Всички ще умрем. Както всички сме се родили, яли пържени картофи и попълвали заявление в общината по съответен въпрос, така и неминуемо ще умрем. За мнозина от вас това не е новост, но, уви, за децата е. Рано или късно те подочуват за тази работа със смъртта и когато това стане - идват при вас, родителите, за да ви попитат "Вярно ли всички ще умрем? И в частност, вие, мамо и татко, наистина ли ще умрете?". Те са още малки и не знаят, че да идеш да питаш родителите си нещо наистина смислено, е почти гарантиран път да си създадеш крайно грешна представа за важните неща в живота.
Та, ето ни нас, простосмъртните родители, които трябва да обяснят на крехките си ангелчета, високи, колкото най-високия сладолед, ще се мре ли, няма ли да се мре.
Мен ако ме питате - ЕМИ, ЩЕ СЕ МРЕ! Но не всички са на това мнение.
Първият сблъсък на дъщеря ми със смъртта беше когато умря кучето на баба ѝ. Аз бях потънала в незнание за цял един ден и когато таткото ми съобщи трагичната вест, нещата вече бяха завили в друга посока.
"... та ние решихме да ѝ кажем, че кучето е заминало в друга държава!", ми обяви тържествено той, все едно е защитил докторантура по детска психология и бихейвиоризъм. Аз веднага се намусих новаторски:
"Е, каква е тая друга държава? Тринидад и Тобаго? Котките и те ли заминават за там? Дай да купим малък котешки куфар на нашия да си има. Не можахте ли да ѝ кажете, че кучето Е УМРЯЛО, ЗА БОГА!"
Бащата на детето-ангел ме поглежда ужасено, както поляците са гледали настъпващите нацисти 39-та година.
"Как така да ѝ кажем че е ... умряло. Ако ѝ кажем, че е умряло, тя ще разбере, че е умряло и... ще се разстрои"!
"Смъртта е естествен и нормален завършек на живота и ние не трябва да лъжем детето за това!!!", заключавам дарвинистко-марсистки аз. Взимам я от детска градина и ѝ съобщавам, че кучето не е в Тринидад и Тобаго, ами е във вечните ловни полета. Тя свива рамене и казва "добре".
Всичко върви по план. Но радостта ми е била за кратко. Дъщеря ми решава да разбере в подробности как точно да тълкува новата информация. В полунощ на същия ден, докато ние четем кротко, полегнали в брачното ложе, тя се появява на врата на спалнята в мъничката си розова нощница, сяда на леглото и с крехък и тънък гласец, комбиниран с тъжни лешникови очи, промълвява: "Мамо, татко , а вие ще умрете ли?" и получава в хор и едновременно следните отговори:
- НЕ!!! - (баща закрилник, тип "моето-разкошно-момиче-татко-ще-убие-всеки-който-ти-каже-нещо-лошо-ще-ти-купя-кукла-и-торта-ах-люля-люля)
- ДА!!! - (майка отврат, тип "ще -разбереш-колко е ужасен-животът-жените-са-роби-на-патриархата-чети-книги-иди-в-Станфорд-измий-си-пастата-за-зъби-от-бузата")
"Престани да лъжеш детето" - виквам аз. "Естествено, че ще умрем!!!"
"Това сега ли трябва да го обсъждаме? В 12 през нощта?"
"Ох, вярно, извинявай. Най-добре ще е в полунощ да й кажем, че няма да умрем, а в осем сутринта да й викнем "Изненадааа, познай какво стана докато спеше? Ще се мре!"
"Да, чудесно, сега как ще заспи?"
"С истината!!"
През това време тя се разревава свирепо и започва да вика "НЕ ИСКАМ ДА УМИРАТЕЕЕЕ!!!". Баща ѝ - инак кротък и спокоен човек, оставя книгата настрана изпуфтява "Е, браво!" и ядосано се опитва да потуши надигащата се криза:
"Добре добре, НЯМА ДА УМИРАМЕ!"
"Но мама каза, че умрете!"
"Да, мила, ще умрем!" (това съм аз, разбира се)
"Но, аз не искаааааам!!!"
"Еми, съжалявам..."
Рев, паника, истерия. Аз решавам да пооправя нещата. Взимам ръцете ѝ в моите:
"Мила, ние ще умрем след мнооого време, когато вече сме толкова стари, досадни и неприятни, че ти ще си гледаш часовника и ще се питаш "Тия няма ли да умрат вече, защото ми писна". (Уви, клетите ми деца от малки свикват с тромавия хумор на майка им, приличащ на слон-миньор от селски произход, който се шегува на Новогодишния концерт на Виенската филхармония с баронеса фон Тирленхопщерн).
"Освен това", добавям аз със замечтан глас, все едно ѝ разказвам за феи, "като умрем, ще ти оставим в наследство два апартамента и една 56та част от вилата на село". Дъщеря ми е практичен човек, който на 4 години вече има спестени 113 лева, подредени по купюри и изгладени с ютия, а и по това време нямаше конкуренция в лицето на братя и сестри.Това я кара да се съвземе малко. От друга страна баща ѝ ме гледа все по-подозрително и уплашено и според мен вече ще внимава какво му давам да яде и пие, защото апартаментите идват по негова линия, както можете да се досетите.
След първоначалния шок, тя все пак ми задава следния въпрос:
"А мамо, може ли да умрете чак когато имам деца, за да не ми е самотно." Аз понечвам да ѝ кажа, че не знам ТОЧНО в кой момент ще умра, нито тя дали ще има деца и дали ще има партньор, а може да се окаже, че е гей или ... но тогава усещам ледения поглед на прекрасния човек, които ме е търпял години наред, върху челото си. Въздъхвам, захвърлям настрана либералното възпитание и казвам помирително:
"Да, мила, ще умрем, когато вече няма да сме ти нужни".
Тя ни прегръща и всички си лягаме претрепани, като преживели апокалипсис.
Естествено, имаше още няколко кризисни нощи на плач, бунт и отрицание, но накрая тя свикна с идеята за смъртта. Започна редовно да ми подхвърля, че вече е време да си оправям чантата, защото съм адски стара и просто е редно и разумно да си имам чанта за погребението. Когато минавахме покрай гробища, ми обясняваше, че на мое място човек би трябвало да ходи по гробищата често често, за да свиква.
Сега е голяма и не говорим за това, но по начина, по който ме гледа, и милите думи, които ми казва редовно, за това как все още изглеждам млада и хубава, ме навеждат на мисълта, че според мен ме чака всеки момент да се гътна.
Другата ми дъщеря нямаше толкова сериозна дилема, но тя принципно не е по дилемите. Първата ѝ и последна забележка по темата, когато стана на 5, беше:
"Ще порасна един ден голямо момиче, после ще стана жена, после майка, после баба. А накрая ще пукна в земята и край." - извод, който си беше направила без да се консултира с никой от нас.
И това май обобщава всичко.
Много деца не успяват да се запознаят с темата за смъртта толкова леко, колкото моите. С помощта на едно куче и много теория. На някои им се налага да се блъснат в нея челно и да я преживеят с всичките ѝ тежести. Но аз все мисля, че истината е най-добрата политика и децата заслужават да им кажете това, в което вярвате истински. Независимо дали сте християни, атеисти, будисти или обикновени граждани. Децата са силни и смели, и ще бъдат още по-силни, ако вие вярвате в това. Но все пак, бъдете внимателни - не е нужно да разтоварвате самосвала на живота върху крехките им глави с един замах, както уважаемата ви разказвачка.
Бъдете честни, но и мили. Едното не пречи на другото.
