Смъртта определя живота. В тайнството и незнанието как ще приключи земният ни път е вълшебството на същестуването ни. Как детето ни ще възприеме този естествен финал (и финал ли е наистина) зависи от личното ни (не)приемане. Нека сме наясно още в началото. Човешко е да изпитваме страх от смъртта. Защото не знаем какво е. Шегата, че никой не се е върнал от отвъдното, за да ни разкаже, е съвсем намясто. Няма единно мнение какво се случва с нас след това – прераждаме ли се? Ставаме ли духове? Има ли рай? Ами ад… Плащаме ли за грешките си?
Въпреки мъглявината, ако изпитваме поне донякъде спокойствие по темата, този наш вътрешен мир ще се предаде като вълна на следващото поколение. Детската болница на Orange County посвещава статия как да говорим за смъртта на близък човек от семейството или на домашно животно с децата си в зависимост от тяхната възраст. Насоките, които дават, се базират на съветите от семейния терапевт на болницата.
Скръбта е изключително болезнен процес, който включва различни аспекти: емоционални, физически, когнитивни и поведенчески реакции, казва Барбара Алън. Процесът по тъгуване обхваща множество негативни емоции: тъга, вина, укор към самия себе си, тревожност, страх, самота, гняв.
Важен аспект на скръбта е, че никой не я преживява по един и същи начин. Крайната цел е приемането, защото нищо не може да върне човека, когото сме загубили, добавя терапевтката.
Възприятията за смъртта и скръбта са дълбоко повлияни от културата, религията и духовността на едно семейство, но възрастта на детето също играе ключова роля в разбирането на концепцията за смъртта.
Какво да очаквате от тях?
Какво да направите?
Какво да очаквате от тях?
Какво да направите?
Какво да очаквате от тях?
Още не сме свършили, скрол надолу
Какво да направите?
Какво да очаквате от тях?
Какво да направите?
Какво да очаквате от тях?
Какво да направите?
Всеки се нуждае от време, за да преживее скръбта, но ако тя започне значително да влияе на поведението или общото състояние на детето, родителите трябва да обмислят да се свържат със специалист за подкрепа.
Освен това, родителите трябва да бъдат внимателни и към себе си, тъй като вероятно и те също преживяват загубата. Не се колебайте да се обърнете към приятел, близък човек или специалист по психично здраве, ако имате нужда да говорите за чувствата си.
Източник: choc.org
Миналата седмица Италия беше разтърсена от смъртта на 22-годишната Джулия Чекетин. Тялото ѝ, завито в найлон, беше открито в канавка до езеро на север от Венеция. Главният заподозрян е бившият ѝ приятел Филипо Турета, който беше арестуван в Източна Германия и екстрадиран в Италия. Сестрата на Джулия Елена написа позицията си в отворено писмо до местните вестници. Писмото ѝ е в отговор на медийни публикации, които съчувстват на Турета.
Турета често е определян като чудовище, но той не е чудовище. Чудовището е изключение, човек, външен за обществото, човек, за когото обществото не трябва да поема отговорност. И все пак има отговорност. „Чудовищата“ не са болни, те са здравите синове на патриархата, на културата на изнасилване. Културата на изнасилване е това, което легитимира всяко поведение, вредящо на жената, като се започне от неща, на които понякога дори не се придава значение, но които със сигурност са важни, като контрол, притежание, подсвиркването по улицата. Всеки мъж е привилегирован от тази култура.
Често се казва „не всички мъже“. Не всички мъже, но винаги са мъже. Не може да се смята за добър човек, който не прави нищо, за да разруши обществото, привилегировало го толкова много. Отговорност на мъжете в това патриархално общество, предвид тяхната привилегия и власт, е да образоват и призовават приятели и колеги веднага щом чуят и най-малкия намек за насилие, основано на пола. Кажете на този приятел, който контролира приятелката си, кажете го на онзи колега, който подвиква на жените по улиците. Бъдете враждебни към подобно поведение, защото, макар да е прието от обществото, то е прелюдия към феминицид.
Фемицидът е държавно убийство, защото държавата не ни защитава, защото не ни подкрепя. Фемицидът не е престъпление от страст, то е престъпление от власт. Имаме нужда от широко разпространено сексуално и емоционално образование. Трябва да учим, че любовта не е притежание. Трябва да се финансират центровете за борба с насилието и да се даде възможност на нуждаещите се да потърсят помощ. Да избягат от чудовищата.
За Джулия не пазете минута мълчание. За Джулия изгорете всичко.
По данни на вътрешното министерство на Италия до 19 ноември тази година от настоящи или бивши партньори са убити 55 жени. През миналата година броят им е 53.
В отговор на смъртта на Джулия двете камари на италианския парламент единодушно приеха серия от мерки в защита на жените. „Тези мерки могат да са разликата между живота и смъртта“, каза министърът на семейството на Италия Еугения Рочела.
Повечето хора се страхуват да говорят за смъртта. Особено със собствените си деца. Но всъщност децата осъзнават смъртта много преди да разберем. Те я виждат по телевизията, виждат мъртви птици и насекоми на улицата, чуват за нея в приказките. Смъртта е неизбежен факт от живота ни и ако искаме да помогнем на децата, трябва да им помогнем да разберат, че е добре да говорим за нея. И макар че подобни разговори няма да разрешат всички проблеми, да не се говори означава още повече да се ограничи способността да им помогнеш, ако се наложи.
Има няколко ситуации, в които сами да решите да говорите с детето си по темата. Първата е интересът на детето към тази тема. Той обикновено се проявява с директни въпроси, които предизвикват значително объркване: „Кога трябва да умреш?“, „На колко години умират хората?“ и т.н. В по-голяма степен децата са склонни да говорят не толкова за чувства, колкото за конкретни обстоятелства и могат да питат всичко. Например как изглежда ковчегът отвътре, какво чувства мъртвец при допир, страшно ли е да лежиш под земята и т.н. Такава директност често обърква възрастните.
Ако детето забележи, че родителят се чувства неудобно, тогава ще спре да пита. Всяко забавяне обаче е нежелателно, тъй като темата, която засяга детето, вероятно е източник на психически стрес. Следователно си струва да се подготвите за разговора, да преодолеете объркването и да отговорите на всеки, дори и най-странният, въпрос със спокоен глас. Не превръщайте смъртта в тема табу.
Втората ситуация, в ще се наложи да говорите с дете по темата, е смъртта на любим, близък човек или роднина. Детето не е напълно наясно какво се е случило. То обаче има много добре развита емоционална чувствителност, лесно улавя чувствата, жестовете на другите. Недомлъвките, мистерията около нечия смърт предизвикват още повече тревога. Детето чувства, че нещо се крие от него и престава да се доверява на възрастните. В резултат на мълчанието вместо да защитим децата си, можем да създадем причини за тяхната по-голяма тревога. От друга страна е неразумно да заринете децата с информация, която те не могат да разберат или не искат да знаят. Постигането на този баланс не е лесно.
Съобразете се с желанието на децата да говорят, когато са готови за това. Бъдете откровени. По този нчин улеснявате опитите на децата да обсъждат своите притеснения. Изслушайте и приемете детските страхове. Когато наистина сте разстроени от нечия смърт, дайте честни обяснения. Отговаряйте на въпроси на прост език, подходящ за възрастта на децата.
Възрастните знаят, че смъртта е свързана с голяма мъка, неотменима загуба на починалия и искат да защитят детето от страданията, които познават. Родителите обаче трябва да имат предвид, че представите на децата за смъртта са съвсем различни. Децата все още нямат достатъчно емоционално преживяване. Когато децата питат за смъртта, те по-скоро искат информация, за да разберат какво означава краят на живота.
Известно е, че децата преминават през поредица от етапи на разбиране на смъртта. Ето как те се определят от възрастта им.
Ако решите да говорите с детето си, важно е да осъзнаете, че има неща, които детето все още не е в състояние да разбере. А има и други, които не трябва да знае, тъй като е дете. Помолете го да ви разкаже малко по-подробно какво има предвид, какво го интересува, защо иска да знае. Помислете и кои са правилните думи, които да изберете в разговора.
