Всяка жена неизменно е получавала комплименти или забележки за външния си вид и състоянието на тялото си, без изобщо "да си го е търсила". В един момент някак свиквате с всичко това и, както се казва, продължавате напред – с тялото, с което сте снабдени, защото те други не раздават. Защото то обсъждането и осъждането си върви във всички посоки: от мъже към жени, от жени към мъже, от жени към жени... Въобще - всеки срещу всеки. Елеонора Стайкова-Мишева обаче ни писа с личното си мнение и с идеята да напомни, че телата на жените принадлежат – изненада – на самите жени.
Има периоди, в които си живея мирно и спокойно, както и такива, в които разпалено споря с множество хора защо ни трябва феминизъм и днес. Не, нещата не се изчерпват с "Нали вече можете да гласувате и да работите наравно с нас, какво искате повече?!" или "Какъв феминизъм с т'ва майчинство 2 години?!".
Неравното заплащане на основа на пола продължава и до днес, а между платеното двугодишно майчинство, което за повечето жени е кариерно самоубийство, и липсата на места в детските градини и аз не знам кое е по-големият проблем.
Но сега не искам да говоря за тези, безспорно, все още важни теми. По-скоро имам предвид нещо доста по-базово и нужно на всеки човек, а именно: изконната неприкосновеност на неговото собствено тяло. За мен е изумително как и в 2020 г. все още на жените такова право не им се признава. Някак тялото все не ни принадлежи, не и напълно.
Първо, то е на родителите ни, които ни слагат обеци на 2 години, когато нито разбираме какво е това, нито може съзнателно да се съгласим или не на "процедурата". Учат ни да седим с прибрани колене, за да бъдем "дами", а в пубертета ни се казва "да внимаваме с момчетата". Не знам за вас, но на мен в гимназията ми се повтаряше мантрата да не бъда "ключалка, която може да я отвори всеки ключ, защото ключ, който влиза навсякъде, е много добър, но ключалка, която се отваря от всеки ключ, не е добра ключалка", последвано от многозначителен поглед и усмивка под мустак.
След родителите, тялото ни принадлежи на гаджетата, мъжете до нас, партньорите."Облечи си нещо по-секси!"," Ти дебеличка ли ще ми ставаш сега...?"," Искам да носиш това, което съм ти купил!"," Не ми харесваш така!" – партньорът е в правото си да изисква от жената до него да се вписва в неговите естетически критерии. И защо да не мисли, че женското тяло му принадлежи, след като това отношение е масово и видимо всекидневно в социалните мрежи, дори спрямо непознати.
Култура, в която женското тяло се приема като обект и е напълно приемливо да бъде обсъждано като такъв, няма как да санкционира подобно отношение. Ето малко примери:
"Много си яка, ама си с малки цици"!,
"Ее, това вече не е красиво!",
"Много си отслабнала!",
"Как си се наляла!",
"Имаш много голям корем вече!",
"Изобщо не ти личи че си бременна!",
"Не си личи, че тренираш!"
или обратното –
"МНОГО си се натренирала!".
Всичко това са само малка част от нещата, които е социално приемливо да се казват на жените през различните етапи от живота им, от всекиго. Право на глас има партньорът, родителят, приятелите, познатите, последователите в социалните мрежи, лекарят – всеки, абсолютно всеки с изключение може би на самата жена.
В днешно време винаги има някой, който да знае повече и да има какво да каже за женското тяло: как трябва да изглежда, как трябва да ражда, има ли право да прекъсва нежелана бременност, на кого трябва да достави удоволствие – визуално или друго. Затова нека започнем от нещо основно, но простичко, с което да върнем свободата над женските тела на жените.
Не ги обсъждайте. Просто недейте. Дори когато смятате, че правите комплимент, замълчете. Телата са ни дадени, за да навигираме настоящето физическо измерение, но се предполага, че в разговор между възрастни, всички участници са наясно, че хората притежават и други качества.
Тоест, ако всички възприемаме жените като целокупни човешки същества с разум и душевност, бихме имали шанс да намалим обектифицирането на женското тяло.
Ето защо още ни трябва феминизъм. И затова аз ще продължавам да споря разпалено и да се надявам, че ще мога да бъда повече от тялото ми, както и да изглежда то.
