на дънките ми, бе, Красимира??, на жената с яркозелена кола, която трябва да следваме с нашата кола в Пловдив, за да ни заведе до хотела, дъра-бъра-дъра-бъра, АБЕ, КРАСИМИРА, ТОВА ПРЕД НАС НЕ Е ЗЕЛЕНАТА КОЛА, А НЯКАКЪВ ДЖИП!! - Да, Елисавета, изпуснахме я преди три завоя!!!
Въобще, как Елисавета си намира дома всяка вечер след работа за Красимира е една загадка, но да се надяваме, че ще се оправя с този тежък живот още дълги години, за да тръгнем отново на път и да ви разказваме какво ни се е случило!
Не може да не помните Деница Гроздева - тя беше една от първите ни авторки, спечелила сърцата ни с разказ за раждането на сина ѝ - текст, носещ чудесното заглавие Чу се "Пльок" и ми олекна! Сега същият този, излязъл с Пльок!, вече е голям човек и е герой на друга история, в която, разбира се, има изречението "Мамо, ака ми се!", има запъхтяно търчане и търсене на тоалетна в мола и, за радост на всички, но най-вече на майката, има и много... ъъъ... КОНФЕТИ! Пожелаваме ви приятно четене и дано не ви се случват такива случки!
***************************
Беше един благодатен четвъртък. Мъжът ми си бе изкрънкал свободна вечер, в която с момчетата да се изживяват като Дикаприовци и да решават световните проблеми с бира в ръка. Аз останах с детето – заведох го на спорт и докато го чаках, се чудех какво ще вечеряме - мисъл, която ме преследва всекидневно!
Осъзнах, че вкъщи няма нищо друго за ядене освен котешка храна, и тогава лампичката ми светна!
Ще отидем на мол!
Ще се отъркаме в софийския хайлайф, ще разгледаме коледните витрини, ще се нахраним и въобще - живот, здравей, здравей! Замечтана, натоварих детето в колата и се насочих към, както си мислех, най-близкия мол, но се оказа, че съм в еднопосочна улица в точно обратната посока. Това обаче не ме пречупи - в нашата китна столица положението е мол до мол, мила моя майно льо и за това след има-няма 40 минути (делничен ден, около 6 и нещо вечерта) паркирах.
Нали съм старо куче и съм ходила на мол не един или два пъти, а поне ПЕТ, хитро оставих якетата в колата, грабнах детето и влязохме.
Боже, какви светлини, какво оживление. Започнахме да се разхождаме, да оглеждаме и да цъкаме с език. Детето игриво събаряше коледни пуловери на земята, аз се извинявах на нацупените продавачки и весело подвиквах след него - Келеме такова, спри веднага, защото, ако те хвана, само на пуловер ще ми станеш и като цяло цареше хубава коледна хармония.
Така, в шеги и закачки, огладняхме, насочихме се към обособената зона за хранене, в която изборът между картофки и хамбургер или хамбургер с картофки замая главите ни. Наистина, картофките бяха сгърчени и студени, но пък получихме играчка, която беше грозна и безполезна, а и ми струваше 3 лева. Задоволили, все пак, низките си потребности, решихме да продължим паметната си обиколка.
И тук настъпи повратният момент. Детето каза: Мамо, ака ми се!
Знаейки, че разполагам с около 60 секунди, започнах с леко писклив глас да разпитвам продавачите къде се намира тоалетната и получих чудесен отговор – имало тоалетна, как да няма – има и на на горния, и на долния етаж.
Само на този няма!
Грабнах детето, затърчах се към най-близкия ескалатор и, подобно на Моисей, разтварях тълпите пред мен на две, като през цялото време нашепвах мантрата – Стискай, маме, още малко, стискай, нали стискаш?? и така, запъхтяна, стигнах до Обетованата земя.
Тук е редно и коректно да отбележа, че там имаше и детска тоалетна - мъничка, с жирафи. И точно в момента, в който му събувах гащите, той облекчено каза: Изаках се!
Приглуших гласа на д-р Спок, който започна да крещи в главата ми: Абе, келеш с келеш, не се ли научи да стискаш, бе! След това прегърнах детето си (внимавайки, все пак, да не го докосвам много-много), казах му спокойно – Е, случва се! (на кого се случва???) и се заех да огледам положението.
За да не накърня нечии чувства, оттук нататък в текста ще използвам думата конфети, за да заменя... ъъъ... сещате се коя дума.
Имаше конфети навсякъде - по слиповете, по панталоните, по обувките, по пода. Всичко това, разбира се, се случваше на отворена врата, пред която една майка чакаше с детето си.
Синът ми видя в това прекрасната възможност да информира обществеността за последните събитие и с много жизнерадостен глас им извика:
Изконфетих се!
и те деликатно се изнесоха.
В кофата изхвърлих слиповете и панталона - на него май така или иначе вече му беше време да замине към вечните ловни полета след дълга служба в детската градина.
С всичките ми налични мокри кърпички и половин ролка тоалетна хартия успях да залича следите от конфетите и почти си отдъхнах - оставаше само един проблем.
Детето ми беше по обувки, чорапи и тениска.
И тогава пак ми светна лампичката. Съблякох пуловера си и го облякох на детето! Пуловерът е много хубав - кафяв, със синьо сърце, 100% вълна. Вдигнах високо глава, хванах детето за ръка и излязох.
На малкия хич не му пукаше, което ме зарадва безкрайно много, а и повечето хора се стараеха да не ни гледат. Просто една майка, която водеше дете, облечено като изпаднал германец, в мола.
Стигнахме до магазин на шведска верига за дрехи, купих панталон, СЕДЕМ чифта слипове и смокинг.
На касата детето съблече пуловера и взе да разкарва насам-натам по голо дупе, което вече нямах сили да адресирам по друг начин, освен да се заливам от смях.
Криво-ляво успях да го облека, купихме си сглобяем динозавър, снимахме се пред елхата и накрая, изпълнили цялата циркова програма, доволни и щастливи се прибрахме вкъщи, за да нахраним котката.