Можете да скриете смъртта на домашния любимец и да го излъжете, но защо? Децата се нуждаят от обяснение на случилото се и отговори на техните въпроси. Отговорите трябва да са прости, честни и на език, който детето да разбира. Когато отговаряте честно на детските въпроси, не се страхувайте да произнесете думата „умрял“. „Кученцето е умряло“, „Рибката умря“ и т.н.
Покажете му къде сте погребали домашния любимец. Сложете цветя или клонки върху гроба. По този начин детето научава, че погребението е прощален ритуал, който помага на хората да изградят границата между живота и смъртта, дава им сила да продължат да живеят.
Говорете директно, без метафори. Също така не е необходимо да казвате на детето, че любимецът му „е заспал завинаги“ или „е отишъл на дълго пътешествие в друг свят“. Дори ученици разбират много метафори буквално и след такива думи детето може да откаже да заспи или да пътува.
Възрастните трябва да настроят детето към факта, че смъртта е естествена част от живота. Но спестете на децата ненужни драматични и страшни подробности. Не разказвайте как някой го е сгазила кола.
Ако човекът е починал от инцидент, обяснете, че тялото е било ранено и е спряло да работи. Но обяснете, че в повечето случаи хората, които са ранени, могат да се възстановят. И да живеят дълго след това.
Ако смъртта е дошла от болест, можем да кажем, че болестта е била много силна, тялото вече не е могло да устои. Обяснете, че не всяка болест е такава. Уверете се, че детето ви е разбрало, че много рядко заболяването води до смърт. Детето трябва да знае, че няма нужда да се страхува, ако мама/татко/баба/дядо е болна/ен.
Всеки родител е чувал този въпрос. Когато отговаряте, вземете предвид психологическите характеристики на детето. Ако то е уязвимо и чувствително, не бива да казвате пряко „да“. Дайте ясно да се разбере, че повечето хора по света живеят много, много дълго време. Ако в думите на детето има надежда и то започне да пита: „Наистина ли аз няма да умра и ти също?!“, предвид възрастта и уязвимостта на детето, е допустимо да се отговори утвърдително. Но е по-добре да не правите това, а да отговорите честно на въпроса. Можете да кажете следното: „Някога в много далечното бъдеще това ще се случи, защото обикновено хората живеят много дълго.“
Като чуе такъв отговор, детето може да се разстрои. Най-доброто нещо в такава ситуация би било да гушнете детето и да му отклоните вниманието от разговора. Това за него е най-тежкото тълкуване на смърт – неговата или тази на майка му.
„Ще умреш ли преди мен?“ Разбира се, когато детето започне да разбира значението на думата „смърт“, то се страхува да не ви загуби. Трудно му е да си представи, че някой ден ще се справи без вас. Кажете му: „Никой не живее вечно и всеки човек ще умре някой ден, както и аз. Но почти всички хора доживяват до дълбока старост“. Успокойте детето, съсредоточете се върху това колко събития трябва да се случат, преди животът ви да приключи. Кажете, че възнамерявате да не умирате, а да живеете много дълго време.
„Какво се случва с човек след смъртта?“ Обикновено този въпрос възниква по-късно от всички останали. Детето е формирало представа за човешкия жизнен цикъл и сега се интересува от въпрос, на който не можем да дадем „научен“ отговор.
Обяснете разликата между тялото и душата. Трябва честно да разкажете какво се случва с тялото: то е заровено в земята или изгорено (преди да умре, човек сам решава как ще бъде погребан). Що се отнася до душата, най-добре е обясненията ви да се отнасят към вярванията, поддържани във вашето семейство. Докато детето расте, то ще формира собствено мнение за отвъдното или липсата му. Междувременно за него е важно да знае, че имате някаква представа за това и сте готови да споделите с него.
Освен това подчертайте, че след смъртта човек остава да живее в паметта и сърцата на хората, които го помнят.
Важно е не само какво казват родителите на детето, но и как се държат. Както и доколко ще могат да контролират емоциите си. Децата „се учат“ от родителите си как да се справят със смъртта.
Лекарска грешка е причината за смъртта на родилка и бебето ѝ в Благоевград. Това сочи съдебномедицинската експертиза. Трагедията се случи по време на планирано секцио на 17 юни. От лечебното заведение обясниха пред bTV, че 31-годишната Евгения Крумкова е изкарала COVID-19, предава dnews.bg.
Била е наблюдавана от същия екип в същото отделение, а след това е изписана. Когато отива да ражда ѝ е поставена пълна упойка, но нещо се е объркало, това е решила Изпълнителна агенция „Медицински надзор“.
Медицинският одит е категоричен, че грешка при интубирането е непосредствената причина за смъртта младата жена. Тя е била интубиррана неуспешно два пъти. Аутопсията показва, че тръбата не е била поставена правилно и е поставена в хранопровода.
Съдебно-медицинската експертиза доказва, че пряка причина за смъртта на родилката е проблеми при интубацията, които са довели до лошия край. Трудно ми е да коментирам, затова и се провежда това разследване, за да докаже, ако има вина, каква е тя. Най-вероятно, да. Не бих го нарекъл грешка, професията ни е трудна понякога. Просто за секунда, разсейвайки се, лекарят може да причини това, което се случи, за съжаление, коментира Огнян Митев, директор на МБАЛ-Благоевград.
Съпругът на Евгения ще съди болницата. "Отиде на планирано секцио и така и не се върна. Това е второ раждане от същия екип. Сутринта я настаниха и на обяд ѝ направиха операцията. Прекара много лек COVID-19 в същото отделение, под наблюдението на същите договори", разказа той през юни.
Припомняме ви, че преди повече от 3 години в сливенската болница почина Ренета Томова след раждането на детето си, по време на което, по думите ѝ, са "скачали" на корема ѝ. Причината за смъртта според лекарите е белодробен оток - няма счупени ребра, няма травматични увреждания на гръдния кош според вътрешната проверка на болницата. И до ден-днешен семейството на Ренета не знае какво точно се е случило с нея и смятат, че се прикрива причината за внезапната ѝ смърт.
Новината за детето, починало от токов удар след стъпване върху шахта в София, разбираемо ужаси всички. Всеки можеше да е на мястото на това момче и никой не иска да е на мястото на родителите му сега.
Може би на доста хора им минава през ума, че се случват такива неща, и то е факт. Случват се. Въпросът е защо се случват и как да направим така, че да не се случват – поне някои от тях.
Можем като начало да престанем да наричаме случилото се "нелеп инцидент". Защото човек остава с впечатлението, че това е нещо, което чат-пат се случва в природата и просто е въпрос на късмет да уцелиш баш шахтата с оголен кабел върху нея.
Истината е, че позволявайки си безхаберие и небрежност, разтягайки темата за това кой отговаря за шахтата, кой може да я отваря и затваря, да слага и маха кабели, ние се лишаваме от възможността да дефинираме случая като нелеп инцидент. Шахтата е създадена от човека и е редно да бъде контролирана и управлявана от него, така че да бъдат предотвратявани подобни инциденти – за разлика от мълнията и земетресението например.
Между другото, из стотиците коментари по случая вече се появиха и истории, че случилото се не е за първи път – ставало е и преди, но са пострадали единствено нечии домашни любимци. Само че докато е с куче, не е чак толкова ужасяващо и някак си обществото не държи да знае чия е шахтата, по която тече ток и убива кучета.
Виж, когато смъртният случай е с дете, вече изведнъж говорим за нелеп инцидент. Всъщност нелеп инцидент е да ти влезе оса в гърлото, докато си заспал с отворена уста на поляната. Случилото се тук е смъртоносен инцидент, настъпил заради престъпна небрежност, на място, което би трябвало да е обозначено чия собственост и отговорност е. Но типично по български то НЕ Е обозначено, нито някога ще научим кой отговаря за него, просто защото тук едновременно всички и никой отговарят за такива неща – в зависимост от ползата и задължението.
И както вече всички подозираме, ще се окаже, че шахтата едва ли не сме си я изкопали ние, гражданите, и само който не е поискал, той не си е включил в нея будка с понички и сешоар и не си е скрил вътре кон и буркани с лютеница, и въобще явно всеки може да иде с един търнокоп, да я открехне и да си я усвои както пожелае.
Ама кабелът тръгвал след електромера, пък водел към будка в болницата, ама не била тая, а една друга, ама тя не била отговорност на общината, а на държавата, демек – на филанкишията. Ама детето било с мокра обувка и ако било със суха – нямало да протече ток, сигурно много други хора били стъпили преди това, ама със сухи обувки.
Страхотно облекчение за тези от нас, които имат обувки и стъпват с тях по шахти. Стана ни много по-добре от тая новина.
Иначе колкото и заповеди да се разменят сега за случилото се, те нямат никакво значение. Вместо това общината да научи всяка шахта в тоя град чия отговорност е и кабелите вътре какви са – за палачинки ли, за светофар ли, на общината ли са, на държавата ли, частна собственост ли, или просто незнайни кабели в една самозародила се от нищото шахта, по която ние не трябва да стъпваме с мокри обувки, защото, хей, и децата знаят, че върху шахтите има оголени кабели, по които тече ток, и е просто въпрос на време да се случи такъв НЕЛЕП ИНЦИДЕНТ.
Историята, която разказваме днес, не е от леките. Автор е журналистът Златко Желев, който има чудесен живот, работа, семейство и е баща на две страхотни момчета – до един пролетен ден преди няколко години, когато големият му син припада в двора на столично училище и няколко часа по-късно умира в болница.
Минават няколко години в търсене на отговори и в един ден и малкият му син също започва да получава припадъци. Как се живее с цялата тази мъка и какво можем да научим от най-лошите моменти в живота ни, днес ни разказва един баща, минал през ада, за да разбере от какво е болно детето му и как да го излекува, напук на скованите механизми на здравната ни системата.
"Знам, че не съм най-доброто дете на света със своите необмислени постъпки, нито пък съм най-добрият ученик сред съучениците си. Не съм шампион в спорта, нито рисувам и пея добре.
Но знам, че съм шампион в това да живея! Прекарах едни от най-тежките сърдечни операции още като дете. Откриха ми болест, с която малцина биха се справили, но аз успявам с онова пламъче в очите, с което само едно малко сърце би се справило.
И макар да съм подценяван от мнозина, да съм гледан със снизхождение, понякога даже със съжаление – аз продължавам битката си.
И не, нямам първи места на олимпиади по математика, биология, химия… Нямам медали от спортни състезания, не че не ги желая, просто постиженията са ми на друго поприще, на онова, за което всички си мечтаят – здравето!
И факт, най-голямото ми постижение е едно – да се боря да живея, да бъда щастлив, да бъда с родителите си и да сбъдвам мечтите си!"
Дълго време се чудих как да опиша кошмара, през който семейството ни преминава през последните близо 8 години, но това кратко есе на сина ми на тема "Постиженията ми", дадено му за домашно, ми помогна страшно много, за да започна разказа си.
А той няма да предизвика у вас бурен смях, който сте свикнали да струи от чудните истории на Красита и Козилата, надявам се няма да предизвика и съжаление – не целя това. Просто искам да разкажа историята ни – такава, каквато е, без грим и пудра.
Един хубав слънчев ден, вторият след почивния Гергьовден на 2013-та, за мен, съпругата ми и малкия ни син се оказа мрачен, тъмен, тъжен… Загубихме Теди – голямото ни момченце, още ненавършил 12. Припадна и издъхна в час по физическо, готвейки се да тича с децата – та какво друго да правят децата в тези часове, ако не да изразходват натрупаната си енергия?
До този момент той бе като всички останали деца – буен, умен, инатлив, трениращ футбол – нашето си слънце. И, да, никой не подозираше, че смъртта ще посегне с косата си и ще отнеме най-скъпото ни и ще ни остави с куп въпроси.
Къде сбъркахме, какво можеше да променим, защо се случи, защо на нас, сега накъде…
Търсихме отговорите на тези въпроси, обвинявахме здравната ни система – къде с основание, къде - не: за мудните линейки, за недобросъвестните лекари, за шушукането им, за коравосърдечността им, за…
Допреди три години и половина, когато кошмарът се върна с нова сила – малкият ни син, разхождайки се с приятели из квартала, пада като отсечен на земята.
Дежа вю, което те влудява, кръвта отново нахлува с бясна скорост в мозъка ти, отново се чувстваш безсилен, отново виниш, включително и себе си.
Защо, защо, защо… Чии грешки изкупуваме?
Колелото отново се завъртя: Пирогов, Трета градска, 4-ти километър – изследвания, изследвания, изследвания и дежурната реплика: "Напълно здрав е, няма причина да му се случва това!"
Но имаше причина, откри я блестящият сръбски професор Лазер Ангелков, който по онова време все още работеше в сърдечния център на Аджъбадем Сити Клиник. Той погледна кардиограмата му и отсече – Синдром на Бругада.
"Имате ли кариодограма и на починалия си син?", попита той с явно притеснение и трепещ глас.
Отвърнахме "Да". Той я погледна и след минутка отсече: "За жалост, големият ви син е имал същото заболяване, което рядко се хваща от кардиолозите, много рядко се среща при деца и още по-рядко се среща в европейските страни".
Типично по български, а и като всеки родител, порових из интернет, прочетох купища верни и неверни неща, но едно нещо със сигурност разбрах – братята, открили това заболяване, са испанци, живи и здрави са и имат своя клиника до Барселона.
Свързах се с техен секретар, който помоли да изпратя цялата документация по случая със сина ни. Шефовете му щели да я погледнат и да ни извикат на място или пък да ни обяснят в мейл дали това, което родните медици предприеха, е правилното лечение.
Минаха ден, два, седмица, на десетия ден открих в пощата си отговора им. Със страх отворих писмото и се зачетох в него.
"Уважаеми г-н Желев, бихме искали да поздравим проф. Ангелков за навременно откритото заболяване, което се потвърждава от направените му изследвания, както и за предприетите от него последващи действия – имплантиране на дефибрилатор, който да поддържа нормалното функциониране на сърцето..."
Оказва се, че при този Синдром на Бругада, най-общо казано, сърцето не произвежда нужния ток за останалите органи, които да функционират нормално. Започва се с припадъци, завършва със… смърт. Внезапна сърдечна смърт.
Страхът и сълзите ни отстъпиха място на силата и смелостта на лекарите ни да направят всичко възможно, за да опазят живо и здраво едничкото ни останало дете.
Отново купища изследвания, безкръвни интервенции, за да се установи проводимостта и проходимостта на кръвоносните му съдове и сърдечния мускул.
И докато всичко това ни си случваше не насън, а наяве, смутените медици от болницата ни извикаха на разговор, за да ни информират, че подобна операция може да бъде извършена само при тях, защото само те имат нужната апаратура и специалисти, които да я осъществят, а и впоследствие да проследят как се развива.
Дотук нищо притеснително, само че… нямат детско отделение, а НЗОК не им позволява такава скъпа интервенция да се прави извън детска кардиология. Да, но там, в Трета градска, няма апаратура, няма медици с нужната квалификация… Омагьосан кръг!
В крайна сметка опитахме да склоним ръководството на Аджъбадем, че при тях и техни специалисти ще извършат операцията, каквото и да ни струва, с каквито и бюрократизми да се сблъскаме.
Казаха ни сумата – 10 700 лева, нужна за дефибрилатора и оперативната намеса, и само огромните сърца на моите тогавашни шефове, които без да питат – извадиха и ни дадоха парите накуп, спасиха сина ни.
На 6 ноември 2017 г. след 6-часова операция усмивките и надеждата ни се върнаха. Операцията е успешна, малкият голям герой е издържал всичко мъжката, макар и едва на 10.
Предупредиха ни – без физически усилия, никакъв спорт, никакви негативни емоции… Докато три месеца по-късно устройството не се включи и не видяхме ужаса, изписан на лицето на детето ни и нашата безтегловност – какво става, как се случи, защо?
В продължение на година дефибрилаторът се включи общо 4 пъти, 4 пъти това малко устройство, поставено под лявата мишница на сина ни, му спаси живота. На петото включване, което бе точно преди година, от болницата ни казаха, че животът на батерията е на привършване, а жиците, които свързват дефибрилатора със сърцето, са се обтегнали до краен предел, а той расте, тийнейджър е!
Нужна е подмяна на устройството, на жиците… Нова операция.
И пак влизаме в онзи омагьосан кръг – детско отделение в Аджъбадем все още няма, нищо че това ни бе обещано на среща в здравното министерство, когато министър бе Кирил Ананиев.
И, да, отново ще са нужни немалко пари. Знаете ли, не това е най-важното, но в крайна сметка е ключовото, защото след нас на още четири дечица са направени подобни операции, платени на черно.
Затова аз, съпругата ми и синът ми питаме:
10 700 лева ли струва един човешки живот, че държавата не може да отдели тази сума, за да запази живота на едно дете, което е всичко за родителите си?
Толкова ли никой не се трогва от горчивите сълзи на майките в черно, загубили децата си не от незнание, а от немотия – защото нямат въпросните няколко хиляди левчета, за да си платят… живота?!
Децата са малки сладки слънчица, правещи света по-красив, добър и светъл… Бла бла бла. Това е факт и го знаем. Но хайде да поговорим за онези вледеняващо ужасни моменти, в които проговарят с глас като от отвъдното и с отнесен поглед ни съобщават как в стаята присъства човек, умрял преди да се родят, или как са дошли на този свят, след като са умрели и са избрали да се появят точно при нас… И какво ли още не.
Е, започнахме този разговор с един пост във Фейсбук, в който ви питахме точно това: кои са най-вледеняващите кръвта неща, които сте чували от децата си. И така, общо взето, отворихме кутията на Пандора, от която излетяха всякакви страшни (и някои смешни) истории. И понеже вече не сме спали дни наред, ви предлагаме някои от тях, за да не будуваме в ужас само ние. (Запазен е оригиналният правопис на историите.)
Martina Georgieva
След като със синът ми бяхме посетили умиращия ми от рак баща, слизайки по стълбите ми каза: "И тебе те чака това скоро, нали знаеш..." Беше на 6 години.
Maya Gramovska
Дъщеря ми наскоро с най-серизен тон и вид дойде при мен и каза "Мамо вие сега тук сте две майки. Само че ти не виждаш другата." Направо ме побиха тръпки... Попитах я къде е и отговорът беше "Точно зад теб. Има бяла коса и розова тениска."
Някак вътрешно реших, че е майката на мъжа ми, която почина преди години. Чак ми домиля после като помислих, че може да е тя. А и от много малка се заглежда по ъглите в същата стая, усмихва се и сякаш реагира на някого.
Maya Skorokhod
Големият ми син... В детската градина рисуваше черно слънце. Бях подивяла. Гледахме слънцето и му обяснявах, че е жълто. Той каза, че от тук така се вижда, но всъщност то е черно. Рисуваше хората затворени в стъклени планини. Ужасът беше, когато беше на почивка с баба си и дядо си и аз отидох да го взема. "Мамо, беше ми мъчно за теб, но не много. Когато ти не си с мен, до мен е моята друга майка. Тя е същата като теб, но с черна коса." Аз съм руса... Бяхме на квартира, а той на 2,5 годинки и вечер заспиваше с гръб към стената, защото имало леличка, която го гледала и той не можел да заспи. Вече е на 23 години и той още помни тези неща.
Милка Колдамова
Прясно, от вчера. Излязохме с едната дъщеря (10) до кварталния магазин и се прибираме. Аз нещо се заблях и забавих крачка, тя е на две-три крачки пред мен. Стига до една нищо и никаква уличка, спира се, изчаква една кола и пресича. Аз я настигам и тя ме пита - Случвало ли ти се е да живееш един и същи ден два пъти? Аз включвам обяснителния режим за "дежа вю", какво е, що е...И питам на свой ред, откъде й е хрумнало. Ами, аз този ден вече съм го живяла, само че като пресичах, колата ме блъсна и аз умрях...
Iva Jordanova
В много ранна бременност, дъщеря ми на 4г.всяка вечер говореше на бебето и му пожелаваше лека нощ. Едва вечер нищо и аз питам-няма ли да кажеш нещо на бебето? Тя- ами не,защото няма бебе вече. Щях да имам братче....След няколко дни разбрахме че е права,бях направила спонтанен аборт.
Manuela Sheigarovska-Dyankova
Вече съм го разказвала май, но синът ми беше на около 2 и половина когато ми каза, че преди да се роди е бил някъде на високо и от там са му казали да си избере майка и той ме видял в една дълга рокля на цветя и ме избрал. Пак по това време някъде около година твърдеше, че има една баба в неговата стая и постоянно играеше с нея. Питах го дали го е страх и той отговори "Не, тя е много добра, усмихва ми се и ме гали по главата." Като бяхме навън често бързаше да се прибира, защото бабата го чака да си играят.
Дъщеря ми пак на около 2-3, веднъж в просъница ми каза, че преди да дойде при нас е имала мама Сиси и тати Боян, но е била много малко при тях. Но сега щяла да остане с нас много време.
Katya Dikova
Голямата ми дъщеря, на около 2,5-3 години ”Мамо, аз ходих на война!” Не подозирах, че знае тази дума, правя проверка- “ И какво прави , стреля ли, убива ли?” . “ Не бе мамо, давах пушки, вземах пушки” . Прадядо ми е бил оръжейник! Пак тя,отиваме на село, при баба ми, там е минало детството ми, посочва ми едно място в градината и ме пита” Мамо там имаше ли дърво?” Точно там имаше голяма ябълка! “ Там имаше ли люлка?” Дядо ни връзваше люлката там! “ Аз там те видях”... И много , много други моменти, които ме оставяха без думи .
Diana Krinkova
Дъщеря ми на две години, стои на двора на дядо ми, който почина шест дена преди тя да се роди, той почина на термина ми. Та тя стои и вика Дядо!!! Дядо!!! Не беше смразяващо или страшно, беше умилително!!
А тази тема трябва да се издаде на книга!!! Много интересна!!!
Деси Вазова-Андреева
Щерката се разхождаше с две розови кукли под мишница и обясняваше как чете приказки на сестричките си. Това става около седмица преди изобщо да разбера, че съм бременна. След това й обяснявам, че мама има бебе в корема, а тя - Ама аз исках две!
Искаш две, ама няма, казах й.
След седмица съм на преглед и разбираме, че са близнаци! А в 12 г.с се видяха, че са момичета..... Еми, какво да кажа.....
Momchil Stepanov
Малката беше навършила наскоро 3. И една вечер взе да крещи "Баба Льона е на телясата, Баба Льона е на телясата!" Нейната прабаба Льони беше починала преди около година. Първоначално изстинах... После се зачудих какво става. Накрая се осмелих да погледна. Оказа се, че съм забравил барбарона на терасата.
Деси Г.
1-2 месеца след като приятелят ми почина, гледах племенницата ми вкъщи(тогава беше на около годинка и половина). Постоянно гледаше в един от ъглите на стаята и се смееше, все едно има някой и й прави смешки. Даже я местех от мястото й, но пак си гледаше там. Мисля, че щях да припадна...
Деница Добрева- Евлогиева
Голямата дъщеря, беше на 2г тогава:
Мамо, дядото!- посочвайки празен стол в детската стая.
Мариана Мамарова
Мамо много ще ми е мъчно когато те блъсне камион и умреш.
Румяна Дамянова
Живеем в къща от вторият етаж има тераса, която гледа в хола. Синът ми на около 3-4 тогава седи до парапета и говори. Питам го какво казва, че не го чувам, той продължава. Отидох и го погледнах и виждам как гледа надолу към хола и говори с някого: А ти как се казваш? (повтори името, но не го помня) Аз: Маме с кого говориш? Той: с момиченцето!!! Аз: Кое момиченце маме? Той: е долу, не я ли виждаш и започна да и маха и да вика Здравееееей!. Аз: Къде е това момиченце мами? Той: Долу бе мамо, седнала е на шкафа. Имало е случаи в които ми е казвал, че на тавана има батковци, които там си живеят! Майка ми почина, когато бях бременна в 8 месец. Той ми каза, че баба го е гушкала и му казала: Хайде моето момче, време е да отидеш при мама и тате и той се бил събудил при нас.
Izabela Karaslavova-izi
Моето дете, момченце, когато беше 3 год (проговори на 2,5г) започна да говори за братчетата си близначета. Това се случваше много често:" Като се родят моите братчета близначета .. Когато имам братчета близначета ще ги нося на рамене. ... Моите братчета близначе...., Моите братчета близначе......" Не спираше..
Порасна голям и продължи да говори, и прави планове за тях. Каза, когато се родят, че първото родено ще се казва Джейсън, а второто-Клеа́нтин.
...
Стана на 11,5 год .....и се разболя от левкимия. Изкарахме една година в болницата. Не спираше да говори за тях. Все го питах за какво близначета говори. Че аз не съм първа младост... Освен да си осиновим.А той отговори: "Ще отидем на лекар. Ще са инвитро. И ТИ ще ми ги родиш!"
Загубихме го 3 м. преди да навърши 13 год.(12.10.2017)
Тръгнахме по лекари... Дълга история... В България не успяхме, но в чужбина, в Кипър от първия път забременях с близнаци момченца, които вече са на 5 месеца.
Разбира се, че без да мислим имена ние ги нарекохме Джейсън и Клеа́нтин. Няма как да се казват иначе. Болката е огромна. Не може да им се радва...
И въпреки всичко НЕ вярвам, че има "нещо". Бил някъде, гледал отгоре...и тем подобни човешки успокоения, в които аз не вярвам. Като го няма при мен...все тая какво има и какво няма.
Кремена Гюнджиева
За щастие още нямам такива преживявания с моите деца,но помня как тъкмо бях разбрала,че съм бременна и само аз и мъжа ми знаехме,защото не бяхме ходили на преглед. Отиваме на обяд с едно приятелско семейство и момченцето им на 3 г ме попита"Кога ще се роди бебето?????".С мъжа ми направо бяхме потресени.Майка му вика какво бебе бе мамо,не се говори така ,а аз само му казах ноември.
Ivailo Ivanov
На 3 години, малкият ми син каза в един асансьор, че бил фен на Ботев Пловдив. Оставих го да се вози сам.
Владиславовна Екатерина
Приспивам вечер Ивайло, тогава на 3 години: - Мамо, може ли тази вечер да ми прочетеш приказка?
Аз: - Разбира се, Ивайло, аз всяка вечер ти чета?!
Ивайло: - Да, но тази вечер е за последно.
Unique Varna
Завивам дъщеря ми с одеяло изплетено от баба ми която почина доста преди тя да се роди. И дребната промърморва-одеало от баба. От коя баба маме? От баба Аниии. Кръщелното име на баба е било Анка, после сменено след осиновяване. Знаехме го аз и майка ми.
Nia Koeva
Беше на 4-5 години моята дъщеря и лежах с нея в болница, защото беше с пневмония. Както си седяхме изведнъж ми каза "Мамо, аз никога няма да порасна." Направо се смразих. Да е жива и здрава, другия месец прави 13.
Viliyana Velikova
Идилична вечер, поредна прегръдка преди лягане: “Знам, че обичаме да си казваме “Лека нощ”, но днес ще ни се наложи да си кажем “Сбогом”...”
Tsvetelina Teneva
моето дете (на около 3 тогава) ми каза, че не ме е избирало за майка, искало е при друга майка, но без да иска е паднало при мен
Ralitsa Radulova
Дъщеря ми като беше малка веднъж ми каза, че е била на някаква розова планета. Питайки я какво има там, тя каза: "много деца, играят си и чакат майките и бащите си да ги извикат".
Теодора Николова
В нощта в която съпруга ми почина, синът ми цяла нощ бълнува, вика го на сън... почти шест месеца казваше, че баща му е с него. Разказваше ми неща, които само със съпруга ми знаехме или сме преживели. Тези случки ги знаехме само ние двамата, не са коменирани пред никой. Започнахме да ходим на психолог- аз и двете ми деца. И честно казано много ни помогнаха. Може да ме помислите за луда, но в минутите в които, съпруга ми е " брал душа" беше дошъл да се сбогува с нас. Няма да описвам какво усетих в този номент, но вече знаех, че е мъртъв! Няколко часа след това полицията ми съобщи. Чаках ги на входната врата с надеждата да ми съобщят нещо друго, но усещането ми се потвърди!
Anastasia Dimitrova
Тъкмо бях родила дъщеря ми,и синът на 3,8 се затича,откъсна 1 цвете и ме каза,,майка ти ми каза да те поздравя за бебето и да ти дам това, ,.Аз онемях....Майка ми почина много години преди да се роди той.И какво ??Така друг видя ли?Да, дядо ти...Какво ти каза?Ами всеки ден да уча по някоя дума на чужд език....Дядо ми ,лека му пръст,знаеше 5 езика и наистина повтаряше ,че всеки ден трябва да учиш поне 1 дума,да решиш поне 1 задача…
Simona Vladimirova
Преди около година лягам да приспивам тогава на 3г и 7-8м. Дъщеря си. Спомням си че беше февруари началото... та лягаме и се започва "мамо, когато живеех с майката на Васил Левски, (тук решавам че в градината учат нещо за Левски ходи с преден набор и нали е февруари) имахме куче което се казваше (вече не помня името знам че го проверихме беше старобългарско име) (това беше момента в които взехме да се гледаме), та продължава разказа накратко, че на някаква поляна някакъв чичко с мустаци и елек я е застрелял. (тогава била момче)
Maria Mihaylova
Веднъж синът ми (тогава на 4 години) разказа на баща си какво точно е сънувал и какво точно е видял в съня си. Мъжът ми с никой не беше споделял съня си. И двамата стояхме като гръмнати, защото мъжът ми потвърди всичко.
Maria Eremieva
Моят син между две и три имаше “приятел”, когото наричаше Йоцо Каликанов. Аз лично това име чух за пръв път от него. Описваше го като дребен и стар човек. Накрая някъде около 3 спря да го споменава и като го попитах, какво е станало с Йоцо, каза че някаква скала паднала и го убила. Повече не го е споменавал.
Maria Myparade
Съвместен сън, спя кърмейки. Сънувам кошмар, че майка ми умира, събуждам се, обляна в сълзи. Малката, буквално все още на гърда, все още спейки, хлипа и повтаря "ба-ба, ба-ба".
Всички сме живи-здрави, де!
Zhivka Gospodinova
"Мамо, в двора на детската има зъби на дете. Скрил съм ги на едно дърво" .... брррр
После се оказа челюст на куче
Христина Хаджийска
Един ден, взимайки детето си от ясла, излезнаха сестрите и ми честитяха бременността. Синът ми им бил казал, че ще си има сестричка.
Гледах учудено и отрекох, да съм бременна! ...та аз и цикъл още нямах, защото продължавах да кърмя.
След месец и нещо се появи една неописуема болка в гърдите ми, вечер докато кърмих, общо неразположение, прилошаваше ми... Направих си тест и излезе положителен. Преглед при АГ, ала-бала... Бременна в 12 г.с. След още някоя друга седмица се разбра, че именно момиче чакаме! Тогава го питах, от къде е знаел, че имам в корема бебе, а той ми отговори, че ТЯ му била казала. Естествено, синът ни избра името на дъщеря ни. Разликата им е 2 години и 7 месеца.
Dany Kovach
Имам близнаци, той е аутист. Та тръгват на детска градина (3,6г.), първи ден, влизаме в двора и щерката започва :Мамо, ние с брат ми те гледахме от горе и чакахме да пораснеш. И започва да ми разказа какво съм правила аз в детската градина (същата, и аз съм била в нея). Аз гледам като [гръмната]
... И тук идва следното : ти за брат ми не се притеснявай, той си избра да се роди такъв, за да имам аз деца…
Albena T. Shanova
Големият ми син на 4 г ми казва един ден със спокоен тон"Мамо аз знаех,че ще си много добра майка,преди да дойда тук те видях и те избрах " .
Другият смразяващ момент е 2 дни преди да почине мъжът ми,прибирайки се с малкият му брат и него от разходка от нищото започна да ме пита кога аз и баща му ще станем звезди,без грам притеснение.
Пламена Александрова
Моето на 3 г., без никога да сме говорили на такава тема, каза "Аз бях голяма, после умрях на улицата, беше голяма драма, и после дойдох при теб”.
Dobi Kosta
Синът ми, тогава на 3г: " Мамо, на терасата има лоша бабичка"..и това всяка вечер, докато след 1г не продадохме апартамента
Christine Drynda
Синът ми беше на 2,5 - 3г когато разказа,че когато бил голям и плувал в морето спасил едно дете от удавяне. Това лято много се страхуваше да влиза във водата.
С. Ф.
Дъщеря ми на 2 г. постоянно ни казваше и показваше къде в коридора има един стар мъж с шапка и очила. По то време живеехме в една много стара къща.
Много често разказва истории за пра, пра дядо си които само мъжа ми ги знае. Или че предишния си живот е била осиновена на 3,5г е.
Десислава Димитрова
Малко преди да навърши 3 години ми разказа как се е родила.
Плувала в едно голямо море, но тръгнала да потъва, тогава се отворила една врата и се появила много ярка светлина. Взели я едни много добри чичовци и лели, изкъпали я хубаво, стоплили я и я донесли на мама ...
Тя е родена секцио и действително е била изкуствено затопляна.
Отскоро говори за "сенки", които редовно трябва да плашим вечер, за да може да заспи. Те ѝ казвали "събуди се, Калина" , "падни", "удари се" . Постоянно си говори с някого и на няколко пъти истински ме е плашила ...
Galina Ivanova
дъщеря ми беше на около година и 3-4 когато сменяйки й памперса започна да следи нещо зад гърба ми и да се подсмихва. наляво-надясно се движеще главата й. Когато я попитах на кого се смее и какво гледа тя отговори “Гого е ей там,мамо” къде там питам аз и отговаря “ей там в ъгъла”. А Гого е брат ми който почина когато беше на 10м... имам още няколко такива истории
Svetlana Gencheva-Mandil
Аз съм атеист-материалист. Знам, че всичко има някакво обяснение. И въпреки това в един момент започнах да се съмнявам в здравия си разум. Синът ми беше на 5, когато баща му почина (катастрофа - мастно мозъчна емболия). Почина на 15 октомври, рождения му ден беше на 1. ноември. В къщи не говорихме за катастрофи, операции, смърт, но през нощта на Арахангел Михаил детето се събуди с писъци. Сънувал, че при него са тати, "но на главата си имаше много къса коса, не като него" и с него е бил "чичко готвач, който искал да го заколи. "Знам, че е чичко готвач, защото имаше дълга престилка с много кръв и носеше голям нож. Но тати хвана ръката му и каза да ме остави, защото съм много малък" "После вече ги нямаше и аз се събудих”.
Iva Kondoff Lindeberg
3-годишният ми син преди броени дни ми изръси, че щял да нареже мен и баща си и котката на малки парченца, защото е наказан
сигурно още изцепки ще има в бъдеще
Mira Sekira
"Мамо, като умреш, ти ще ми станеш бебе."
Имаше предвид, че ще се преродя като негово бебе. Не знам от къде е чул тази философия за преражданията. Аз не съм му говорила такива неща, а баща му е християнин и не вярва в прераждания. Баба му и дядо му са атеисти.
Denitsa Georgieva
Аз и 2-годишната ми тогава дъщеря сме в спалнята. Навън е тъмно и я приготвям за лягане. Изведнъж както стои седнала на леглото, започва да маха и да се усмихва към вратата. Обръщам се и виждам, че вратата е затворена и няма никой. Питам я на кого маха и тя ми казва: "Не виждаш ли? Виж, че се усмихва!". Усещам, че и на мен май ще ми трябва памперс и пак поглеждам, но там все така няма никой. Тя още по-ентусиазирано маха щастливо и се смее: "Усмихва ми се, усмихва ми се! Здравей, здравей!". Аз, вече почти вцепенена от ужас, почвам да мисля план за бягство, след като явно, че през вратата не е вариант. В един момент малката се изхлузи от леглото, дотътри се до вратата и ми показа миниатюрен стикер с усмихнато човече, което била залепила там, без аз да разбера.
Публикуваме историята на Мариана-Регина Димитрова без редакторска намеса и с искрената молба да я прочетете до края и да помогнете да се разпространи, за да се намери ЧОВЕКЪТ, останал до Мариана и помогнал ѝ в последните мигове от живота на съпруга ѝ. Това се е случило в София на 13 януари тази година.
13 януари 2021 г. е дата, която ще помня до края на живота си.
По принцип не съм фаталист, нито пък съм крайно суеверна. Но това е денят, в който старият ми живот свърши. Денят, в който загубих мъжа си, бащата на детето ми, съпруга си и моята опора в живота.
Но това е и денят, в който срещнах един герой – герой без име, на когото искам да благодаря от цялото си сърце и душа.
Семейството ми преживя драматичен декември, тримата бяхме болни от Covid-19, Явор (съпругът ми) влезе в болница с двустранна бронхопневмония и мислех, че ще го загубя. После се подобри, изписаха го и мислех, че всичко е наред.
Така и беше – до този заветен ден, който преобърна всичко.
В 12:00 часа той излезе от вкъщи за първи път сам след боледуването. Искаше да отиде до наше жилище в центъра, за да отметне задачи. Задачи, с които си мислех, че няма смисъл да се занимава, но той си беше упорит.
В 13:00 се включи шестото ми чувство, просто знаех, че нещо не е наред, и му се обадих да го чуя. В момента, в който вдигна слушалката, разбрах, че нещо лошо се случва. Каза, че не се чувства добре и аз хукнах. Хукнах с всички сили, взимайки такси с идеята да го докарам обратно вкъщи.
В 13:18 часа, когато бях на 3 минути от него, той ми се обади – за последно. Казах му, че съм наблизо и го помолих единствено да отключи вратата, за да не му призлее и да падне. В бързината не бях взела ключовете си, бяха в другата ни кола. Не съм и очаквала, че ще ми трябват.
Това бяха и последните думи, които той чу, защото в следващия миг чух как пада… и си отива. Минута по-късно бях разбила входната врата и правех отчаяни опити да разбия вратата на апартамента. Паралелно звънях на 112, но чувах как ми обясняват да викна авариен ключар. Знаех, че няма време за подобно нещо и ги умолявах да пратят линейка, полиция и пожарна.
Броях секундите – в подобна ситуация всяка секунда е от значение. Хукнах отчаяна на улицата да търся нещо или някого. И го намерих – младото момче, което, като ме видя, се притече на помощ.
Колко пъти сте изпадали в беда на улицата и някой ви се е притичвал на помощ? Подминавали ли сте някой, който очевидно се нуждае от помощ? Е, той не го направи. Ще го помня до края на живота си.
Секунди по-късно отново бяхме пред вратата. Със съвместни усилия я разбихме с три удара. Съпругът ми беше безжизнен. Аутопсията щеше да покаже, че си е отишъл от сърце, а няколко дни по-късно щях да разбера, че се е случило, защото му е изписано лекарство несъвместимо със състоянието му. Но това не беше от значение в този момент.
Важното беше, че момчето не загуби и секунда – започна незабавно да прилага сърдечен масаж, аз обдишвах. И той не се отказа – бога ми, 10 минути по-късно, бях сигурна, че вече няма смисъл и му казвах „Няма смисъл, отишъл си е, няма го.“. Но той казваше – „Не, не е така. Не спирай. Винаги има смисъл, продължаваме да се борим. Не спирай!“.
20 минути се борихме. Линейката дойде 30 минути след първото позвъняване. Тези думи не са укор към „Спешна помощ“. Истината е, че и на петата минута да бяха дошли, не мисля, че нещата щяха да са по-различни. Явор си беше отишъл светкавично и внезапно. Някои неща са писани и не можем да избягаме от тях.
Благодарна съм, че имах шанса да изпратя съпруга си достойно – възможност, която хората, чиито близки си отиват от Covid-19, нямат. Те дори не могат да ги видят. Времето от Коледа до 13 януари е било дар. Дар, който оценявам едва сега.
Но не бих могла да живея спокойно, ако не благодаря лично на това младо момче, което не ме подмина в този ден, както го направиха другите хора на улицата. И остана с мен до края.
Затова ви моля, разпитайте, споделяйте историята ми. Искам да го намеря, защото искам лично да му благодаря за това, че е човек. Истински, достоен, почтен човек – герой!
Текстът, който ще прочетете, е личната история на наша читателка, която иска да остане анонимна, но има нужда да разкаже какъв е животът ѝ и пред какви избори и предизвикателства я поставя, за да получи обратна връзка дали все пак е подходила правилно.
Историята, както вече казахме, е лична и реална, но е написана в трето лице единствено число, като фикция, защото на дамата ѝ е по-лесно да разказва за всичко случило ѝ се с дистанция.
Когато прочетете, може би ще разберете защо.
Това е история за силата на човешкия дух. Ни повече, ни по малко.
Тя беше на 35 и страдаше от нелечимо заболяване. Страдаше не толкова от заболяването, колкото от изолацията, в която то я поставяше. Изолацията често беше доброволна – научи се, че диагнозата ѝ е безпогрешен тест за това колко си близък на отсрещния човек.
Намираше страха на хората за разбираем – може би е част от инстинкта за оцеляване. А и отдавна си беше дала сметка, че ако тя беше от другата страна, може би също като 75% от хората щеше да се страхува даже да се ръкува с такъв човек.
Много ѝ беше минало през главата. На 22 погреба дъщеря си. Спря да се грижи за себе си. Не се хранеше. Живееше в някаква мъгла – механично и с дупка в сърцето. Разболя се. Лежа половин година в болница – между живите и мъртвите.
Оцеля – беше млада и организмът ѝ се пребори. В болницата се запозна със свестни хора и малко по-малко се върна към живота. Свикна с дупката в сърцето си и само понякога плачеше. Раздели се със съпруга си – рискът на ранните бракове. А може би сянката на мъртвото дете помежду им пречеше да са истински щастливи един с друг. Всеки продължи живота си.
И го срещна – точният човек за нея. Този, с когото ти е лесно да живееш, който те кара да се усмихваш и с когото най-после усещаше, че обича истински.
Около тях започнаха да се раждат бебета. И на нея ѝ се искаше да му роди дете – едно такова хубаво и добро като него. Чувстваше, че ще е страхотен баща – грижовен и отдаден. Теоретично, можеше да има здраво дете. Раждането ѝ преди години обаче за първи път я сблъска с това колко страшна и отблъскваща е диагнозата ѝ.
В изолатора на родилното за първи път разбра, че хората може да са много лоши. Да съдят, да се възмущават, да се отвращават. „Как може да ражда дете – тя ще умре!“ Решението да запази детето, предизвика недоумението на професора, завеждащ отделението: „Разбрахте, че сте позитивна и веднага решихте да забременеете?!“. „Баш в моята смяна ли се падна да ражда!“ – лош късмет – падна ѝ се най-злата акушерка.
Категорично отказали на баща ѝ да и направят цезарово сечение, въпреки че предлагал и пари. Роди през нощта, срязаха я, за да роди по-бързо и после я шиха на живо. Крещяха ѝ да спре да хленчи. На сутринта неонатоложката установи, че даже не са прочистили дихателните пътища на бебето – сигурно ги е било страх да не се заразят.
То живя година и половина. Донесе много слънце в дома им. Тя се промени – майчинството я направи отговорна и състрадателна. Имаше си теория, че това си е някакъв биомеханизъм при жените – задейства се, и от егоист ставаш всеотдаен.
И този копнеж по дете се завърна. Но я беше страх.
Медиците доста се бяха образовали за 15 години и вече доста по-рядко срещаше страх и прикрити откази от лечение. Тя ходеше при лекари само по спешност – да я зашият, да ѝ извадят зъб. Имаше и достатъчно пари, които може би щяха да ѝ осигурят адекватни медицински грижи. Но не смееше да рискува – и миналия път ѝ бяха казали: „Ако си пиеш лекарствата, шансът детето да се роди здраво е 98%“. Е, тя се падна в онези 2%.
Премисли и сурогатно майчинство. В страната ѝ не беше законно, но в бивша съветска република беше възможно. Струваше страшно много пари. Крои планове, развива стратегии, чете истории. После дойде големият скандал с клиниката в бившата съветска република – оказа се, че децата, които се раждат там нямат много общо с генетичния материал на мечтаещите да са родители.
В Испания пък бяха отнели детето на двойка, ползвала услугите на сурогатна майка – начинът, по който се оформяли документите не бил съвсем законен. И мечтата за собствено, безопасно родено и здраво дете повехна.
Но те все още се обичаха твърде много и вярваха, че могат да дадат от тази любов и на едно малко човече. Обмислиха осиновяване. Седнаха и като големи хора поговориха искат ли го наистина, ще могат ли да се справят, имат ли претенции.
Тя беше чела, че хората доста подбират и затова трудно се осиновява. Нямаха претенции към пола. Пита го: “Притеснява ли те, ако е циганче – повечето изоставени деца са такива”. „Нали ще си е нашето циганче“, усмихна се той.
„Само да не е болничко, мила, ако си е наше и е болно ще си го гледаме, но да се грижа за тежко болно дете – не мога да поема такава отговорност.“
Разбираше го. Беше гледал болния си от рак баща, който почина година по-рано. Да гледаш близък болен и да го изгубиш много боли. Остава ти дупка в сърцето. А и кой не иска да има здравичко дете? Хареса ѝ, че той беше достатъчно откровен с нея, а не после да установи, че не може и да я остави сама с детето.
Споразумяха се, че условието е да не е с тежки увреждания. Чувстваше се тъпо, че точно тя има условие да е здраво. Някак си си мислеше, че единственият начин на нея, болната, да ѝ дадат да осинови дете е, ако и то е болно. Но условието „здраво“ не можеше да прескочи, а и нея я беше страх да ходи по болници и да изживява цялата мъка отново.
Тъй като осиновителите трябваше да представят здравни изследвания, измисли хитър план да „заобиколи системата“. Ще кандидатства само той. Отидоха в службата по осиновявания. Говориха със силна строга жена и млад току-що започнал социален работник.
Жената ги гледаше малко скептично – сигурно доста тъжни истории са ѝ минали през ръцете. Човек загрубява малко, научава се да се дистанцира от тежките съдби и става недоверчив. Става по-суров. Дадоха им различни формуляри, които да попълнят и, разбира се, дори само той да осиновява, искат се изследвания и от нея.
Беше съкрушена. Дни наред мисли. Нейна приятелка дори предложи да даде кръв вместо нея. Отхвърли предложението – освен че можеха лесно да ги разкрият, не ѝ се струваше правилно.
Осъзна, че системата действа в интерес на децата – при лошия им старт в живота нормално е стремежът да е да им се осигури максимално сигурна среда, а ако едно дете загуби и втората си майка, това би било съкрушително.
Тя не можеше да гарантира, че ще живее достатъчно дълго да отгледа детето. Както и всеки друг човек – катастрофи, злополуки, инфаркти се случват всеки ден. Но някак беше рискова и не вярваше, че ще ѝ дадат да осинови.
Отказа се.
И плака. Плака вкъщи. Плака пред приятелите им по-късно. Плака пред роднините си. Мъката и копнежът преливаха през очите ѝ, докато пресъхнаха. От време на време още плаче.
Майчинският инстинкт не я остави. Понякога се чувства като майка на всички човеци – може да види уплашеното или объркано дете у всеки.
И той още е с нея. Взеха си куче. Там системата не е толкова строга.
Анелия Горгорова ни писа с разказ от първа ръка как се провежда един от най-тежките и най-важни разговори с децата – този за смъртта.
След няколко ужасни загуби в много кратък период от време Анелия успява все пак да синтезира най-важното, за да е полезна за някой друг.
Дълго в мен узряваше темата, както и дали да подхващам този разговор, но реших, че може да бъде по-полезно за всички онези, които имат малки деца и преминат през загуба на член от семейството. Винаги сме неподготвени за тези житейски загуби, когато и да ги срещнем.
По стечение на обстоятелствата при мен се случиха три загуби за година и половина, за които никой от нас не се оказа достатъчно готов. Дори аз, с моята клинична психология и уж значителен житейски опит, се оказах неподготвена за мъката. Просто ми се струваше твърде рано да се случва, и то в такива размери.
Когато и да ти се случи, се чувстваш като дете – незащитен и неподготвен за емоциите, които те връхлитат. И въпреки че тогава се бориш със собствените си чувства, когато имаш деца, вече се налага да мислиш и за техните.
Когато загубих баща си, малката ми дъщеря беше почти на 6 години. Тя стана свидетел на тежкото му и бързо боледуване, малко преди това и на тежкото боледуване на баба ми, която едвам спасихме. И двамата поживяха известно време вкъщи и се налагаше и тя да ходи с нас по болници и беше свидетел на емоции, които не са разбираеми за дете на нейната възраст.
И в един момент се замислих как ще проведа разговора, с който да обясня на толкова малко дете, така че да разбере какво се случва, без да се плаши. Без да вижда ужаса в очите ми и да усети изпепеляващата болка и безпомощността, че вече си сам и нищо не можеш да направиш.
Независимо колко хора имаш около себе си.
Избрах да проведа разговора си с нея след погребението, защото по ред обстоятелства взех решение да не присъства. Струваше ми се много малка, за да може да осъзнае какво се случва, и можеше да се изплаши необосновано.
Следвах правилото да разкажа под формата на история. Използвах мита, че когато умреш, отиваш на небето.
„Как така умря?”, „Къде е сега?”. Бъдете готови и да им отговорите, дори и да се разплачете. В сълзите няма нищо лошо. Просто трябва да ги държите под контрол, така че да не изплашите детето. Ако мислите, че има вероятност да не можете да овладеете емоцията си, пийте нещо успокоително, преди да провеждате такива разговори.
Аз бях най-шокирана от няколко въпроса, като класацията водеше „Дядо сега чува ли ни, когато говорим? А може ли да ни отговори?”. Децата са по-мъдри, отколкото си мислим, и са способни да приемат здравословно такава загуба.
Неизвестното поражда повече страхове, отколкото самата мъка и загуба. Понеже моето дете търси винаги логиката и подробните обяснения, имаше кръстосан разпит на всички членове на семейството, включително подробности около погребението и сверяване на версиите.
Но има деца, които няма да искат или да понесат толкова подробности. Затова основното правило е да се водите от неговите въпроси и да подавате само толкова, колкото поиска.
Няма лошо в това да си поплаче, да се погушка винаги когато има нужда. Дори да поспи няколко дни при вас, ако го е страх и му е мъчно. При нас се появи и страх да стои и заспива вечер сама. Но изчезна след няколко седмици, в които спа при мен.
Съвсем логично е малките деца да си помислят, че могат да загубят и вас. Аз усетих този страх в дъщеря си, когато след като ѝ изясних поне 1000 пъти какво се е случило с дядо ѝ, дойде и ме попита: „Мамо, нали си млада и няма да умреш?”.
Оттогава досега темата за смъртта присъства индиректно, когато пита за някой актьор, певец или просто човек, за когото си говорим, с редовния въпрос „А той жив ли е?”.
Естествено, че винаги отговарям, но вече си позволявам да се шегувам, че не може да ме пита за всеки дали е жив. Разбира се, и тези въпроси няколко месеца след загубата вече не са толкова чести.
Покажете на детето си, че го обичате. Че сте там за него. Че ще отговорите спокойно на всичките му въпроси, че ще го обичате, че ще го гушкате, докато се почувства спокойно.
Децата също са част от ритуалите по почитане на паметта на онези, които не са с нас. Те също имат нужда да отдадат почит и да знаят какво се прави.
Един от най-важните ритуали, които направи малката ми дъщеря малко след загубата на баща ми, е, когато намери негова паспортна снимка и я сложи в портфейла си. Там, където държим снимките на най-близките от семейството си. Тя винаги проверява и кой от нас каква снимка има в портфейла си.
Аз дълго време след като си тръгна баща ми, се обвинявах, че не съм могла да се сбогувам. Същото се случи и когато майка ми почина, защото поради пандемията не ни позволиха да я видим в съзнание и да си поговорим с нея за последно.
Когато загубихме баба ми, към която и аз, и двете ми деца бяхме изключително привързани, имахме възможност да се сбогуваме, преди да си тръгне.
И двете ми деца имаха възможност да си поговорят с нея, да я прегърнат, да чуят, че ги обича. Тя си се сбогува с тях по типичния за нея начин с много любов. И съм сигурна, че това е топъл спомен, който ще им остане за цял живот.
Когато си тръгна след два дни, аз самата имах нужда да се затворя и да плача. Не исках да чувам никого, още повече да говоря. Знаех вече какво ми предстои. Но и ясно осъзнавах колко много ще страдат и двете ми деца, защото и двете я обичаха изключително много.
По-скоро със сърцето си взех решение, че и малкото, вече на 7, има право да се сбогува с баба ми и да присъства на погребението. Можете да го направите само, ако детето е спокойно, отговорили сте на всичките му въпроси, обяснили сте му какво се прави в такива ситуации.
И само ако можете да държите – вие и останалите присъстващи – емоциите си под контрол.
Дръжте го за ръката. Прегърнете го, когато плаче, за да се почувства защитено. Дъщеря ми плака много за баба ми. Преди и дълго време след погребението плачеше, че иска баба да се върне. И обяснението, че винаги ще е с нас, че може да си говори с нея, защото я чува, след време я успокои.
Дори сега, когато ме види, че понякога се натъжавам и си поплаквам за нея, идва да ме прегърне, за да се почувствам и аз по-добре. Така детето не се притеснява от това, че аз все още тъжа, не се притеснява да си поплаче и не затваря емоциите си, за да може да излезне здравословно от загубата. Като не превръщаме смъртта в тема табу.
Децата са по-мъдри, отколкото си мислим и са способни да преминат здравословно през загубите, ако им позволим. И ако си мислите, че е било прекалено – децата ми преживяха загубата на майка ми два месеца след загубата на баба ми.
За всички от семейството беше ясно, че майка ми е болна. И даже малката ми дъщеря се отнасяше с нея с голямо търпение, като възрастен. С тази загуба ми се наложи да добавя нови детайли в обяснението си защо сме избрали да я кремираме. И само тогава такива детайли не изглеждат толкова плашещи. Както и две погребения за толкова кратък период от време.
Анатомията на загубите предполагат да си позволим да преминем и да преживеем емоцията от тях пълноценно, без да ги изтласкваме, подценяваме, капсулираме. Без да се правим, че не съществуват.
Същото трябва да позволим и на децата си, разбира се, с нашата любов и подкрепа. Защото смъртта и животът са част от пътеката, по която вървим. И ако видите, че вие или детето ви не успявате да преживеете емоциите си, да ги изразите, да ги успокоите, дори да ги разберете и уважите, тогава трябва да се консултирате с фамилен терапевт, детски психолог или дори психиатър.
